Р Е Ш Е Н И Е
№260035 гр.Пазарджик 23.09. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пазарджишки окръжен съд , първи
въззивен състав в открито заседание на
шестнадесети септември през две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Мина Трънджиева
ЧЛЕНОВЕ: Венцислав Маратилов
Димитър Бозаджиев
и секретаря Галина
Младенова
като разгледа
докладваното от съдията Трънджиева В гр.
д. №545 по описа за 2020 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 и следващите от Граждански процесуален кодекс.
С решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 3617 по описа на съда за 2018 година е отхвърлен иска на И.Д.А., ЕГН ********** ***, против „С.К.” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С., ул.”С. ” № 29, ет.7 чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. сключен между И.А. и „С.К.“ ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, като неоснователен.
Прогласени са за нищожни по иска на И.А. против „С.К.” ООД, с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузите на чл.7, ал.4 и чл.8 от Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. сключен между И.А. и „С.К.“ ООД.
Присъдени са разноски.
В срок така постановеното решене е
обжалвано от И.А.,в частта ,с която е отхвърлен иска за прогласяване
нищожността на договора.
Моли решението като неправилно и като постановено при
съществени нарушения на процесуалните правила да бъде отменено и предявеният
иск – уважен.
Неправилен и формиран при нарушаване
на процесуалните правила, с което е накърнено правото на защита на ищеца, бил
изводът, че реално уговорената договорна лихва е в размер на 25, 63 %, .Този
извод бил направен в нарушение на
диспозитивното начало, тъй като ответникът не е въвел възражение, че реално
приложената лихва е в различен размер от уговорената. Съдът не посочил коя от
страните следва да докаже какъв е реалният размер на договорната лихва,а отделно от това съдът нямал познания ,за да
се произнесе по този въпрос.
Неправилен бил и извода на съда, че
след въвеждане на новелата на ал.4 от чл. 19от ЗПК, считано от 23.07.2014 г.
възнаградителната лихва е нормативно ограничена до 50 % .Съдебната практика
продължавала да прилага изведеното в цитираната с исковата молба практика на
ВКС разрешение, че противоречи на морала уговорката за възнаградителна лихва
при необезпечените кредити, която надхвърля три пъти размера на законната
лихва.
Целта на законовите промени през 2014г. била да се въведе допълнителна защита на потребителите при ползване услугите на финансовите институции, поради което не следвало да възприемат становища, противоречащи на законодателната цел, която е да се разшири приложното поле на потребителската защита като се установи горен праг на всички разходи по кредита, които се възлагат в икономическата тежест на потребителя.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 във ЗПК
лихвата била задължителен реквизит от съдържанието на договорите за
потребителски кредит, и невключване в
договора имало за правна последица изначална недействителност на кредитната
сделка.
Неправилен бил и извода на
първоинстанционния съд, че неустойката не съставлява скрито оскъпяване на кредита.
Вземането по чл. 8 от процесния договор, макар да е наречено от кредитора
„неустойка" по икономическата и по правната си същност съставлява
възнаградителна лихва, което вземане попада в обхвата на понятието „общ разход
по кредита", която компонента съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК служи за
изчисляване на размера на ГПР. Въведените изисквания в договора за вида
обезпечение и срока за представянето му, създавали значителни затруднения на
длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства-за да
предостави банкова гаранция, кредитополучателят следва да вложи в банка сума,
равностойна на обезпеченото вземане. Ако кредитополучателят разполагаше с тази
сума, той не би търсил кредитиране. За представянето на лично обезпечение също
са предвидени неизпълними условия.
Договорната лихва от своя страна е цената за ползването на заемния ресурс, т.е. печалбата на заемодателя за предоставения от него в заем капитал. Вземането по чл. 8 от потребителския договор нямало характера на неустойка, тъй като макар и да е именувано така, това вземане изначало е уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", тъй като съгласно чл.19, ал. 3, т. 1 ЗПК такива разходи за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР и за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Това вземане търговецът си е гарантирал, че ще получи срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания. Това вземане той получава за предоставената в заем сума и е допълнителна и гарантирана за търговеца икономическа облага, поради което то съставлява печалба за него - скрита под формата на неустойка лихва.
Поради
изложеното счита,че са нарушени нормите на чл.11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т.11 ЗПК
и от тук договорът следвало да бъде приет за нищожен.
Непосочването в договора за
потребителски кредит на действителната стойност на прилаганите в кредитното правоотношение
ГЛП и ГПР съставлявало пряко нарушение на целта на Директива 2008/48 на
потребителите да бъде осигурено високо и равностойно равнище на защита чрез
представянето в договора по прозрачен начин на всички данни, включително на
приложимите възнаградителна лихва и ГПР, за да са наясно с обхвата на своите
задължения. Съгласно чл. 21 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Клаузите на чл. 3.5 и чл.
3.7 от процесния договор нарушавали изискванията на чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 ЗПК в контракта да бъде записана действителната стойност на възнаградителната
лихва, което водело до пряко противоречие на правилата за определяне стойността
на ГПР при спазване на изискванията на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК /доколкото
лихвата е разход, който следва да се съобрази при изчислението на ГПР/ и цели
заобикаляне на чл. 19, ал. 4 ЗПК . Посочването на различна стойност на ГПР,
която не съответства на действителния съставлява неизпълнение на
транспонираните в ЗПК изисквания на чл.11, ал.1, т. 10 за законосъобразно
посочване на стойността на ГПР по правилата на чл.19, ал. 1 ЗПК и по
алгоритъма, разписан в Приложение № 1 към закона.
На следващо място, със
заблуждаването на потребителя относно действителната стойност на ГЛП и ГПР се
внасяло неравноправие по смисъла на чл. 143 ЗЗП в отношенията между страните.
Кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора
по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на тези два
компонента.
Позовава се на национална и
европейска практика.
За да се установи дали една клауза е
неравноправна следвало да се прецени дали е спазено изискването за
добросъвестност и дали в отношенията между търговеца и доставчика и потребителя
не е създадена значителна неравнопоставеност между насрещните им права и
задължения.
С уговорената неустойка нараствал
размера на уговорената възнаградителна лихва на 232, 93 %, което води до
увеличаване и на стойността на ГПР , тъй като лихвата е един от общите разходи,
служещи за определяне на стойността му съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Ако
кредиторът бил разяснил добросъвестно на потребителя, че същият дължи лихва в
действително приложения в правоотношението размер, както и реалната стойност на
приложимия ГПР, кредитоискателят нямало да приеме сключването на процесната
кредитна сделка .
Кредиторът е нарушил и изискванията
на чл. 11, ал.1, т. 9 ЗПК да разпише в договора условията, при които ще се
прилага лихвения процент. Действително ЗПК не въвежда легална дефиниция какво
се разбира под "условията за прилагане" на лихвения процент по
кредита. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в
контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите,
съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.П, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9,
които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е недействителен, се
налага изводът, че под "условия за прилагане" трябва да се има
предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в
договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става
ясно как се начислява този, казано с други обяснителни думи - процент за
възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка
от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен
срок или по някакъв друг свободно избран от страните начин. В конкретния случай
по договора, не е достатъчно записването на лихвен процент в размер на 40, 08 %
с допълнително уточнение, че той е фиксиран и годишен. Налице е неяснота върху
каква стойност се изчисляват тези 40, 08 %, което е необходимо, за да може
както потребителят да извърши самостоятелна преценка за правилността на този
указан размер.
Поради нищожността, на основание чл.
26 ЗЗД , на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК и на основание чл. 146 във вр. с чл.
143 ЗЗП на договорните уговорки за възнаградителна лихва и за ГПР, кредитната
сделка била изначално недействителна съгласно чл. 22 ЗПК, тъй като кредиторът
не е включил в договорното съдържание задължителни реквизити на договора за
потребителски кредит.
Моли решението да бъде отменено и
иска уважен,като претендира разноски.
В срок е постъпил писмен отговор.
Считат,че решението е правилно.Правилно първоинстанционният съд приел по отношение на размера на възнаградителната лихва,че приложимото в случая ограничение е имплицитно въведеното от законодателя такова с разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Съгласно посочената императивна разпоредба — чл.19, ал.4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Тази разпоредба е императивна материалноправна разпоредба, с която законодателят въвел граница на размер на ГПР - петкратния размер на законната лихва за забава. С чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е ограничил общият размер на задълженията на потребителя в т.ч. и дължимата възнаградителна лихва, тъй като същата съставлява основен компонент при изчисляването на ГПР. Посоченото изрично императивно правило следвало да се прилага с приоритет спрямо изведеното от старата съдебна практика - от 2004г. и 2006г., ограничение до трикратния размер на законната лихва, доколкото ЗПК е нов специален закон спрямо тълкуването, дадено на стар общ закон.
Позовават се на съдебна практика.
ГПР бил съобразен със закона.
Неоснователно се подържало, че нищожността на уговорката за възнаградителната лихва води до нищожност на целия договор поради неприложимост на чл. 26, ал.4 ЗЗД.
Съгласно трайната съдебна практика, включително и по-старата такава, извела неприложимото ограничение на възнаградителната лихва до 3 пъти размера на законната лихва, в случай на обявяване на клаузата за възнаградителна лихва за нищожна по договора, се дължи само законната мораторна лихва, като договорът се запазва като валидно сключено съглашение.
Правилен бил и извода на
първоинстанционния съд , отнасяйки размера на дължимата лихва към цялата заемна
сума ,че не се касае за противоречие на добрите нрави.Съдът не приел различен
от посочения в договор лихвен процент ,а извел просто математическо
съотношение.
Неустойката не представлявала скрито възнаграждение. Договорът за потребителски кредит се регулирал от специален закон — Закона за потребителския кредит, в т.ч. и условията за неговата действителност. Условията за недействителност на договора били обособени в Глава VI на Закона, където разпоредбата, касаеща ГПР предвижда, че договорът е недействителен, ако не съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора по определения в приложение № 1 начин — арг. чл.22 вр. чл. 11, ал.1 т.10 ЗПК. Недействитетелността, следващата от липсата на ГПР, касаела целия договор, а недействителността на уговорката по чл. 19, ал.5 ЗПК се отнасяла само към конкретната клауза. Посоченият в договора ГПР съвпада с прилагания по договора и поради това договорът не може да бъде обявен за недействителен на това основание. Обявяването на договора за недействителен, не може да се приеме за действие, съответстващо на интересите нито на потребителя, нито на ответника - в този смисъл е и практиката на СЕС, обективирана в решение по дело С-397/1, дело С — 453/10, и др. - Член 6, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.
Неоснователно било и твърдението за
нищожност на основание чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Неоснователно било и твърдението, за нарушение на
изискването за добросъвестност по смисъла на чл.З пар.1 от Директива 93/13.
Потребителят не е бил лишен от възможност да прецени икономическите последици от договора и в частност от неизпълнение на задължението, за което е предвидена неустойката. Размерът на неустойката, както и предпоставките, при осъществяването на които тя ще бъде дължима, са изрично предвидени в процесния договор и поради това не може да се приеме, че същите са били неизвестни на ищеца. Още повече, че в чл.8 от договора изрично е уговорено, че начинът на изплащане на сумата, представляваща въпросната неустойка, е изложен в приложение №1 към договора, с което потребителят е бил запознат. Неустойката подлежи на индивидуално договаряне между страните, като потребителят е напълно запознат със съдържанието на уговореното. При договора за кредит на кредитополучателя са известни отнапред размерите на получения заем, на възнаградителната лихва, на санкцията за неизпълнение на конкретни задължения, каквото в процесния случай се явява и неустойката, и съотношението между тях. На негово разположение е възможността да избере да сключи или да не сключи съглашение при такива условия. Още повече, че видно от предоставените общи условия и договор, същите са подписани от потребителя. Полагайки подписа си, същият удостоверява волеизявлението си за приемане на договора, ведно с общите условия към него, както и че е запознат със съдържанието на договореното.
Съдът , като прецени валидността и
допустимостта на постановеното решение ,за да се произнесе по съществото на
спора ,взе предвид следното:
В исковата си молба против „С.К.“ ООД И.А. твърди,че твърди, че на 30.05.2018 г. е сключил с ответното дружество “С.К.” ООД договор за паричен заем № 187857, по силата на който са му били предоставени в собственост заемни средства в размер на 800 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 40,08% и годишен процент на разходите - 47,79 %. Договорно установеният срок за погасяване на заема е 11 месеца с месечна погасителна вноска за първите 3 месеца в размер на 26.76 лв. и по 115.61 лв. за останалите 8 месеца. Съгласно чл. 6 от договора, заемополучателят следва да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключване на настоящия договор едно от двете предвидени обезпечения: поръчител, отговарящ на условията, описани в чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора за заем или банкова гаранция, като при неизпълнение съгласно чл.8 от договора той дължи неустойка в размер на 985.96 лв., която следва да престира разсрочено към погасителната вноска, към която се кумулира месечна вноска за неустойка в размер на 154,28 лв. за първите три месеца и на 65.39 лв. за останалите осем месеца, с която падежното вземане нараства на 181 лв. месечно.
На основание на чл. 7, ал. 4 от договора, вземанията на кредитора за главница, дължимата към момента договорена лихва, обезщетения за забава и дължими неустойки ставали автоматично предсрочно изискуеми в случай на забава на плащане на две месечни погасителни вноски, без да е необходимо уведомление до заемополучателя за настъпването на последиците на загубване на преимуществото на срока, като при настъпване на събитието по тази алинея, той дължал на търговеца неустойка за предсрочна изискуемост в размер на 20 % от горепосочените суми.
Ищецът усвоил изцяло заемния ресурс,
но не дължал плащания за лихва и неустойка, тъй като договорът за кредит бил
нищожен, поради следните съображения:
Счита, че с договорения в чл.3, ал. 7 фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,08 % се нарушавали добрите нрави и в ущърб на потребителя и в разрез с изискванията на добросъвестността, се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните по кредитната сделка, поради което била налице нищожност на уговореното възнаграждение.
При заем с кратък срок на
ползване от 11 месеца, уговарянето на възнагра-дителна лихва от
40.08 % не било обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с
риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката
печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не била типична дори за
дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя бил
увеличен поради възможните инфлационни процеси. Освен това, реалният размер на
дължимата договорна лихва бил в по-голям размер от предвидените в договора
40.08 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя, чрез
включването на договорката по чл.6 във връзка с чл.8 за заплащане на неустойка.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната
лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий
за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без
обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити -
двукратния размер на законната лихва.
Договорената между страните лихва в
размер на 40,08 % годишно, към която следвало да се добави уговорената по чл.8
от договора неустойка, надхвърляла повече от три пъти законната, което
представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за норми на поведение,
установени в обществото. Тази клауза била нищожна.
Поради това, че нищожните уговорки
не произвеждали никакво действие, следвало да се приеме, че лихва не е
уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не е
възникнало за ищеца.
Също така, съгласно чл. 26. ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на
отделни части от договора можело да доведе до нищожност на целия договор, само
ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона
или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните клаузи на
договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва не могли
да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като законодателят
не е бил въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с оглед на
задължителното тълкуване с редица преюдициалн заключения на Съда на ЕС, с които
е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да изменят
съдържанието на неравноправните договорни клаузи, че договорът трябва по
принцип да продължи да действа без друго изменение, освен произтичащото от
премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на
вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй
като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на
неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да
застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно
неравноправнте клаузи, понеже би способствало за премахването на възпиращия
ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане
на неравноправните клаузи спрямо потребителя.
Неприложима била и втората хипотеза
на чл.26, ал.4 от ЗЗД. тъй като договорът за потребителски кредит не би могъл
да бъде сключен без недействителната му част, защото той нормативно бил уреден
като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Ищеца счита, че недействителността на уговорката относно
договорната лихва водела до нищожността на целия договор.
Аргумент за недействителност на
договора на това основание можело да се почерпи от обстоятелството, че съгласно
по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при
неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които
са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК,
договорът за потребителски кредит се явявал изцяло недействителен.
От изложеното следвало, че законът
поставял важен акцент на посочената уговорка относно цената на заемните
средства - поради възмездния характер на договора за потребителски кредит, в
момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота относно правата и
задълженията на потребителите и за по-пълна защита на интересите им, трябва да
бъдат уговорени лихвения процент по кредита /чл. 11, ал. 1. т.9 ЗПК/.
Нищожността на клаузата, регламентиращи част от реквизитите на договора за потребителски кредит- лихвения процент представляваща част от същественото съдържание на договора правело цялото заемно съглашение нищожно. Това разрешение отговаряло и на задължителното тълкуване на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приемал, че Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се окаже, че това гарантира по-добра защита на потребителя (в този смисъл били Решение по делоС-453/10, Регеniсоvа и Регеniс. , точка 35 и С-397/11, ЕrikаJoros, точка 47).
По отношение на аргументите на
ищеца, че договореният размер на възнаградителната лихва противоречал на
добрите нрави, тъй като тя надхвърляла значително размера на законната лихва,
сочи и следните допълнителни аргументи. По силата на чл.6 от договора, страните
са се споразумели заемополучателят да предостави при условията на
алтернативност следните обезпечения: 1/ банкова гаранция или 2/ поръчители,
отговарящи на изискванията, регламентирани в чл. 9. ат. 2 от ОУ. Предвидената в
чл.8 от договора неустойка в размер на 985.96лв. била скрит добавък към
възнаградителната лихва и като такава следвало да бъде включена в годишния
лихвен процент и в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19. ал. 1 от ЗПК. Поради което не били спазени изискванията на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, с
произтичащите правни последици по чл. 22 във вр. с чл. 23 от ЗПК.
Неустоечната клауза по чл.8 от
договора била нищожна и като противоречаща на чл.143, т.5 от Закона за защита
на потребителите, като заобикаляща изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и като
сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Ако
бъдело уважено доказателственото искане по чл.190 от ГПК за представяне по
делото на Общите условия по договора за паричен заем, ищеца щял да посочи
допълнителни аргументи за ограниченията. поставени
на кредитополучателя относно изискванията на които
трябвало да отговарят поръчителите.
На последно място клаузата на чл.7,
ал.4 от договора била сключена в противоречие с добрите нрави и с нормата на
чл. 143, т. 5 от ЗЗП, забраняваща императивно на потребителя да се налага
необосновано високи обезщетение или неустойка. Предвидено било, че в случай на
забава заемополучателя дължи неустойка в размер на 20% от начислените
задължения по договора - главница, дължима към момента договорна лихва,
обезщетения за забава и дължими неустойки. Така уговорена неустойката излязла
извън присъщите си функции, същата не обезпечавала конкретно договорно
задължение и не съответствала на причинени от неизпълнение на договорно
задължение вреди. Дори да се приемело, че тя обезпечава и обезщетява интереса на кредитора да предостави заемния
ресурс в договорния срок и да реализира печалба за това, че заемодателят плаща
цената - възнаградителната лихва в срока на действие на договора, неустоечната
клауза противоречала на чл. 32 от ЗПК. С Решение № 137 от 20.04.2011 г. по гр.
д. № 1161 / 2010 г. на Върховен касационен съд било изведено разрешението, че
„освен да следят не противоречи ли клаузата за неустойка на добрите нрави,
съдилищата следва да изясняват за всеки отделен случай дали вредата от
конкретното неизпълнение не се компенсира по друг уговорен или предвиден в
закона начин, което налага при иск за неустойка да се изясни и естеството на
вредата като последица от конкретното неизпълнение. Това е различно от
доказването, от което ищецът по иска с правно основание чл. 92, ал.1 от ЗЗД е
освободен“. При предсрочна изискуемост се дължи връщане на целия предоставен
финансов ресурс в период предхождащ договорената падежна дата, като правните
последици са същите като в случаите по чл. 32 от ЗПК, когато потребителя е
упражнил правото си да погаси заема предсрочно. Поради това аргумент в посока
на калкулиране на предварително определения размер на вредите, чието
обезщетение защитава кредиторовия интерес се извлича от разпоредбата на чл. 32,
ал. 4 от ЗПК, съгласно който когато лихвения процент по потребителския кредит е
фиксиран, справедливото и обосновано обезщетение не може бъде по-голямо от 1 на
сто от предсрочно погасената сума по кредита, когато оставащия период на
договора е по-голям от една година и не може да бъде по-голяма от 0. 5 на сто
от сумата на предсрочно погасения кредит, когато периода е по-малък от една
година.
Клаузата на чл.7, ал.4 от договора
нарушавала и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, според която при забава на
потребителя на кредитни услуги, кредиторът има право да претендира само
законната лихва за забава и по императивен начин законът му забранява да
претендира други вземания.
Ищецът твърди още, че са нищожни,
като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл. 143,
т. 19 от ЗПК клаузата на чл. 3, ал. 5, в която е записано, че годишният процент
на разходите е в размер на 47.79 %. А
действителният ГПР бил в различен размер от посочения, с което
потребителят бил въведен в заблуждение
относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на заема.
Направено е искане за прогласяване
нищожността на договора за паричен заем № 187857, сключен със “С.К.” ООД на
30.05.2018 г. и евентуално в случай, че не бъде уважен този иск да бъде
прогласена нищожността на клаузите на чл.6, във връзка с чл.8 и на чл.7, ал.4
от договора за паричен заем, като неравноправни по смисъла на чл. 143, т.5 от ЗПК, като противоречащи на добрите нрави, като заобикалящи изискванията на
чл.32 и на чл.33 от ЗПК, както и на чл.19, ал.4 от 3ПК и като нарушаващи
разпоредбите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, с произтичащите правни последици по
чл.22 във вр. с чл. 23 от ЗПК.
В срок е постъпил писмен отговор.
Ответникът оспорва иска ,като не
оспорва съществуването на облигационното правоотношение с параметри
,конкретизирани в исковата молба.
В нормата на чл.22 ЗПК законодателят
предвидил, че когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен.
Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК
определяла минимално необходимото съдържание на договора за кредит, т.е.
установените от закона реквизити, които договорът за потребителски кредит
следва да съдържа. Императивната норма на чл. 22 ЗПК санкционирала нарушението
на изискванията на чл.11, ал.1, т. 7 - 12 ЗПК, т.е. неспазването на изискваните
от закона минимално необходими реквизити на договора. Неправилното определяне
на размера на възнаградителната лихва не било сред основанията за
недействителност на договора за потребителски кредит, предвидени в Закона за
потребителския кредит. В тази връзка следвало да се отбележи, че и разпоредбата
на чл.143 от ЗПК не дефинирала размера на възнаградителната лихва, като
обстоятелство водещо до значително неравновесие между правата и задълженията на
страните по потребителския договор. Т.е. в настоящия случай както Законът за
потребителския кредит, уреждащ по специален начин материята на потребителското
кредитиране, така и Законът за защита на потребителите, въвеждащ специални
хипотези за недействителност в случаите на неравноправни клаузи, не предвиждали
недействителност на договора в случаите на неправилно изчисляване на размера на
възнаградителната лихва, каквито били твърденията на ищеца. Това било логично и
правилно с оглед обстоятелството, че законодателят санкционирал с най-тежката
възможна санкция само съществените пороци на договора, касаещи неговото минимално
необходимо съдържание. Още повече, че в конкретния случай, видно от
съдържанието на договора, договорената между страните възнаградителна лихва,
както и годишният процент на разходите, съответствали на изискванията на
закона.
Понятието „фиксиран лихвен процент
по кредита" било легално съгласно §1, т.5 от ДР на Закона за
потребителския кредит и с оглед на това страните не можели да му придадат друг
смисъл, различен от заложения от законодателя, а именно - „лихвеният процент,
предвиден в клауза на договора за кредит, по силата на която кредиторът и
потребителят уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора
за кредит или уговарят няколко лихвени проценти за отделни периоди от
продължителността на договора за кредит, през които се прилага само
определеният фиксиран лихвен процент.
Обстоятелството, че ищецът е наясно
с начина, по който се прилага уговореният между страните лихвен процент, личи
ясно от изричните признания на 1-ва и 2-ра страница от исковата молба. Въз
основа на гореизложеното намира за бланкетно и неоснователно твърдението за
нарушение по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Относно нарушение по чл.11, ал.1,
т.10 ЗПК, намира и него за неоснователно, поради аналогични причини, а именно:
Изложените в исковата молба твърдения не касаели липсата на минимално
необходимо съдържание по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК - годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, както и взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №
1 начин, а се твърдяло единствено неправилно изчисляване на годишният процент
на разходите. Императивната разпоредба на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК не дефинирала
изискване за посочване на начина на формиране на годишния процент на разходите,
а императивно задължавала кредитора да посочи „годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит", които видно от представения договор за
заем, се съдържали в чл.3, ал. 5 и 7. Годишният процент на разходите били
определен в размер на 47.79 %, който не надвишавал посочения в чл.19, ал.4 ЗПК,
а общата сума за плащане била в размер на 1005.04 лева. Т.е. в процесния договор
несъмнено се съдържали, необходимите параметри по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК -
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
което се признавало от ищеца в искова молба. При което в договора за заем,
съгласно чл.11, ал.1, т.10 ЗПК се съдържали и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин.
С императивната разпоредба на чл.19,
ал.2 ЗПК се определял начинът, по който се изчислява годишният процент на
разходите по кредита. Видно от съдържанието на процесния договор, всяка една от
посочените величини /"допускания"/, се съдържали в договора за заем и
погасителния план към него. Изрично посочени в сключения договор са общият брой
погасителните вноски, датата на усвояване на кредита, размера на усвоената
сума, датите на първо и последно плащане и т.н. Въз основа на гореизложеното
твърди, че в конкретния случай е спазено изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и
не е налице твърдения от ищеца порок.
Според изложеното от ищеца в
исковата молба и твърдения за нарушения по чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, същият не
разграничавал предпоставките на нищожност на договора по чл.22 в контекста на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, с правилното определяне на фиксирания
лихвения процент и годишният процент на разходите. Дори хипотетично да се
приемело, че същите са неправилно определени, което не било така в конкретния
случай, това не обуславяло нищожност на договора за заем на основание чл.22 ЗПК
във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и 10 ЗПК, тъй като нарушението, явяващо се
предпоставка за нищожност на посоченото основание, било единствено в хипотезата
на липса на минимално необходимо съдържание по чл.11, ал.1 ЗПК. А такава липса
в конкретния случай не било налице. Дори да се приемело, че годишният процент
на разходите е определен в нарушение на разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК, това
не водело до нищожност на целия договор, а се прилагали последиците на чл. 19,
ал.5 и 6 ЗПК.
Неоснователно ответникът намира и
релевираното от ищеца твърдение, че възнаградителна лихва, надвишава трикратния
размер на законната лихва и била определена в противоречие с добрите нрави.
Макар към настоящия момент действащото законодателство да не предвиждало
изричен лимит на пределно допустимия размер на възнаградителната лихва,
законодателят въвел такова дефинитивно ограничение за потребителските кредити
чрез разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК
възнаградителната лихва се явявала елемент, формиращ годишния процент на разходите,
а той на основание чл.19, ал.4 ЗПК не можел да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Т.е.
лимитирайки пределно допустимия размер на годишния процент на разходите, чрез
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК законодателят на практика е въвел и ограничение
на размера на възнаградителната лихва, съставляваща елемент от ГПР. За яснота
на изложението следва да се отбележи, че след като е налице императивна
законова уредба на специален закон, която ограничава размера на
възнаградителната лихва до пределния размер на ГПР, посочената от ищеца съдебна
практика е неприложима относно потребителските кредити, тъй като тя предхожда
влизането в сила на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /23.07.2014г./, а същата
евентуално би могла да се приложи в общия случай - за сключените по реда на
Закона за задълженията и договорите договори за заем, доколкото за тях не
съществува специална законова уредба. Предвид горното и доколкото понятието
„фиксиран лихвен процент по кредита" е легално съгласно § 1, т. 5 от ДР на
ЗПК, счита за неправилно и противоречащо на императивните разпоредби на ЗПК
твърдението на ищеца, че към фиксирания годишен лихвен процент следвало да се
калкулира и дължимата неустойка. Поради това и намира за неоснователно
твърдението на ищеца, че договореният между страните лихвен процент е определен
в противоречие с изискванията на закона и добрите нрави.
Възнаградителната лихва била цената
за ползване на заемния ресурс, т.е. цената на предлаганата от кредитора услуга.
Същата се определяла на пазарен принцип и не подлежала на административно
регулиране, включително и през призмата на осъществявания съдебен контрол.
По твърденията за нарушение на чл.
19 ал. 4 ЗПК
Твърдят, че не е налице и твърдяното
от ищеца нарушение по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Дори хипотетично такова да е налице,
същото не би довело до цялостна нищожност на клаузата за годишен процент на
разходите, още по-малко на договора в цялост. Видно от разпоредбата на чл.19,
ал.5 ЗПК, в случай на нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, нищожността касае
единствено разликата - над определения в чл. 19, ал. 4 ЗПК пределно
допустим размер.
Оспорени са и евентуалните претенции
,като са изложени в писмения отговор доводи ,идентични с тези ,изложени в
отговора на въззивната жалба.
Съдът , за да се произнесе ,взе
предвид следното:
Между страните е сключен договор за
паричен заем по силата на който на ищеца е предоставена сумата 800 лева при ГПР
47,79%.Фиксирания годишен лихвен процент е 40,08%.
За да обоснове нищожност на целия
договор ищецът се позовава на нищожност на клаузата относно ,уговорения лихвен
процент , с който счита ,че са нарушени добрите нрави ,като отива по-нататък и
подържа ,че нищожността на тази клауза влече нищожност на целия договор ,поради
възмездния му характер.Този извод обосновава с нормата на чл.22 от ЗПК ,като
счита ,че не е спазена нормата на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК ,като не е посочен
размера на лихвата.
Счита за нищожна и клаузата на 7 ал.4 от
договора /която съдът е прогласил за такава / ,чрез която е предвидена
неустойка за забава.
Счита ,че чрез тази неустойка се постига
забранен резултат.
В чл.6 от договора е предвидено
задължение за представяне на гаранции и неустойка за непредставянето и- в чл.8
от договора.
Твърди,че е нищожна и клаузата на чл.3
ал.5 от договора относно ГПР.
Съдът намира ,че иска за прогласяване
нищожността на договора е неоснователен.
Сключения договор е съобразен с всички
изисквания на закона.Посочен е лихвения процент , като е посочен и максималния
процент на разходите ,както и взетите
предвид допускания. В ОУ при които е сключен договора са посочени и другите
дължими от ответника разходи ,които видно и от заключението на експерта са
включени при определяне на ГПР.Нарушенията ,на които жалбоподателят се позовава
не са налице ,от една страна , а от друга с оглед разпоредбата на чл.22 от ЗПК
не биха довели , ако съществуваха, като резултат нищожност на договора.
Основните доводи касаят размера на
лихвата ,който според жалбоподателя надминава този установен като съответстващ
на добрите нрави от съдебната практика – трикратен такъв.Нормата на чл.19 ал.4
от ЗПК е в сила от 23.07.2014 година, тоест договора е сключен при действието
и.
Преценката за накърняване на добрите
нрави следва да се извършва за всеки конкретен случай ,като следва да се има
предвид ,че няма задължителна за
съдилищата практика по този въпрос.С изменението на чл.19 ал.4 от ЗПК е установен контрол,счетен от законодателя за
адекватен върху ГПР.
Съдебната практика за нищожност на договор поради накърняване па добрите нрави приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. "1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена изгода, а именно дали за сметка на икономически по-слабия субект заемодателят реализира свръх печалба.
Лихвата по договора е възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на договора обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника, не са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента на сключване на договора, след отмяната на § 1 от ЗР на ПМС № 72/8.IV.1994 г., Следва да се има предвид ,че заемодателя е небанкова финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец, който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави. Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения е сериозно разколебана с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК. Следва да се съобразят мотивите на законодателя за тази промяна ,които са видни от Стенограма от обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност .Тъй като се касае за основната престация по двустранния договор, то тя не е възможно да бъде неравноправна, тъй като същата е била известна на потребителя, и е изиграла основна роля за формирането на волята за сключване на договора. По отношение на основните престации по договора, а именно неговата кауза, не може да се говори за неравноправност на клаузата, тъй като длъжникът е бил в позицията да договаря този параметър като основен за договора наред с размера на отпусната сума.
В настоящият случай съдът намира, изследвайки съдържанието на договора и поетите с него права и задължения от страните, че не се касае за липсата на еквивалентност на насрещните престации, като вземането на ответника, не е несъответно на предоставената облага и срока за който е предоставена и цели само възмездяване ,не и обогатяване.
Многословно ,
позовавайки се недействителност на
клаузите на чл.6 във връзка с чл.8 от договора и чл.7 ал.4 от него
/които са прогласени за нищожни по повод
евентуалната претенция/,ищецът отново
цели да обоснове нищожност на целия договор.
Очевидно е ,че тази теза
е несъстоятелна.
Въззивният съд изцяло
споделя доводите на първоинстанционния относно недействителността на тези
клаузи в договора ,но не счита ,че нищожността им води до нищожност на целия
договор.
В разпоредбата на чл.22
от ЗПК изрично е посочено неспазването на кои разпоредби на закона води до
нищожност на договора.
В конкретния случай
изискванията за съдържането на договора са спазени.
Посочен е лихвен процент
и ГПР.Наличието на други клаузи / които съдът приема за нищожни/,чрез които се
постига заобикаляне на закона ,като по непозволен начин се увеличава
възнаграждението на кредитодателя ,чрез уговаряне на неустойки, не представлява
неспазване на изискванията на закона.Такова би било налице ,ако в договора не
бяха посочени изобщо съответните величини.
Нищожността на отделни
клаузи от потребителски договор би довела да нищожност на целия договор ,когато
това би било съответно и на интересите
на потребителя,но следва да се държи сметка и за интересите на двете страни по
договора.
Всичко това дава
основание на въззивната инстанция да приеме,че не се касае за неравноправна
клауза на първо място ,нито пък до клауза заобикаляща закона или накърняваща
добрите нрави.
Съобразявайки всичко
това ,съдът приема,че няма основания за прогласяване нищожността на договора и
първоинстанционното решение е правилно , като при условията на чл.272 от ГПК
препраща към мотивите му и счита ,че следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора
на ответника се дължат разноски в размер на 500 лева , заплатено адвокатско
възнаграждение.
Мотивиран от изложеното
Пазарджишки окръжен съд
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение на Районен съд Пазарджик , постановено по гр.д.№ 3617 по описа на съда за 2018 година,с което е отхвърлен иска на И.Д.А., ЕГН ********** ***, против „С.К.” ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр.С., ул.”С. ” № 29, ет.7 чл.26 ЗЗД - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем № 187858/30.05.2028г. сключен между И.А. и „С.К.“ ООД, като противоречащ на императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, като неоснователен.
Осъжда
И.Д.А., ЕГН ********** ***, да заплати на „С.К.” ООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.С., ул.”С. ” № 29, ет.7 500 лева – разноски
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.