Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 12.08.2020 г.
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
шестнадесети юли през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 427 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 – 273 от ГПК.
С решение от 30.08.2019г., постановено по гр.д. № 81905/2017г. по описа
на СРС, ГО, 72 състав, е признато за установено по предявения от Д.К. С.срещу В.Н.В.
насрещен положителен установителен иск с правно
основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./, че ищцата е собственик въз основа на
преобразуване на лично имущество на 15/16 ид. части от следния недвижим имот:
апартамент № 12, находящ се в гр. София, жк “******, състоящ се от две стаи,
хол, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 76, 20 кв.м., с
прилежащото към него избено помещение с площ от 3, 88 кв.м. и с припадащите се
3, 90 % ид. части от общите части на сградата и правото на строеж,
представляващ имот с идентификатор 68134.1105.52.3.12. Със същото решение е
допусната съдебна делба на описания недвижим имот, при следните квоти: 1/16 ид.
част от имота за В.Н.В. и 15/16 ид. части от имота за
Д.К. С., както е допусната делба и на три броя моторни-превозни средства /подробно
индивидуализирани в съдебното решение/ при равни квоти между страните.
Срещу решението на СРС, в частта, в която е уважен предявеният иск с
правно основание 21, ал. 1 от СК /отм./ и в частта относно определените квоти
на страните в съсобствеността върху процесния имот, е подадена въззивна жалба
от ищеца В.Н.В.. В същата са релевирани оплаквания за допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както
и за нарушение на материалния закон. Поддържа се, че направените в решението
правни изводи не съответстват на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят
излага съображения, че показанията на свидетелката М.С.били едностранчиви и
въпросът от къде дарителката И.Б.се е снабдила със сума в размер на 4 500
щатски долара оставал неизяснен. Счита, че неплащането от страна на Д. С.на
сумата от 4 500 щатски долара, дължима за уравнение на дела на И.Б.по
сключената съдебна спогодба, е направено с единствена цел да се ощети нейният
съпруг – ищецът по иска за делба В.В.. В жалбата се
твърди, че неплащането на уговорената сума представлява неизпълнение на
съдебното решение по делбеното производство. Оспорва се правилността на
изводите на първоинстанционния съд, че в случая е налице хипотеза на
“опрощаване” на дълга на Д. С.към нейната майка – И.Б.в размер на сумата от 4 500
щатски долара. По тези съображения счита, че предявеният иск с правно основание
чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ е неоснователен и следва да се отхвърли, а
обусловения от него конститутивен иск да се уважи и да се допусне делба на
процесния имот при равни квоти между страните.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от ответницата Д.К. С., с който същата се оспорва като неоснователна. Навежда
съображения, че обжалваното решение е правилно и обосновано и следва да се
потвърди. Счита, че от събраните по делото доказателства се установява по
несъмнен начин, че е налице преобразуване на лично имущество при придобиването
на процесния имот, което съответства на в 15/16 ид. части от него. Поддържа, че
е неоснователно релевираното от насрещната страна възражение за неизпълнение на
съдебното решение по делбеното производство. Нещо повече, твърди, че това
“неизпълнение” не засяга правната сфера на жалбоподателя като той няма правен
интерес, не е легитимиран и не може да се позовава на този порок.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба оплаквания съдът приема следното:
Тъй
като от изхода на предявения насрещен установителен иск с правно основание чл.
21, ал. 1 от СК /отм./ зависи при какви квоти ще бъде допусната делбата на
недвижимия имот, то въззивният състав намира, че най-напред следва да се
произнесе по въззивната жалба, депозирана срещу постановеното първоинстанционно решение, в частта, с което е уважен така предявения иск.
Ищцата
Д. С.основава иска си на твърдението за преобразуване на лично имущество при
придобиването на следния недвижим имот: апартамент № 12, находящ се в гр. София, жк “******, състоящ се от две
стаи, хол, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ от 76, 20 кв.м.
Сочи, че при закупуването на имота е вложила
лични средства, равностойни на 7/8 идеални части от
правото на собственост. Твърди, че тези лични средства били
получени от продажбата на недвижим имот, придобит от ответницата по наследство
и дарение и в този смисъл представляващ нейна лична собственост.
Ответникът
по насрещния иск – В.Н.В. оспорва същия с възражението, че ищцата не е изпълнила
поетото от нея с одобрената спогодба задължение за парично уравнение на дела на
другия сънаследник – И.Б.. Оспорва и твърдението за опрощаване на паричното
задължение на Д. С., извършено от нейната майка – И.Б.. Счита, че това е
неизпълнение на съдебно решение, което има за цел да го ощети.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките за уважаване на
предявения насрещен иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./, като е
признал за установено, че Д. С.е собственик на 15/16 ид. части от процесния
имот. Този извод е мотивиран с представените по делото писмени и гласни
доказателствени средства, установяващи придобивния способ – по наследство и
съдебна спогодба-делба, въз основа на който ищцата по насрещния иск е станала
собственик на 7/8 ид. части от недвижим имот, представляващ апартамент в гр.
София, находящ се на ул. “Кракра”. Посочено е, че останалата 1/8 ид. част от
имота е придобита съвместно от страните по делото в условията на съпружеска
имуществена общност. Съдът е изложил съображения, че получената продажна цена
след отчуждаването на този имот, е вложена изцяло при закупуването на процесния
имот, придобит от страните по делото в условията на съпружеска имуществена
общност. Съобразил е, че при закупуването на този имот Д. С.е вложила лични
средства, получени от продажбата на апартамента на ул. “Кракра”, равностойни на
7/8 иделна част от него. След прекратяването на брака и трансформиране на
съпружеската имуществена общност в обикновена дялова съсобственост, ищцата по
насрещния иск е станала собственик и на още 1/16 ид. част от имота или общо
притежаваната от нея част е в размер на 15/16 ид. части. По тези съображения
съдът е допуснал извършването на делба на процесния имот при следните квоти:
1/16 ид. част за ищеца В.В. и 15/16 ид. части за ответницата Д. С..
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но неправилно.
В задължителните
разяснения, дадени в т. 4 по Тълкувателно решение № 5/2013г. от 29.12.2014г. по
тълкувателно дeло № 5/2013г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че е допустимо
установяване на трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и, ал. 2 на СК /респ.
по чл. 21, ал. 1 и, ал. 2 на СК от
1985г. - отм./ в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака
чрез договор за покупко-продажба, сключен на името на двамата съпрузи. Поради
това, настоящият въззивен състав ще следва да се произнесе по същество на
предявения насрещен иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ обсъждайки събраните по делото
доказателства.
По
съществото на спора, с оглед доводите във въззивната жалба, процесуалното
поведение на ответника по жалбата и приложимите към спора императивни норми на
материалния закон въззивният съд намира следното:
Съгласно
представения нотариален акт № 46, том IІ, рег. № 1526, нот. дело № 223 от
2003г. страните по делото са закупили на 22.08.2003г. от И.Т.М.и М.Н.З.следния
недвижим имот: жилище – апартамент № 12, находящ се в град София, ж.к. "*****,
състоящ се от две стаи, хол, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ
от 76, 20 кв.м., при съседи на жилището: изток – тревна площ,
запад – тревна площ, север – апартамент № 11, юг – апартамент № 9, отгоре –
апартамент № 16, отдолу — ап. 8, заедно с прилежащото към жилището избено
помещение без номер по документ за собственост, с полезна площ от 3, 88 кв.м., при
съседи: изток- тревна площ, запад – тревна площ, север – мазе на апартамент №
11, юг – мазе на апартамент № 9, заедно с припадащите се 3, 90 % ид. части от
правото на строеж върху урегулирания поземлен имот, в който е построена
сградата. Уговорено е било продажната цена в размер на 28 000 евро да се плати
на две части, както следва: 3 670 евро била изплатена на продавачите преди
подписване на договора за покупко-продажба, а остатъкът от нея в размер на 24
330 евро следвало да бъде изплатен на продавачите посредством банков превод, в
деня на сключване на настоящия договор, но преди неговото надлежно вписване в
Служба по вписванията при СРС.
По
делото не е спорно, а и това се установява от приетите писмени доказателства, че
страните са сключили на 06.03.1998г. граждански брак, който е бил прекратен с
влязло в законна сила решение, постановено на 18.08.2017г. по гр.д. №
20673/2017г. по описа на СРС, ГО, 117 състав.
Видно
от представеното удостоверение за наследници № 380 от 11.02.2003г., ответницата
Д. С., Е.К. Ж.и И.Д.Б./майка на Д. С./ са законни наследници на С.М.С., починал
на 21.04.1972г. Възникналата между тях съсобственост върху останалото в
патримониума на С.С.имущество била прекратена със
съдебна спогодба, сключена на 17.12.2002г. по гр.д. № 8439/2000г. по описа на
СРС, ГО, 55 състав. По силата на тази спогодба Д. С.получила в дял и в
изключителна собственост следния недвижим имот - апартамент, находящ се на
партерен етаж в сградата на ул. “******, в гр. София, застроен на площ от 96
кв.м., ведно с прилежащото към него избено помещение и таванско помещение. Било
уговорено заплащане на парично уравнение за дяловете на останалите
съсобственици, дължимо от Д. С., както следва: за уравнение на дяловете на Е.К.
Ж.– сумата от 4 000 щатски долара и за уравнение на дяловете на И.Д.Б.– сумата
от 4 500 щатски долара, платима в 30-дневен срок, считано от 17.12.2002г. По
делото е установено, че паричното уравнение в полза на Е.Ж.било заплатено при
подписване на спогодбата, като същата има характер на разписка за получаването
му. По отношение задължението за заплащане на парично уравнение на другия
съсобственик, по делото е прието писмено изявление на И.Б.от 20.12.2002г., в
която е обективирано воля за “надаряване” на ответницата Д. С.с получената от Б.част
от наследството на К.С.. Изрично е посочено, че тази част оценена на 4 500
щатски долара се подарява лично на ответницата.
С
договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт №
78, том I, рег. № 1707, дело № 71 от 11.07.2003г., Д.К.В. и В.Н.В. продали на М.Д.А.притежавания
от тях недвижим имот придобит по наследство и делба, а именно: апартамент,
находящ се в гр. София, на партерен етаж в сградата на улица “******, застроен
на площ от 96 кв.м., ведно с прилежащото към апартамента избено помещение и
таванско помещение, за сумата от 55 000 щатски долара.
При
така установеното от фактическа страна съдът прави следните правни изводи:
Съгласно чл. 21, ал. 1 СК вещните права /т.е. и право на
собственост върху вещи/, придобити по време на брака в резултат на съвместен
принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са
придобити. Аналогична е и разпоредбата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985г. /отм./.
Съгласно чл. 21, ал. 3 СК /чл. 19, ал. 3 СК отм./ съвместният
принос се предполага до доказване на противното. Следователно, за да се докаже,
че придобитото по време на брака не е съпружеска имуществена общност /СИО/
следва да се представят доказателства, оборващи тази презумпция, от онзи, който
цели оборването й /чл. 154, ал. 1 вр.,
ал. 2 ГПК/. В тази връзка установителните искове за установяване
придобиването на имущество по време на брака с лично имущество имат за цел
признаване на едно съществуващо правно положение, което се явява
правоизключващо по отношение на СИО и е основание за признаване на изключително
право на собственост по отношение на цялата вещ или на части от нея, макар и
придобивният момент да е настъпил по време на брака. Така чл. 23, ал. 1 СК /чл. 21, ал. 1 СК - отм./ гласи, че вещните
права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество са лично притежание
на съпруга. Лично имущество е онова, при което по дефиниция е изключен
съвместният принос. Меродавен момент за влагане на личното имущество е този на
юридическото придобиване на вещното право в зависимост от конкретния придобивен
способ.
Настоящият съдебен състав споделя практиката на ВКС, намерила израз в следните решения:
решение № 581/02.08.2010г., постановено по гр.д. № 1329/2009г. на ВКС, I ГО,
решение № 249/27.12.2011г., постановено
по гр.д. № 1037/2010г. на ВКС, II ГО и решение № 72 от 07.07.2017г., постановено по гр.д. № 3056/2016г.,
І ГО, в които се приема, че законовата
презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на съделителя, който
поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства, е да установи
наличието на пълна трансформация на лично имущество по категоричен начин, като
обратното доказване на имащите правно значение за трасформацията факти трябва
да бъде пълно и пряко.
По
установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит
по време на брака на страните недвижим имот в тежест на ищеца е да докаже следните
факти: 1/. придобивната стойност на имота /според вида на възмездната сделка с
вещно-правен ефект/; 2/. размерът на вложените средства, които имат личен по
смисъла на чл. 20 СК от 1985г. /съответно –
по смисъла на чл. 22, ал. 1, изр. 1-во от СК от 2009г./ произход и са
еквивалентни на придобивната стойност на имота и 3/. влагането на тези средства
при придобиването на имота. Същите факти подлежат на доказване и при иска за делба на имущество, придобито в режим
на имуществена общност, между бивши съпрузи, когато бракът е прекратен поради
развод, а ответникът по иска е направил възражение, че имотът е лична негова
собственост поради пълна трансформация.
В
настоящия случай правото на собственост върху процесния имот е придобито с
договор за продажба. Договорът за покупко-продажба, обективиран във формата на
нотариален акт, е сключен на 22.08.2003г., което с оглед приложените по делото
доказателства, е станало по време на брака на страните и следователно с оглед
нормата на чл. 19, ал. 1 от СК /отм./ спорният
недвижим имот формално попада под режима на СИО. От събраните по делото писмени
доказателства се установи, че ищцата по насрещния иск е оборила в условията на
пълно и главно доказване установената в нормата на чл. 19, ал. 3 от СК /отм./
презумпция за съвместен принос при придобиването на имота. За да стигне до този
извод съобрази следното:
Релевираните
от ответника по насрещния иск възражения относно способът за придобиване от
страна на Д. С.на правото на собственост върху апартамента, находящ се в гр.
София, ул. “****** и относно размера на придобитата от нея идеална част от
собствеността, се основават на твърдение за неизпълнение на поето със
спогодбата задължение за заплащане на парично уравнение в размер на 4 500
щатски долара в полза на И.Б.. По така наведение доводи съдът приема следното:
Както
е прието в решение № 447 от 02.12.2011г., постановено по гр.д. № 1182/2010г. по
описа на ВКС, I ГО, по своята правна същност
съдебната спогодба в делбен процес, по силата на която от един недвижим имот
съсобствениците обособяват реални дялове и ги разпределят помежду си, е
двустранен договор, съдържанието на който се определя свободно от
съсобствениците - съделители, които си правят взаимни отстъпки с цел да
избегнат един възможен спор. Сключената спогодба има конститутивен ефект, който
настъпва с постигане на съгласието между страните, обективирано в полагане на
подпис под спогодителния протокол и постановеното одобрение от съда. С този
договор може да се постави в дял на един от съсобствениците недвижим имот срещу
задължение за изплащане на уравнение на дела на другия съсобственик, какъвто е
настоящия случай.
В аспекта на изложеното се налага извод, че с процесната
спогодба делът на съделителя
Д. С., е трансформиран в предмет на отделно право на собственост. Съделителката
е получила в изключителна собственост целия имот, и тъй като стойностно
нахвърля нейния дял, срещу дела на другите съделители, тя е поела задължение за
заплати неговата парична равностойност. При неизпълнение на поетото с договора
насрещно задължение, кредиторът по това вземане има право да иска разваляне на
договора за делба /съдебната спогодба/, до размера на неговия дял и това става
по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Касае се до възникнали възмездни
двустранни облигационни отношения с предмет недвижим имот. Делбеният акт, като
способ за прекратяване на съсобствеността, е многостранен и това произтича от
едновременното съществуване на множество взаимно свързани права на собственост
върху една вещ. С оглед на това няма спор в теорията и практиката, че когато
спогодбата противоречи на закона или го заобикаля, или са налице условията на чл. 26 ЗЗД тя е нищожна, може да бъде унищожена по
съдебен ред в случаите, предвидени в чл. 27 ЗЗД, или да бъде развалена по реда на чл. 87, ал. 3 ЗЗД поради неизпълнение на поетите с нея
задължения. Следва да се има предвид и приетото за същността на съдебната
спогодба в т. 8 от ППВС № 7/73г., което не е загубило сила и в което изрично е
прието, че постигнатата в производството за делба спогодба е двустранен
договор, който може да бъде развален поради неизпълнение единствено по реда на чл. 87 ЗЗД, както и че "досежно вещите, които са
предмет на делбата, самата спогодба има вещно-прехвърлително
действие. Това се отнася и за
случая, когато предмет на делбата
е една единствена вещ, която по
силата на спогодбата се предоставя
на един съделител,
а останалите получават парично уравнение".
С оглед изложеното се налага извод, че легитимиран да поиска разваляне на съдебната спогодба поради неизпъление /в случай, че такова е налице/ е единствено страната по нея - в случая И.Д.Б.. Наведените възражения от ищеца В.В. представляват недопустимо релевиране на чужди права пред съд, поради което и не следва да бъдат разглеждани в производството по аргумент от нормата на чл. 26, ал. 2 от ГПК.
В допълнение следва да се посочи и следното: Конкретният довод, на който се основава възражението е, че дължимото по спогодбата парично уравнение не е заплатено от Д. С.. Настоящият съдебен състав следва да посочи принципното становище, че без значение за правилното решаване на делото е въпросът дали е платено това парично уравнение или не. И това е така, защото отговорът на този въпрос рефлектира върху изпълнението на задължението на съделителя по този договор, но не и върху валидносттта и вещно-транслативното действие на спогодбата.
По изложените съображения въззивният съд не дължи обсъждане
на събраните по делото писмени доказателства – изявление на И.Б.за “надаряване”
и събраните по делото гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. М.С..
Ищцата
по насрещния иск признава, че паричното уравнение на дела на Е.Ж.е платено
съвместно от нея и бившия й съпруг, т.е. с общи средства, поради което и на
основание чл. 19, ал. 3 от СК /отм./ придобитата 1/8 ид. част от поделения
имот, находящ се в гр. София, ул. “******, се притежава от страните по делото в
условията на съпружеска имуществена общност. Останалата 7/8 ид. част от него е
лична собственост на Д. С., придобита от нея по наследство /аргумент от чл. 20,
ал. 1 от СК – отм./. Не е спорно по делото, че получената цена при продажбата
на този апартамент е вложена изцяло при закупуването на процесното жилище в жк
“Западен парк”. Съобразно установения в нормата на чл. 21, ал. 1 от СК /отм./
принцип, че придобитото имущество има правното положение на вложените средства,
изразходвани за придобиването му, се налага извод, че 7/8 идеални части от процесното
жилище са били придобити чрез трансформация на лични средства на ответницата и
1/8 ид. част от него в режим на съпружеска имуществена общност, тъй като и
двамата съпрузи са имали принос в придобиването на жилището със сумата, която е
съставлявала СИО. След прекратяване на брака и транформиране на СИО в
обикновена дялова собственост, В.В. е станал
собственик на 1/16 ид. част от имота, а ответницата Д. С.– на 15/16 ид. части.
Като
е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилно решение в частта по иска с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК
/отм./, което следва да бъде потвърдено.
По
отношение на предявения конститутивен иск за делба:
За да се уважи искът за делба, като се допусне прекратяването на възникналата съсобственост, следва да са налице следните материални и процесуални предпоставки: 1/. ищецът да е носител на съответна идеална част от правото на собственост върху включения в делбената маса имот; 2/. предметът на делбата да бъде годен обект на правото на собственост и 3/. в производството по делба да участват като страни всички съсобственици, тъй като допускането и извършването на делбата без участието в процеса на всички съсобственици ще бъде нищожно – арг. чл. 75, ал. 2 ЗН, във вр. с чл. 34, ал. 2 ЗС.
От
представените по делото доказателства, въззивният състав приема, че в
настоящото съдебно производство по безспорен начин са установени горните
предпоставки. Съсобствеността върху имота е възникнала въз основа на сключения
на 20.08.2003г. договор за покупко-продажба. С оглед изхода на спора по
насрещния иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ се налага извод, че
правата на страните в съсобствеността, при които следва да се допусне делба, са
както следва: 1/16 ид. част за В.Н.В. и 15/16 ид.
части за Д.К. С..
Въз основа на тези правни изводи настоящата инстанция счита, че предявеният иск за делба е основателен и следва да бъде допусната делба на съсобствения имот между участващите по делото страни, при установените от първоинстанционния съд квоти.
Като е достигнал до същите правни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
По отношение на разноските:
Въззиваемата е поискала присъждане на сторените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 600 лева съгласно представения договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК, като с оглед изхода на спора такива се дължат. Следва да бъде посочено, че при наличие на спор по правата на съделителите, респективно оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността, ако предявеният иск бъде отхвърлен, както и по присъединените искове във втората фаза на производството и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения, приложение намира разпоредбата на чл. 78 ГПК, в който смисъл са и указанията по приложението на процесуалния закон, дадени в т. 9 на Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС. Правилото на чл. 355 от ГПК намира приложение само в случаите, когато не е налице спор между страните относно обектите, които следва да се допуснат до делба, наличието на съсобственост и правата им, поради което и решението по допускане на делбата не е било предмет на последващ инстанционен контрол. Доколкото между страните по делото е налице спор относно правата им в делбения имот, който е предмет на въззивното производство, отговорността за разноски следва да се разпредели съобразно общото правило на чл. 78 от ГПК.
В тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от 04.12.2019г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 1 600 лева, която сума е заплатена изцяло в брой от възложителя. В случая предмет на въззивното производство са два иска: иск с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ и иск за делба, като адвокатското възнаграждение е уговорено от въззиваемата страна общо. Исковата претенция по чл. 21, ал. 1 от СК /отм./ е оценяема и в случая цената на иска е 45 834, 47 лева /опредЕ.съобразно представеното удостоверение за данъчна оценка, съразмерно на претендираната 15/16 ид. част от имота по иска с правно основание чл. 21, ал. 1 от СК – отм./. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /изм. - ДВ, бр. 2 от 2009 г., бр. 28 от 2014 г., бр. 84 от 2016 г.; отм. относно изменението с бр. 28 от 2014 г. с Решение № 9273 от 2016 г. на ВАС на РБ - бр. 41 от 2017 г., в сила от 23.05.2017 г./ при интерес от 10 000 лева до 100 000 лева минималното възнаграждение е 830 лева плюс 3 % за горницата над 10 000 лева. То в частност е равно на 1 905, 03 лева. По иска за делба минималното възнаграждение е в размер на 600 лева за всяка фаза /чл. 7, ал. 4 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/. При това положение е очевидно, че уговореният адвокатски хонорар от общо 1 600 лева не надвишава минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК е неоснователно. Ето защо в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 600 лева.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 206089 от 30.08.2019г., постановено по гр.дело № 81905/2017г. по описа на
СРС, ГО, 72 състав, в обжалваните му
части.
ОСЪЖДА В.Н.В.,
ЕГН **********,*** да заплати на Д.К. С., ЕГН **********,*** на основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 1 600 /хиляда
и шестстотин/ лева – разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.