№ 3373
гр. София, 23.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско
дело № 20221100507242 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 20080134 от 29.03.2021 г., постановено по гр.д. №
42811/2020 г. на СРС, 42 състав, е отхвърлен иска с правно основание чл.59 от
ЗЗД, предявен от С. П. Н., ЕГН **********, ,против „Л. БГ“ООД, ЕИК ****,
за осъждане на ответника да заплати сумата от 14600 лева – в частта за сумата
от 9980 лева поради направено плащане в хода на производството, а в
останалата част – като неоснователен.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от
С. П. Н., чрез адвокат М.Г., с доводи за нищожност и неправилност на
обжалваното решение. Поддържа се, че в решението липсвали изложени
мотиви по отношение основателността на предявения иск по чл.59,ал.1 ЗЗД,
като направените възражения за осъществено добросъвестно и
недобросъвестно владение нямали никаква връзка с предявения иск, като
липсвали и мотиви по отношение на извършеното плащане и как следва да се
отнесе то. Поддържа се, че съгласно постоянната практика на ВКС лице,
което държи без основание чужда вещ, по силата на чл.59,ал.1 ЗЗД всякога
дължи на собственика обезщетение за ползите, от които го е лишил, като е
без значение дали вещта е била реално ползвана и дали от това са получени
приходи. Във въззивната жалба се твърди, че в платежното нареждане за
извършен превод в размер от 9980 лв. от ответника няма посочен период и
основание, за което се превежда процесната сума, като не било ясно дали в
1
заплатената сума била включена и законна лихва от датата на завеждане на
иска до заплащане на сумата. Отделно се поддържа, че действията на
ответника по уведомяване на трети лица, с които е имал сключен договор за
наем, са без значение за иска по чл.59,ал.1 ЗЗД.
Въззиваемият „Л. БГ“ООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в
който изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба.
Поддържа, че в периода 18.12.2013 г. – 06.01.2015 г. е бил добросъвестен
владелец на двата поземлени земеделски имота. Твърди се, че в отговора на
исковата молба изрично е посочено, че сумата от 9800 лв. е платена във вр. с
претендираното обезщетение за периода 06.01.2015 г. – 30.09.2017 г. Отделно
се твърди, че искът за периода 01.10.2017 г. – 11.09.2019 г. е неоснователен,
тъй като „Л. БГ“ООД не е получило наемна цена от наемателя по договора
от 20.02.2014 г. „Т.а.Б.“ ЕООД и преди падежа за плащането й по чл.7,ал.1 от
този договор – 90 дни след приключване на стопанската година, т.е.
29.12.2018 г., е предало владението върху двете ниви на С. Н. чрез посочената
в исковата молба нотариална покана до наемателя. Моли се потвърждаване
на обжалваното решение и присъждане на сторените разноски.
С определение № 20026980/04.04.2022 г., постановено по реда на чл.
248 ГПК, е допълнено решението по делото, като ищцата С. П. Н., ЕГН
**********, е осъдена да заплати на „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, сумата от 455,67
лв. възнаграждение за адвокат.
Срещу определението е постъпила частна жалба вх. №
25037758/11.05.2022 г. от С. П. Н., в която са изложени доводи за
неправилност на постановеното определение. Поддържа се, че молбата е
недопустима, тъй като не бил представен списък по чл.80 ГПК. Моли се за
отмяна на обжалваното определение.
Постъпил е отговор на частната жалба от „Л. БГ“ООД, в която са
изложени доводи за неоснователност на частната жалба. Поддържа се, че е
бил нередовно призован за проведенето о.с.з. на 04.12.2020 г., поради което и
не е имал възможност да представи списък по чл.80 ГПК.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за
наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно
2
и допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд
намира следното:
В исковата молба се твърди, че с решение от 25.03.2016 г., постановено
по гр. дело № 5/2015 г. по описа на Районен съд Бяла Слатина е прогласена
нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт
от 30.10.2013 г., като и е признато за установено по отношение на „Л.
БГ“ООД, че С. П. Н. е собственик на поземлени имот - нива от 43 дка в
м.“Крушовски дол“ и на нива от 30 дка в м.“Старите лозя“, като на основание
чл.108 от ЗС „Л. БГ“ООД е осъдено да предаде владението върху описаните
недвижими имоти на ищцата. Ищцата поддържа, че след влизане в сила на
решението получила писмо от ответника „Л. БГ“ООД със заявено намерение
за доброволно изпълнение на решението чрез предаване владението върху
процесните имоти, като ищцата е информирана, че наемател на имотите е
„Т.а.Б.“ ЕООД по силата на сключен договор за наем от 20.02.2014 г. за срок
от 7 години. Сочи, че успяла да получи дължимия наем за последната
стопанска година /2018 г. - 2019 г./ в размер от 3650 лв., но счита, че е била
лишена от възможността да получава ползите, от които е била лишена за
периода от сключване на обявения за нищожен договор за покупко –
продажба /30.10.2013 г./ до влизане в сила на съдебното решение –
11.09.2019 г., поради което и се претендира сумата по 3650 лв. за всяка от
стопанските години – 2014/2015 г., 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. в
общ размер от 14600 лв. Поддържа се, че ответникът се е обогатил за нейна
сметка с получените суми за наем по сключения договор за наем от
20.02.2014 г., като я лишил от възможността да се ползва от този договор.
Ответникът „Л. БГ“ООД в подадения писмен отговор изразява
становище,че на 09.07.2020 г. е направил плащане на сумата от 9980 лева за
периода 06.01.2015 г. до 30.09.2017 г., с която е заплатил паричната сума за
периода,за който отговаря. Ответникът оспорва дължимост на обезщетение за
другите периоди от време – за периода 30.10.2013 г. до 18.12.2013 г.
ответникът не е нито държател, нито собственик на имота, за периода
18.12.2013 г. до 06.01.2015 г. ответникът се явява добросъвестен владелец и
има право да получава добивите от имота,а за периода м.10.2017 г. до
11.09.2019 г. ответникът не отговаря, защото наемателят е уведомен да
заплаща наемната цена на ищцата, а и фактическата власт върху имота е
предадена от ответника на ищцата на 29.12.2018 г. Моли съда да отхвърли
3
иска.
Въпреки липсата на наведени доводи за допуснати процесуални
нарушения във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, настоящият
съдебен състав намира, че следва да се произнесе по подадената въззивна
жалба при съобразяване действителната правна квалификация на предявения
иск. В исковата ищецът изрично твърди, че за процесния период ответникът,
макар и несобственик, е бил владелец на имота, като се е легитимирал като
собственик въз основа на нотариален от 18.12.2013 г. В трайно установената
практика на ВКС /решение № 42/20.07.2009 г. по т. д. № 587/2008 г. на ВКС;
решение № 509/27.05.2009 г. по гр. дело № 142/2009 г. на ВКС; решение №
131/27.10.2009 г. по гр. дело № 268/2009 г. на ВКС; решение №
1025/23.12.2009 г. по гр. дело № 3841/2008 г. на ВКС/ се приема, че
ползването на веща от несобственика може да се осъществява по различен
начин. На основание чл. 6, ал. 2 ГПК, съдът е обвързан от предмета и обема
на търсената защита, посочени в исковата молба. Определянето на правната
квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в
обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които
формират основанието на предявения иск, и от заявения петитум /в този
смисъл и Решение № 121 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4630/2019 г., IV
г. о., ГК/. В случая първоинстанционният съд неправилно е приел, че е
сезиран с иск по чл.59,ал.1 ЗЗД, доколкото през исковия период ответникът е
владял имотите като свои въз основа на правно легитимиращ документ
/нотариален акт за покупко – продажба/, т.е. същият е бил владелец, а не
държател на имотите. Безспорно приложимата правна квалификация на
предявения иск в случая е чл.73,ал.1 ЗС. Независимо от липсата на указания
по разпределяне на доказателствената тежест във връзка с действително
предявения иск по чл. 73, ал. 1 ЗС, страните са изложили своите твърдения
относно релевантните за иска обстоятелства и са посочили доводите си във
връзка с тях. Както при иска по чл. 59 ЗЗД, така и при иска по чл. 73, ал. 1 ЗС
защитата се състои във възстановяване на неоснователното разместване на
имуществени блага, като във втория случай обезщетението за ползите, от
които недобросъвестният владелец е лишил собственика, се дължи за периода
на неоснователното й ползване, без да се съизмеряват обедняването и
обогатяването на страните в резултат на това ползване. Същевременно
неправилната правна квалификация на съда в случая няма за последица
4
недопустимост на постановеното решение, доколкото съдът се е произнесъл
по фактите, включени във фактическия състав на иска по чл.73,ал.1 ЗС /в този
смисъл и Решение № 25 от 30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 2389/2016 г., IV г.
о./.
По отношение на периода на претенцията, съдът намира, че ищецът
ясно е индивидуализиран в исковата молба и същият касае стопанските
години – 2014/2015 г., 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. Доколкото
стопанската година започва от 01.10 и приключва на 30.09, периодът на
претенцията е 01.10.2014 г. – 30.09.2018 г. Отделно от това, в исковата молба
ищцата изрично твърди, че вредата й се изразява в това, че не е могла да се
ползва и да получава наем от сключения между „Л. БГ“ ООД и „Т.а.Б.“ ЕООД
договор за наем от 20.02.2014 г., който е влязъл в сила на 01.10.2014 г. В
мотивите си първоинстанционния съд неправилно е приел, че претенцията
касае периода 30.10.2013 г. до 11.09.2019 г., но доколкото в диспозитива
изобщо липсва посочване на периода на претенцията, не е налице основание
за частично обезсилване на постановеното решение.
Не е спорно между страните, че с решение от 25.03.2016 г.,
постановено по гр.д. № 5/2015 г. по описа на Районен съд Бяла Слатина е
прогласена нищожност на договор за покупко-продажба, обективиран в
нотариален акт № 104, т. IV, рег. № 5685 по н.д. 1004 от 30.10.2013 г., с който
ищцата С. П. Н. е продала на А.Х.С. собствената си земеделска земя, а
именно – поземлен имот – нива № 01700, парцел № 6 от масив №17 по КВС
на землището на с. Галиче, община Бяла Слатина,с полощ от 43 дка, както и
поземлен имот – нива № 156019, парцел № 19 от масив 156 по КВС на
землището на с. Галиче, община Бяла Слатина с площ от 30 дка. Със същото
решение е уважен предявеният от С. П. Н. срещу „Л. БГ“ООД иск с правно
основание чл.108 ЗС, като й е признато правото на собственост върху двата
имота, респ. ответникът е осъден да предаде владението върху същите.
Решението е влязло в сила на 24.01.2019 г. От мотивите на постановеното
решение е видно, че с нотариален акт от 15.11.2013 г. А.Х.С. и Д.Л.П. са
продали двата имота на Т.К..Ч., а с нотариален акт от 18.12.2013г. Т.К..Ч. е
продал на „Л. БГ“ ООД процесните поземлени имоти. С постановеното
решение със сила на пресъдено нещо е установено между страните, че С. П.
Н. е собственик на процесните имоти, като същата никога не е губила
5
правото на собственост върху същите предвид обстоятелството, че първата
разпоредителна сделка от 30.10.2013 г. е нищожна, т.е. не е произвела
никакъв правен ефект, а последващите сделки са сключени от продавачи –
несобственици и не са могли да произведат вещно – транслативен ефект.
Съгласно чл.70,ал.1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее
вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че
праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била
опорочена, а съгласно ал.2 добросъвестността се предполага до доказване на
противното. Доколкото договор за покупко – продажба, обективиран в
нотариален акт от 18.12.2013г., с който Т.К..Ч. е продал на „Л. БГ“ ООД
процесните поземлени имоти не е недействителен и представлява годно
основание да прехвърли право на собственост върху недвижим имот, а с оглед
липсата на събрани доказателства, които да оборват законоустановената
презумция за добросъвестност на владелеца /т.е. същият да е знаел, че
купува имота от несобственик/, то ответникът „Л. БГ“ ООД е бил
добросъвестен владелец на двата имота.
Съгласно разпоредбата на чл. 71 ЗС добросъвестният владелец се
ползва от вещта и получава добивите, които тя е дала, до предявяване на иска
за връщането й. Въз основа на тази разпоредба съдебната практика трайно
възприема виждането, че с предявяване на иск за връщане на имота
добросъвестният владелец се превръща в недобросъвестен (в този смисъл
решение № 141 от 30.11.2015 г. по гр. д. № 2944/2015 г. на ВКС, II г. о.;
решение № 127 от 17.08.2011 г. по гр. д. № 2014/2009 г. на ВКС, I г. о.) За
него се пораждат специфичните задължения, произтичащи от чл. 73 ЗС, да
върне на собственика добивите, които е получил и които е могъл да получи,
както и да заплати обезщетение за ползите, от които го е лишил, като се
приспаднат направените за това разноски. Правилото на чл. 73 ЗС предвижда
отговорност на владелеца, която е проявление на принципа за забрана на
неоправданото имуществено разместване.
Ето защо и за периода 01.10.2014 г. – 05.01.2015 г. /доколкото на
06.01.2015 г. е предявен ревандикационният иск, съединен с иска за
нищожност на първата разпоредителна сделка/, ответникът е бил
добросъвестен владелец и не дължи заплащане на получените добиви. С
предявяването на иска по 108 ЗС ответникът „Л. БГ“ ООД е станал
6
недобросъвестен владелец на имота и за него възникнало задължението за
заплащане на добивите, които е получил и които е могъл да получи, както и
обезщетение за ползите, от които е лишил ищцата.
Не е спорно между страните, че ответникът „Л. БГ“ ООД е отдал под
наем двата процесни имота на „Т.а.Б.“ ЕООД по силата на сключен договор
за наем от 20.02.2014 г. за срок от 7 години срещу уговорено възнаграждение
от 3650 лв. за всяка стопанска година. За стопанската 2014 – 2015 г.
ответникът дължи заплащане на договорената наемна цена само за периода
06.01.2015 г.-30.09.2015 г. в размер от 2680 лв. /при съобразяване
пропорционално дните от стопанската година, за които обезщетение се
дължи към дните от цялата стопанска година/. За стопанските 2015-2016 г. и
2016 – 2017 г. обезщетение също се дължи в размер от по 3650 лв. /в тази
част претенцията не се оспорва по отношение възникване на самото
материално вземане/, или сума в размер от общо 9980 лв.
По отношение на стопанската година 2017-2018 г., съдът намира
следното: ответникът поддържа, че не дължи обезщетение за този период, тъй
като не е получил наемна цена от наемателя по договора от 20.02.2014 г. от
„Т.а.Б.“ ЕООД и преди падежа за плащането й по чл.7,ал.1 от този договор –
90 дни след приключване на стопанската година, т.е. на 29.12.2018 г., е
предал владението върху двете ниви на С. Н. чрез посочената в исковата
молба нотариална покана до наемателя. В тази връзка е представена
нотариална покана, изпратена от „Л. БГ“ ООД и получена от „Т.а.Б.“ ЕООД
на 12.07.2018 г., в която ответникът е уведомил наемателя, че е налице влязло
в сила решение, по силата на което осъден да предаде владението върху двата
наети имота на С. Н., поради което и по всички въпроси, свързани с договора
за наем от 20.02.2014 г. и плащането на наемната цена за стопанската 2017-
2018 г., следва да се обръща към С. Н., респ. посочен е нейния адвокат, чрез
когото може да се осъществи контакт. По делото не са събрани доказателства
за отправено насрещно изявление от „Т.а.Б.“ ЕООД до „Л. БГ“ ООД или С.
Н., с което да изрази становище по изпратеното писмо. По делото липсват и
доказателства „Т.а.Б.“ ЕООД да е заплатил дължимият наем както на „Л. БГ“
ООД, така и на С. Н..
При така събраните доказателства съдът намира, че претенцията за
стопанската 2017-2018 г. се явява основателна. Предаването на владението
7
върху недвижим имот представлява фактическо действие, с което се дава
възможност на правоимащия да осъществява фактическата власт върху
имота. Уведомяването на наемателя за наличието на решение по отношение
правото на собственост не представлява предаване на владението на
действителния собственик, доколкото няма доказателства за изразено
съгласие по отношение на това изявление както от „Т.а.Б.“ ЕООД, така и от
собственика С. Н. /още повече, към този момент решението по иска по чл.108
ЗС не е било влязло в законна сила/. С това волеизявление С. Н. не встъпва в
облигационното правоотношение по сключения договор за наем от
20.02.2014 г. с „Т.а.Б.“ ЕООД. Самото волеизявление е отправено в края на
стопанската година, като е без значение уговореният падеж на плащане на
наемната цена по договора за наем, доколкото тези договорености не
обвързват ищцата. Едностранното волеизявление от страна на ответника не го
освобождава от задълженията, свързани с осъществяваното от него
недобросъвестно владение, като по делото няма никакви доказателства
наемателят „Т.а.Б.“ ЕООД да е започнал да държи имота за ищцата, респ. да
заплаща на същата дължимия наем. Без значение е дали ответникът
действително е получил наемната цена за стопанската 2017-2018 г.,
доколкото е могъл да получи същата като страна в облигационното
правоотношение, а хипотезата на чл.73,ал.1 ЗС не изисква винаги наличието
на реализиран доход, а възможност за получаването на такъв, каквато
безспорно е съществувала за ответника. Ето защо и в полза на ищцата е
възникнало вземане и стопанската 2017 г. – 2018 г. в размер от 3650 лв.
По изложените съображения съдът намира, че в полза на ищцата е
възникнало вземане в размер от общо 13630 лв.
По делото е представено платежно нареждане от 09.07.2020 г., с което
ответникът „Т.а.Б.“ ЕООД е превел по банкова сметка на ответника сумата
от 9980 лв. с посочено основание „гр.д. 293/2020 г. на РС Бяла Слатина“ (към
този момент производство е било висящо пред РС Бяла Слатина под
посочения номер). По делото не се спори, че сумата е получена от ищцата.
Съгласно задължителните разяснения на т. 1 към Тълкувателно решение
№ 3/27.03.2019 г., постановено по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС когато
извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната
лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при
8
условията и в поредността по чл.76, ал. 2 ЗЗД. В мотивите към
тълкувателното решение е прието, че при предложено от длъжника
изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е
достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой
елемент на дълга погасява, но този избор не е обвързващ за кредитора.
Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да
приеме изпълнението, ако няма интерес от частичното плащане или да
извърши погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД. Единствено, ако
предложеното изпълнение погасява изцяло посоченото от длъжника
задължение, включително с дължимите лихви към този дълг, изборът
обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може едностранно да се
позове на чл.76, ал.2 ЗЗД и да прихване изпълнението с лихви, акцесорни към
друг дълг, различен от този, по който длъжникът е направил плащането.
Ето защо доколкото липсва индивидуализация кои точно вземания,
предмет на образуваното гр.д. са погасени с извършеното плащане,
приложение следва да намери нормата на чл.76,ал.2 ЗЗД, съответно с
извършеното плащане се е погасила натрупаната до този момент законна
лихва върху вземането 13630 лв., а с остатъка се е погасила частично
главницата. За периода 03.04.2020 г. – 09.07.2020 г. дължимата законна лихва
върху главница от 13630 лв. е 371,04 лв., която се е погасила с извършеното
плащане от ищеца. С остатъка от 9608,96 лв. е погасено частично главница от
13630 лв., т.е. непогасена е останала главница в размер от 4021,04 лв. Следва
да се посочи, че е без правно значение заявеното от ответника в отговора на
исковата молба кои вземания погасява, доколкото това заявление е отправено
след извършеното плащане и респ. след настъпване на погасителния ефект на
плащането по реда на чл.76,ал.2 ЗЗД.
По изложените съображения и съдът намира, че предявеният иск с
правно основание чл.73,ал.1 ЗС е основателен за сумата от 4021,04 лв., върху
която следва да се присъди законна лихва от деня на извършеното частично
плащане /09.07.2020 г./, доколкото до този момент лихва е била погасена от
длъжника.
С оглед частичното несъвпадане изводите на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е
отхвърлен предявеният иск за сумата от 4021,04 лв., като бъде постановено
9
друго, с което искът в тази част да бъде уважен. В останалата част
решението следва да бъде потвърдено.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна, решението
на първоинстанционния съд следва да се ревизира и в частта за разноските.
На процесуалния представител на ищцата адв. М.Г. следва да се присъди
допълнително адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство в размер от 244,68 лв. на основание чл.38 ЗА. По отношение
разноските на ответника следва да се посочи, че същият има право на
разноски за първоинстанционното производство, доколкото
първоинстанционният съд изобщо не се е произнесъл по разноските на
ответника и без значение дали е представил списък по чл.80 ГПК във вр. с
искането му за допълване на решението /аргумент от т.8 от ТР 6/2012 г. на
ОСГТК на ВКС/, като ответникът има право на 95,67 лв. разноски, като
определението по чл.248 ГПК в частта, в която е присъден по – голям размер
разноски, следва да бъде отменено.
За въззвиното производство в полза на въззивника следва да се
присъдят разноски в размер от 218 лв. /за д.т. и адвокатско възнаграждение/
съобразно уважената част от въззивната жалба. В полза на въззиваемия следва
да се присъдят разноски съобразно неуважената част от въззивната жалба в
размер от 521,7 лв.
Доколкото ищцата е била освободена от задължението за внасяне на
държавна такса пред първоинстанционния съд, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на основание чл.78,ал.6 ГПК по сметка на СРС държавна
такса в размер от 545,2 лв. съобразно уважената част от иска и тази, която е
отхвърлена поради извършено плащане в хода на процеса.
При този изход на спора и произнасянето на въззивния съд относно
разноските, направени пред първата инстанция, частната жалба на ответника
срещу определението на СРС по чл.248 ГПК, се явява без предмет, поради
което не следва да бъде разглеждана.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд
10
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20080134 от 29.03.2021, постановено по гр.д. №
42811/2020 г. на СРС, 42 състав, в частта, в която е отхвърлен иска, предявен
от С. П. Н., ЕГН **********, против „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, за осъждане на
ответника да заплати сумата от 4021,04 лв., представляваща обезщетение за
ползване на поземлен имот – нива № 01700, парцел № 6 от масив №17 по
КВС на землището на с. Галиче, община Бяла Слатина,с площ от 43 дка,
както и поземлен имот – нива № 156019, парцел № 19 от масив 156 по КВС
на землището на с. Галиче, община Бяла Слатина с площ от 30 дка за
периода 01.10.2014 г. – 30.09.2018 г., както и определение №
20026980/04.04.2022 г. в частта, в която С. П. Н., ЕГН **********, е осъдена
да заплати на „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, сумата над 95,67 лв. възнаграждение за
адвокат, и вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, да заплати на С. П. Н., ЕГН
**********, на основание чл.73,ал.1 ЗС сумата от 4021,04 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на поземлен имот – нива № 01700,
парцел № 6 от масив №17 по КВС на землището на с. Галиче, община Бяла
Слатина, с площ от 43 дка, както и поземлен имот – нива № 156019, парцел
№ 19 от масив 156 по КВС на землището на с. Галиче, община Бяла Слатина
с площ от 30 дка за периода 01.10.2014 г. – 30.09.2018 г., ведно със законната
лихва върху сумата от 09.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20080134 от 29.03.2021, постановено по
гр.д. № 42811/2020 г. на СРС, 42 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, да заплати на основание чл.38 ЗА
на адв. М.Г., допълнително адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство в размер от 244,68 лв.
ОСЪЖДА „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, да заплати на основание чл.78,ал.1
ГПК на С. П. Н., ЕГН **********, разноски за въззивното производство в
размер от 218 лв.
ОСЪЖДА С. П. Н., ЕГН **********, да заплати на основание
чл.78,ал.3 ГПК на „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, разноски за въззивното
производство в размер от 521,7 лв.
ОСЪЖДА „Л. БГ“ООД, ЕИК ****, да заплати по сметка на Софийски
11
районен съд държавна такса в размер от 545,2 лв.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12