РЕШЕНИЕ № 1477
гр. Пловдив, 30.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VІ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети
октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРЕНА ПИСОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
АННА ДЪБОВА
при секретаря Петя
Цонкова, като разгледа докладваното от младши съдия Дъбова възз. гр. д. №
1337/2018 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение № 1189/10.04.2018 г., постановено по
гр.д. № 18718/2017 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XV състав, са уважени
предявените от П.Н.Х. против „Мястото“ ООД кумулативно обективно съединение
искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване уволнението,
извършено след изтичане срока на предизвестие № 2/24.08.2017 г., отправено от
ответното дружество, за незаконно и неговата отмяна; с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на заеманата
преди уволнението длъжност „***“ и с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 3 КТ
във вр. чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за оставането без работа,
поради незаконното уволнение за периода от 25.09.2017 г. до 08.03.2018 г. в
размер на сумата от 6958, 08 лв., като
този иск е отхвърлен поради извършена съдебна компенсация с насрещно предявено
вземане в размер от 1 546, 24 лв., представляваща изплатено обезщетение по
чл. 222, ал. 1 КТ, за разликата до пълния му предявен размера от 9 000 лв.,
както и за периода от 09.03.2018 г. до 25.03.2018 г.
Първоинстанционното решение е обжалвано от
ответника „Мястото“ ООД в частта, в която са уважени кумулативно обективно
съединените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ във
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Въззивникът обжалва решението с доводи за неговата
неправилност и незаконосъобразност, поради постановяването му при допуснати
съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния
закон. Поддържа, че неправилно първата инстанция е приела за неоснователно
възражението за недопустимост на исковете предвид липсата на издадена заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата. Твърди, че съдът е
разгледал исковете при липса на правен спор и предмет на съдебния контрол – а
именно заповед за уволнение, с чиято проверка за законосъобразност съдът да е
сезиран. В тази връзка се позовава на практика на Върховния касационен съд,
постановена по реда на чл. 290 ГПК. Счита, че липсата на издадена изрична
заповед препятства възможността на съда за осъществяване проверка за спазване
на давностните срокове, установени в разпоредбата на чл. 358, ал. 1 КТ. Твърди, че в нарушение на процесуалния закон
съдът е придал доказателствено значение на представеното по делото предизвестие
за прекратяване на трудовия договор, тъй като последният представлява
неподписан от работника документ. Липсата на подпис препятства доказване на
обстоятелството, че предизвестието е било връчено на служителя, поради което не
е произвело правното си действие, доколкото като едностранна правна сделка
следва да бъде връчена или съобщена на страната, към която е насочена
изразената в нея воля. Поддържа, че неправилно Пловдивският районен съд е счел
изявлението на процесуалния представител на работодателя за недопустимост на
иска за признаване уволнението за незаконно за оттегляне на направеното в
отговора на исковата молба признание на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ. Твърди, че признанието на тези искове не води до настъпване на правни
последици, тъй като признанието на недопустим иск е правно ирелевантно, в който
смисъл била и практиката на Апелативен съд – Пловдив. Въззивникът твърди, че
ищцата е започнала работа по друго трудово правоотношение с работодател „Ендлес
Бюти“ ООД, което не е било обективирано в писмен трудов договор. За
установяване на това обстоятелство неправилно първоинстанционният съд не
допуснал поисканите от ответната страна доказателства. Позовава се на съдебна
практика, съгласно която макар трудов договор, който не е сключен в писмена
форма да е недействителен, ако работникът е действал добросъвестно при
сключване на договора законодателят приравнява отношенията между него и
работодателя на тези, които биха възникнали от действително трудово
правоотношение и работодателят отговаря за заплащане на дължимото трудово
възнаграждение. Счита, че районният съд неправилно не е съобразил тези
обстоятелства при произнасяне по иска за заплащане на обезщетение за оставане
на работника без работа на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във вр. с чл. 225,
ал. 1 КТ.
В законоустановения срок въззиваемият-ищец е
подал отговор на въззивната жалба, в който поддържа становище за нейната
неоснователност, тъй като законосъобразно първоинстанционният съд е приложил
материалния закон, като е приел, че трудовото правоотношение на служителката е
било прекратено с изтичане на срока на предизвестието, връчено й лично на
24.08.2009 г. С отправяне на предизвестие от страна на работодателя за
прекратяване на трудов договор с негов работник на соченото основание,
последния е упражнил потестативното си право, като издаване на евентуална
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение след изтичане срока на
предизвестието има единствено констативен характер. Обстоятелството, че
работодателят е счел трудовият договор за прекратен с изтичане срока на
отправеното предизвестие е удостоверено от последния и в трудовата книжка на
служителката с отбелязване на датата на уволнение – 24.09.2017 г. и правното
основание за това – чл. 326 КТ във вр. с чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ. Намира за правилен
и извода на съда, че направеното от ответника – работодател признание на иска
не може да бъде оттеглено.
Първоинстанционното
решение – в частта, в която е отхвърлен осъдителният иск с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ до пълния му предявен
размер, не е обжалвано, поради което в тази част то е влязло в сила.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваните му части.
За
да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищцата е
полагала труд при ответното дружество на длъжността „***“ по силата на
безсрочно трудово правоотношение, прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване на щата, с изтичане срока на предизвестие, връчено на
ищцата на 24.08.2017 г. Посочил е, че в отговора на исковата молба ответникът е
признал предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като е
приел, че изявлението на процесуалния представител на ответника за оттегляне на
признанието на иска не поражда правни последици на основание чл. 237, ал. 4 ГПК, тъй като не може да бъде оттеглено. Приел е че кумулативно обективно
съединените искове са допустими, поради което и признанието им е съобразено с
изискванията на процесуалния закон. Посочил е, че липсата на заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение следва да се цени с оглед
основателността на исковете, а не досежно тяхната допустимост. Приел е, че в
случай на отправено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение,
същото се прекратява с изтичане на срока на предизвестието, независимо от издаването
на заповед. Съдът е съобразил, че липсват своевременно наведени от страна на
ответника възражения в насока, че предизвестието не е връчено на ищцата.
Моментът на прекратяване на трудовоправната връзка от друга страна бил надлежно
удостоверен от работодателя в трудовата книжка. С оглед правилата за
разпределение на доказателствената тежест и предвид липсата на установяване от
страна на работодателя при условията на пълното и главно доказване на
законността на извършеното уволнение поради реално съкращаване на щата за
длъжността, заемана от ищцата, съдът е приел исковете с правно основание чл.
344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за основателни. Съдът е приел, че на ищцата следва
да бъде заплатено обезщетение за оставането й без работа от момента на прекратяване
на трудовото правоотношение – 25.09.2017 г. до 08.03.2018 г. – момента на
издаване на справката за актуалното състояние на трудовите правоотношения на
ищцата. Предвид основателността на иска за заплащане на обезщетение на ищцата е
разгледал и уважил коменсаторното възражение на работодателя за извършване на
съдебно прихващане със сумата от 1546, 24 лв. – получено на отпаднало основание
обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ в размер на брутното й трудово възнаграждение.
По
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за установяване законността на
уволнението носи работодателят, поради което необходимо е в съдебното
производство той да установи осъществяването в обективната действителност на
всички материални предпоставки, които обуславят законното прекратяване на
трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ – поради
съкращаване в щата.
Законността
на едностранното прекратяване на трудовото правоотношение на посоченото правно
основание се предпоставя от проявлението на следните юридически факти – 1.
орган на работодателска власт да е прекратил трудовото правоотношение на ищцата
с писмен акт на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ; 2. съкращаването
на длъжността или на съответната щатна бройка, т. е. на трудовите задължения,
които тя включва, да е реално; 3. моментът на уволнението трябва да съвпада или
да следва датата, на която е извършено реалното и фактическо съкращаване на
щата; 4. компетентният орган да е взел по надлежен ред решение за съкращаване
на щата и 5. работодателят да е извършил подбор по реда на чл. 329, ал. 1 КТ, в
случай че се съкращава броят на работниците или служителите, заемащи дадена
длъжност, а не се премахва самата длъжност.
Съкращение
на щата по смисъла на чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ означава премахване, считано от
един определен момент за бъдеще, на отделни щатни бройки от утвърдения общ брой на работниците и служителите в
предприятието, поради преустановяване на съответстващите им трудови функции.
Поради отпадане на трудовите функции запазването на трудовото правоотношение е
невъзможно и законодателят е предвидил неговото прекратяване на посоченото
безвиновно основание.
Съгласно
разпоредбата на чл. 328, ал. 1 КТ работодателят може да прекрати трудовият
договор като отправи писмено предизвестие в сроковете по чл. 326, ал. 2 КТ в
изчерпателно посочените в тази разпоредба случаи. Правната норма на чл. 326,
ал. 2 КТ установява, че при прекратяване на безсрочно трудово правоотношение,
доколкото страните не са уговорили по-дълъг срок, срокът на предизвестието е
едномесечен.
От трудов договор №
20/08.02.2013 г. се установява, че въззиваемата П.Х. е била назначена на
длъжността „***“ при въззивникът – работодател „Мястото“ ООД по силата на
трудово правоотношение със срок за изпитване. С допълнително споразумение от
07.09.2015 г. страните са постигнали съгласие за изменение характера на
работата на служителката, като последната е приела да престира работната си
сила на длъжността „***“ по силата на безсрочно трудово правоотношение срещу
насрещното задължение на работодателя да заплаща трудово възнаграждение в
размер от 1510 лв.
Трудовото правоотношение между страните е
прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ – поради съкращаване на щата
след връчване на 1-месечно /30-дневно/ предизвестие за прекратяване на трудово
правоотношение с № 2/24.08.2017 г.
Съгласно
чл. 335, ал. 2, т. 1 КТ в случаите, когато трудовият договор се
прекратява с предизвестие, конститутивното действие за прекратяване на
съществуващото трудово правоотношение настъпва с изтичането на срока на
предизвестието, а издадената заповед за прекратяване на трудовия договор има
само констативен характер. В тези случаи релевантните основания за уволнението
са тези, които са посочени в предизвестието, тъй като то е определящо за
прекратяването на трудовото правоотношение. При положение, че страната го е
получила и е запозната с него, за нея е налице яснота по отношение на
прекратителното основание и съответно съдът, при осъществяваната проверка за
законност, следва да прецени дали е налице състава на основанията, посочени в
предизвестието за уволнение.
В този смисъл е и практиката на Върховния
касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 264/10.06.2015
г. по гр. д. № 1222/2015 г., IV г. о., в което е прието, че трудовото
правоотношение може да бъде прекратено законно от работодателя и с писмено
предизвестие, без издаването на изрична заповед. Във всички случаи, когато
трудовият договор се прекратява с писмено предизвестие, независимо от
конкретното основание за това по чл. 328 или чл. 326 от КТ, респ. независимо
как е наименован писменият акт, с който е отправено предизвестието, съгласно
изричната разпоредба на чл. 335, ал. 2,
т. 1 от КТ, конститутивното действие на прекратяването на трудовоправната
връзка настъпва с изтичането на срока на предизвестието.
Правото на работодателя да прекрати трудовото
правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото
изявление до адресата. Този е правнорелевантният момент, към който следва да се
преценява законността на изявлението. Това е моментът, към който следва да се
извършва преценка съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е
упражнено то. В случая макар приложеното по делото предизвестие да не носи
подписа на ищцата, обстоятелството, че последното е получено от нея в деня на
неговото изготвяне – 24.08.2017 г., не се оспорва от адресата на съобщението –
работника по прекратеното трудово правоотношение. Обстоятелството в кой момент
е връчено предизвестието за прекратяване на трудовото правоотношение, респ. от
кой момент е започнал да тече посоченият в него срок се установява и от
вписването в трудовата книжка на ищцата, че трудовият договор с дружеството –
работодател е прекратен на основание чл.
328, ал. 1, т. 2 КТ във вр. с чл. 326, ал. 2 КТ на 25.09.2017 г. Съгласно
разпоредбата на чл. 349, ал. 2 КТ вписванията в трудовата книжка се
осъществяват от работодателя, респ. от негов представител. В процесния случай
вписването по повод прекратяване на трудовото правоотношение на служителката е
удостоверено с подпис и печат на „Мястото“ ООД, като истинността на този писмен
документ не е оспорена своевременно в процеса на доказване от страна на
ответника.
Според правната норма, установена в разпоредбата
на чл. 347 КТ трудовата книжка представлява официален удостоверителен документ
за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или
служителя, поради което и с оглед вписване на момента на прекратяване на
трудовото правоотношение и с оглед правилата за броене на сроковете, установени
в чл. 72 ЗЗД, съдът намира, че предизвестието е било връчено на ищцата на
24.08.2017 г. и с изтичане на неговият срок, считано от 25.09.2017 г. трудовото
правоотношение е било прекратило на посоченото в предизвестието основание – чл.
328, ал. 1, т. 2 КТ.
С отговора на исковата молба ответната страна
„Мястото“ ООД чрез процесуалния си представител адв. С. А. е признал исковите
претенции с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, за което
упълномощеният адвокат е разполагал с изрично пълномощно и съответна
представителна власт /пълномощно от 20.12.2017 г. – л. 24, I-ва
инст./. С молба от 19.02.2018 г. ответното дружество е оттеглило
упълномощаването на адвокатското дружество и е упълномощило друг адвокат за
осъществяване на правна защита и съдействие по делото, който в насроченото открито
съдебно заседание е заявил, че не поддържа направеното признание на предявените
искове и в този смисъл го е оттеглил. Всички процесуални действия на страните
са оттегляеми, освен ако законът изрично постановява друго, както в случая е
постановено с разпоредбата на чл. 237, ал. 4 ГПК относно признанието на иска.
Съдът счита, че признанието на иска е неоттегляемо не от момента на заявяването
му, а от момента на зачитането му от съда, при направено изрично изявление на
ищеца, че желае да бъде постановено решение при признание на исковете.
Следователно оттеглянето на признанието, направено в първото съдебно заседание
по делото, съдът счита за допустимо. Нещо повече – не са били налице и
предпоставките за постановяване на решение по чл. 237, ал. 1 ГПК, доколкото не
е било налице изрично изявление на ищеца в тази насока. Въпреки оттегляне на
признанието, ответната страна, чиято е доказателствената тежест, не е
ангажирала доказателства, установяващи законността на уволнението. В случая
първоинстанционният съд не е обявил проекта за доклад по делото, обективиран в
разпореждане № 2745/09.01.2018 г., имащо характер на определение, за
окончателен, поради което следва да се приеме, че такъв липсва, като въззивният
съд може да изправи този процесуален пропуск на районния съд само при наличие
на съответен довод във въззивната жалба, като даде указания на страните и
разпредели доказателствената тежест. В случая последната е била надлежно
указана с посоченото определение, като районният съд е указал, че в тежест на
работодателя е да ангажира доказателства, за което ответната страна е била
надлежно уведомена чрез връчване на препис от определението, като е взела
становище, с което не е оспорила проекта на доклад в тази му част. Затова
следва да се приеме, че неблагоприятните последици от липсата на доказване
следва да се възложат в тежест на ответника, а не както е поддържано от
работодателя в хода на устните състезание – на ищеца, тъй като последният не
поискал на основание чл. 190 ГПК да бъде задължен работодателят да представи
съответните доказателства, а именно – заповед за съкращаване на щата и заповед
за прекратяване на трудовото правоотношение на соченото основание.
Законодателят изисква мотивирана писмена заповед
само при налагане на дисциплинарно наказание – арг. чл. 195 КТ. В останалите
случаи, от ангажираните пред съда доказателства, следва да е ясно, че
работникът е могъл да разбере кои са фактите в обективната действителност,
поради които трудовото му правоотношение е прекратено и съответно съдът да може
да извърши проверка дали са се осъществили, като ги подведе под съответна
правна норма и въз основа на това да заключи дали уволнението е
законосъобразно.
В случая липсата на представена мотивирана
заповед за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата не е основание за
недопустимост на предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т.
2 и т. 3 КТ. Прекратяването на трудовото правоотношение е установено от ищцата
чрез представяне на предизвестието за това, в което като основание за
прекратяване на трудовият договор е посочена разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т.
2 КТ – без да е посочено на кое от двете основания работодателят е уведомил, че
ще счита трудовото правоотношение за прекратено, след изтичане на срока на
предизвестието. Това само по себе си е основание за незаконност на
прекратяването на трудовото правоотношение със служителката П.Х., освен ако в
съдебното производство се изясни, че работодателят е извършил сериозна
предварителна подготовка на уволнението, че е довел своевременно до знанието на
работника или служителя точното основание за уволнението и че преди да заведе
делото служителят е бил наясно относно причините на уволнението и основанието,
довели до прекратяване на трудовото му правоотношение. В този смисъл е
константната практика на Върховния касационен съд – напр. Решение № 69 от
31.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1092/2000 г., III г. о. В исковата молба, по
която е образувано производството, ищцата е изложила доводи за
незаконосъобразност на уволнението, извършено поради съкращаване на щата, в
който смисъл явно до знанието й е доведено и конкретно основание за
прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът обаче е препятстван да
осъществи проверка за законосъобразността на уволнението, осъществено на това
правно основание, доколкото в производството по делото не са събрани
доказателства, от които да е видно, че реално е било взето решение за
съкращаване на щата преди прекратяване на трудовото правоотношение със
служителката и последното е обективирано в заповед на работодателя; не е
представено щатното разписание на предприятието преди и след утвърждаване на
решението за съкращаване на щата, като не са представени и доказателства за
осъществяване на подбор между служителите на основание чл. 329 КТ,
необходимостта от който също подлежи на установяване от преди това посочените
доказателства (подборът по чл. 329, ал. 1 КТ е задължителен само когато се
съкращават една или повече от няколко еднакви длъжности; когато съкращаваната
длъжност е единствена или се съкращават всички щатни бройки за определена
длъжност, работодателя има право да упражни правото си да прекрати трудовото
правоотношение чрез едностранно волеизявление на основание чл. 328, ал. , т. 2 КТ – на основание съкращаване на щата, без
да е необходимо да извършва подбор). Поради което и неблагоприятните
последици от недоказването, които както вече бе посочено са в тежест на
работодателя, налагат извод за незаконност на уволнението, осъществено на
посоченото правно основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ и неговата отмяна.
Тъй като уволнението е
незаконно, както и с оглед на обстоятелството, че ищцата П.Х. е полагала труд
при ответника към момента на прекратяване на трудовото правоотношение по
безсрочен трудов договор, налице са материланите предпоставки за уважаване и на
обусловения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на
уволнената служителката на заеманата преди уволнението длъжност.
Предвид
основателността на исковата претенция за признаване уволнението за незаконно и неговата
отмяна, налице са основанията и за разглеждане на кумулативно съединения иск по
чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение за принудителна
безработица. За да възникне субективното право за работника да получи
обезщетение за периода, в който е останал без работа, но не повече от 6 месеца,
следва в обективната действителност да са се осъществили следните материални
предпоставки (юридически факти): 1. трудовото правоотношение на работника да е
било прекратено; 2. уволнението да е признато за незаконно и отменено; 3.
уволненият работник или служител да не е полагал труд по трудово правоотношение
шест месец след уволнението; 4. наличие на вреда за работника, представляваща
пропусната полза съизмерима с размера на неполучаваното, поради уволнението,
трудово възнаграждение и 5. причинна връзка между уволнението и настъпилата
вреда. /досежно предпоставките за уважаване на иск с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 3 КТ виж Решение № 256 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1331/2014
г., III г. о., ГК/.
В тежест на ищеца е да установи чрез пълно и главно доказване при условията на чл. 154, ал. 1 ГПК, че е останала без работа за период от шест месец след прекратяване на трудовото правоотношение. Такива са и задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 6/15.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 6/2013 г., ОСГК, съгласно което в тежест на работника, по иска с правно основание чл. 225 КТ, е да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение.
В процесния случай трудовото правоотношение
между страните е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ - поради
съкращаване на щата, като съдът в настоящия съдебен състав прие, че
работодателят е упражнил субективното си потестативно право за едностранно
прекратяване на трудовия договор с работника незаконосъобразно.
Обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е
предназначено да обезщети работника за определен вид имуществени вреди -
пропуснати ползи за реализиране на доходи от труда, който същият би положил,
ако не беше факта на незаконното уволнение. Поради това съдебната практика
трайно приема, че когато причинна връзка между този факт и пропуснатите ползи
няма, обезщетението не се дължи. Такъв е случаят, когато работникът е започнал
друга, по-добре платена работа при друг работодател по безсрочен трудов договор
и този договор бъде прекратен в 6-месечния срок. В този случай работодателят,
извършил незаконното уволнение, не дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ,
тъй като се прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и
пропуснатите ползи да се реализират доходи от труд по договора, прекратен
незаконно. Аналогичен е и случаят, в който работникът в рамките на шестмесечния
период след уволнението изпадне в състояние на временна неработоспособност. За
времето на този отпуск работникът не пропуска възможност да реализира доходи от
труда си, тъй като поначало той е в такова състояние, което не му позволява да
полага труд. В този смисъл е константната практика на касационната инстанция,
постановена с Решение № 323/28.06.2011 г. по гр. дело № 784/2010 г. на IV г.о.
на ВКС, Решение № 201/25.09.2013 г. по гр. дело № 68/2013 г. на III г.о. на ВКС
и Решение № 166/21.08.2015 г. по гр. дело № 4468/2014 г. на IV г.о. на ВКС.
Следователно, при незаконно уволнение налице е увреждане,
съизмеримо с пропуснатото брутно трудово възнаграждение по прекратения трудов
договор.
Когато работникът е останал без работа през
целия 6-месечен период, обезщетението се дължи в пълен размер. Ако за част от
времето работникът е бил без работа, но по-късно е започнал по-ниско платена
работа, за периода на безработицата се дължи обезщетение в размер на брутното
му трудово възнаграждение, а за следващия период - разликата в заплатите. В
този случай работникът е ограничил вредите си, поради което му се дължи
по-малко обезщетение, но обезщетението се намалява само дотолкова, доколкото
работникът е успял да ограничи вредите си. Когато следващото трудово
правоотношение е прекратено преди изтичането на 6-месечния срок по чл. 225 КТ,
последиците от прекратяването могат да бъдат различни, тъй като работодателят
дължи обезщетението по чл. 225 КТ само доколкото вредите са в причинна връзка с
извършеното от него уволнение. В този смисъл е практиката на касационната
инстанция, постановена с Решение № 247 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр. д. №
1974/2009 г., IV г. о., ГК
С Решение № 634 от 20.11.2009 г. на ВКС по гр.
д. № 2071/2008 г., II г. о., ГК е прието, че изразът "останал без
работа" визиран в чл. 225, ал. 1 КТ се тълкува безпротиворечиво от
съдилищата в смисъл, че правото на обезщетение може да бъде реализирано само
ако уволненият работник или служител в рамките на спорния период от време не е
бил ангажиран по трудово правоотношение. Само ангажираността по друго валидно
трудово правоотношение, което осигурява на незаконно уволненото лице, защита на
правото му на труд, еквивалентна на тази, по незаконосъобразно прекратеното
трудово правоотношение, може да изключи отговорността да се плати обезщетението
по чл. 225, ал. 1 КТ. Заетостта по граждански договор или всеки друг източник
на законно получени средства за издръжка, не могат да се третират като
основания, изключващи дължимостта на това обезщетение.
В светлината на изложените принципни положения
съдът намира, че в случая са налице предпоставките на чл. 225, ал. 2 КТ, поради
следните съображения:
С исковата молба ищцата П.Х. е претендирала
присъждане на обезщетение за оставането й без работа на основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ за период от шест месеца от датата на прекратяване на трудовото й
правоотношение, а именно – от 25.09.2017 г. до 25.03.2018 г. в размер на сумата
от 9 000 лв.
От представеният по делото трудов договор №
20/08.02.2013 г. се установява, че ищцата е била назначена на длъжността „***“
с основно месечно трудово възнаграждение от 1 260 лв. и увеличено основно
трудово възнаграждение от 1 510 лв. В приложеното извлечение от трудовата
книжка на служителката се установява, че за заеманата от последната длъжност е
вписано брутно трудово възнаграждение от 1 510 лв.
Съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ
обезщетението по чл. 225 КТ се определя на база брутното трудово
възнаграждение, получено от работника или служителя за месеца, предхождащ
месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или
последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово
възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. Брутното трудово
възнаграждение, получено от служителката за месец август 2017 г. е в размер от
1 546, 24 лв., което обстоятелство се установява от приложения и приет
като доказателство по делото фиш за заплатата на П.Х. за месец август 2017 г.,
което следва да се приеме като база за определяне размера на дължимото
обезщетение за оставане на служителката без работа.
От събраните пред настоящата съдебна инстанция
писмени доказателства и приложените документи по административно-наказателна
преписка по Акт за установяване на административно нарушение №
16-001936/15.12.2018 г., се установява, че П.Х. е сключила с „Ендлес Бюти“ ООД
договор за изработка от 01.11.2017 г., по силата на който ищцата по поръчение
на възложителя е приела да извърши интернет проучване на пазара за козметични
стоки в срок до 31.12.2017 г. срещу уговорено възнаграждение от 250 лв.
Правоотношението по гражданския договор е установено като прикриващо трудово
правоотношение от Дирекция „Инспекция по труда“ – гр. Пловдив с Акт за
установяване на административно нарушение № 16-001936/15.12.2017 г. за
извършена проверка в дружеството „Ендлес Бюти“ ООД на 07.12.2017 г. Въз основа
на акта за установяване на административното нарушение е издадено наказателно
постановление № 16-001936/11.01.2018 г., с което за нарушение на чл. 62, ал. 1 КТ във вр. с чл. 1, ал. 2 КТ на „Ендлес Бюти“ ООД е наложена на основание чл.
416, ал. 5 КТ във вр. с чл. 414, ал. 3 КТ глоба в размер от 1 500 лв.
Наказателното постановление е потвърдено с влязло в сила Решение №
667/19.04.2018 г., постановено по а.н.д. № 510/2018 г. по описа на Районен съд
– Пловдив, IX наказателен състав. В административно-наказателното
производство, образувано при проверка от служители на Дирекция „Инспекция по
труда“ – гр. Пловдив, ищцата П.Х. е подписала декларация от 07.12.2017 г., като
е декларирала, че е полагала труд на длъжността „***“ от 01.11.2017 г. при
„Ендлес Бюти“ ООД с работно време от 09.00 ч. до 18.00 ч. с обедна почивка от
13.00 ч. до 14.00 ч. при възнаграждение от 250 лв., заплатено на 02.12.2017 г.
Ищцата не е оспорила истинността на представената декларация в производството
пред настоящата съдебна инстанция, поради което и съдържащите се в нея твърдения
за неблагоприятни за ищцата факти, съдът цени като извънсъдебно признание на
основание чл. 175 ГПК. Съдът намира за необходимо да посочи, че не следва в
настоящото съдебно производство да се ценят изявленията на ищцата, с които
последната оспорва обстоятелството, че декларацията съдържа истинни
обстоятелства, доколкото последните представляват твърдения за изгодни за
страната факти, които са изложени при разпита й като свидетел пред друг състав
на съда и в друго производство. Позоваване на факти, изложени от страна в друго
производство, където последната е била участник в процеса в качеството й на
свидетел, е допустимо единствено, ако в последните са релевирани твърдения за
неизгодни за страната факти, които биха могли да бъдат ценени от гражданския съд
като признание на правнорелевантен факт.
В производството пред настоящата съдебна
инстанция е разпитана свидетелката Р.П. – представител на „Ендлес Бюти“ ООД,
която посочва, че макар представляваното от нея дружество да е било
санкционирано за това, че ищцата Х. е полагала труд, но без наличие на сключен
трудов договор за това, счита това обстоятелство за невярно. Това било така,
тъй като ищцата била назначена за изпълнение на конкретна задача без работно
време и работно място, която не изпълнила и съответно не получила уговореното
възнаграждение. Свидетелства, че П.Х. била назначена на работа с трудов договор
при това дружество от 02.04.2018 г., няколко месеца след което излязла в
болничен по майчинство. Съдът цени тези показания на основание чл. 172 ГПК,
като счита последните за недостоверни, доколкото разпитаната свидетелка е пряко
заинтересована да изложи твърдения противоположни на установените в
административно-наказателното производство и изложени от ищцата в подписаната
от нея декларация, с оглед обосноваване на неоправдано санкциониране на
представляваното от последната дружество за нарушения на трудовото
законодателство.
Пред въззивната инстанция са изслушани и
показанията на свидетелката Е.Д. – в близки приятелски отношения с ищцата.
Свидетелката посочва, че работила по граждански договор в „Ендлес Бюти“ ООД в
този период, в който и ищцата имала сключен граждански договор. Работата на
ищцата се изразявала в събиране на информация за официалните дистрибутори за
България на професионална козметика за коса и лице. Посочва, че не знае дали
ищцата е получила възнаграждение за изпълнение на работата, като не знае и дали
ищцата е изпълнявала възложената задача в офиса, тъй като и свидетелката рядко
го посещавала. Съдът прецени и тези гласни доказателства на основание чл. 172 ГПК, предвид изложеното от свидетелката за налични близки взаимоотношения между
нея и ищцата, като намира, че последните не внасят в процеса на доказване
релевантни за основателността на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 ГПК
обстоятелства.
Съдът намира, че реализиране на доход по този
договор следва да бъде взет предвид на основание чл. 225, ал. 2 КТ при
определяне размера на дължимото обезщетение с оглед размера на вредата, пряко
причинена следствие на незаконното уволнение. Наистина реализирането на доход
по граждански договор не може да замести заетостта на едно лице по трудово
правоотношение, свързани с гаранция за реализиране на постоянен доход предвид
трудовоправната закрила на работниците и служителите. В случая обаче съдът
намира, че от събраните по делото доказателства, в т.ч. приложената
административно-наказателна преписка, се установява, че ищцата е получила
сумата от 250 лв. в изпълнение на възложена задача по трудово правоотношение,
сключено в нарушение на правилата на Кодекса на труда чрез гражданско правна
сделка, прикриваща реалния характер на работата.
Предвид така установеното, съдът в настоящия
съдебен състав намира, че ищцата П.Х. е полагала труд по трудово правоотношение
с друг работодател „Ендлес Бюти“ ООД, за което е бил сключен граждански договор
от 01.11.2017 г. в нарушение на правилата установени в Кодекса на труда и за
което това дружество е било санкционирано с наказателно постановление,
потвърдено с Решение № 667/19.04.2018 г., постановено по а.н.д. № 510/2018 г.
по описа на Районен съд – Пловдив, IX наказателен състав.
Трудовото правоотношение е било такова с определен срок за осъществяване на
дейността – от 01.11.2017 г. до 31.12.2017 г., в изпълнение на което ищцата е
получила възнаграждение за месец ноември 2017 г. в размер от 250 лв. което
обстоятелство се установява от приложената по делото и подписана от
служителката декларация. Така установеното правоотношение не съставлява
основание за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за оставане на
служителката без работа, доколкото последното е било с определен срок и не
прекъсва причинната връзка между незаконното уволнение и вредата, изразяваща се
в лишаване на служителката от трудов доход за посочения в разпоредбата на чл.
225 КТ период. Наличието на получен доход за месец ноември 2017 г. представлява
основание за намаляване на дължимото обезщетение с полученото възнаграждение от
250 лв. за този период на основание чл. 225, ал. 2 КТ.
В този смисъл въззивният съд намира за
неоснователни възраженията на работодателя, че въпреки, че ищцата е полагала
труд по трудов договор, който не е сключен в писмена форма и в този смисъл е
недействителен, ако работникът е действал добросъвестно, работодателят отговаря
за заплащане на дължимото трудово възнаграждение. Дори това да е така по делото не са събрани
доказателства за реално заплащане от страна на втория работодател „Ендлес Бюти“
ООД на трудово възнаграждение и за месец декември 2017 г. – до края на срока на
трудовия договор, поради което и неполучено възнаграждение не може да бъде
основание за намаляване на обезщетението на служителя, тъй като вредата е
налична и причинната връзка между липсата на трудов доход и незаконното
уволнение не е била прекъсната.
Въззивният съд следва да се произнесе досежно
дължимостта на обезщетението за оставане на служителката без работа единствено
за периода и присъдения за него размер на обезщетението, предмет на въззивната
жалба на дружеството – работодател и на разглеждане пред въззивния съд, а
именно за периода от 25.09.2017 г. до 08.03.2018 г. и за сумата от 6 958,
08 лв. Искът за присъждане на обезщетение за оставане на служителката без
работа е бил уважен за периода от моментна на уволнението до 08.03.2018 г. –
датата на извършената от Националната агенция по приходите справка за
регистрирани трудови договори на служителката, удостоверяваща липсата на
последващо прекратяване на трудовия й договор с ответното дружество, трудово
правоотношение. Размерът на дължимото обезщетение за посочения период е намален
чрез извършване на съдебно прихващане със сумата от 1 546, 24 лв. –
заплатено от работодателя обезщетение по чл. 222, ал. 1 КТ.
От събраните по делото доказателства – справка
от ТД на НАП – гр. Пловдив; представен препис от трудовата книжка на
служителката и осъществена констатация за липса на последващи вписвания в
съдебно заседание на 21.02.2018 г., се установява, че ищцата е останала без
работа за периода, предмет на разглеждане пред настоящата съдебна инстанция, а
именно от момента на прекратяване на трудовото правоотношение – 25.09.2017 г.
до 08.03.2018 г. За този период на ищцата се дължи обезщетение в размер на
брутното трудово възнаграждение, получено в месеца, предхождащ месеца на
уволнението – 1546, 24 лв., като дължимото обезщетение за месец ноември 2017 г.
следва да бъде намалено със сумата от 250 лв. – размерът на дохода, получен от
ищцата по граждански договор с „Ендлес Бюти“ ООД, прикриващ действително
трудово правоотношение. За месец септември 2017 г. следва да бъде присъдено
обезщетение за 5 работни дни изчислено на база среднодневното брутно трудово
възнаграждение съобразно работните дни в този месец, а именно 21 дни или по 73,
63 лв. на ден. Доколкото обаче първоинстанционният съд е приел, че дневното
възнаграждение възлиза в размер на 70, 2836 лв. и при липса на жалба, сезираща
съда и от страна на ищцата, този размер следва да бъде съобразен и от
въззивната инстанция предвид принципа, че не следва да се влошава положението
на жалбоподателя, установен в разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК.
Следователно и размерът на обезщетението за месец септември е от 351, 42 лв. За
месеците октомври 2017 г, декември 2017 г. януари 2018 г. и февруари 2018 г.
следва да бъде присъдено обезщетение в пълния размер на брутното трудово
възнаграждение от общо 6184, 96 лв. (4 х 1546, 24 лв.), а дължимото обезщетение
за месец ноември 2017 г., намалено с получения доход от ищцата за този месец от
250 лв., е в размер от 1296, 24 лв. За месец март 2018 г. в полза на ищцата
следва да се присъди обезщетение за 6 работни дни в размер на среднодневното
трудово възнаграждение от 70, 28 лв. при 22 работни дни за този месец или от
421, 70 лв. Следователно и размерът на обезщетението за принудителна
безработица по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ за периода от 25.09.2017 г. до 08.03.2018
г. е в общ размер от 8 254, 32 лв. Доколкото
пред първоинстанционният съд се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за
разглеждане на въведеното под евентуалност компенсаторно възражение за прихващане на определеното обезщетение със
заплатеното от работодателя обезщетение по чл. 222 КТ в размер от 1 546, 24 лв.
(размерът на което е бил изменен от 1275, 55 лв. и приет с определение на
първоинстанционния съд от 21.02.2018 г.), първоинстанционният съд е намалил
размера на определеното обезщетение от 8 504, 32 лв. с посоченото вземане
на работодателя и е присъдил сумата от 6958, 08 лв., като в отхвърлителната
част над този размер решението на районния съд не е обжалвано и е влязло в
сила. Поради което и настоящият състав, доколкото не е сезиран с жалба от ищеца
не дължи произнасяне за дължимостта на обезщетението над този размер, който
следва да бъде намален със сумата от 250 лв. на основание чл. 225, ал. 2 КТ по
изложените вече съображения, поради което и предявеният осъдителен иск е
основателен за сумата от 6 708, 08
лв.
Предвид изложеното първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в частта, с която искът с правно основание чл. 344, ал.
1, т. 3 КТ е уважен за сумата над 6 708, 08 лв. до пълния присъден размер
от 6 958, 08 лв., а в останалата му отхвърлителна част и по исковете с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ – решението следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на правния спор пред настоящата съдебна
инстанция, съобразно отхвърлената част от предявените кумулативно съединени
искове, следва в полза на ответника - въззивник „Мястото“ ООД на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК да се присъди сумата от общо 162, 34 лв. – разноски пред въззивната
инстанция съобразно отхвърлената част от предявените искове, както следва: 110,
35 лв. за адвокатско възнаграждение (адвокатско възнаграждение от общо
1 300 лв., съобразно припадащата се част за защита по всеки един от трите
иска и отхвърлената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ); 35, 44 лв. –
държавна такса за оценяемия иск, съобразно отхвърления му размер; 16, 55 лв. –
депозити за свидетели, определени предвид отхвърлената част от предявените
искове.
Следва да се посочи, че съгласно разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 359 от КТ,
ищците - работници и служители са освободени и не заплащат такси и разноски по
трудови дела, които се дължат към бюджета на съответния съд. Тези ищци обаче на
общо основание дължат заплащането на всички разноски, направени от насрещната
страна по делото - работодателя, включително за заплатени от него държавни
такси по делото. Това е така, защото макар и освободен по трудовото дело от
заплащането на такси и разноски към бюджета на съда, ищецът - работник или
служител с предявяването на неоснователния си иск, който е отхвърлен от съда,
причинява вреда на работодателя, изразяваща се в заплатените от последния такси
и разноски в производството, която вреда следва да бъде обезщетена. В този
смисъл е и константната практика на касационната инстанция.
В полза на въззиваемия – ищец на основание чл. 78, ал.
1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК следва да бъдат присъдени сторените разноски за
процесуална защита по депозираната от ответника въззивна жалба, предвид изхода
на правния спор пред настоящата съдебна инстанция, в размер на сумата от 411, 80 лв.
Ищецът с оглед отхвърлената част от предявения иск
следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати сумата от още 12, 04 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение в полза на ответника
при първоинстанционното разглеждане на делото (районният съд е присъдил на
ответника разноски от 98, 31лв. при общо дължими с оглед изхода на правния спор
пред настоящата съдебна инстанция от 110, 35 лв.).
Първоинстанционното решение, съобразно изхода на спора
пред настоящата съдебна инстанция, следва да бъде отменено и в частта му, с
която ответникът „Мястото“ ООД е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на П.Х. сумата над 420, 94
лв. до присъдения размер от 425, 21 лв. – разноски за заплатено
адвокатско възнаграждение и в частта му, с която е осъден на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК да заплати в полза на бюджета на съда сумата над 367, 44 лв. до присъдения размер от 438, 32 лв. – разноски за
държавна такса.
Въззивното решение подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК при обосноваване на предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Окръжен съд - Пловдив
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 1189/10.04.2018 г., постановено по
гр.д. № 18718/2017 г. по описа на
Районен съд – Пловдив, XV състав, в частта,
в която е уважен предявеният от П.Н.Х. против „Мястото“ ООД осъдителен иск с
правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за заплащане на обезщетение за
оставането без работа, поради незаконното уволнение за периода от 25.09.2017 г.
до 08.03.2018 г. в размер над сумата
от 6 708, 08 лв. до присъдения
размер от 6 958, 08 лв., както и в частта му, с която на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК „Мястото“
ООД е осъден да заплати на П.Н.Х. сумата над 420, 94 лв. до присъдения
размер от 425, 21 лв. – разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение и
в частта му, с която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Мястото“ ООД е осъден да
заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд -
Пловдив сумата над 367, 44 лв. до присъдения размер от
438, 32 лв. – държавна такса, като
вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***,
партер, против „Мястото“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Ангел Кънчев“ №
11, ап. 4, със съдебен адрес ***, офис 4 – адв. Й., осъдителен иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за сумата над 6 708, 08 лв. до присъдения размер от 6 958, 08 лв., представляваща обезщетение за оставането й без работа,
поради незаконното уволнение за периода от 25.09.2017 г. до 08.03.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1189/10.04.2018 г., постановено по гр.д. №
18718/2017 г. по описа на Районен съд –
Пловдив, XV състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК П.Н.Х., ЕГН
**********, с адрес ***, партер, да заплати
на „Мястото“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, ул. „Ангел Кънчев“ № 11, ап. 4, със съдебен адрес ***, офис 4 – адв.
Й., сумата от още 12, 04 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение при първоинстанционното
разглеждане на делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК П.Н.Х., ЕГН **********, с адрес ***, партер,
да заплати на „Мястото“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. Пловдив, ул. „Ангел Кънчев“ № 11, ап. 4, със съдебен адрес ***,
офис 4 – адв. Й., сумата от 162,
34 лв. – разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК „Мястото“ ООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Ангел Кънчев“ № 11, ап. 4, със съдебен
адрес ***, офис 4 – адв. Й., да заплати на П.Н.Х., ЕГН
**********, с адрес ***, партер, сумата от 411, 80 лв. – разноски за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му на страните, при
наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 и ал. 2 ГПК.
Препис от решението да се връчи на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.