РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 22.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ Г.

при участието на секретаря Донка Шулева,

като разгледа докладваното от младши съдия Г. въззивно гражданско дело № 7197 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Т.Ф.С.“ ЕАД срещу Решение № 13550/25.08.2016 г. по гр. дело № 24722/2015 г. на Софийския районен съд, 58. състав, с което са отхвърлени предявените от въззивника (ищец в първоинстанционното производство) „Т.Ф.С.“ ЕАД срещу Р.Й.Ю. искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗДД във връзка с чл. 430 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване, че последната дължи на дружеството сума в размер на 2 568, 32 лева – дължима се главница по договор за кредитна карта; сумата от 1 609, 97 лева – законна лихва за забава за заплащане на главницата за периода от 01.11.2019 г. до 31.10.2014 г., както и сумата от 497 лева – договорни такси – задължения – предмет на заповед за изпълнение, издадена по частно гражданско дело №64392/2014 г. на Софийския районен съд, 58. състав.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, евентуално – за неговата неправилност поради необоснованост и съществено нарушение на процесуалните правила. Поддържа се, че в първоинстанционното производство въззивникът бил направил искане за постановяване на неприсъствено решение, по което съдът не се бил произнесъл с нарочно определение, а направо обявил делото за решаване по същество. Излагат се доводи, че с определението, с което първоинстанционният съд отклонява искането за постановяване на неприсъствено решение, тъй щял да изложи мотиви коя от предпоставките на закона не е налице, и едва след това е следвало да постанови решението си. По същество се твърди, че първоинстанционният съд бил приел неправилно, че не е доказано кредитната карта да е била предадена на въззиваемата Ю., като самата тя не била оспорила получаването ѝ, нито в исковото производство, нито в предхождащото го заповедно такова. Излагат се доводи, че по делото била представена счетоводна справка за извършените от въззиваемата Ю. операции, които доказвали, че същата била ползвала размера на отпуснатия ѝ кредит. Сочи се, че в договора за кредитна карта било посочено, че с подписването му кредитополучателят се съгласява да бъде задължен със стойността на извършените транзакции, както и че въвеждането на ПИН код на картата имало действието на електронен подпис и неотменимо задължавало кредитополучателя. Поради това се иска обезсилване на първоинстанционното решение, евентуално – отмяната му и уважаване на предявените искове.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на жалбата от въззиваемата страна – Р.Й.Ю..

Първоинстанционния съд е приел, че между страните е сключен договор  за предоставяне на кредитна карта „Транскарт“ от 30.09.2006 г., като в чл. 3 от същия е било уговорено, че въззивникът „Т.Ф.С.“ ЕАД предоставя на въззиваемата Ю. револвиращ кредит до сумата от 3 000 лева при условията на договора. Съгласно чл. 3 от същия договор сумата по кредита се усвоява с волеизявление на кредитополучателя (въззиваемата Ю.), потвърдено с въвеждане на ПИН код при извършена с картата транзакция. В чл. 5 от договора била уговорена месечна лихва върху усвоената сума в размер на 1, 22 % за карта „Голд“, каквато следвало да се издаде по договора, като съдът е установил, че до 15-то число на месеца, следващ месеца, в който е извършена операция с картата лихва не се е дължала. Съдът е приел обаче, че договорът не установява предаване на кредитната карта на въззиваемата Ю., а другите представени документи по делото не са годни да установят този факт, доколкото не носят подписа на въззиваемата. Поради това първоинстанционният съд е приел иска за недоказан и го е отхвърлил изцяло.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

Настоящият съдебен състав не споделя становището, изразено във въззивната жалба, че първоинстанционното решение се явява недопустимо, поради това, че първоинстанционният съд  не е произнесъл нарочно определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, с което отказва да се произнесе с неприсъствено решение, и не е изложил мотивите си за това коя от предпоставките за постановяване на такова решение не е налице. В настоящия случай първоинстанционният съд е отхвърлил иска поради липса на доказателства за основателността му, поради което предпоставката, която същият е намерил, че липсва по делото, е липсата на вероятна основателност на иска. Правилата относно безпристрастността на съдебния състав и неразкриването на вътрешното му убеждение обаче изключват възможността същият да изложи такива мотиви преди постановяване на крайния си акт по делото. В случая именно такива са изложени и в обжалваното решение – съдът приема, че една от предпоставките на иска – усвояване на сумата по кредита, не е доказана. Поради това и допуснатото процесуално нарушение – непрочитане на изрично определение по чл. 239, ал. 3 ГПК, с което се отклонява искането за постановяване на неприсъствено решение, в случая не  обосновава недопустимост на първоинстанционното решение, което е произнесено по предявен иск и в рамките на компетентността на съда. Допускането на подобно нарушение води до други последици – дава възможност на засегната страна, на която не е била дадена възможност да докаже претенцията си пред първоинстанционния съд поради очакването да получи неприсъствено решение, което не се е реализирало, да ангажира за пръв път пред въззивната инстанция доказателства по иска си по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК. След събирането на такива доказателства въззивната инстанция евентуално би могла да отмени произнесеното първоинстанционно решение като неправилно, но не и да го обезсили. Въззивникът обаче не се е възползвал от тази възможност в настоящото производство.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не е спорно, а това се установява и от представения на лист 7 от първоинстанционното дело договор за предоставяне на кредит „Транскарт“ на физическо лице от 30.09.2006 г., че въззиваемата Ю. (по онова време с фамилно име преди брака – Е.) е получила револвиращ кредит в размер на 3 000 лева със срок на издължаване 24 месеца (съгласно чл. 4 от договора). В чл. 3, т. „в“ от договора е предвидено, че отпуснатият кредит се усвоява чрез „волеизявление на Кредитополучателя/Картодържателя, направено с въвеждане на ПИН и/или е-ПИН при извършване на транзакция с Карта“, в т. „г“ на същия член е предвидено, че „информацията за направено от Кредитополучателя/Картодържателя волеизявление по предходната точка се получава от Издателя по електронен път. С подписването на настоящия договор Кредитополучателят/Картодържателят се съгласява да бъде задължаван с размера на извършените плащания, начислените лихви и такси и на основание искане от Издателя, съдържащо информация за извършените Транзакции.“

По делото е представена и едностранно съставена от въззивника „Справка за дълга на Р.Й. Е. (имената на въззиваемата Ю. към датата на сключване на договора) с ЕГН *********** за периода 23.01.2007 г. до 31.10.2014 г.“ (на лист 21 от първоинстанционното дело), която представлява неподписана таблица с данни за извършени различни парични операции по дати и получатели с отбелязвания „теглене на пари от ATM cash”, „покупка от POS“, „лихви“ и „вноска на пари POS“.

По делото е предявен иск за възстановяване на усвоени по договор за кредит суми, като към 2006 г. този иск се квалифицира по чл. чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗДД във връзка с чл. 430 ТЗ. Тъй като съгласно чл .430, ал. 1 ТЗ с договора за кредит кредитодателят се съгласява да представи парична сума на кредитополучателя, а предаването на сумата не е изискване за действителността на договора, то за да се уважи подобен иск, е необходимо да се установи не само сключването на договор за кредит, а и действителното усвояване на предоставената сума.

Настоящият съдебен състав намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че посочените документи не удостоверяват усвояване на сумата по кредита. Съгласно посочените по-горе две клаузи на договора между страните, такива задължения възникнат по два начина – при потвърждаване на електронна транзакция с ПИН код (или еквивалентния му еПИН), или при получаване на съответно съобщение от въззивника „Т.Ф.С.“ ЕАД от страна на въззиваемата Ю.. Приложената по делото справка не удостоверява нито едно от тези две обстоятелства. Същата съдържа само твърдения на въззивника за изтегляне на суми по искане на въззиваемата Ю.. Последната обаче никъде не е потвърдила получаване на платежната карта и узнаване на съответния ПИН код. Поради това и няма как да се презумира, че транзакциите, описани в „справката за дълга“ са извършени от въззиваемата, а не от друго лице. Посоченият документ не може да се третира и като доказателство за изгодни за ищеца факти, тъй като има характер на счетоводни книги съгласно чл. 182 ГПК, тъй като по този ред той следва да се цени заедно с всички останали доказателства по делото, а същите не съдържат признание на въззиваемата същата да е узнавала за действителния ПИН код на кредитната карта, нито пък такава карта да ѝ е била предоставяна. Този факт не може да бъде установен единствено въз основа на счетоводни записвания, тъй като същите не съдържат данни за лицето, което действително е наредило определена транзакция, нито за това дали е въведен ПИН код. Последното изрично се изисква съгласно действалия към датата на сключване на договора между страните – 30.09.2006 г., чл. 27, ал. 10 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи (отм.), според който оправомощен държател на електронен платежен инструмент е само лице, но което такъв  е бил издаден (т.е. получило е физическия носител „банкова карта“ и го държи при себе си), а това по делото не е доказано. С оглед на изложеното представените по делото доказателства не обосновават извод за усвояване на кредита от въззиваемата Ю. и искът правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.

Що се отнася до обстоятелството, че въззиваемата Ю. не била оспорила изрично, че е получила кредитната карта и я била използвала, то това не е необходимо, доколкото същата е възразила срещу иска в заповедното производство, а съдът приема за установени определени факти не при липса на оспорването им от ответника в гражданския процес, а само пир изричното им признание (чл. 175 ГПК и чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК) или при установяването им в съответствие за правилата относно доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Обратното би означавало всеки иск да бъде уважаване само съгласно твърденията на ищеца, ако същите не са оспорени, а процесуалният закон не предвижда такова правило. Следователно липсата на оспорване на факта на получаване на платежния инструмент от въззиваемата Ю. не води до извод за доказване на този факт и искът правилно е отхвърлен от първоинстанционния съд.

 Първоинстанционното решение следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има само въззиваемата Ю. (ответница в първоинстанционното производство) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но доколкото същата не е направила искане за присъждането им, такива не следва да се присъдят.

Тъй като решението е постановено по спор с потребител по иск с цена под 5 000 лева, същото не подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 290, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 113, изр. второ ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 13550/25.08.2016 г. по гр. дело № 24722/2015 г. на Софийския районен съд, 58. състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.