РЕШЕНИЕ
№ ................../09.02.2022
г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публичното заседание на седемнадесети ноември през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
СТОЙЧО ПОПОВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Стойчо Попов ВГД № 10912 по
описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С Решение № 141027 от 06.07.2020 г. постановено
по ГД № 30533 по описа за 2018 г. на СРС, I ГО, 127 състав, e признато за
установено, че Й.К.Г. дължи на „Т.С.“ ЕАД по
предявените по реда на чл. 422 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни
установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от
1 892,37 лв., представляваща стойност на потребена
топлинна енергия през периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2017 г. в имот с
абонатен № 076329, представляващ апартамент № 46, находящ се в гр. София, общ.
Триадица, ул. „******, ведно със законната лихва върху главницата от 14.12.2017
г. до окончателното плащане, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение от 08.01.2018 г. по ЧГД № 87416 по описа за 2017 г. на СРС,
като искът с правно основание по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от
126,90 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия за периода от 16.09.2015 г. до 06.12.2017 г.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78, ал. 1, 3 и 8 от ГПК за
заповедното и исковото производства съобразно уважената, респективно
отхвърлената част от исковете.
Решението е постановено при участието на „Т.с.“
ЕООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.
Решението е обжалвано в срок от ответника Й.К.Г.,
в частта, с която е признато за установено, че същият дължи на ищеца сумата от
1 892,37 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 14.12.2017
г. Въззивникът счита, че в обжалваната част решението на СРС е неправилно, като
излага подробни съображения за това в жалбата. По-конкретно се твърди, че
първоинстанционният съд не е обсъдил в цялост всички доказателства по делото.
Сочи се, че СРС неправилно е приел, че между ответника и ищеца е налице валидно
облигационно правоотношение, по което първият има качеството „потребител на
топлинна енергия за битови нужди“, а това, че въззивникът е бил собственик към
1997 г., не означавало, че това е така и през процесния период. Твърди се, че не
е налице точно отчитане от страна на ищеца на реално потребеното
количество топлинна енергия (ТЕ), за процесния период не било установено
въззивника да е използвал ТЕ за описания имот, както и че ищецът не е доказал
изпълнение на изискванията по чл. 58 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
топлоснабдяването. Сочи се, че не било доказано по делото дялово
разпределителното дружество да е отчитало и разпределяло ТЕ съобразно
действащата нормативна уредба и че също така ищецът е следвало да преустанови
подаването на топлинна енергия при наличие на две неизплатени фактури, както и
че не е установена изправността на средствата за търговско измерване (СТИ),
респективно, че последните са подложени на метрологичен контрол през процесния
период. Излагат се и доводи, че ищецът не е ангажирал доказателства касателно
изпълнение на задължението му да информира и да връчи на ответника приложимите
общи условия. Предвид изложеното отправя искане към СГС като въззивна инстанция
да отменени решението на СРС в обжалваната част и вместо него да постанови
друго, с което да отхвърли изцяло исковата претенция на ищеца. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“
ЕАД, с който се изразява становище за допустимост, но неоснователност на
депозираната въззивна жалба по съображения, подробно изложени в отговора. В
тази връзка счита, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба – отхвърлена. Претендират се разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“
ЕООД в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е депозирало отговор на въззивната
жалба.
Софийски градски съд, действащ като
въззивна инстанция, като съобрази
оплакванията в жалбата съгласно разпоредбата на чл. 269
от ГПК, намира следното по
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение,
е валидно, а в обжалваната част, е и допустимо.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл. 269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правни
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба на ответника относно
преценката на събраните по делото доказателства и значението на липсващите
такива, касаещи наличието на облигационно отношение по доставка на топлинна
енергия (ТЕ), за реалната доставка и отчитането на ползвана ТЕ за битови нужди
за жилищния имот на ответника, а така също и за изготвянето на дяловото
разпределение от третото лице-помагач.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материалноправни
норми.
Първоинстанционният
съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства, за качеството
потребител на ТЕ на ответника като собственик на топлоснабдено
жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответника по доставка
на ТЕ по договор при Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на
реално доставената и отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по
делото писмени доказателства и заключението на назначената по делото съдебно-техническа
експертиза (СТЕ), също и за възлагане извършването на дяловото разпределение на
третото лице-помагач на ищеца (ФДР), и липса на доказателства за некачествено
изпълнение, е уважил иска за цената на ТЕ изцяло, а този за обезщетението за
забава е отхвърлил изцяло. Въз основа на посочените доказателства се извършва
преценката за реално доставената и потребена в жилището на ответника ТЕ за исковия период, цената за която потребена ТЕ не се установи да е платена.
Изложените от
първоинстанционния съд фактически
констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да
е необходимо да ги повтаря.
По оплакванията в
жалбата настоящият въззивен
състав намира за необходимо да добави следното:
Касателно
оплакването, че между ответника и ищеца не е била налице облигационна връзка в
процесния период, по силата на която ищецът е имал задължение да доставя ТЕ,
респективно ответникът е следвало да заплаща нейната цена, въззивният съд
намира същото за неоснователно. От приетия по делото като писмено
доказателство нотариален акт от 1997 г. се установява, че ответникът се
легитимира безспорно като носител на ¾ ид. ч.
от правото на собственост върху процесното топлоснабдено
жилище, като от доказателствата по делото може с голяма степен на вероятност да
се предположи, че същият е собственик на целия топлоснабден
имот. Не е в доказателствена тежест на ищеца да
установява дали и кога това право на собственост върху недвижим имот е било
изгубено. Напротив, след като ответникът е заявил правоизключващо
възражение, негово е било и задължението да докаже, че не е бил собственик в
исковия период. Самият нотариален акт за дарение не е бил оспорен с отговора на
исковата молба. Единствено е релевирано възражение за
неговата неотносимост към предмета на делото. Отделно
от това, изгубването на правото на собственост става с придобиване на това
право от друго лице или с отказ от това право, съгласно разпоредбата на чл. 99
от ЗС. Нито една от хипотезите на чл. 99 от ЗС не е доказана по делото,
доколкото прехвърлянето правото на собственост върху недвижим имот в случая
следва да се удостовери с нарочен писмен документ – нотариален акт, или вписан
отказ от право на собственост. Такива доказателства не са ангажирани, поради
което и въззивният съд приема, че представеният нотариален акт легитимира ответника
като собственик на процесния имот, при което, по силата на закона като собственик
на жилище в сграда в режим на етажна собственост, същият се намира в
облигационно отношение с ищеца по договор за доставка на ТЕ за битови нужди и съгласно
ЗЕ има качеството „потребител на топлинна енергия“, респективно „клиент на топлинна
енергия“ след измененията в ЗЕ.
На следващо място, въз основа на документите,
приети по делото като писмени доказателства, а именно: документи за отчет
както на
измервателните средства в имота на ответника (индивидуален отчет), така и
отчетите на общия топломер в абонатната станция, може да бъде извършена преценка за реално
доставената и потребена от ответника ТЕ за исковия
период, и нейото
разпределение в съотвествие с нормативните изисквания,
която преценка е сторена и от вещото лице в заключението на назначената по
делото СТЕ. Ето защо оплакването
по въззивната жалба на ответника относно
липсата на доказателства за реално
измерено и потребено количество ТЕ, се явява
неоснователно.
От приетото като
обективно и компетентно изготвено заключение на назначената по делото СТЕ се
установява, че показанията на топломера са отчитани по електронен път в
началото на всеки месец, посредством т. нар. „терминал“ в 0:00 часа на първо
число от месеца, като от отчетеното количество ТЕ са приспаднати технологичните
разходи в абонатната станция за сметка на топлопреносното
дружество. Разликата между отчетено количество ТЕ и технологични разходи е
разпределено между потребителите. През процесния период в топлоснабдения
имот е имало три броя отоплителни тела с монтирани към тях индивидуални
разпределители на разход за отопление (ИРРО) с посочване на конкретния отчет и
за кой период се отнася същия. В заключението на СТЕ е посочено още и че за
процесния период не е начислявана ТЕ за отопляване на общите части на сградата,
тъй като отоплителните тела в стълбището са демонтирани. Посочен е отчет на
разходваното количество топла вода. Изготвяни са и изравнителни сметки от третото лице-помагач, което
дружество се явява и ФДР съгласно ЗЕ и договор, сключен между ищеца и
третото лице-помагач. Вещото лице е
извършило констатация, че изчисленията, извършени от ФДР, са в съответствие с
действащата Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. Казаното
дава основание на въззивния съд да достигне до извод за неоснователност и на
възраженията в жалбата както за неточно отчитане на количествата потребена ТЕ за процесния период, така и за недоказано
спазване на изискванията по чл. 58 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за
приспадане на технологичните разходи от отчетеното в абонатната станция
количество на потребената ТЕ. Вещото лице по
назначената СТЕ е направило констатация, че ФДР при изчисляване на реално потребеното количество ТЕ е спазило изискванията по действащата
нормативна уредба, както и констатация, че през процесния период топломерите в
абонатната станция са били в съответствие с одобрения тип и са преминавали
периодично изискуемата по закон метрологична проверка на всеки 2 години.
Неоснователно е и оплакването,
че ищецът не е изпълнил задължението си да преустанови подаването на ТЕ при
наличие на две неизплатени фактури. От приложените по делото общи условия се
установява, че в разпоредбата на чл. 46, ал. 1, т. 1 е регламентирана хипотеза,
при която продавачът има право да спре топлоснабдяването след предварително
писмено предупреждение, когато клиентът не е заплатил дължимите суми за ТЕ
повече от два месеца след срока по чл. 33, ал. 2 от Общите условия. Казаното
дава основание да се приеме, че за продавача е уредена възможност (право), но
не и задължение при такава хипотеза да преустанови топлоподаването, т. е. от
неговата преценка зависи дали да се възползва от тази възможност и да упражни
даденото му право. Продавачът не е бил длъжен да спре топлоподаването.
Съгласно разпоредбата
на чл. 150, ал. 1 от ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от КЕВР. Съгласно ал. 2 и 3 на същия член топлопреносните предприятия задължително публикуват
одобрените от КЕВР общи условия най-малко в един централен и в един местен
всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване. Общите условия влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от клиентите, като в срок до 30 дни след влизането в сила на общите
условия клиентите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. Съгласно цитираната разпоредба за ищецът
не съществува задължение да връчи индивидуално на всеки потребител на ТЕ общите
условия. В ЗЕ е предвиден специален ред за информиране. Общите условия са били
публикувани в ежедневник, видно от доказателствата по делото, и в срок ответникът
не е възразил срещу тях, което прави релевираното от
него в тази връзка възражение също неоснователно.
Направеното с
въззивната жалба оплакване, че СРС не е обсъдил в цялост всички доказателства
по делото, не е прецизирано, не е поставен акцент кои точно доказателства не са
били обсъдени от първата инстанция. Отделно от това СРС е формирал крайния си
извод за изхода на спора върху съвкупната преценка на целия приобщен по делото
доказателствен материал, поради което въззивният съд намира и това оплакване за
неоснователно.
Изложеното сочи, че решението в обжалваната част е правилно
и следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и ал.
8 от ГПК право на разноски във въззивното производство има единствено въззиваемият ищец. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8
от ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Защитата на въззиваемия по делото се изразява в депозиране
на отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК и подаване на бланкетна молба, с която се изразява становище по хода и по
съществото на делото. Предвид минимума от действия, извършени от процесуалния
представител на ищеца във въззивното производство, искането за разноски
съгласно Закона за правната помощ също следва да бъде уважено в минимален
размер, а именно 100,00 лв.
Решението не подлежи на касационно
обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл.
първо от ГПК, тъй като цената на иска е под 5000,00 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 141027
от 06.07.2020 г., постановено по ГД № 30533 по описа за 2018 г. на Софийски
районен съд, 1 ГО, 127 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 от ГПК Й.К.Г., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** Б сумата от 100,00 лв.
(сто лева) за юрисконсултско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е постановено при
участието на „Т.с.“ ЕООД – трето лице - помагач на страната на ищеца.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.