Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание
на четиринадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при
участието на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Иванка
Иванова гр. д. № 3550 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 442182/02.07.2018 г., постановено по гр. д. № 51226/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав, „МБ А.Г.“ ООД е осъден да заплати на „И.“ ООД сумата от 7 786, 80 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за търговска продажба, на основание чл.327 ТЗ вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, като производството по делото е прекратено в частта по иска с правно основание чл.327 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД за сумата над 7 786, 80 лв. до 22 474, 44 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1 650, 15 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 22 474, 44 лв. за периода 31.10.2015 г. - 20.07.2016 г., на основание чл.86 ЗЗД, като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 1 740, 79 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 2 316, 26 лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 22 474, 44 лв. за периода 21.07.2016 г. - 26.07.2017 г., на основание чл.86 ЗЗД вр. с чл.214, ал.2 ГПК. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 3 300 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК, представляваща разноски по делото.
С определение от 01.10.2018 г., постановено по същото дело, е оставена без уважение молбата на ответника по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.
Срещу
постановеното съдебно решение в частта, с която са уважени предявените искове,
е депозирана въззивна жалба от ответника „МБ А.Г.“ ООД. Счита, че обжалваното
решение е нищожно, тъй като съдът се е произнесъл свръх петитум, без да е
сезиран. Исковата молба е адресирана до СГС. С писмения отговор на исковата
молба е направено искане за прекратяване на делото, като в чл.410 ГПК са
регламентирани предпоставките, при наличието на които може да се поиска
издаване на заповед за изпълнение. Една от тях е искът за вземането за парични
суми или заместими вещи да е подсъден на районния съд. Счита, че обжалваното
решение е необосновано, тъй като мотивите са бланкетни, взаимоизключващи се.
Без да е сезиран, СРС е осъдил ответника да заплати сумата от 2 316, 26 лв.,
представляваща лихва за забава за периода 21.07.2016 г. - 26.07.2017 г., на
основание чл.86 ЗЗД вр. с чл.214, ал.2 ГПК, въпреки прекратяване на делото
поради изменение на предявения иск. Твърди, че заявената претенция от заявителя
е за сума над 25 000 лв., като същата представлява сбор от дължими суми по фактури.
На основание чл.104, т.4 ГПК е изключена възможността районния съд да се
произнесе по това искане. С оглед на това счита, че обжалваното решение следва
да се обезсили като недопустимо. На основание чл.411, ал.2, т.2 ГПК съдът е
длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и
добрите нрави относно претендираното вземане по търговска сделка. Тъй като
претендираното вземане е в размер над 25 000 лв., то на основание чл.410, ал.1,
т.1 ГПК вр. с чл.103 ГПК и чл.104, т.4 ГПК, СРС не е родово компетентен да се
произнесе по искането в подаденото заявление. Ищецът основава вземанията си на
търговска продажба, като е представил неподписана фактура. С оглед на това
счита, че по делото не е установено наличието на продажбено правоотношение
между страните. Представените фактури не съдържат данни относно размер, срок и
процесните вещи. Счита, че съдът не е обсъдил направените по делото възражения.
След като не е установено правоотношение между страните, то предявените искове
са неоснователни. Също така ищецът не е доказал по делото отправянето на
покана, за да бъде поставен в забава, на основание чл.84, ал.2 ЗЗД. С оглед на
това до датата на предявяване на иска ответникът не е постановен в забава. Счита,
че решаващият съд не е съобразил ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което
заповедта за изпълнение по отношение на главното вземане в размер на 21 146, 04
лв., за което не е предявен иск, следва да се обезсили, а вместо това е уважил
осъдителна претенция, в нарушение на процесуалния закон. Осъдителен иск за
вземане, за което е постановена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК или чл.417 ГПК е допустим само след обезсилване на заповедта. Счита, че е въведено друго
основание на иска, различно от основанието, за което е постановена заповедта за
изпълнение, както и е налице противоречие между обстоятелствена част на
исковата молба и петитума на същата. СРС не е оставил исковата молба без
движение за отстраняване на тази нередовност. Счита, че решаващият съд е
допуснал нарушение на чл.214 ГПК относно установените правила за изменение на
иска, тъй като е допуснал изменение на иска при едновременно изменение на
основанието и петитума. Това също води до недопустимост на предявения иск. Въпреки
оспорването на съдебно - счетоводната експертиза СРС е основал изводите си на
нея, което е довело до необоснованост на
обжалваното съдебно решение. Вещото лице не е посетило счетоводството на
ответника, а е направило справка в НАП. С оглед на това не би могло да се
приеме, че е налице признание от страна на ответника относно размера на
задължения. Счита, че ищецът не е доказал извършването на реална доставка на
процесните стоки. Също така е настъпила погасителна давност по отношение
заявените вземания от ищеца. Моли съда да обезсили решението в обжалваната
част, като прекрати предявените искове, а в условията на евентуалност - да
отмени решението в обжалваната част, като отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „И.“ ООД.
Постъпила е частна жалба от ответника
срещу определението, постановено по реда на чл.248 ГПК. Излага съображения, че обжалваното
определение е неправилно. В нарушение на т.12 от ТР № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
СРС не е разпределил отговорността за разноските в заповедното производство.
Също така в нарушение на чл.78, ал.4 ГПК не му е присъдил разноски във връзка с
прекратяването на част от производството по делото. Моли съда да отмени
обжалваното определение, като уважи изцяло молбата му за изменение на
постановеното съдебно решение в частта за разноските.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е
постъпил писмен отговор на частната жалба от ищеца.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните,
с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
СГС съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени
искове съответно с правно чл.327, ал.1 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че по силата на два договора за продажба е извършил две доставки
на стоки на ответника, за което са съставени две фактури. Стойността на
доставеното количество стока е 22 474, 44 лв., а стоките са описани в
съставените фактури, които са надлежно осчетоводени. За получаването на заявените
количества стоки на съответните обекти и за размера на задължението ответникът
е потвърдил в изявление за потвърждение на салдо от 16.03.2016 г. Към момента
на завеждане на делото ответникът не е платил цената на доставената стока, от
която по фактура № **********/23.10.2015 г. на стойност от 1 328, 40 лв. с ДДС
и по фактура № **********/16.10.2015 г. на стойност от 21 146, 04 лв. Моли съда
да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати сумата от 22 474,
44 лв. - главница по посочените фактури, ведно със законната лихва, считано от
момента на завеждане на делото до окончателното изплащане, сумата от 1 741, 28
лв. - лихва за забава, определена към момента на завеждане на делото, както и
сторените по делото разноски.
С определение № 4050/25.07.2016 г., постановено по
т. д. № 6181/2016 г. по описа на СРС, ТО, VI-23 състав е прекратено производството по делото,
като неподсъдно на СГС по рода си и делото е изпратено на СРС по подсъдност, на
основание чл.118, ал.2 ГПК вр. с чл.103 ГПК. Определението е влязло в сила,
като необжалвано на 18.08.2016 г.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Излага съображения, че СРС не
е родово компетентен да разгледа исковите претенции, тъй като страните имат
сключен рамков договор и цената на иска се определя от сбора на стойността на
фактурите. Счита, че ищецът не е ангажирал доказателства по делото за
установяване основателността на предявените искове. Фактурата е документ, който
установява данъчно задължение, но не и задължение за плащане на стойността на
доставката. Липсват доказателства за възлагане на работата, за изпълнение на
същата и нейното остойностяване - протоколи, първични ордери или приемателни
бележки, подписани товарителници. позовава се на изтекла погасителна давност.
Прави възражение по чл.301 ТЗ. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли предявените искове, като му присъди сторените по делото разноски.
Видно от представената фактура №
**********/16.10.2015 г. ищецът е доставил на ответника описаните в нея стоки
на обща стойност от 21 146, 04 лв. с ДДС.
Съгласно фактура № **********/23.10.2015 г. ищецът е
доставил на ответника описаните в нея стоки на стойност от 1 328, 40 лв. с ДДС.
Във фактурите се съдържат данни относно вида,
количеството, единичната цена и общата стойност на стоките.
Ищецът е отправил до ответника молба за потвърждение
на салда във връзка с годишното приключване на финансовия отчет на дружеството
към 31.12.2015 г. Отправена е молба до ответника да потвърди салдата на
вземанията на ищеца към ответника към 31.12.2015 г. Съгласно счетоводните
регистри на ищеца вземанията му към ответника към 31.12.2015 г. възлизат на 22
474, 44 лв. Отправена е молба ответникът да потвърди и да уведоми ищеца за
размера на вземанията от ищеца, като попълни формуляра и го изпрати на посочен
електронен адрес. Върху молбата за потвърждение на салда е положен подпис и
печат от името на ответника, посочени са телефони за връзка, както и е положен
подпис от счетоводител на ответника.
От заключението на вещото лице В.С.по изслушаната
пред СРС съдебно - счетоводна експертиза се установява, че процесните фактури
са осчетоводени с коректна счетоводна операция в счетоводните регистри на ищеца
в м.10.2015 г., в който са издадени. Същите са отразени в Дневника за
продажбите за м.101.2015 г. като облагаема сделка по ЗДДС. Подадена е Справка -
декларация по ДДС и ефективно е извършено разплащане с бюджета.Вещото лице е
установило, че хода на производството - м.07.2017 г. ответникът е върнал част
от стоката, предмет на процесните доставки. Относно фактура №
**********/16.10.2015 г. на стойност 21 146, 04 лв. е издадено кредитно
известие № **********/27.07.2017 г. за сумата от 13 890, 60 лв. и протокол за приемане
и предаване на стоки и материали от 24.07.2017 г. За фактура №
**********/23.10.2015 г. на стойност от 1 328, 40 лв. е издадено кредитно
известие № **********/27.07.2017 г. на стойност от 797, 04 лв. и протокол за приемане
и предаване на стоки и материали от 27.07.2017 г. Към датата на изготвяне на
експертното заключение - 19.03.2018 г., остатъкът от дължимата сума по
процесните фактури възлиза на 7 786, 80 лв., както следва: по фактура №
**********/16.10.2015 г. - 7 255, 44 лв., а по фактура № **********/23.10.2015
г. - 531, 36 лв. Съгласно счетоводна справка „хронологичен дневник с
натрупване“ по сметка 411 „Клиенти“ по партида на ответника се води салдо
(непогасено вземане на ищеца от ответника) в размер на 7 786, 80 лв., което се
формира от остатъка от процесните фактури. Вещото лице не е открило ответника
по вписания в Търговския регистър адрес на управление. Вещото лице е извършило проверка
в ТД на НАП София във връзка с документите, подадени в НАП от ответника. При
тази проверка вещото лице е установило, че процесните фактури, издадени от
ищеца, са включени в дневниците за покупка по ЗДДС и по тях ответникът е
ползвал данъчен кредит. С оглед на това вещото лице е достигнало до извода, че
процесните фактури са осчетоводени в счетоводството на ответника.
Заключението на вещото лице е оспорено от ответника,
тъй като вещото лице не е направило справка в ответното дружество.
Цитираните от вещото лице кредитни известия са
представени по делото.
Ищецът е представил в проведеното на 14.04.2018 г.
молба за изменение на иска, както следва: по фактура № *********/16.10.2015 г.
претендира 7 255, 44 лв., представляваща остатък за плащане, след връщане на
част от стоката на 27.07.2017 г., за което е съставено кредитно известие №
**********/27.07.2017 г.; мораторна лихва от 2 831, 56 лв. върху сумата от 21
146, 04 лв. - за периода 16.10.2015 г. до 27.07.2017 г., когато е издадено
кредитното известие, ведно със законната лихва върху сумата от 7 255, 44 лв. до
окончателното изплащане; по фактура № **********/23.10.2015 г. претендира
сумата от 531, 36 лв., представляваща остатък за плащане след връщане на част
от стоката на 24.07.2017 г., за което е съставено кредитно известие №
*********/23.10.2015 г.; мораторна лихва в размер на 238, 11 лв., изчислена
върху сумата от 1 328, 40 лв. - цялата стойност по фактура №
**********/23.10.2015 г. за периода 23.10.2015 г. до 27.07.2017 г. - датата на
кредитно известие, както и законна лихва върху остатъка от 531, 36 лв. до
окончателното й изплащане.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, той е ограничен от посоченото в жалбата.
Жалбоподателят
релевира довод, че обжалваното решение е нищожно, тъй като решаващият съд се е
произнесъл свърх петитум.
Произнасянето на съда извън
пределите на търсената от страните защита няма за правна последица нищожност на
постановеното съдебно решение, а има отношение към неговата процесуална
допустимост. Процесуалният закон не дефинира кога съдебното решение е нищожно.
Съгласно константната съдебна практика нищожно е онова съдебно решение, което
не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на
надлежно волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е постановено от
ненадлежен съдебен орган или в незаконен състав на съда, когато излиза извън
пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено
в писмена форма, когато волята на съда не може да бъде разкрита по пътя на
тълкуването, поради абсолютна неразбираемост (решение № 73 от 18.05.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5113/2014 г., ГК, III ГО; решение № 668 от 15.11.2010 г. на ВКС
по гр. д. № 1790/2009 г., ГК, I ГО; решение № 123/04.04.2012 г. по гр. д. №
777/2011 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК). Нищожно е и
решението на административен съд по спор, по който компетентен да се произнесе
е бил гражданския съд, така и решението на гражданския съд по административен
спор, подведомствен на специализираните административни съдилища. Липсата на
компетентност на съда в тези случаи е дотолкова съществена, че предопределя
нищожността на постановеното от некомпетентния съд решение (решение №
370/30.10.2012 г. по гр. д. № 480/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановено по реда
на чл.290 ГПК).
В случа не е налице някоя от посочените хипотези. Обжалваното
решение е постановена в изискуемата писмена форма, подписано е подписана от
надлежен съдебен орган, който функционира в законен съдебен състав. Спорът, предмет на делото, по
което е постановеното решението е гражданскоправен, поради което сезираният с
него съд е компетентен е да го разгледа и да се произнесе по предявените
искове. Също така волята на съда е изразена по начин, който позволява да се
изведе ясно и разбираемо.
По изложените съображения
въззивният съд счита, че обжалваното решение е валидно, поради което доводите
на жалбоподателя за нищожност на същото се явяват неоснователни.
По
допустимостта на решението в обжалваната част:
Предвид
обстоятелството, че са предявени осъдителни искове, като спрямо тях не е налице
постановена заповед за изпълнение, релевираните от жалбоподателя съображения за
допуснати от съда процесуални нарушения, свързани с липсата на предпоставки за
постановяване на заповед за изпълнение, както и за произнасяне по осъдителен
иск без преди това заповедта за изпълнение да е обезсилена, липса на
произнасяне по отговорността за разноските в заповедното производство, се
явяват неотносими към спорния предмет, поради което не следва да се обсъждат.
Предметът
на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от
ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от
ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът
се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил
предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е
позовала, тогава решението е процесуално недопустимо, тъй като е разгледан иск
на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил
неправилна квалификация на спорното право, но не я е извел от обстоятелства, на
които страната не се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна
квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния
съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на
спора. В този смисъл е и задължителната съдебна практика – решение №
124/24.03.2011 г.гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение №
249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК и др.
В случая съдът се е
произнесъл в рамките на търсената от ищеца защита, в съответствие с изискването
на чл.6 ГПК, като не е налице произнасяне по претенция, която ищецът не е
предявил. Съдът е съобразил направеното изменение на предявените искове чрез
намаляване размера на предявените искове в проведеното открито съдебно
заседание, за което е представена писмена молба, което е съчетано с частично
оттегляне на предявените искове. Ищецът също така е отправил искане за
присъждане на изтекли лихви след предявяване на иска до момента на връщане на
стоките, съобразно нормата на чл.214,
ал.2 ГПК, като е посочил и размер на същите.
Не е налице и
соченото от жалбоподателя нарушение на чл.214, ал.1 ГПК, допуснато от решаващия
съд – допуснато изменение на предявените искове чрез едновременно изменение на
основанието и петитума на същите. В разглеждания случай ищецът е променил
единствено размера на претендираните суми, като е обосновал необходимостта от
това процесуално действие с настъпилия в хода на процеса факт - връщане на част
от стоките, за които са съставени процесните фактури, който факт следва да се
съобрази, съгласно изискванията на чл.235, ал.3 ГПК.
Исковите претенции,
предмет на делото, по отношение на които е постановено обжалваното съдебно
решение, са с цена под 25 000 лв. всяка от тях, поради което и на основание
чл.103 ГПК вр. с чл.104, т.4 ГПК, СРС е родово компетентен да се произнесе и
разгледа исковите претенции. Дори да се приеме, че страните са били обвързани
от рамков договор, в каквато насока ответникът не е ангажирал доказателства,
общият размер на претендираните главници, съответно на претендираните лихви,
също не надвишава 25 000 лв. Ето защо доводите на жалбоподателя за
нарушаване на правилата за родова подсъдност на спора са неоснователни.
По изложените
съображения въззивният съд счита, че решението в обжалваната част е процесуално
допустимо, поради което следва да се разгледат доводите на жалбоподателя
относно неговата правилност.
Относно процесните вземания ищецът е съставил фактури,
обсъдени по – горе, за доставените на ответника стоки. Фактурите са надлежно
осчетоводени при ищеца, както и при ответника, предвид експертното заключение
на вещото лице по изслушаната в производството пред СРС съдебно - счетоводна
експертиза. Решаващият съд е изложил съображения, поради които възприема
изводите на вещото лице. Експертното заключение е обосновано и компетентно
дадено. Вещото лице е дало пълен и точен отговор на всички въпроси, включени в
предмета на експертизата, като е съобразило счетоводните документи, до които е
имало достъп. Липсата на достъп до счетоводството на ответника е преодоляло чрез
извършване на справки в ТД на НАП София във връзка с подадените от ответното
дружество данни. Също така експертното заключение кореспондира с всички събрани
по делото доказателства, като не са ангажирани такива, които да опровергават
изводите на вещото лице или да ги разколебават. Ответникът не е поставил
допълнителни въпроси на вещото лице, не е предоставил достъп до воденото от
него счетоводство, нито е предоставил допълнителни материали на вещото лице във
връзка с направеното от него оспорване.
Ето защо законосъобразно решаващият съд е възприел изводите на вещото лице.
Поначало фактурите могат да се приемат като доказателство за възникнало
договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в
самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане,
наименованията на страните и време и място на издаване, каквито данни в случая
са налице. Също така отразяването на разглежданите
фактури в счетоводството на ответното дружество, включването й в дневника за
покупко - продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата,
представляват недвусмислено признание на задължението и доказват неговото
съществуване. В тази насока е и формираната константна съдебна практика, формирана
по реда на чл.290 ГПК, относно доказателственото значение фактурите след
тяхното осчетоводяване – решение № 42 от 19.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г.
на ВКС, II ТО, решение № 46 от 27.03.2009 г. по т. д. № 454/2008 г., решение №
103 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II ТО, решение № 114 от
26.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 255/2012 г., I ТО, решение № 47 от 8.04.2013 г.
на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II ТО, решение № 30 от 8.04.2011 г. на ВКС по т.
д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 198/13.05.2016 г. по т. д. № 2741/2014 г. на
ВКС, I ТО, решение № 121/21.07.2016 г. по т. д. № 3210/2015 г. на I ТО, решение
№ 96/26.11.2009 г. по т. д. № 380/2009 г. на ВКС, І ТО; решение №
166/26.10.2010 г. по т. д. № 991/2009 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 23/07.02.2011
г. по т. д. № 588/2010 г. на ВКС, ІІ ТО и др.
Наличието на облигационни правоотношения между страните,
възникнали по силата на процесните фактури, се установява и от направеното от
ответника извънсъдебно признание за това, съдържащо се в изпратената до него
молба за потвърждение на салдо.
По изложените съображения въззивният съд счита, че
облигационната връзка между страните е доказана по делото, поради което релевираните
доводи от жалбоподателя за липсата на такава, както и за липса на реална доставка
по представените фактури, се явяват неоснователни.
Тъй като дължимите суми по процесните фактури възлизат общо
на 7 786, 80 лв., от които: 7 255, 44 лв. по фактура № *********/16.10.2015 г.
и 531, 36 лв. по фактура № 10000003320/23.10.2015 г., предявеният иск относно
претендираната главница се явява изцяло основателен.
Жалбоподателят излага съображения, че не е поставен в
забава, тъй като не е уговорен срок за плащане, поради което дължи законна
лихва от момента на завеждане на делото, на основание чл.84, ал.2 ЗЗД.
Действително в представените по делото фактури липса
отбелязване относно срок за плащане на задълженията. В нормата на чл.327, ал.1 ТЗ е регламентирано, че купувачът е длъжен да плати цената при предаване на
стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е
уговорено друго. По този начин е въведен принципа на едновременност в размяната
на престациите по търговската продажба, приложим при друга уговорка между
страните. Ето защо и доколкото не е уговорено друго, задължението на ответника
е станало изискуемо при предаване на стоката. С оглед на това доводите на
жалбоподателя, че е поставен в забава от момента на предявяване на иска се
явяват неоснователни. Доколкото стоката е предадена в деня на съставяне на
фактурите, в които това обстоятелство изрично е удостоверено, от този момент
ответникът е поставен в забава.
Решаващият съд е приел по - кратък период на забавата,
определен съобразно общото правило на чл.303а, ал.3 ТЗ, съгласно което ако не е
уговорен срок за плащане, паричното задължение трябва да бъде изплатено в 14 -
дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане. Общите
правила за търговските сделки, регламентирани в чл.303а ТЗ, се дерогират от специалното
правило за търговската продажба, установено в нормата на чл.327, ал.1 ТЗ (решение
№ 160 от 07.11.2017 г. по т. д. № 2217/2016 г., на ВКС, ТК, І ТО и др.).
Доколкото обаче решението не е обжалвано от другата страна и на основание
чл.271, ал.1, изр.2 ГПК, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено с
новото решение.
Предвид обстоятелството, че до момента на връщане на част
от доставените стоки ответникът е бил в забава за цялата стойност на
доставените стоки, законосъобразно и в рамките на търсената от ищеца защита
решаващият съд е определил лихвата за забава върху първоначалния размер на
дължимата цена до завеждане на делото.
Тъй като не са заявени възражения относно размера на
лихвата за забава, който в случая е изчислен чрез електронния калкулатор на
НАП, този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол, предвид нормата на
чл.269 ГПК и доколкото въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата,
поради което не следва да се обсъжда по същество.
С оглед заявеното искане от ищцовата страна с депозираната
на 04.04.2018 г. открито съдебно заседание молба за изменение на иска искане за
прибавяне на изтекли лихви след завеждане на делото, решаващият съд се е
произнесъл и по това искане. Същият е определил точен размер на тези лихви,
вместо посочването на началния и крайния момент и главницата, върху която се
дължат. Съгласно разясненията, дадени с решение № 67 от 15.04.2013 г. по гр. д.
№ 933/2012 г., на ВКС, ГК, ІІІ ГО, по аргумент от чл.214, ал.2 ГПК прибавянето
на лихвите след завеждане на исковата молба не е предявяване на отделен иск,
поради което не е необходимо да се уточнява размерът на изтеклите лихви, а е
достатъчно съдът да ги присъди от определена дата след завеждане на исковата
молба. Посочването на точен размер на изтеклите лихви след завеждане на делото
обаче, не се отразява върху допустимостта и правилността на решението в тази му
част.
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в обжалваната част
следва да се потвърди.
По разноските по
производството:
Тъй
като ответникът по жалбата не претендира сторените във въззивното производство
разноски, такива не следва да му се присъждат.
В предмета на делото се включва частна жалба,
депозирана от ответника срещу определението от 01.10.2018 г., постановено по
реда на чл.248 ГПК. Жалбоподателят излага съображения, че неправилно СРС не е
приложил нормата на чл.78, ал.4 ГПК, въпреки прекратяването на част от
производството по делото.
В случая при определяне отговорността за разноските
от значение е както наличието на частично прекратяване на производството по
делото, така и причината за това - връщане на част от доставените стоки в
рамките на исковия процес. Това от своя страна налага извода, че с поведението
си - като не е платил изискуемо и ликвидно вземане на ищеца, ответникът е дал
повод за завеждане на делото. В съдебната практика се приема, че когато
ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на
висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ
или е оттеглил предявения иск. В този смисъл е определение № 98 от 20.02.2009
г. по гр. д. № 91/09 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; определение № 518 от 15.06.12 г. по
ч. т. д. № 156/11 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; определение № 1176 от 28.12.12 г. по ч.
т. д. № 560/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ ТО; определение № 767/05.09.12 г. по ч. т. д.
№ 251/12 г. на ІІ ТО; определение № 277 от
14.05.2014 г. по ч. гр. д. № 2432/2014 г., на ВКС, ГК, І ГО и др. Ето защо и по
арг. от чл.78, ал.2 ГПК сторените от ищеца разноски и за прекратената част от
делото следва да останат в тежест на ответника. Отделен е въпросът, че в
представения по делото договор за правна защита и съдействие от 05.12.2016 г.
липсва постигната уговорка относно заплащане на адвокатско възнаграждение в
точен размер, което се явява пречка за присъждане на разноски за адвокатско
възнаграждение и при наличие на основание за това.
По изложените съображения въззивният счита, че
правилно и законосъобразно молбата на ответника за изменение на постановеното
съдебно решение в частта за разноските е оставена без уважение. Ето защо
частната жалба се явява неоснователна и като такава следва да се остави без уважение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 442182/02.07.2018 г., постановено по гр. д. № 51226/2016 г. по описа на СРС, II ГО, 53 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която „МБ - А.Г.“ ООД, ЕИК *******, е осъден да заплати на „И.“ ООД, ЕИК *******, сумата от 7 786, 80 (седем хиляди седемстотин осемдесет и шест лева и осемдесет стотинки) лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за търговска продажба, на основание чл.327 ТЗ вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 27.07.2017 г. до окончателното изплащане на сумата; да заплати сумата от 1 650, 15 (хиляда шестстотин и петдесет лева и петнадесет стотинки) лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 22 474, 44 лв. за периода 31.10.2015 г. - 20.07.2016 г., на основание чл.86 ЗЗД, както и да заплати сумата от 2 316, 26 (две хиляди триста и шестнадесет лева и двадесет и шест стотинки) лв., представляваща лихва за забава върху сумата от 22 474, 44 лв. за периода 21.07.2016 г. - 26.07.2017 г., на основание чл.86 ЗЗД вр. с чл.214, ал.2 ГПК.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 5184933/13.11.2018 г.,
депозирана МБ - А.Г.“
ООД, ЕИК *******, с адрес гр. *******, срещу определение от
01.10.2018 г., постановено по гр. д. № 51226/2016 г. по описа на СРС, II
ГО, 53 състав, като неоснователна.
Решението в частта, с която са отхвърлени
предявените искове е влязло в сила, като необжалвано.
Решението
не подлежи на касационно
обжалване, на основание чл.280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.