Решение по дело №699/2024 на Административен съд - Русе

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН вр.чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез процесуалния ѝ представител, против решение № 281/23.05.2024 г., постановено по АНД № 669/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от Закона за пътищата (ЗП), с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание 187а, ал. 2, т. 3 вр.чл.179, ал.3б от същия закон, на ответника по касационната жалба „Юнион Ивкони“ ООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева и е осъдена АПИ да заплати на „Юнион Ивкони“ ООД, ЕИК ********* сумата от 660 лева – деловодни разноски. Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на въззивното решение и постановяване на друго, с което електронният фиш да бъде потвърден, алтернативно се иска връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение, направени от ответника по касация и моли те да бъдат намалени с оглед правната и фактическа сложност на делото и формираната по този въпрос практика на Съда на ЕС.

Постъпила е и частна жалба от Агенция „Пътна инфраструктура“ чрез юр. З. С., против Определение № 324/01.07.2024 г. по а. н. д. № 669/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе), с което е отхвърлена молбата на АПИ за изменение на постановеното по делото Решение № 281/23.05.2024 г. в частта за разноските. В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението. Мотивите са свързани с липсата на фактическа и правна сложност на делото пред РС - Русе. Иска се отмяна на определението и уважаване на искането на касационния жалбоподател за изменение на решението на РРС в частта за разноските, като се редуцира размерът им във връзка с Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, без да се присъжда ДДС върху адвокатското възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба - „Юнион Ивкони“ ООД, чрез процесуален представител – адв. А. И., е представил писмен отговор с вх. № 19966/03.07.2024 г. по описа на РС – Русе и становище с вх. 1606/04.04.2025 г. по описа на АдмС - Русе, в които излага подробни съображения за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да остави в сила решението на районния съд. Претендира присъждането на разноски за настоящото производство.

В отговор на частна жалба с вх. № 25193/26.08.2024 г. по описа на РС - Русе се развиват доводи за неоснователност на подадената частна касационна жалба. Претендира се Определение № 324/01.07.2024 г. на РС -Русе, постановено по АНД № 669/2024 г., да бъде оставено в сила като правилно.

Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на районния съд следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като съобрази изложените в жалбата касационни основания, становищата на страните, събраните по делото доказателства и извърши касационна проверка на оспорваното решение по чл.218, ал.2 от АПК, прие за установено следното:

По касационната жалба:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

От фактическа страна районният съд е приел, че на 25.05.2021 г. в 12:24 часа пътно превозно средство - автобус „БОВА ФХД 127 365“ с рег. № [рег. номер], било регистрирано да се движи по път I- 5 км 25+914, посока нарастващ километър, който път бил включен в обхвата на платената пътна мрежа. Във връзка с така описаното движение на превозното средство бил електронен фиш с № **********, в който било посочено, че с ППС, собственост на „ЮНИОН ИВКОНИ“ ООД, представлявано от И. С. е осъществено нарушение по чл.102 ал.2 от ЗДвП, за което на основание чл.187 а ал.2 т.3 вр. чл.179 ал.3 б от ЗДвП, на дружеството се налага имуществена санкция в размер на 2500 лв.

За да отмени този санкционен акт районният съд е приел, че издаденият електронен фиш се явява незаконосъобразен доколкото законът не позволява издаването на електронен фиш в хипотезата на чл.179, ал.3б от ЗДвП. Въззивният съд е посочил, че в издадения ЕФ липса посочване на мястото на нарушението, което нарушава изискването на закона и засяга правото на защита на соченото като нарушител лице. На следващо място контролираната инстанция е приела, че в административнонаказателната преписка от страна на наказващия орган не са представени доказателства от следния вид: информация за участъка на пътя с описание на мястото и географските координати, разположението на техническото средство, вида на техническото средство и данни за извършена метрологична проверка. Въззивният съд е посочил, че издаването на електронен фиш за нарушения по чл.179, ал.3 от ЗДвП следва да бъде установено и заснето, като е приел, че няма доказателства за спазване на така регламентираната законова процедура по установяване на неправомерни действия като процесното техническо средство не е от вида, служещ за установяване на нарушението, а е такова, събиращо данни за изчерпателно посочените в цитираната норма на закона фактически обстоятелства. Съдът е приел, че от страна на наказващия орган не са представени доказателства, че жалбоподателят е нарушил задълженията си по Закона за пътищата и, че осъществяването на конкретно вмененото нарушение по чл.102 ал.2 от ЗДвП според формулировката на закона е недоказано.

Решението на въззивната инстанция, като краен резултат, се явява правилно, макар и по съображения, различни от изложените в него.

Разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 г. относно таксуването на превозни средства за използване на пътни инфраструктури предвижда, че държавите-членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Директива 1999/62/ЕО е транспонирана в националното ни право в ЗП – вж. § 16 от ДР на ЗИДЗП (ДВ, бр. 43 от 2008 г.). В съответствие с нея, съгласно нормата на чл.10, ал.7 от ЗП, се уреждат условията, редът и правилата за изграждане и функциониране на смесената система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние, които правила са детайлно разписани в Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние.

Следователно, когато държавите-членки приемат законодателен акт, с който определят по вид и размер санкциите за нарушаване на националните разпоредби, приети в изпълнение на Директива 1999/62/ЕО, то те безспорно прилагат правото на ЕС. По тази причина и съгласно чл.51, § 1 от Хартата на основните права на ЕС (вж. решение на Съда на ЕС от 26.02.2013 г. по дело C‑617/10, Åkerberg Fransson, т.17 и т.19, решение на Съда на ЕС от 05.05.2022 г. по дело C‑83/20, т.25 и т.26 и др.), те са длъжни да зачитат правата и спазват принципите, регламентирани в разпоредбите на Хартата. В Разясненията по чл.49 от ХОПЕС, които съгласно чл.52, § 7 от ХОПЕС и чл.6, § 1, ал.3 от ДЕС следва да бъдат взети предвид от юрисдикциите на държавите-членки при нейното тълкуване, е предвидено следното: “Този член повтаря традиционното правило за липса на обратно действие на законите и наказанията. Добавено е правилото за обратното действие на наказателния закон, предвиждащ по-леко наказание, което съществува в редица държави-членки и е отразено в член 15 от Пакта за граждански и политически права…… Параграф 3 повтаря общия принцип на пропорционалност на престъплението и наказанието, утвърден от общи за държавите-членки конституционни традиции и от практиката на Съда на Европейските общности“. Следователно разпоредбите на чл.49, § 1 и § 3 от ХОПЕС, установяващи принципа на законоустановеност и пропорционалност на наказанието, регламентират не право, а именно принцип, на който страните по делото, съгласно чл.52, § 5, изр.второ от ХОПЕС, могат да се позоват пред националния съд за тълкуване и проверка законността на актовете на държавите-членки, когато те прилагат правото на Съюза.

С решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД беше прието, че чл.9а от Директива 1999/62/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер. След анализ на предвидените в националното ни право глоби и имуществени санкции по чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300 лв., 1800 лв. и 2500 лв. (т.48 от решението), в т.52 от същото Съдът на ЕС изрично е посочил, че разглежданата система от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища при отчитане на характера или тежестта на извършеното нарушение (напр. степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение – т.49 от решението, разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса или наличието на предварително заплащане на размера на тол таксата за даден маршрут – т.50 от решението, категорията на емисиите, към която спада използваното превозно средство – т.51 от решението). В т.53 от същото решение Съдът на ЕС е приел, че при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда системата от наказания, предвидени в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП, се явява непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза.

Така установената явна несъразмерност на предвидените в тези разпоредби наказания, предвид техния фиксиран размер и невъзможността за адаптирането им в съответствие с особеностите на конкретния случай, както и изключването на възможността за прилагане на института на маловажния случай съгласно чл.189з от ЗДвП, се явява в противоречие както с вторичното – чл.9а от Директива 1999/62/ЕО, но така и с първичното право на ЕС – чл.49, § 3 от ХОПЕС (според чл.6, § 1, ал.1 от ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите).

В константната практика на Съда на ЕС безпротиворечиво се приема, че националните съдилища, натоварени в рамките на тяхната компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, са длъжни да гарантират пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост по собствена инициатива оставят без приложение разпоредбите на националното законодателство, които им противоречат, без да е необходимо да искат или да изчакват тяхната предварителна отмяна по законодателен път или по какъвто и да било друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 04.12.2018 г. на Съда на ЕС по дело C‑378/17, Minister for Justice and Equality, т.35, решение от 09.03.1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal, т. 17, 21 и 24, решение от 06.03.2018г., по съединени дела C‑52/16 и C‑113/16, SEGRO и Horváth, т.46 и мн.др.).

Следователно, след като с решение от 21.11.2024 г. на Съда на ЕС по дело C‑61/23, „Екострой“ ЕООД е установено противоречието на предвидените в чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП санкции с изискването за тяхната пропорционалност, изведено в първичното и вторичното право на ЕС, то за българския съд следва задължението да остави посочените санкционни разпоредби неприложени.

Същевременно, с оглед принципа на законоустановеност на наказанието, уреден както в първичното право на ЕС – чл.49, § 1 от ХОПЕС, но така и в националното ни право – чл.2, ал.1 от ЗАНН, съдът не може да замести законодателя при определянето на наказанието по вид и размер. Диференциацията на административнонаказателната отговорност, разбирана като уреждане в закона на различна такава отговорност за различните видове административни нарушения в зависимост от тяхната тежест и степен на обществена опасност, е задача на законодателя, а не на съда. В правомощията на съда е единствено нейната индивидуализация, при която дейност, съгласно чл.27, ал.2 от ЗАНН, наказващият орган, а при проверка на издадения санкционен акт и съдът, вземат предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на нарушителя. Наказанието, разбира се, подлежи на индивидуализация, само ако санкцията, предвидена за извършеното нарушение, е относително определена, в чиито граници съдът е длъжен да определи наказанието – чл.27, ал.1 от ЗАНН. Когато обаче санкцията е, както в случая, във фиксиран, абсолютно определен размер, то съдът не разполага с възможност да наложи наказание в размер, по-нисък от предвидения – чл.27, ал.5 от ЗАНН, дори и да установи очевидната несъразмерност на предвиденото от законодателя наказание с оглед конкретната тежест на извършеното нарушение.

Като следствие от изведения в константната практика на Съда на ЕС принцип на предимството на правото на ЕС пред противоречащото му национално право съдът е длъжен да не приложи санкционните разпоредби на чл.179, ал.3 – 3б от ЗДвП без обаче да може да определи и съответстващо на тежестта на нарушението наказание. Да се приеме противното би означавало да се наруши посочения принцип за законоустановеност на наказанията, както и принципът на разделение на властите, прокламиран в чл.8 от Конституцията на Република България.

Конституционният съд последователно се придържа към възприетото в практиката му разбиране, че е конституционно нетърпимо който и да било от органите на законодателната, изпълнителната и съдебната власт да излиза извън конституционно очертаните предели на властване, да отказва осъществяването на възложените му властнически правомощия или да делегира другиму свои конституционни правомощия, както и да отнема конституционно предвидени правомощия на държавните органи (решение № 15 от 28.11.2022 г. на КС по к.д. № 10/2022 г., решение № 6 от 2020 г. по к.д. № 10/2019 г., решение № 3 от 1996г. по к.д. № 2/1996; решение № 6 от 1998 г. по к.д. № 4/1998; решение № 10 от 2003 г. по к.д. № 12/2003; решение № 4 от 2010 г. по к.д. № 1/2010; решение № 11 от 2010 г. по к.д. № 13/2010 и др.). Не е в компетентността на съдебната власт да законодателства като създава правни норми. Органите на съдебната власт - съд, прокуратура и следствие, не могат да издават нормативни актове във връзка със своята дейност. Съдебната власт не може да създава правила за поведение, а следва да прилага законите, създавани от законодателната власт, и подзаконовите нормативни актове, издавани от органите на изпълнителната власт (в този смисъл изрично решение № 10 от 15.11.2011 г. на КС по к.д. № 6/2011 г.).

С оглед изложените съображения касационната инстанция намира, че не е необходимо да обсъжда наведените в касационната жалба възражения за неправилност на първоинстанционния съдебен акт.

По изложените съображения касационната инстанция намира, че решението на Районен съд – Русе, с което електронният фиш е отменен, като краен резултат, се явява правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото, на основание чл.143, ал.3 от АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, основателно се явява искането на ответника по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Същите са сторени в размер на 600 лева - възнаграждение за адвокат в размер на 500 лв., а с начислено ДДС – 600 лв., договорено и заплатено в брой, съгласно представените договор за правна защита и съдействие № 1076/01.04.2025 г. и фактура № 1134/ 01.04.2025 г. за платена сума в размер на 600 лева с ДДС с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – А. Л. И. BG179480483 (л. л. 56-57 от делото).

Основателно обаче се явява възражението по чл.63д, ал.2 от ЗАНН на процесуалния представител на касатора за тяхната прекомерност, макар по този въпрос, с оглед приетото в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът да е длъжен да следи служебно.

Касационната инстанция, като съобрази задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в посоченото решение на СЕС, намира, че в полза на ответника по касация следва да бъде присъдена сумата от 300 лева без ДДС и съответно присъдена сумата от 360 лв. с включен ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. При определянето на този размер на възнаграждението съдът отчита липсата на значителна правна и фактическа сложност на делото, доколкото след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23, основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин.

Деловодните разноски, на основание § 1, т.6 от ДР на АПК вр. чл.63д, ал.1 от ЗАНН, следва да бъдат възложени в тежест на Агенция „Пътна инфраструктура“, която има качеството на юридическо лице съгласно чл.21, ал.2 от ЗП и чл.2, ал.1 от Правилника за структурата, дейността и организацията на работа на Агенция „Пътна инфраструктура“.

По частната жалба:

С решение № 281/23.05.2024 г., постановено по а. н. д. № 669/2024 г. по описа на Районен съд – Русе (РС – Русе) е отменен електронен фиш (ЕФ) № ********** и е осъдена АПИ да заплати на „Юнион Ивкони“ ООД сумата от 660 лева – деловодни разноски.

По молба на Агенция „Пътна инфраструктура“ за изменение на постановеното решение в частта му на възложените разноски, е постановено обжалваното пред настоящия касационен състав определение № 324/01.07.2024г., с което е оставено без уважение молбата на АПИ. В мотивите на обжалваното определение е прието от първоинстанционния съд, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение кореспондират с регламентираните размери в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. като са отчетени разпоредбите на чл. 15 и чл. 18 и сл. от посочената наредба. Районният съд е приел, че при направено възражение за прекомерност съдът е обвързан с минималните размери, регламентирани в чл. 36 от Закона за адвокатурата, съгласно ЗАНН, който следва недвусмислено да бъде приложен.

Определението е неправилно.

От представените доказателства във въззивното производство по АНД № 669/2024 г. по описа на Районен съд – Русе и в предходното въззивно производство по АНД № 1340/2023 г. по описа на РС - Русе, а именно договор за правна защита и съдействие № 838/04.07.2023 г. /л. 6А, гръб от АНД № 1340/2023г. по описа на РС - Русе/, е видно, че заплатеното адвокатско възнаграждение е в размер на 660 лева в брой, от които 550 лева данъчна основа и 110 лева ДДС, сумата е заплатена в брой, като е приложена и фактура № 883/04.07.2023 г. за платена сума в размер на 660 лева с ДДС с посочен ИН по ДДС на доставчика на услугата – А. Л. И. BG179480483 /л. 51 от АНД № 669/2024 г. по описа на РС - Русе/.

Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност по делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. От своя страна чл. 36 от ЗА препраща към чл. 18 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г., съгласно който ако административното наказание е под формата на имуществена санкция, какъвто е и процесния случай, възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, а именно върху стойността на санкцията. В случая чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата предвижда, че за защита по дела с определен материален интерес над 1000 лева минималното възнаграждение е в размер на 400 лева плюс 10% за горницата над тази сума, тоест в процесния случай минималният размер следва да е в размер от 550 лева, доколкото на „Юнион Ивкони“ ООД е била наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

Съгласно Определение № 2995/13.06.2024 г. по ч.гр.д. № 991/2024 г., IV г.о. на ВКС, зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК (в настоящия случай - на чл. 63д, ал. 2 ЗАНН, който е абсолютно идентичен с цитираната в определението на ВКС разпоредба), но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава в нейна тежест. С изискването адвокатското възнаграждение да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер. В настоящия случай процесуалният представител на жалбоподателя, макар и да не се е явил в проведеното едно съдебно заседание по АНД 669/2024 г. по описа на РС - Русе, е изразил писмено становище по същество на спора. Отчитайки задължителното тълкуване на съюзното законодателство - чл.101, § 1 и § 2 от ДФЕС и чл.4, § 3 от ДЕС, дадено в решение на Съда на ЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, както и че делото не се отличава с висока фактическа и правна сложност, съдът намира, че искането за присъждане на адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция се явява основателно до размер на сумата от 300 лева без ДДС и съответно 360 лв. с включен ДДС, доколкото адвокат А. И. е регистриран по Закона за данъка върху добавената стойност. Следва да бъде отчетен и факта, че след постановяването на решението на Съда на ЕС по обуславящото изхода на настоящото производство дело C‑61/23 основният правен спор е решен по един задължителен за съда и всички правни субекти начин.

Касационната инстанция не споделя доводите на касатора, изложени в частната жалба, че при присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, не следва да се включва начисленият ДДС, тъй като данъкът е публично вземане и не е неразделна част от възнаграждението, което съдът определя в хипотеза на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Съдът стигна до извода, че следва да се присъжда ДДС върху така определеното възнаграждение, съобразявайки разпоредбата на § 2а от ДР на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, съгласно която за регистрираните по ЗДДС, адвокати, дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно ЗЗДС. Тази разпоредба не въвежда правило, че данъчната основа включва ДДС, поради което същата не противоречи на постановките на Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на ДДС.

Адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не са с включен ДДС, поради което при окончателното им определяне се дължи начисляване на ДДС в размер на 20 %, тогава, когато адвокатът е регистриран по ДДС – хипотеза, в която попада и разглеждания казус. Когато адвокатът предоставя услуга и е регистриран по ДДС, той начислява ДДС, посочва го в отделен ред от фактурата, но данъчната основа следва да определя размера на дължимото възнаграждение.

С оглед изложеното, като е приел, че при направено възражение за прекомерност съдът е обвързан с минималните размери, регламентирани в чл. 36 от Закона за адвокатурата, съгласно ЗАНН, който следва недвусмислено да бъде приложен и е отхвърлил молбата за изменение на решението в частта за разноските, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да се отмени.

Вместо него следва да се постанови друго, с което да се измени постановеното решение в частта му за разноските, като бъде намален размерът на присъдените във въззивното производство деловодни разноски до сумата от 360 лева.

Така мотивиран и на основание чл.221, ал.2, изр.1, пр.1 от АПК вр.чл.63в от ЗАНН, съдът

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 281/23.05.2024 г., постановено по АНД № 669/2024 г. по описа на Районен съд – Русе в частта, с която е отменен електронен фиш № ********** за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от Агенция „Пътна инфраструктура“, с който за нарушение по чл.102, ал.2 от ЗДвП и на основание чл.179, ал.3б вр. чл.187а, ал.2, т.3 от същия закон, на „Юнион Ивкони“ ООД, ЕИК ********* е наложена имуществена санкция в размер на 2500 лева.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на „Юнион Ивкони“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Средец, [улица], представлявано от управителя И. Д. С., сумата от 360 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.

ОТМЕНЯ определение № 324 от 01.07.2024 г. по АНД № 669/2024 г. на Районен съд - Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 281/23.05.2024 г., постановено по АНД № 669/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, в частта за разноските, като намалява размера на присъдените деловодни разноски в полза на „Юнион Ивкони“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София, р-н Средец, [улица]от 660 лева на 360 лева.

Решението е окончателно.