№ 3413
гр. София, 26.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Яна Борисова
при участието на секретаря М.а Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100509163 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 12.07.2022 год., постановено по гр.дело №38899/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 169 с-в, е признато за установено по предявения от П. Д. Б. срещу „Софийска
вода“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника
сумата от 600 лв. – част от вземане с цял размер от 10 038.14 лв., представляващо стойност
на доставени ВиК услуги за имот, находящ се в гр.София, кв.“****, начислени за периода от
01.07.2012 год. до 14.12.2020 год. и ответникът е осъден да заплати, както следва: на ищцата
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото за държавна такса в размер
на 50 лв. и на адв. Н. И. И. сумата от 360 лв., представляваща възнаграждение за безплатно
процесуално представителство по чл. 38 ЗА.
Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника „Софийска вода“ АД. Жалбоподателят поддържа, че решението е
недопустимо. Първоинстанционният съд неправилно бил приел, че правото на защита на
длъжника срещу издадена заповед за изпълнение можело да се осъществи и чрез
предявяване на отрицателна установителна претенция до изтичане на срока за подаване на
възражение срещу заповедта /какъвто бил и разглеждания случай/, а образуваното
заповедно производство не било процесуална пречка по смисъла на чл. 126 ГПК за
предявяване на иск за недължимост на вземането по заповедта. Същевременно не било
отчетено обстоятелството, че едновременно с предявяването на отрицателния установителен
иск длъжникът бил подал възражение срещу заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал.
1
2 ГПК. В този смисъл предявеният наред с възражението иск се явявал недопустим, като по-
късно предявен и делото, образувано във връзка с нето, следвало да бъде прекратено на
основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Доводи за недопустимостта на предявения иск били наведени
още в отговора на исковата молба. На 12.05.2021 год. „Софийска вода“ АД било депозирало
в СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищцата за
неплатени задължения за доставени ВиК услуги в общ размер на 10 038.14 лв. за периода от
01.07.2012 год. до 14.12.2020 год. в процесния имот, с клиентски №**********. В тази
връзка било образувано ч.гр.дело №26295/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в и на
25.05.2021 год. била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
срещу П. Д. Б. за претендираната сума. Длъжницата /ищцата/ подала възражение срещу
заповедта за изпълнение, за което заявителят бил уведомен, като на основание чл. 415, ал. 1,
т. 1 ГПК му били дадени указания за предявяването на иск за установяване на вземането,
които били изпълнени и по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск било образувано
гр.дело №62427/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, което на 06.07.2022 год. било
обявено за решаване. Видно било от петитума на исковата молба на П. Д. Б., че сумата,
предмет на отрицателния установителен иск, била част от сумата, за която била издадена
заповедта за изпълнение по ч.гр.дело №26295/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, като в
исковата молба изрично било посочено, че същата се предявява за част от общо начислената
сума по партидата на процесния имот в размер 10 038.14 лв. – напълно идентична със
сумата, за която била издадена заповедта за изпълнение. Искът за съществуване на
вземането се смятал предявен от момента на подаването на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато бил спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Следователно и доколкото исковата молба, с която бил предявен отрицателния
установителен иск, била подадена на 02.07.2021 год., то налице били основанията, посочени
в чл. 126, ал. 1 ГПК, поради което и настоящото производство подлежало на прекратяване.
Преобладаващата съдебна практика отричала допустимостта на предявен от длъжника
отрицателен установителен иск за същото вземане, за което преди това кредиторът е подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение. Правен интерес от властническо
разрешаване на правен спор била налице винаги, когато този спор рефлектирал
неблагоприятно върху субективно материално право, елемент от правната сфера на ищеца.
Такъв интерес обаче не бил налице, когато ищецът можел да се защити по друг ред. Това
произтичало от основния правен принцип, че щом защитата на накърнено материално право
може да се осъществи по друг ред, недопустимо е да се предявява иск, с който няма да се
получи адекватна и достатъчно ефективна защита на твърдяното право. От друга страна,
наличието на правен интерес било свързано и с процесуална икономия. Законът не допускал
да се създават две или повече процесуални правоотношения тогава, когато спорът можело да
се разреши само в един процес, а не те да се удвоят или утрояват. Когато били налице
визираните в чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК предпоставки, кредиторът можел да избере как да
потърси съдебна защита на правото си: дали по общия исков ред или по реда на заповедното
производство. Извънсъдебното оспорване на задължението по действащата нормативна
уредба било правно ирелевантно. Законът не поставял изискване вземането да е безспорно,
2
поради това позоваването на съображения за наличие на правен спор, като основание за
изключване на възможността да се иска издаване на заповед за изпълнение, не можело да е
аргумент за недопустимост кредиторът да избере този ред на защита. Такава процесуална
пречка можело да бъде обоснована само когато отрицателният установителен иск бил
предявен преди да бъде подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение. В случай,
че заявлението било подадено, длъжникът можел да подаде възражение по чл. 414 ГПК и
това гарантирало защитата на интереса му, защото в този случай заповедта за изпълнение не
влизала в сила /чл. 416 ГПК/. Кредиторът бил длъжен да прибегне към искова защита на
правото си, иначе законът постановявал обезсилване на заповедта за изпълнение/чл. 415, ал.
2 ГПК/. Ако кредиторът не бил предявил иск за установяване на вземането, правата на
длъжника били защитени, защото заповедта подлежала се обезсилвала. Ако кредиторът бил
предявил иска в законния срок, длъжникът можел да изчерпи всички възражения, на които
основавал липсата на задължение, в производството по положителния установителен иск. В
този случай производството по отрицателния установителен иск ставало безпредметно, тъй
като предметът на двете дела бил един и същ. Ако длъжникът не бил подал възражение
срещу заповедта за изпълнение, тя влизала в сила, като в този случай длъжникът не можел
да предяви иск за несъществуване на вземането въз основа на обстоятелства, които са
съществували към момента на изтичане на срока за възражение /чл. 424, ал. 1 ГПК/. Законът
не предвиждал като процесуална пречка за влизане в сила на заповедта факта на
предявяване, между момента на издаването й и този на влизането й в сила, на отрицателен
установителен иск за същото вземане. Съгласно чл. 416 ГПК, пречка за влизане в сила на
заповедта било само подаденото възражение по чл. 414 ГПК. Ако на отрицателния
установителен иск, макар предявен не пред заповедния съд, се придавало значението на
възражение по чл. 414 ГПК, то щяло да възникнат противоречия, непреодолими при
действащата правна уредба – при подобно приравняване възниквало задължението на
кредитора да предяви положителен установителен иск за вземането, за което била издадена
заповедта; този иск се считал заведен от момента на подаване на заявлението, като и в този
случай отрицателният установителен иск щял да се окаже по-късно заведен и
производството по него щяло да подлежи на прекратяване, съгласно чл. 126, ал. 1 ГПК.
Изключването на такъв извод било възможно, само ако се приемело, че фикцията на чл. 422,
ал. 1 ГПК не се прилага в тази хипотеза. За такова тълкуване обаче нямало законово
основание. Законът не давал на съда право на преценка дали да даде на заявителя указания
по чл. 415 ГПК. След получаване получаване на указанията кредиторът бил длъжен да
предяви иска, тъй като в противен случай заповедта за изпълнение щяла да бъде обезсилена.
Тогава сезираният с положителния установителен иск съд щял да е длъжен да прекрати
производството по него /защото за същото вземане преди това е предявен отрицателен
установителен иск от длъжника и важи правилото на чл. 126, ал. 1 ГПК/ и като краен
резултат пак щяло да се стигне до обезсилване на заповедта за изпълнение. Това тълкуване
обаче било в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на процесуални
права, защото получилият препис от заповедта за изпълнение длъжник щял да може
едностранно да лиши кредитора от възможност за защита. Вместо възражение, той щял да
3
предяви отрицателен установителен иск и дори при отхвърляне на този иск производството
по положителния установителен иск на заявителя вече щяло да е прекратено, като
кредиторът щял да загуби разноските по заповедното производство и възможността да се
снабди с изпълнителен лист. Ето защо моли обжалваното решение да бъде обезсилено, а
производството по делото – прекратено. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по жалбата П. Д. Б. счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено. Поддържа, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че правото на
защита на длъжника срещу издадена заповед за изпълнение можело да се осъществи чрез
предявяване на отрицателен установителен иск до изтичане на срока за подаване на
възражение срещу заповедта /какъвто бил настоящия случай/, а образуваното заповедно
производство не е процесуална пречка по смисъла на чл. 126 ГПК за предявяване на иск за
недължимост на вземането по заповедта. Предявеният иск бил и основателен. На ответника
било указано, че е в негова тежест да установи съществуването на договорните отношения
между страните за доставката на ВиК услуги, количеството на реално доставените услуги за
процесния период и тяхната стойност, както и качеството „потребител” на ищцата. В
разпоредбата на чл. З, ал. 1, т. 1 от Наредба №4 от 14.09.2014 год. за условията и реда за
присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните
системи, приложима в настоящия казус, се съдържала дефиниция на понятието
„потребители на услугите ВиК, поради което и ответникът следва да докаже, че ищцата е
титуляр на право на собственост или на ограничено вещно право на ползване върху
процесния недвижим имот. В тази насока обаче не били ангажирани доказателства. Според
съдебната практика, отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не
съществува, бил допустим винаги, когато вземането било предявено от кредитора по реда на
заповедното производство, но до изтичане на двуседмичния срок за възражение по чл. 414,
ал. 2 ГПК. Когато длъжникът бил оспорил вземането по заповедта за изпълнение чрез иск, за
кредитора не започвал да тече срок по чл. 415, ал. 1 ГПК, тъй като спорното вземане вече
било предмет на установяване в исков процес, а предявеният по-късно иск за същото
вземане бил недопустим и подлежал на прекратяване на основание чл. 126, ал.1 ГПК. В
частност ищцата била избрала да предяви отрицателен установителен иск, а представеното в
заповедното производство възражение препятствало издаването на изпълнителен лист при
преценка за влизане в сила на заповедта единствено върху материалите по заповедното
производство. Поради това заповедта по чл. 410 ГПК не била влязла в сила, като спорната
част от вземането вече било предмет на установяване в исков процес, а предявен по-късно
иск за същото вземане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК бил недопустим и производството по
него подлежало на прекратяване на основание чл. 126, ал. 1 ГПК. Подаването на заявление
по чл. 410 ГПК или по чл. 417 ГПК не изключвало правото на длъжника в заповедното
производство да заеме ролята на ищец в едно исково производство с цел да установи, че не
дължи сумите. Правният интерес не бил изключен само поради обстоятелството, че
законодателят бил предвидил нарочна процедура за защита на правата му, а именно
подаване на възражение по чл. 414 ГПК, доколкото всяко право, което можело да бъде
4
заявено чрез възражение, можело да бъде заявено и чрез иск. Освен това в случай на
инициирано заповедно производство преценката за начина на осъществяване на правото на
защита принадлежала изцяло на длъжника. Предявяването на отрицателнен установителен
иск за недължимост на претендираните суми в срока на възражението по заповедното
производство представлявало един от способите за реализация на тази защита и в настоящия
случай ищцата била упражнила именно това свое право. Длъжникът имал правен интерес от
предявяването на отрицателен установителен иск поради обстоятелството, че съществувал
правен спор относно вземането. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещните страни, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. При
осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че обжалваното
решение е недопустимо, поради следните съображения:
Производството по гр.дело №38899/2021 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в, е било
образувано по искова молба от 02.07.2021 год. на П. Д. Б., с която срещу „Софийска вода“
АД е бил предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за
сумата от 600 лв. – част от вземане с цял размер от 10 038.14 лв., представляващо стойност
на доставени ВиК услуги за имот, находящ се в гр.София, кв.“****, за периода от 01.07.2012
год. до 14.12.2020 год.
Безспорно е между страните, а и от данните по делото се установява, че на 12.05.2021
год. „Софийска вода“ АД подало до СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК срещу П. Д. Б. за сумата от 10 038.14 лв.,
представляваща стойност на доставени ВиК услуги за имот, находящ се в гр.София,
кв.“****, за периода от 01.07.2012 год. до 14.12.2020 год. В тази връзка е било образувано
ч.гр.дело №26295/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в и на 25.05.2021 год. в полза на
„Софийска вода“ АД е ила издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ищцата за
претендираната сума.
С оглед подаденото от П. Д. Б. възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, заявителят
„Софийска вода“ АД е предявил срещу нея на 01.11.2021 год. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване съществуването на вземането, за което е била издадена горепосочената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В тази връзка е било образувано гр.дело
№62427/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, което не се спори, че понастоящем е висящо
/постановеното на 27.07.2022 год. решение все още не е влязло в сила/.
Няма спор между страните, че отрицателният установителен иск на П. Д. Б. е предявен в
5
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
В разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане
от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет и в рамките на които се
търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването
на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на
едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с
противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-
късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира
недопустимостта на предявения иск. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са
между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение,
които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, а
обективен идентитет – при пълно съвпадане на спорното материално право, претендирано
или отричано от ищеца. Обективен идентитет е налице и когато в едно от делата се иска
установяване на определено право, а с второто се претендира да се установи, че това право
не съществува – в този смисъл Решение № 471 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1522/2010
г., IV г. о., ГК, Определение № 524 от 6.11.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4157/2017 г., IV г.
о., ГК, Определение № 160 от 23.03.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 46/2016 г., ІІ т. о., ТК.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 10а от Тълкувателно
решение № 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК,
правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение,
съществува при наличието освен на общите и на специални процесуални предпоставки за
надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 ГПК предявяването
на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от
връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 ГПК да предяви иска с оглед
подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на
установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за
съществуването на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на
правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство
възражение, подаването на което също е ограничено в срок. В мотивите на посоченото
Тълкувателно решение /т. 9/ е прието, че с разпоредбата на чл. 422, ал. 1 ГПК, според която
искът за установяване съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, е създадено изключение от общото
правило, че искът се смята за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.
125 ГПК. Законодателното разрешение е в интерес на кредитора, тъй като свързва
настъпването на последиците от предявяване на иска с момент, предхождащ упражненото
материално право с подаване на искова молба. Материалноправните последици се изразяват
в прекъсване течението на погасителната и придобивната давност, спиране течението на
давността, право на законни лихви и на добиви от вещта.
Следва да се има предвид и различието на установителния иск, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, от положителния установителен иск по общия исков ред. С решението по
6
установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, се формира сила на пресъдено
нещо относно съществуването на вземането, но с изпълнителна сила се ползва издадената
заповед за изпълнение. Ако с решението по иска бъде признато съществуването на
вземането, заповедта за изпълнение влиза в сила и вземането подлежи на изпълнение – чл.
416 ГПК. Следователно решението, с което се уважава искът, предявен по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК, е идентично по последици с решението по осъдителен иск поради връзката с
издадената заповед за изпълнение /а защитата, която се търси с осъдителен иск, включва в
себе си и защитата, която се твърди с установителен иск, но не се изчерпва с нея/ – виж
например и Определение № 276 от 2.06.2009 г. на ВКС по ч. т. д. № 276/2009 г., II т. о., ТК,
Определение № 182 от 18.04.2018 г. на ВКС по ч. т. д. № 216/2018 г., I т. о., ТК.
С предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск, предмет на
гр.дело №62427/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, „Софийска вода“ АД е поискало да
бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането към П. Д. Б., за
което е била издадена оспорената от последната с възражение заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК. Съобразно нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК, този иск се счита предявен от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по ч.гр.дело №26295/2021
год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, а именно на 12.05.2021 год. Успешният изход на спора
предполага доказването на твърдените в исковата молба юридически факти – пораждащи
вземането, както и липсата на доказателства за правоизключващи, правоунищожаващи или
правопогасящи вземането факти.
В контекста на изложеното в разглеждания случай се налага категоричния извод за
пълно тъждество между предмета, страните и вида на търсената защита по гр.дело
№38899/2021 год. по описа на СРС, ГО, 169 с-в и гр.дело №62427/2021 год. по описа на
СРС, ГО, 36 с-в. Независимо от това, че кредиторът и длъжникът участват в различно
процесуално качество по всяко от делата, въззивният съд приема, че с исковете се цели
идентичен резултат – установяване със сила на пресъдено нещо дали „Софийска вода“ АД
има валидно възникнало вземане към П. Д. Б. за процесната сума, произтичащо от договор
за доставка на ВиК услуги. Ето защо и доколкото искът за съществуване на вземането,
предмет на гр.дело гр.дело №62427/2021 год. по описа на СРС, ГО, 36 с-в, се счита предявен
на 12.05.2021 год., а отрицателният установителен иск на П. Д. Б. е предявен на 02.07.2021
год., то въззивният съднамира, че са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 ГПК за
прекратяване на по-късно заведеното дело.
Отделно от изложеното настоящият съдебен състав приема и следното:
В Решение №50295 от 23.01.2023 год. на ВКС по гр.дело № 1030/2022 год., ІV г. о., ГК,
е прието, че когато кредиторът се е снабдил със заповед за изпълнение, в т.ч. по чл. 417
ГПК, длъжникът може да оспори вземането, позовавайки се на погасителна давност: 1/ с
възражението, подадено в срока по чл. 414 ГПК; 2/ с отговора на исковата молба по чл. 422
ГПК /когато подаденото в срок възражение е необосновано/ и 3/ с отрицателен
установителен иск. Отрицателният установителен иск може да бъде предявен преди
момента, в който длъжникът е узнал за издадената заповед за изпълнение. Тя влиза в сила,
7
само когато вземането е безспорно установено – с влязло в сила решение или поради това,
че длъжникът не го е оспорил, упражнявайки предоставените му от закона възможности /чл.
416 ГПК/. С отрицателния установителен иск длъжникът оспорва вземането и когато искът е
предявен до изтичане на срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, заповедта за изпълнение
не влиза в сила. По правило, основанието не е индивидуализиращ белег при отрицателните
установителни искове, а в тежест на кредитора /на ответника/ е да докаже съществуването
на оспореното вземане. Давността обаче не се прилага служебно, което предполага
длъжникът да се позове на давността /чл. 120 ЗЗД/.
В Определение № 278 от 19.05.2022 год. на ВКС по т.дело № 1811/2021 год., I т. о., ТК,
и цитираните в същото определения на ВКС, ТК, е прието, че предявяването на иск по
общия ред на чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване недължимостта на вземане, за което е
издадена заповед за изпълнение, е недопустимо, поради липсата на правен интерес,
произтичаща от съществуването на друг специален ред за защита на длъжника, предвиден в
чл. 413, чл. 414, чл. 423 и чл. 424 ГПК. Съществува и ред за спиране на изпълнението по
издаден въз основа на заповед за изпълнение изпълнителен лист – чл. 420 ГПК, но само от
възможността за обезпечаване на иска е поначало невъзможно да се обоснове правен
интерес от предявяването му. В посоченото определение е съобразено, че в Определение №
318 от 9.07.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2108/2019 год., IV г. о., ГК, е разгледана
специфична хипотеза – на заведен отрицателен установителен иск, паралелно с възражение
по реда на чл. 414 ГПК, но последващо оттеглено, именно предвид заведеното от длъжника
исково производство – т.е. при безспорно манифестирано и в срок оспорване на вземането,
но вече лишено от защитата по реда на чл. 422 ГПК, в който случай недопустимостта на
иска би реализирала неприемлив правен резултат, в Решение № 76 от 7.05.2013 год. на ВКС
по гр. дело № 391/2012 год., IV г. о., ГК, е разрешена аналогична хипотеза /както всъщност
и в Определение № 154 от 27.02.2014 год. на ВКС по ч. гр. дело № 769/2014 год., IV г. о.,
ГК/, а специфична хипотеза е разгледана в Решение № 207 от 31.07.2015 год. на ВКС по гр.
дело № 7030/2014 год., IV г. о., ГК – допустимостта на осъдителен иск с правно основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД за събиране на вземане, предходно присъдено в заповедно производство, е
предпоставена от двукратното му събиране от кредитора.
Няма съмнение, че в разглеждания случай се касае за паралелно упражнени от
длъжника процесуални средства за защита – ищцата е подала възражение по чл. 414 ГПК и
е предявила частичен отрицателен установителен иск /т.е. въвела е като предмет на делото
само част от оспореното от нея субективно материално право – всички хипотези, разгледани
в горепосочените съдебни актове, се отнасят до отрицателни установителни искове, които не
са предявени като частични/.
По правило с частичния иск се търси защита в ограничен обем, като в частност
последващ иск за разликата до пълния размер на оспореното вземане би бил недопустим,
поради предявяването му след изтичането на спора по чл. 414, ал. 2 ГПК. Следователно
въззивният съд счита, че за ищцата не е налице правен интерес от защита чрез
предявяването на отрицателен установителен иск, след като вземането вече е станало спорно
8
в пълния му размер /обем/ с оглед упражненото от нея право на възражение по чл. 414 ГПК.
Ето защо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК първоинстанционното решение
следва да бъде изцяло обезсилено, а производството по делото – прекратено.
По отношение на разноските:
На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
жалбоподателя /ответника/ сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство, както и направените разноски във
въззивното производство за държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решението от 12.07.2022 год., постановено по гр.дело №38899/2021 год.
по описа на СРС, ГО, 169 с-в и ПРЕКРАТЯВА производството по делото.
ОСЪЖДА П. Д. Б. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, да заплати на
„СОФИЙСКА ВОДА“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София,
Бизнес Център Интерпред Цар Борис, бул.“****, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата от
100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса
в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9