№ 9369
гр. София, 19.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20211110173772 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл.
422, ал.1 ГПК, с правно основание чл. 9 от ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД да бъде признато за установено, че ответникът Р. ИВ. Й. дължи на ищеца
„А.С.В.“ ЕАД сумата 2566,22 лв. за главница, представляваща неизплатена заемна сума по
Договор за заем М.К. №9002- 00012617/19.12.2019 г. ведно със законна лихва от 01.07.2021
г. до изплащане на вземането, с 672,10 лв. за договорна лихва за периода от 30.04.2020 г. до
30.06.2021 г., с 15,17 лв. за лихва за забава за периода от 01.05.2020 г. до 30.06.2021 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. дело № 38617/2021 г. по описа на СРС.
Твърди се, че ответникът е в неизпълнение на задължение за връщане на парична
сума по горепосочения договор, сключен с „М.К.“ АД. На 10.09.2020 г. е подписан договор
за цесия, по силата на който заемодателят е прехвърлил вземането си по договора на ищеца.
Пояснява се, че предмет на договора е заемна сума от 3000лева. Поради неплащане в срок е
начислена лихва за забава. Твърди се, че длъжникът е уведомен за цесията по реда на чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД, за което допълнително се заявява да бъде връчено уведомление по чл. 99 ЗЗД,
приложено към искова молба.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът поддържа, че не е уведомен писмено за
извършената цесия, в конктекста на кой кредитор и по коя банкова сметка да превежда
суми, поради което до края на м.08.2020 г. е извършвал плащания на стария кредитор за
сумата общо 1423,34 лв. Твърди, че на 28.03.2022 г.е заплатил на ищеца сумата 1576,66 лв.
Оспорва вземането за мораторна лихва, тъй като забавата се дължи на липсата на
уведомяване за извършената цесия. Оспорва договора като недействителен, като сключен в
противоречие с чл.10, 11, ал.1, т.10, 11 и т. 12 от ЗПК. Предвид това и на осн. чл.23 ЗПК
счита, че дължи само чистата стойност на кредита - главница, която с оглед извършените
плащания е погасена и моли исковете да бъдат отхвърлени.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото
доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 ГПК, по свое
убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:
1
На основание чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 от ГПК, прието за безспорно и ненуждаещо се от
доказване е, че между Р. ИВ. Й. и „М.К.“ АД е подписан Договор за заем М.К. №9002-
00012617/19.12.2019 г., по който е получена заемна сума от 3000,00 лв. Предвид легалната
дефиниция за „потребител“ по пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, договорът има характер на
потребителски, поради което ответникът се ползва от защитата, предоставена му с ЗПК. От
писмените доказателства се установява активната материална легитимация на ищеца като
частен правоприемник по силата на договор за цесия. В тази връзка, съобщаването на
длъжника за извършената цесия по реда на чл. 131 от ГПК, като правнорелевантен факт,
настъпил в хода на производството, съдът приема за доказан.
За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна експертиза,
неоспорена от страните и ценена от Съда по реда на чл.202 от ГПК, от която се установява,
че по договора за заем и договор за допълнителни услуги, сключен във вр.с кредитното
правоотношение, ответникът е заплатил сумата общо 1463,34 лв., от които на 28.01.2020 г. и
на 28.02.2020 г. по 387,67 лв., на 20.05.2020 г. и 05.06.2020 г. по 194 лв., на 05.08.2020 г. –
200 лв. и на 25.08.2020 г. -100 лв. С платеното заемодателят е погасил вноски, включващи
вземане за главница, лихва и възнаграждение за допълнителни услуги, конкретно за
последното е отнесена сумата 650 лв. Размерът на дълга на заемополучателя, ако се
изключат паричните вземания за възнаграждение за допълнителни услуги и лихва, а
платеното за тях се отнесе към вземания за главница и възнаградителна лихва, евент.
мораторна лихва, е както следва: главница сумата 2152,21 лв., договорна лихва за периода
30.04.2020-30.06.2021г. – 435,71 лв., мораторна лихва за периода 01.08.2020- -30.06.2021 г. –
90,50 лв., или общо 2678,42 лв. Вещото лице потвърждава, че на 28.03.2022 г. е извършено
плащане на сумата 1577,00 лв.
Основателно ответникът настоява от паричните задължения да се изключат тези по
договор за допълнителни услуги. Уговорките по този договор нямат самостоятелен характер,
защото услугите по него могат да бъдат предоставени само във връзка с усвояване и
управление на договора за кредит, тъй като договорът за заем се явява правопораждащия
факт, с оглед на който длъжникът може да ги ползва. Видно от приетия договор за
допълнителни услуги от 19.12.2019 г., възнаграждението се дължи винаги, независимо от
фактическото предоставяне на всяка от услугите, тъй като предварително е обособено като
част от дълга по кредитното правоотношение. Съдът приема, че паричното вземане
произтича от правно основание, респ. клауза, което противоречи на добрите нрави, има за
цел единствено да заобиколи императивните разпоредби на чл. 10а, ал.2 (кредиторът не
може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита), чл. 21, чл. 22 и чл. 33 ЗПК, и покрива хипотезата на чл. 143, ал.1, т.
15 от ЗЗП за неравноправна клауза, защото налага на потребителя да изпълни своите
задължения /да плати възнаграждението/ дори и ако търговецът или доставчикът не изпълни
своите. Съдът счита, че предоставянето или непредоставянето на преддоговорна
информация няма отношение към действителността на договора. Доколкото е договорен
фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е необходимо посочването на методика за
изчисляване на референтен лихвен процент. Изискването на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК е
спазено, за което свидетелства подписания от ответника договор за заем, в който в табличен
вид подробно са посочени броя на месечни вноски и какво включва всяка една. Съдът
намира, че в договора за кредит не е посочен действителния годишен процент на разходите
и в този смисъл е сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК. 48,90 % не е
действителния размер на разходите по кредита, който трябва да отразява всички лихви,
такси, разходи съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В конкретния случай договорът само
формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не
съответства на посоченото от кредитора. Това е така, тъй като в нея е включено и
възнаграждението за допълнителни услуги, доколкото както се посочи по-горе е
предварително е обособено като част от дълга по кредитното правоотношение, но не е
включено в ГПР предвид размера на този разход 2926,80 лв. Това поведение кореспондира с
търговска практика, от страна на търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй
като противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и
2
съдържа невярна информация, която възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита
и дали да договаря с този кредитор– арг. от чл.68д от ЗПП. Ето защо обстоятелството, че в
договора не е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на
задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на целия договор, на осн.
чл.22 от ЗПК (в този смисъл Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. на
Софийски градски съд, Решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. на
Софийски градски съд, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. на
Софийски градски съд, Решение № 28 от 11.02.2022 г. по в. гр. д. № 561/2021 г. на Окръжен
съд – Ловеч и др.). Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо за кредитора е възникнало само
правото на парично вземане за главница или за сумата 3000,00 лв. Към датата на
предявяване на иска по реда на чл. 422, ал.1 ГПК-01.07.2021 г., е изтекъл срокът за
връщането на заемната сума, тъй като последната падежна дата е 30.06.2021 г., и паричното
задължение за главница е изцяло изискуемо.
Ищецът няма право на лихва за забава за неплатени вноски за периода 01.05.-
13.07.2020 г., на осн. чл. 6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване
на последиците, във вр. с пар. 13 от Закон за изменение и допълнение на Закона за здравето,
ДВ бр. 44 от 13 май 2020 г. За периода 14.07.2020-30.06.2021 г. няма право на лихва за
забава, от една страна, защото длъжникът е изпаднал в забава едва на 01.12.2020г. (с
платените 1463,34 лв. към 25.08.2020 г. е погасил вноските главница за периода 30.01.2020 -
30.10.2020 г. и част от вноската за м.11.2020 г.), а от друга на осн.чл. 23 от ЗПК той не
дължи вкл. разходи, начислени при просрочени плащани. В контекста за отговорността за
съдебните разноски съдът по реда на чл. 162 от ГПК установи, че на 05.06.2020 г. с
платените суми на 28.01.2020 г. и на 28.02.2020 г. по 387,67 лв., на 20.05.2020 г. и
05.06.2020 г. по 194 лв., длъжникът е погасил месечните вноски за главница за периода
30.01.2020-30.08.2020г. и за част от вноската за м.09.2020 г., като след приспадане е останала
неплатена сумата 114,37 лв. Със следващите плащания на 05.08.2020 г. е изцяло погасена
вноската за м.09 и и частично за м.10.2020г. (непогасени 81,34 лв.), като с плащането на
25.08.2020 г. от 100 лв. е погасена изцяло вноската за м.10.2020 г., а остатъкът от 18,66 лв.
следва да се отнесе за вноската за м.11.2020 г. Поради това към датата на предявяване на
иска неплатената в срок главница е сумата 1536,66 лв., заплатена в хода на процеса,
съобразно приетия платежен документ от 28.03.2022 г. за сумата 1577 лв. и изчисленията на
вещо лице по ССчЕ. Доколкото паричното задължение за главница в този размер е дължимо
и изискуемо, то като законна последица от това се дължи обезщетение в размер на
поисканата от ищеца законна лихва, считано от датата на сезиране на заповедния съд до
окончателното и изплащане или за периода 01.07.2021-28.03.2022г., която възлиза в размер
на сумата 115,67 лв., определен от съда съобразно правомощието по чл.162 от ГПК, след
служебно прилагане на лихвен калкулатор. От тази сума следва да се приспадне сумата
40,34 лв., представляваща разлика между платените 1577 лв. и дължимата главница, или в
полза на ищеца следва да се присъди сумата 75,33 лв. за законна лихва върху главницата.
Съобразно чл. 235, ал. 3 от ГПК, решението на съда трябва да отразява правното положение
между страните по делото към момента на приключване на устни състезания, като се вземат
предвид новонастъпилите факти, които са от значение за спорното право. Предвид
правопогасяващият ефект на плащането, предявения иск за главница, ведно със законна
лихва, претендирана за неплатената главница за разликата над 1536,66 лв., договорна и
мораторна лихва подлежи на отхвърляне.
При този изход на спора, на основание чл.78, ал.1 и ал. 3 от ГПК, всяка страна има
право насрещната да й възстанови сторените деловодни разноски. С оглед разясненията,
дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в настоящото производство
подлежи на реализация и отговорността за разноски в рамките на заповедното производство,
за което компетентен да се произнесе е исковия съд. При определяне отговорността на
3
страните за съдебните разноски съдът отчита, че част от паричното вземане за главница е
погасено преди предявяване на иска и неоснователно съдебно предявено поради това, че не
е възникнало правото на парично, както и че за вземането за законна мораторна лихва
разноски не се дължат, тъй като е правна последица от основателността на иска за главница.
Ищецът има право на съдебни разноски за настоящото производство, съразмерно на
платената в хода на процеса главница от 1536,66 лв. или за сумата 252,24 лв. за държавна
такса, възнаграждение на вещо лице и на юрисконсулт, последното определено в
минималния размер по чл. 25 от НЗПП. Ищецът има право на разноски пред заповедния съд
за сумата 44,50 лв. за платена държавна такса и възнаграждение на юрисконсулт,
определено в минималния размер по чл.26 от НЗПП; или общо 296,74 лв. На основание чл.
78, ал.3 от ГПК, ответникът претендира платеното възнаграждение на адвокат сумата 1010
лв., срещу която ищецът навежда възражение за прекомерност. Съдът, като взе предвид
фактическата и правна сложност, очакваните процесуални действия, които е било
необходимо да бъдат извършени от адвоката, предвидения минимален размер на адвокатско
възнаграждение за защита по всеки иск и уговорено в договора за правна помощ- при
условията на чл.2, ал. 5 от НМРАВ, то платеното отговаря на критериите на Наредбата за
необходима разноска. Съразмерно на частта от исковете, които са предявени като
неоснователни, ответникът има право на разноски за сумата 532,96 лв. По компенсация в
полза на ответника следва да се присъди сумата 236,22 лв. По искането на ищеца съдът да
задължи ответника да предостави банкова сметка, съдът намира, че с оглед предвиденото в
ГПК, страната сама следва да поиска съдействие от кредитора, като отчете, че все още
съществува начин на плащане чрез пощенски запис, доколкото по делото ответникът е
посочил адрес.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Р. ИВ. Й., с ЕГН: **********,с адрес: (адрес),
дължи на „А.С.В.“ ЕАД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на управление: (адрес),
сумата 75,33 лева за законна лихва, начислена върху главница от 1536,66 лв., за периода от
01.07.2021 г. – дата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение вх.
№21494/01.07.2021 г. по описа на СРС, до 28.03.2022 г. – дата на извършено от Р. ИВ. Й. в
хода на процеса плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 38617/2021 г. по описа на СРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.С.В.“ ЕАД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на
управление: (адрес), срещу Р. ИВ. Й., с ЕГН: **********,с адрес: (адрес), иск по реда на
чл.422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 9 от ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 1 и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за признаване за установено, че Р. ИВ. Й., с ЕГН: **********, дължи на
„А.С.В.“ ЕАД, с ЕИК: .............., сумата 2566,22 лв. за главница, представляваща неизплатена
заемна сума по Договор за заем М.К. №9002- 00012617/19.12.2019 г., ведно със законна
лихва върху главницата над сумата 1536,66 лв. за главница, считано от 01.07.2021 г. до
окончателното й изплащане, сумата 672,10 лв. за договорна лихва за периода от 30.04.2020 г.
до 30.06.2021 г., и сумата 15,17 лв. за лихва за забава за периода от 01.05.2020 г. до
30.06.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. дело № 38617/2021 г. по описа на СРС,
ОСЪЖДА „А.С.В.“ ЕАД, с ЕИК: .............., със седалище и адрес на управление:
(адрес), да заплати на Р. ИВ. Й., с ЕГН: **********,с адрес: (адрес), на основание чл. 78, ал.
4
3 от ГПК, сумата 236,22 лева – съдебни разноски по компенсация.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5