№ 2923
гр. София, 02.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.а
Членове:Ваня Н. Иванова
Калина В. Станчева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Калина В. Станчева Въззивно гражданско
дело № 20221100503517 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.
С решение № 20209045 от 08.11.2021 г., постановено по гр.д. № 24956/2020 г. на
СРС, 166 състав, „Ф.А.“ ООД е осъдено да заплати на О. В. М., на основание чл. 79, ал.
1, предл. 1 вр. с чл. 286 от ЗЗД във вр. с с чл. 141, ал. 7 ТЗ сумата от 3303,05 лв.,
представляваща остатък от възнаграждение по чл. 2 от договор за възлагане на
управление от 03.10.2019 г. за периода от м.12.2019 г. до м.04.2020 г., ведно със
законната лихва от 16.06.2020 г. до окончателното изплащане.
Със същото съдебно решение и с оглед изхода от спора е разпределена и
отговорността за разноски, сторени в хода на производството пред районния съд, като
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сума в размер
на 606, 12 лева – разноски.
Недоволен от така постановеното решение останал ответникът „Ф.А.“ ООД,
поради което чрез процесуалния си представител – адв. К. Д., упълномощен за всички
съдебни инстанции, обжалвал в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК същото. Излагат се доводи
за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и
нарушение на материалния закон. Възразява, че противно на приетото от съда,
събраните по делото доказателства не установяват, че ищецът О. М. е изпълнявал
задълженията си съгласно клаузите в договора за управление. Излагат се оплаквания,
че в хода на процеса неизяснени останали обстоятелствата касателно полагането на
труд, което според уговорките било при 5-дневна работна седмица и 4 часа средно
положен труд на ден. Оспорва, че ангажираните по делото доказателства и по-
специално свидетелските показания на свидетеля К. доказват неточното изпълнение на
задълженията на ищеца. Твърди се, че качеството и обема на свършена работа от
1
страна на ищеца е с незадоволителен характер. Поддържа, че с договора е уговорен
екзактно не само характера на работата, а и начина на нейното изпълнение, като съдът
не е взел предвид последното и така е постановил необосновано и неправилно
решение. С оглед изложените аргументи, моли се за отмяна на оспореното
първоинстанционно решение и постановяване на въззивно съдебно решение, с което
искът на ищеца да се отхвърли изцяло. Претендира разноски за двете съдебни
инстанции, в това число за адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна – ищец О. В. М., чрез надлежно упълномощен
пълномощник – адв. В. К. от САК, депозира отговор на въззивната жалба в срока и по
реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК, в който излага, че оплакванията в жалбата са напълно
неоснователни. Моли да се съобрази, че в разглеждания случай процесният договор за
възлагане на управление между управителя и дружеството с ограничена отговорност е
мандатен, независмо от това как е наименован. Обяснява, че договорът за управление
по своята същностна природа съчетава елементи на договор за поръчка и договор за
изработка. Излага конкретни доводи защо намира, че показанията на свидетеля К. са
правдиви и същевременно доказващи, че ищецът е изпълнявал точно и прецизно
възложените му с процесното съглашение задължения. Обобщено сочи, че договорът е
породил своето действие по отношение на възникване на задължението за заплащане
на уговорения в него размер на възнаграждение. С оглед всичко изложено, моли
решението в оспорената част да се потвърди. Претендира разноски за адвокатско
възнаграждение, сторени пред СГС.
Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, и като
съобрази разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на
Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна
власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на
процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение, съдът счита, че
не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите, изложени от първоинстанционния съд, доколкото
разпоредбата на чл. 272 ГПК предвижда, че когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и
към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при обсъждане само на
оплакванията по въззивната жалба предвид нормата на чл. 269, изр. 2 ГПК, настоящият
съдебен състав намира, че изводите на двете инстанции съвпадат. Настоящият състав
възприема фактическите и правни констатации в обжалваното решение. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се потвърди
и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд,
доводи, срещу които се съдържат в иницииращата настоящото въззивно производство
жалба.
2
По наведените във въззивната жалба възражения и във връзка с правилността на
първоинстанционното съдебно решение, въззивният съд намира да добави следното:
Пред първостепенния съд е представен договор от 03.10.2019 г. за възлагане на
управление на основание чл. 141, ал. 7 от ТЗ, сключен между „Ф.А.“ ООД
/“дружеството“/ и О. В. М. /“управител“/, с предмет прието от страна на физическото
лице задължение да управлява и представлява дружеството, което е в процес на
учредяване. Страните се съгласяват в полза на управителя да се изплаща месечно
възнаграждение за извършената работа в размер на 800 лева, като възнаграждението е
дължимо за полагането на 4 часа средно дневно труд при 5-дневна работна седмица.
Съгласно чл. 4.1. от контракта срокът му е минимум 18 месеца, считано от 03.10.2019
г. Раздел IV от съглашението урежда възможните причини за прекратяване действието
му, в това число и с решение на Общото събрание на дружеството – арг. от чл. 9, б. „б“
от същото.
По делото е представено и банково извлечение от 15.06.2020 г. за периода
12.06.2020 г. - 12.06.2020 г., видно от което на 12.06.2020 г. ответникът „Ф.А.“ ООД е
превел в полза на ищеца О. В. М. сумата от 2 000 лева – „парична компенсация“ и 154,
98 лева – „разходи за материални активи“.
От приложен по делото Протокол от Общо събрание на „Ф.А.“ ООД от
15.04.2020 г. се констатира, че по т.1 от дневния ред единодушно е прието, че
управителят на дружеството О. В. М. е освободен от длъжност.
С оглед установяване възраженията на ответника, пред първоинстанционния
съд е изслушан разпит на свидетеля П.Д.К. – съпруга на един от собствениците на
„Ф.А.“ ООД. От разказа й се установява, че познава лично О. М. от началото на 2019 г.,
когато имало идея да се регистрира банкова финансова институция, а М. бил
представен като човек с много опит в тази връзка, с доста възможности и контакти,
тоест като лице, което има възможност бързо да задейства нещата и да направи
желаната от дружеството регистрация, за което се изисквало разрешение от БНБ, а
последното се давало след отговаряне на сериозни изисквания от Банката. Срещите
между съдружниците и ищеца били не повече от два, три пъти месечно и не по-дълги
като продължителност от половин – един час, като се случвали в офиса на свидетеля в
центъра на гр. София, като били предимно по повод покупка на друга фирма.
Разчитало се О. М. да подготви документите за внасянето им в БНБ, а повечето от тях
се разпечатвали в кантората на свидетеля. В свободния си разказ пред съда свидетелят
заявява, че ищецът попълнил това, което е за управителя, а свидетелят това, което
трябвало да се попълни от собствениците на капитала. Внасянето на документите в
БНБ било направено от него. Свидетелят сочи, че срещите били предимно /90 %/
концентрирани във връзка с възнаграждението, дължимо на ищеца М.. Обяснява, че
дейността му била два-три пъти в месеца и не повече от 30 минути. Относно естеството
на съставените от ищеца документи, свидетелят К. уточнява, че касаят извършването
на регистрация с предмет на дейност, макар тя да била против това. По-късно, след
месец и половина, се появила нужда от промяна на предмета на дейност. След това
документите за регистрация на БНБ били изготвени от собствениците на капитала, но
до края на м. 01.2020 г. не били входирани в Банката. Оплаква се, че ищецът забавил с
месец и половина самата регистрация и не съдействал за същата. Освен горе
отбелязаните дейности, свидетелят не знае за други такива, осъществявани от ищеца
М. в качеството му на управител на дружеството. Признава, че заявлението за издаване
на разрешение от БНБ е изготвено от О. М., защото само той като управител трябвало
да изготви и издаде заявлението от негово име, както и, че би трябвало да е имало
комуникация между последния и счетоводителя на дружеството.
Други относими към предмета на делото доказателства не са ангажирани нито
3
пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд.
Съгласно чл. 135, ал. 1 от ТЗ органи на управлението на всяко едно дружество
са общо събрание и управител/и, като управителят може да не е съдружник – арг. от
чл. 135, ал. 2 ТЗ.
Договорът за възлагане на управление се урежда от гражданското
законодателство, като според чл. 141 ал. 1 и ал. 2 ТЗ управителят организира и
ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото
събрание, отговаря за дружествените работи и представлява дружеството пред всички
лица и органи. Разпоредбата на чл. 141, ал. 7 ТЗ детерминира начина, по който се
регламентират отношенията между управителя и самото търговско дружество – а
именно чрез подписването на договор за възлагане на управлението. В нормата е
установена писмена форма за сключване на контракта, чрез оправомощено от общото
събрание лице или от едноличния собственик на капитала.
Този договор е мандатен, своего рода договор за поръчка и съществена негова
характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят
няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй
като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството
произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на
управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и
размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на
плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и
пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово /в този
смисъл и Решение № 226 от 10.07.2013 г. по гр.д. № 1298/2012 г. на IV г.о. на ВКС/.
Безспорно е установено по делото, че по силата на подписаното от страните на
03.10.2019 г. съглашение, е уточнен размерът на възнаграждението на управителя на
дружеството - 800 лева месечно, по повод на възложената на последния дейност.
Единственият дискусионен момент, по който страните имат различна позиция,
касае дължимостта на сума в общ размер на 3303,05 лева, от които 303,05 лева,
представляваща остатък от неплатено възнаграждение за месец декември 2019 г., 800
лева – възнаграждение за месец януари 2020 г., 800 лева – възнаграждение за месец
февруари 2020 г., 800 лева – възнаграждение за месец март 2020 г. и 600 лева –
възнаграждение за месец април 2020 г.
Въззивният съд намира за законосъобразен извода на първоинстанционния съд,
че ищецът М. е установил при условията на пълно и главно доказване, че нему се
дължи исковата сума от 3303,05 лева, предвид че в хода на процеса, развил се пред
СРС, са ангажирани достатъчно еднопосочени и убедителни доказателства, че страните
са се намирали във валидни облигационни правоотношения за времето от 03.10.2019 г.
до 15.04.2020 г., по повод на които ищецът е упражнявал дейност като управител на
ответното дружество и в това си качествто е бил реципиент на парично
възнаграждение за свършената работа в размер на 800 лева месечно. По делото не е
събрано нито едно доказателство, компрометиращо заключението, че ищецът е
изпълнявал съвестно и прецизно възложените му с договора от 03.10.2019 г.
задължения. Напротив, дори свидетелят К. признава, че заявленията, необходими за
регистрация на дружеството в БНБ били изготвени от ищеца М.. Свидетелят още
споделя пред съда, че макар срещите с ищеца да се планирали трудно, такива се
провеждали поне два- три пъти месечно, за около 30 минути всяка среща, по думите на
свидетеля. От разказа на свидетеля се установява още, че ищецът поддържал контакт и
със счетоводството на дружеството. В този смисъл възражението на ответника, че
извършваната от управителя М. работа се характеризира като некачествена и
неиздържана такава, се явява недоказано и неоснователно.
4
Тук е мястото да се посочи, че действително в договора от 03.10.2019 г.
страните са се споразумяли управителя да полага по 4 часа средно на ден труд във
връзка с ангажиментите му към „Ф.А.“ ООД. От друга страна, обаче, е установено, че
управителят има „плаващо работно време“, тоест същият може да прецени в какви
темпорални гранци и интервали да раздели или концентрира тези 4 часа, при това така
посочената обща продължителност на трудовите усилия на ищеца не е задължително
да са в присъствието на представители на дружеството – възложител. Ерго, няма как
ответникът да е наясно колко време на ден от свободното си такова ищецът е
разходвал за проучване, уточняване и подготовка за работните срещи с представители
на „Ф.А.“ ООД.
На следващо място е важно да се маркира, че при анализиране показанията на
свидетеля К., съдът съобрази практиката на ВКС по отношение на лицата, посочени в
разпоредбата на чл. 172 ГПК. Показанията на този свидетел пресъздават личните му
впечатления от хронологията на събитията, като житейски обяснимо е в някои техни
аспекти, като например характера и естеството на провежданите срещи, по-голямата
част от които били ангажирани с дискусии по повод размера на възнаграждението на
ищеца М., свидетелят да придава допълнителен нюанс на случилото се, предвид
неговата лична заинтересованост от изхода на делото.
В трайната си практика ВКС приема, че самият факт на родствена, семейна или
друг тип връзка със страната не е предпоставка, достатъчна, за да дискредитира
свидетелските показания и да послужи за основание същите да не бъдат ползвани от
съда при изграждане на изводите за фактите поради евентуалната заинтересованост на
свидетеля от изхода на делото. Така напр. с Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по
гр. д. № 665/2020 г., II г. о., ГК, се приема, че всяко лице, извън посочените в чл. 166
ГПК, дори и да е заинтересовано от изхода на делото, може да бъде свидетел. В такава
хипотеза съдът не може да игнорира допустимите и относими към факти от спорното
право показания на свидетеля само поради неговата заинтересованост, а е задължен да
прецени достоверността им, чрез цялостна съпоставка на всички доказателства по
делото. Следователно, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата
по чл. 172 ГПК и само близката родствена или друга по естеството си връзка със
страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на
изнесеното от тези лица.
Ето защо въззивният съд споделя позицията на районния съд, че показанията на
свидетеля К. в по-голямата им част са правдиви и в унисон с останалата
доказателствена маса, а само в частта касателно поведението на ищеца М. по време на
срещите в офиса й, насочено преимуществено към коментар на възнаграждението му,
остават неподкрепени от други събрани в процеса доказателства и поради това не
следва да се кредитират единствено в посочената част.
Предствената по делото банкова документация - извлечение от банка „ДСК“ АД
от 15.06.2020 г. за периода 12.06.2020 г. - 12.06.2020 г. представлява своего рода
съдебно признание на факт по смисъла на чл. 175 от ГПК, което съдът преценява с
оглед на всички обстоятелства по делото. Горното е вярно, предвид че в коментирания
банков документ на 12.06.2020 г. „Ф.А.“ ООД нарежда по сметка на О. М. общо 2154,
98 лева, с посочено основание „парична компенсация“ за сумата от 2000 лева и
„разходи за материални активи“ – за сумата от 154,98 лева. По делото не е установено
страните да имат други имуществени отношения, дали повод на дружеството -ответник
да престира в полза на ищеца, като в подкрепа на този извод са и показанията на
свидетеля К., която в свободен разказ пред съда съобщава, че „освен тези дейности /по
подготвяне на документи за регистрация на дружеството в БНБ/, в които О. М. е имал
участие, не знам за друга извършвана от него дейност като управител на дружеството“.
5
С оглед целокупния доказателствен материал и в светлината на разпоредбата на чл. 175
от ГПК, въззивният съд приема, че с плащането от 12.06.2020 г. ответното дружество е
признал факта на своето задължение към ищеца М.. В този смисъл и доколкото
ответното дружество не е ангажирало доказателства, сочещи, че е погасило исковите
суми, представляващи незпалатено възнагражение на управителя М. за времето от
месец декември 2019 г. до средата на месец април 2020 г., искът с правно основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 286 от ЗЗД във вр. с с чл. 141, ал. 7 ТЗ се явява изцяло
основателен.
Поради липса на разминаване в изводите на двете съдебни инстанции,
решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди в приложение на
правилото, установено в чл. 271 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора въззивният съд не следва да коригира и разпределената
от първоинстанционния съд по реда на чл. 78 от ГПК отговорност за сторени от
страните разноски.
Предвид изводите, до които настоящата съдебна инстанция достигна, следва, че с
право на разноски за въззивното производство разполага единствено въззиваемата
страна на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 от ГПК, като претенция за възстановяване
на разноски за адвокатско възнаграждение е заявена своевременно от въззиваемата
страна още с депозиране на отговора на въззивната жалба. Съгласно т. 1 от ТР № 6 от
06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско
възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението, като в
договора следва да е вписан начинът на плащане. Прието е още, че когато плащането е
станало по банков път, задължително се представят доказателства за това.
Доколкото в представения пред въззивния съд договор за правна защита и
съдействие от 22.03.2022 г. е уговорено възнаграждение в размер на 462 лева, платено
по посочена в договора банкова сметка, като към контракта са представени вносна
бележка за извършен банков превод за посочената сума, с вписано основание за
внасяне на същата – „договор за правна защита и съдействие“, ведно с преводно
нареждане за тази сума, то следва, че в полза на О. В. М. се следва горепосочената
сума за заплатен адвокатски хонорар пред въззивния съд.
Воден от горните мотиви, СГС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20209045 от 08.11.2021 г., постановено по гр.д.
№ 24956/2020 г. на СРС, 166 състав.
ОСЪЖДА „Ф.А.“ ООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район „Триадица“, ул. ****, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 от
ГПК на О. В. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „****, сумата 462 лв.,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7