Р Е Ш Е Н И Е
№
V – 52 15.
05. 2010 година град
Бургас
В ИМЕТО
НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, пети граждански въззивен състав
На петнадесети април, две хиляди и десета година,
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
ЗЪБОВА - КОЧОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: НЕДЯЛКА ПЕНЕВА
ВЕСЕЛКА УЗУНОВА
Секретар ... В.П.
Прокурор
като разгледа докладваното от съдията ПЕНЕВА
въззивно гражданско
дело номер 390 по описа за 2010 година
Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба на Н.С. *** - ответник в
първоинстанционното производство, против Решение №1523/11.11.09г., постановено
от районен съд – гр.Бургас по гр.д.№2460/09г. по описа на същия съд, в частта,
с което е прието за установено по отношение на въззивника, че ищецът Н.С.Н. ***.
ид.ч. от УПИ ХІV-*** в кв.** по плана на ж.к. „М. Р.”, а по кадастралната
карта, имот с идентификатор *****.***.**, целия с площ 613 кв.м., разположени в дясната
част на имота, зад къщата, в посока уличната регулация и въззивникът е осъден да
предаде на ищеца владението върху описания имот. Във въззивната жалба се
излагат съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановеното
решение и се претендира неговата отмяна, с постановяване на въззивно решение, с
което искът да бъде отхвърлен.
Въззиваемят – ищец Н.С.Н.
представя писмен отговор по реда на чл.263 ГПК. В него и в съдебно заседание,
чрез процесуален представител – адвокат, оспорва жалбата и моли въззивния съд
да потвърди първоинстанционното решение.
Производството
е по реда на чл.258 и сл ГПК. Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, за което съществува правен интерес от обжалване на
първоинстанционното решение; отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК,
поради което същата е допустима.
Бургаският
окръжен съд, след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори, че с договор от 26.01.1970 г., в
полза на ищеца Н.Н. е учредено право на строеж върху държавна земя върху ½
ид.ч. от дворно място. Не се спори, че ищецът е построил двуетажна жилищна
сграда, като с договор за покупко – продажба, сключен с нот.акт №**, том ХVІІ, нот.дело №****/1975г. на БРС, е продал на ответника първия жилищен етаж. С договор за покупко –
продажба от 20.07.2004г., и съгласно Заповед №714/30.06.2004г. на Кмета на
Община Бургас, ищецът придобил от Община Бургас правото на собственост върху
306 кв.м. ид.ч. от дворното място, съставляващо УПИ ХІV-***
в кв.**, целия на площ 612 кв.м. С договор за дарение, сключен с нот.акт №*** том VІ, нот. дело №****/77 г. на БРС, ищецът учредил на ответника право на
строеж върху 100 кв.м., което не било упражнено. Ищецът твърди, за което не се
спори, че въпреки това и към датата на предявяване на иска, ответникът владее 71 кв.м. (с първоинстанционното решение, вкл. в
необжалваната отхвърлителна част е прието, че ответникът владее 71 кв.м. и искът до предявения размер от 100 кв.м. е
отхвърлен) от дворното място, като на място е поставил барака и е засадил
лозови насаждения, с което пречи на ищеца да упражнява правото си на
собственост върху дворното място. С предявеният иск се претендира да бъде
прието за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 71
кв.м. (съгласно формираната СПН по отношение на отхвърлителната част над 71 до
претендираните 100 кв.м.) и да бъде осъден ответникът да предаде на ищеца
владението върху тази част.
Ответникът
оспорва иска. Във въззивната жалба твърди, че през 1975г. е придобил право на собственост
върху първи етаж, построен върху държавно дворно място, което, по силата на
тогава действалите чл.130, ал.4, чл.131, ал.1 ЗТСУ, е включвало и правото да
ползва цялото дворно място, в т.ч. и да строи второстепенни сгради и да прави
посаждения. Т.к. и ищецът е носител на право на собственост върху втория етаж,
респ. право на строеж в същия обем, то и двете страни имат правомощието да
ползват целия терен, в равно съотношение. Макар че през 2004г. ищецът е закупил
от Община Бургас 306/612 ид.ч. от правото на собственост върху дворното място,
не е могъл да придобие тези права, т.к. общината не е била носител на правото
на ползване на терена, а само на голата собственост. С договора, от който
ищецът черпи права, последният е придобил само голата собственост върху терена,
а ответникът е носител на правото да ползва в ½ ид.ч. целия терен и да
изгражда второстепенни сгради.
Доколкото
във въззивното производство не е налице спор по фактите, а по приложимото право
и крайните изводи за (не)основателността на иска, на осн. чл.272 ГПК,
въззивната инстанция споделя изцяло мотивите на първоинстанционния съд, досежно
установените факти и обсъдените доказателства, които ги установяват. Предвид
характера на въззивното производство, регламентиран с ГПК – ограничен въззив,
въззивният съд следва да се произнесе по наведените във въззивната жалба
твърдения и възражения за приложимите правни норми и изводите, които следват
след съпоставянето им с установените факти.
Бургаският
окръжен съд, при служебната проверка на обжалваното решение, извършена на осн.
чл.209, ал.1 ГПК – отм., не установи съществуването на основания за нищожност
или недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
След като взе пред вид становищата на страните и събраните по делото
доказателства, намира, че същото е правилно и законосъобразно.
Съобразно
разпоредбите на глава І ЗС и тези на чл.130 и сл.ЗТСУ, правото на строеж,
учредено върху държавно дворно място, е включвало и възможността суперфициарът
да ползва и незастроената част от дворното място, в т.ч. и да изгражда
второстепенни постройки и да прави насаждения. Този закон и неговите норми са
специални по отношение на общите норми на ЗС. За разлика от общото правило на
чл.64 ЗС, според което собственикът на постройка в чужд терен може да ползва
земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката, с цитираните
по-горе разпоредби, Държавата, като титуляр на вещни права и като носител на
властически и законодателни правомощия, е ограничила част от своите права (право
на ползване) върху дворни места, върху които е предоставила вещно право на
строеж на граждани, за да обслужи интереса на последните. Ограничението е
въведено като изключение от правилото на чл.64 ЗС и по отношение само на този
правен субект – Държавата. След като в по-късен исторически момент, пак по
нейна воля, Държавата предвиди възможността субектите на вече реализираното
право на строеж да придобият и правото на собственост върху терена, то по
отношение на правото на собственост вече са приложими общите правила – чл.64
ЗС, т.к. Държавата вече не е носител на правото на собственост върху дворните
места, а както вече стана дума, ограниченията са предвидени по отношение на
нея.
В
настоящия случай, придобивайки право на собственост, след реализиране на вещно
право на строеж върху държавно дворно място, ответникът е имал и правото да
ползва терена за стопанска дейност, доколкото титуляра на правото на
собственост върху терена е позволил това с цитираните разпоредби. След
промяната в собствеността, съгласно общите правила, ответникът има право да
ползва терена доколкото това служи за използване на постройката. Правото на
ползване, като вещно такова, не е могло да се придобие по давностно владение и
по отношение на частните правоприемници на Държавата/Общината, докато
собствеността е принадлежала на последната, поради съществуващите законови
забрани и мораториум. По общите правила и след промяната в собствеността,
вещното право на ползване би могло да се придобие срещу физическото лице, но
след упражняването му при условията на чл.79, ал.1 ЗС.
Като
краен извод следва да се каже, че субектите на право на ползване върху държавно
дворно място, доколкото то е произтичало от правото на строеж върху същото, са могли
да го упражняват в този обем, докато собствеността е принадлежала на Държавата.
Ето защо, след промяна в носителя на право на собственост, ответникът има право
да ползва дворното място само при условията на чл.64 ЗС, но не и със стопанско
предназначение извън цитираната норма. Той следва да предаде на собственика на
терена владението върху неправомерно заетата част. Решението на
първоинстанционния съд, постановено в този смисъл, е правилно и законосъобразно
и следва да бъде потвърдено.
Доколкото
по делото няма доказателства за направени във въззивното производство съдебно –
деловодни разноски от страна на въззиваемия, такива не следва да му се
присъждат.
С
оглед на гореизложеното Бургаският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение №1523/11.11.09г., постановено от районен съд – гр.Бургас по
гр.д.№2460/09г. по описа на същия съд.
Настоящото решение подлежи на
обжалване пред Върховен касационен съд, в едномесечен срок от връчване на
препис от него на всяка от страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.