Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Пазарджик, 29.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-ПАЗАРДЖИК, ГО, XXXVI-ти състав, в публично заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря Елена Пенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 3416 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Теленор България“ ЕАД против В.М.К., в която се твърди, че между ищеца и ответницата е сключен Договор за мобилни услуги от 30.09.2013 г., за мобилен номер 0895/835722 по абонаментна програма Generation GLOBUL 10.99 лв., със срок на действие 24 месеца - до 30.09.2015 г., като правоотношението е новирано с Допълнително споразумение от 03.06.2016 г. с избрана абонаментна програма Нонстоп 29.99 лв., промо 17.99 лв., със срок на действие до 03.06.2018 г. Между страните било сключено и Допълнително споразумение към договора за мобилни услуги от 19.10.2016 г. с избрана абонаментна програма Нонстоп 29.99 лв., промо 17.99 лв. и със срок на действие до 19.10.2018 г., съгласно което абонатът – ответницата взела втори абонаментен план с предпочетен мобилен номер 0893/348532. Между страните бил сключен и Договор за лизинг от 19.10.2016 г. По силата на Договора за мобилни услуги от 30.09.2013 г., подновен с Допълнително споразумение на 03.06.2016 г. със срок до 03.06.2018 г. и Допълнително споразумение от 19.10.2016 г. със срок на действие до 19.10.2018 г., и Договора за лизинг, ищецът е предоставял на ответника мобилни услуги и мобилно устройство Samsung Galaxy J5 Dual Gold на изплащане. Ищецът твърди, че за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г. ответникът е потребил мобилни услуги на стойност 184,96 лв., които не е заплатил. Не е заплатил и лизингови вноски в размер на 322,81 лв. за периода след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г. Поради неплащане на задълженията ищецът е прекратил едностранно договорите за предоставяне на мобилни услуги, а вземанията по договора за лизинг е обявил за предсрочно изискуеми в съответствие с общите условия, приложими към лизинговите договори.
За стойността на незаплатените мобилни услуги ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което моли да бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане за незаплатени мобилни услуги по договорите за мобилни услуги, сключени с ответника, в размер на 184,96 лв. за абонатен номер *********, за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 25.02.2019 г. до окончателното заплащане на сумата, както и да бъде осъдена ответницата да заплати на ищеца лизингови вноски по Договора за лизинг от 19.10.2016 г. в размер на 322,81 лв. за периода след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г.
Ангажира доказателства. Претендира разноски в исковото и в заповедното производство.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът В.М.К., чрез назначения особен представител адв. З.М., оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Намира Договора за мобилни услуги от 03.06.2013 г. за нищожен поради обстоятелството, че е сключен само от ответника, който към този момент е бил непълнолетен, без съгласието на родител или попечител. По същите аргументи намира за нищожни приложените към исковата молба писмени документи от 03.06.2013 г. – приложение – ценова листа и декларация – съгласие, а допълнителните споразумения към договора за мобилни услуги счита, че не са породили правно действие, тъй като са споразумения към предходен договор за мобилни услуги, който не е породил действие като сключен от непълнолетно лице без съгласието на родител или попечител. Сочи, че представения с исковата молба запис на заповед не може да бъде предявен от лицето М.Х. К., а само от изпълнителния директор на „Теленор България“ ЕАД и липсва пълномощно за упълномощаване на друго лице. Твърди, че към договора за лизинг липсва приемо-предавателен протокол, удостоверяващ че мобилното устройство е предадено във владение на ответника. Сочи, че ответникът не дължи никакви суми на ищеца, тъй като фактурите са издавани на името на друго лице – М. Г. К., а ако се приеме, че това лице е родител на ответника, то същите е следвало да се издават на името на ответника, който към датата на издаването им вече е бил пълнолетен. Сочи, че посочените суми във фактурите са грешни и че фактурите не са връчени на ответника. Счита, че предявяването на иска е преклудирано. Оспорва твърдението на ищеца, че ответникът му дължи лизингови вноски, тъй като не е предоставено счетоводно извлечение за направените от ответника плащания. Твърди, че от съдържанието на договора за мобилни услуги не става ясно кой от абонаментните планове е избран от ответника. Сочи, че няма данни по делото дали ответникът е грамотен и е могъл да разбира свойството и значението на подписаното от него, както и дали се е запознал с общите условия на ищеца. Прави възражение за погасяване по давност на лихвата. По тези съображения моли за отхвърляне на исковете и за присъждане на разноски.
Ищцовото дружество, редовно призовано, не изпраща представител в открито съдебно заседание. Депозира писмено становище по делото, с което поддържа предявените искове и моли да бъдат уважени.
В открито съдебно заседание ответникът В.М.К., чрез назначения си особен представител адв. З.М., оспорва основателността на предявените искове и моли да бъдат отхвърлени.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД, съединен при условията на обективно кумулативно съединяване с осъдителен иск с правно основание чл. 342 от ТЗ за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг.
За уважаване на иска с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр чл. 79 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между него и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на мобилни услуги, по който той е изпълнил задължението си да предостави през процесния период мобилни услуги на ответника и надлежно упражнено право за предсрочно прекратяване на договора.
За основателността на осъдителния иск с правно основание чл. 342 от ТЗ за заплащане на лизингови вноски ищецът следва да докаже: че между страните е налице облигационно правоотношение по валидно сключен договор за лизинг, че е изпълнил задължението си да предаде лизинговата вещ на лизингополучателя, както и че е настъпила изискуемост на задължението на ответника да заплати уговорените лизингови вноски, в т.ч. уговорена клауза за предсрочна изискуемост на лизинговите вноски при прекратяване на договора по вина на ответника, прекратяване на договора по вина на ответника, уведомяване на ответника за предсрочната изискуемост, размер на лизинговите вноски и на предсрочно изискуемите лизингови вноски.
При установяване на горните предпоставки от ищеца, в тежест на ответника е да докаже, че е заплатил претендираните лизингови вноски по договора за лизинг.
В тежест на ответника, чрез назначения му особен представител, е да установи въведените от него в процеса правоизключващи възражения за нищожност на договора за мобилни услуги и на допълнителните споразумения към него, както и правопогасяващо възражение за погасяване на вземането за лихва по давност.
Преди да пристъпи към разглеждане на исковата претенция по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр чл. 79 от ЗЗД по същество, съдът следва да се произнесе относно нейната допустимост. Производството по чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415 от ГПК е специално и е пряко обвързано със заповедното производство по чл. 410 и следващите от ГПК. Тази пряка обвързаност е свързана с обстоятелството, че искът по чл. 422 от ГПК се счита за предявен от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като целта на исковото производство е да се установи вземането на ищеца от ответника - длъжник, така, както същото е заявено в заявлението и съответно в издадената заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 от ГПК трябва да има за предмет съдебното установяване на вземане, идентично със заявения в заповедното производство дълг. Тази идентичност е процесуална предпоставка за допустимост, за наличието на която съдът следи служебно.
Предметът на делото по иска с правно основание чл. 422 от ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца за съществуването на вземането, за което вече е издадена заповед за изпълнение. С решението по този иск съдът следва да се произнесе за съществуването или несъществуването на същото право, за което е издадена заповедта за изпълнение, при съобразяване на посочените от заявителя обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането. При предявяване на предвидения от законодателя положителен установителен иск за съществуване на вземането, е недопустимо кредиторът - ищец да променя материалноправната характеристика на вземането. Ищецът не би могъл да въведе други, различни правопораждащи факти, в сравнение с тези, посочени в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. В този смисъл е трайно установената съдебна практика и задължителните разяснения, дадени в т. 11б от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според които в производството по иска с правно основание чл. 422 от ГПК е недопустимо да се изменя основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение; в това производство не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК - за изменение на основанието чрез добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви с предявен осъдителен иск при условията на евентуалност. Или посочването от ищеца на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл. 422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК. За ищеца липсва правен интерес от установяване съществуването на вземане по реда, предвиден в посочените разпоредби, което не е било предмет на заповедно производство, с оглед естеството на тази защита.
Следователно, за да е допустимо производството по чл. 422 от ГПК, е необходимо да има пълно съответствие между страните, основанието и размера на предявените искове и задълженията, за които е издадена заповед за изпълнение, доколкото в исковото производство се установява дължимостта именно на тези вземания, за които е образувано заповедното такова и за които е издадена заповед за изпълнение.
След запознаване с материалите по настоящото дело и приложеното към него ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, съдът намира, че в настоящия случай е налице разминаване между основанието на предявения установителен иск, предмет на настоящото производство и основанието на вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
От приложеното по делото ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик се установява, че по заявление на „Теленор България“ ЕАД е издадена Заповед № 547/27.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу длъжника В.М.К. за следните суми: 507.77 лв. – главница, представляваща потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги по Договор за далекосъобщителни услуги от 30.09.2013 г. за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г., 93.33 лв. – мораторна лихва за забава за периода от 21.04.2017 г. до 11.02.2019 г, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 25.02.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, както и за разноски за държавна такса в размер на 25.00 лв. и за адвокатско възнаграждение в размер на 180 лв. В заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и в заповедта за изпълнение е посочено, че вземането произтича от Договор за далекосъобщителни услуги от 30.09.2013 г.
В исковата молба обаче ищецът сочи различни правопораждащи факти, а именно, че правоотношението между страните е възникнало във връзка с Договор за мобилни услуги от 30.09.2013 г., като правоотношението е новирано с Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги на 03.06.2016 г. със срок до 03.06.2018 г. и Допълнително споразумение от 19.10.2016 г. със срок на действие 19.08.2018 г. Коментираните Допълнително споразумение към договор за мобилни услуги от 03.06.2016 и Допълнително споразумение от 19.10.2016 г. не са посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и не са включени в изпълнителното основание – заповедта за изпълнение. За първи път в настоящото исково производство се въвеждат твърденията за наличието на въпросните допълнителни споразумения, които имат отношение към основанието на установителната претенция.
При наведените в исковата молба фактически твърдения се налага извод за несъответствие на основанието на вземането по издадената заповед за изпълнение и тези, въз основа на които се претендират сумите в настоящото производство. За да обоснове дължимостта на претенцията ищецът въвежда изцяло нови и различни обстоятелства, които не е посочил в заявлението и които имат съществено значение за възникването и съществуването на неговата претенция за установяване съществуване на вземане между страните за незаплатени далекосъобщителни услуги.
Съобразявайки гореизложеното, съдът намира, че с оглед конкретните обстоятелства, на които ищецът основава възникването и съществуването на вземанията си за незаплатени предоставени далекосъобщителни услуги, е налице съществено разминаване между основанието на претенциите, посочени в исковата молба и тези по издадената Заповед № 547/27.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик. Съдът приема, че в случая е подменен предмета на делото и че ищецът претендира установяване съществуването на вземания за незаплатени далекосъобщителни услуги на различно основание в сравнение с отразеното в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, както и в самата заповед за изпълнение. Посочването на друго основание, от което произтича вземането, различно от твърдяното в заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, съставляваща изпълнително основание по смисъла на чл. 404, т. 1, предл. 4 от ГПК, обуславя недопустимостта на установителния иск по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал.1 от ГПК (Решение № 169/04.01.2016 г. по т.д. № 700/2011 г. на ВКС, II т.о, постановено по реда на чл. 290 от ГПК). За вземанията си, за които е навел друго основание, различно от основанието в заповедното производство, ищецът не е предявил осъдителен иск в условията на евентуалност.
Ето защо, предявеният установителен иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД се явява недопустим. Това налага исковата молба, в частта, с която е предявен установителния иск да бъде върната, производството по делото да бъде прекратено в тази част, а заповедта за изпълнение - обезсилена. Съгласно указанията, дадени в т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, компетентен да обезсили издадената Заповед № 547/27.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик за сумата в размер на 184,96 лв. – потребени и незаплатени далекосъобщителни услуги за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г., е настоящият съдебен състав.
По предявения осъдителен иск с правно основание чл. 342 от ТЗ за заплащане на лизингови вноски:
Видно от представения по делото Договор за лизинг от 19.10.2016 г. ответницата В.М.К. е получила мобилно устройство Samsung Galaxy J5 Dual Gold с телефонен номер +359********* на обща лизингова цена от 390.77 лв. при погасителен план от 16.99 лв. месечно за 23 месечни вноски. В чл. 4 от договора за лизинг е посочено, че с подписването му лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава мобилното устройство във вид годен за употреба, функциониращо изрядно и съответстващо напълно на договорените технически характеристики, окомплектовано с цялата документация, вкл. гаранционна карта. В този смисъл неоснователно е релевираното от особения представител на ответника възражение, че по делото не е представен приемо-предавателен протокол, който да удостоверява дали действително ищецът е предал на ответника във фактическо владение процесното мобилно устройство. В настоящия случай приемо-предавателния протокол за въпросното мобилно устройство е обективиран в самия договор за лизинг.
От заключението на вещото лице по назначената и приета съдебно-икономическа експертиза, неоспорено от страните в производството, което съдът кредитира като обективно, обосновано и компетентно изготвено, се установява, че размерът на лизинговите вноски, дължими за цената на мобилно устройство Samsung Galaxy J5 Dual Gold за периода след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г. е 322.81 лв. Вещото лице е посочило, че непогасени са всички 23 броя лизингови вноски, всяка от които по 16.99 лв, или на обща стойност 390.77 лв., от които 4 вноски са отразени във фактури № **********/05.12.2016 г., № **********/05.01.2017 г., № **********/05.02.2017 г., № **********/05.03.2017 г., а деветнадесет вноски на стойност 322.81 лв. са отразени във фактура № **********/05.04.2017 г. Изслушано в съдебно заседание вещото лице поддържа експертното заключение и заявява, че ответницата не е заплатила нито една от дължимите по договора за лизинг лизингови вноски.
Предвид гореизложеното следва да се приеме, че лизингодателят е изпълнил задължението си по чл. 342, ал. 1 от ТЗ да предостави мобилното устройство на лизингополучателя, като същото е прието от последния без забележки. Поради това за него е възникнало задължението по чл. 345, ал. 1 от ТЗ вр. с чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и същият е бил длъжен да заплаща дължимите лизингови вноски. Същевременно той е бил длъжен по силата на чл. 345, ал. 1 от ТЗ да върне мобилното устройство след изтичане на лизинговия договор, освен в случаите по чл. 342, ал. 3 от ТЗ. И в двата случая обаче той е бил длъжен да заплати уговорените в договора лизингови вноски. Доказателствената тежест за установяване на това плащане е на лизингополучателя – ответник в настоящото производство. В случая ищцовата страна твърди един отрицателен факт - липса на плащане по договора, който не подлежи на доказване от същата, а на оборване от ответната страна с надлежни за това доказателства, удостоверяващи извършено плащане на дължимите вноски, което може да стане само с писмени такива. По делото не са представени документи, доказващи плащане от страна на ответника, нито се твърди от ответника да е извършено плащане на лизинговите вноски по процесния договор за лизинг, като липсата на такова се установява и от заключението на изслушаната и приета без възражения от страните съдебно-икономическа експертиза.
В исковата молба ищецът „Теленор България“ ЕАД е навел твърдения, че поради неизпълнението на абоната – ответницата да заплати в указаните срокове дължимите към оператора месечни плащания, довело до предсрочното прекратяване по вина на абоната на индивидуалния му абонамент за ползвания мобилен номер, е обявил за предсрочно изискуеми с фактура № **********/05.04.2017 г. дължимите след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г. лизингови вноски в общ размер на 322.81 лв.
Видно от чл. 12, ал. 2 от представените по делото Общи условия (ОУ) към Договора за лизинг месечните вноски и другите дължими възнаграждения стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на договора/договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани услуги, сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на дължими съгласно тези договори плащания. Същите са подписани от ищеца като лизингодател и ответникът като лизингополучател, като последният е изписал и трите си имена. Установява се по делото, че към момента на подписване на договора за лизинг и ОУ към него – 19.10.2016 г. ответникът В.М.К. е била пълнолетна. В този смисъл неоснователно е релевираното от особения представител възражение, че ответникът не е запознат с ОУ, тъй като същите не са надлежно подписани, което е самостоятелно основание за отхвърляне на исковата претенция.
В случая липсват доказателства по делото договорите за предоставяне на мобилни услуги между страните да са прекратени по предвидения в закона ред, едностранно от мобилния оператор, поради виновно неизпълнение на задълженията по тях от страна на ответника. Не са ангажирани доказателства от ищеца да е отправено от него и достигнало до ответника изявление, с което В.М.К. да е поканена да изпълни задълженията си в определен подходящ срок за това и да е уведомена, че при неизпълнение в посочения срок ищеца ще прекрати договорите и ще обяви за предсрочно изискуеми лизинговите вноски. Поради това съдът приема, че твърденията на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД за предсрочно прекратяване на договора са недоказани. Независимо от това според настоящия съдебен състав ответникът дължи претендираната сума за незаплатени лизингови вноски. Това е така, тъй като към момента на приключване на устните състезания, дори още към подаване на исковата молба, срокът на договора за лизинг е изтекъл и ответникът дължи пълния размер на вноските по него, защото същите са изискуеми поради настъпил падеж, т.е. и без да е обявена предсрочна изискуемост на договора.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 342 от ТЗ се явява основателен и следва да бъде изцяло уважен.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски имат и двете страни.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца сторените от него разноски в исковото производство за уважения осъдителен иск по чл. 342 от ТЗ, както следва: 50 лв. – за държавна такса, 300 лв. – за възнаграждение за особен представител и половината от разноските за извършената и приета съдебно-икономическа експертиза, равняваща се на 125 лв., тъй като е уважен само единият от предявените искове, за които разноски ищецът е направил своевременно искане за присъждането им и е представил по делото писмени доказателства, че са реално сторени. Ищецът е претендирал заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение в исковото производство в размер на 180 лв., но от представените доказателства за реалното им извършване – договор за правна защита и съдействие (на л. 10 от делото) се установява, че същите са заплатени само за процесуално представителство по предявения установителен иск по реда на чл. 422 от ГПК. С оглед изхода на делото по предявения установителен иск за незаплатени далекосъобщителни услуги в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани сторените във връзка с предявяването и разлеждането на установителния иск разноски за държавна такса, за адвокатско възнаграждение и за съдебно-техническа експертиза в исковото производство, както и разноските в заповедното производство.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът също има право да му бъдат присъдени направените в производството разноски съразмерно с отхвърления установителен иск по по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД. Такова искане от ответника обаче няма направено и не са ангажирани доказателства за реалното извършване на разноски от негова страна, поради което такива не следва да бъдат присъждани в полза на ответника.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ВРЪЩА искова молба с вх. № 20441/27.08.2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, в частта, с която е предявен от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ж.к. „М. 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, със съдебен адрес:***, чрез пълномощника адв. В.Г., против В.М.К., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните по делото, че ответникът В.М.К. дължи на ищеца „Теленор България“ ЕАД, на основание на Договор за мобилни услуги от 30.09.2013 г., подновен с Допълнително споразумение на 03.06.2016 г. и Допълнително споразумение от 19.10.2016 г. сумата в размер на 184,96 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги за абонатен номер *********, за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда – 25.02.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, за която сума е издадена Заповед № 547/27.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, поради недопустимост на така предявения иск и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 3416/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджи в тази му част.
ОСЪЖДА В.М.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, със съдебен адрес:***, на основание чл. 342 от ТЗ, сумата в общ размер на 322,81 лв, представляваща незаплатени лизингови вноски по Договор за лизинг от 19.10.2016 г., за мобилно устройство Samsung Galaxy J5 Dual Gold, за периода след месец април 2017 г. до месец септември 2018 г.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 547/27.02.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 893/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик в полза на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, срещу В.М.К., ЕГН **********, в частта за сумата в размер на 184,96 лв., представляваща незаплатени далекосъобщителни услуги, за периода от 05.11.2016 г. до 04.04.2017 г.
ОСЪЖДА В.М.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати „Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, със съдебен адрес:***, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата в общ размер на 475 лв., представляваща разноски в исковото производство, от които: 50 лв. – за държавна такса, 300 лв. – за особен представител на ответника и 125 лв. – за депозит за вещо лице по приетата съдебно-икономическа експертиза.
Решението в частта, в която производството по делото е прекратено, има характер на определение и подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред Окръжен съд - Пазарджик.
В останалата част решението може да се обжалва пред Окръжен съд - Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: