Решение по дело №1887/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл.208 и сл. от АПК.

Образувано е по две касационни жалби на И. Г. Ш. и ГДИН срещу решение № 5694 от 24.06.2024 г., постановено по административно дело № 113 по описа на Административен съд Пловдив, ХХVІІІ състав, за 2024 година.

Според касатора И. Ш. решението е постановено в нарушение на материалния закон, несъобразено с действителните вреди, които той е претърпял при престоя си в Затвора Пловдив, поради което се иска отмяна на решението в частта, с която е отхвърлен иска му до пълния предявен размер от 25 000 лева, и се уважи изцяло исковата претенция за разликата от 736 лева до 25 000 лева. Съответно моли да се остави без уважение касационната жалба на ГДИН като напълно неоснователна.

Според процесуалния представител на ГДИН обжалваното решение е неправилно и необосновано, неправилно е преценена доказателствената тежест на събраните доказателства, като по делото не са доказани реално претърпени вреди, които да се резултат от бездействие на ГДИН, поради което се иска отмяна на решението в осъдителната му част и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съответно счита касационната жалба на И. Ш. за неоснователна.

Представителят на Окръжна прокуратура Пловдив дава заключение да се остави в сила първоинстанционното решение като правилно.

Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав, намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.211, ал.1 АПК и от страни по делото, за които съответната отхвърлителна или осъдителна част на решението е неблагоприятна, поради което са процесуално допустими, но разгледани по същество и в пределите на касационната проверка по чл.218 АПК, касационната жалба на Ш. е неоснователна, а касационната жалба на ГДИН е частично основателна поради следните съображения:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на И. Г. Ш. срещу ГДИН, с която се иска присъждане на обезщетение в размер на 25 000 лева за неимуществени вреди, причинени по време престоя на ищеца в Затвора Пловдив за времето от 17.12.2017 г. до 13.12.2019 г., от 30.11.2022 г. до 16.06.2023 г. и от 13.09.2023 г. до датата на предявяване на исковата молба 16.01.2024 г. в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, представляващи нарушения по чл.3 ЗИНЗС.

Съдът се е произнесъл по всяко от изложените в исковата молба твърдения и е приел за доказан и частично основателен само искът за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от доказаното нарушение на чл.3, ал.2, вр. ал.1 ЗИНЗС за общо 92 дни – от 30.11.2022 г. до 16.06.2023 г. и от 13.09.2023 г. до 10.01.2024 г., когато Ш. е пребивавал в Затвора Пловдив. Според съда от приложените справки за помещенията и броя настанени лица може да се направи обоснован извод, че е била налице действителна пренаселеност в Затвора Пловдив за периодите от 06.12.2022 г. до 23.12.2022 г. и от 07.11.2023 г. до 10.11.2023 г. или общо 20 дни, през които периоди ищецът е пребивавал в помещения, в които жизненото пространство не е отговаряло на предвидените стандарти, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека, които са в размер на 4 кв.м жизнена площ на човек, което съставлява нарушение на чл.43, ал.4 ЗИНЗС, от което Ш. търпи неблагоприятни последици във връзка с изпълнение на наложеното му наказание. За периодите от 30.11.2022 г. до 06.12.2022 г., от 13.09.2023 г. до 07.11.2023 г., от 10.11.2023 г. до 21.11.2023 г., или общо 72 дни, тъй като от страна на ответника не са представени изисканите справки за броя на лишените от свобода, настанени заедно с ищеца, за мебелировката и изобщо за битовите условия, при които ищецът е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, съдът е приел на основание чл.284, ал.3 ЗИНЗС и чл.161 ГПК, че в процесните периоди ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, изразяващо се в липса на достатъчно жилищна площ (под 4 кв.м.) и лоши битови условия.

За така установеното нарушение на чл.3, ал.2, вр. ал.1 ЗИНЗС съставът на АС Пловдив е приел, че размерът на обезщетението следва да определи съгласно чл.52 ЗЗД, вр. чл.1 ЗОДОВ, вр. чл.284, ал.2 ЗИНЗС, като се съобрази времето, през което ищецът е търпял неимуществени вреди (92 дни), интензитета на страданията, кумулативното въздействие на условията, в които ищецът е изтърпявал наказанието лишаване от свобода, понятието справедливост като морално-етична категория, включваща съотношение между деяние и възмездие, отчитане на икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така че то не бъде средство за неправомерно обогатяване, съобразявайки трайната практика на ЕСПЧ (минимум 4 евро на ден или 30% от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства) и отчитайки, че правото да не бъдеш подложен на нечовешко или унизително отношение е толкова фундаментално, че е най-важният фактор за оценка на претърпените вреди. Затова с оглед наличието на елементите от правопораждащия фактически състав на чл.284, ал.1 ЗИНЗС съдът е определил справедливото обезщетение да бъде в размер от 8 лева/ден (4,09 евро/ден) за 92 дни от исковия период или 736 лева, което обезщетение според съда е адекватно на претърпените вреди и не поставя под съмнение ефективността на обезщетяването на вредите, произтичащи от нарушение на забраната за поставяне в лоши условия на задържане по смисъла на чл.3 от ЕКЗПЧ.

Предвид уважаване на главната претенция за обезщетение съдът е уважил и акцесорната за присъждане на законна лихва върху обезщетението, което съобразно трайната съдебна практика следва да е от датата на завеждане на иска – 16.01.2024 г., до окончателно изплащане на обезщетението.

В останалите искови претенции са отхвърлени като недоказани и неоснователни. Недоказани според съда са изцяло оплакванията на ищеца, свързани с неосигуряване на достатъчно светлина и вентилация, защото всички помещения по настаняването на ищеца са разполагали с прозорци, от които може да прониква свеж въздух и дневна светлина, възможност за непрекъснато проветряване по желание на настанените лица, както и с необходимото допълнително изкуствено осветление – всичко това съобразено с типа на сградата, при която трябва да бъдат спазени и конкретни стандарти за сигурност, поради което изискванията относно осветеността, утвърдени по отношение на жилищните сгради, не могат да се прилагат безусловно.

Като недоказано е прието също, нарушението на чл.20, ал.3 ППЗИНЗС, защото на лишените от свобода е осигурен постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения, както и ползване по определен график поне два пъти седмично на баня с осигурена топла вода. Нещо повече, съдът е приел за доказано от писмените доказателства, че е била налице възможност за ползване на топла вода и в самите спални помещения, която е била загрявана с разрешени за ползване нагреватели.

За недоказано е прието също твърдението на ищеца за лоша хигиена, конкретно наличие на дървеници, хлебарки и гризачи в помещенията, където е пребивавал Ш.. Съдът е приел за доказано, че за периода на престой на ищеца в затвора са били създадени условия за поддържане на елементарна хигиена в стаите, като отговорността за това е била на самите лишени от свобода, на които се предоставят препарати и пособия за почистване, че ежегодно по няколко пъти са се извършвали дейности по дезинсекция и дератизация на помещенията на Затвора Пловдив, включително и спалните. Наличието на вредители въпреки положените усилия от страна на специализираната администрация според съда не се дължи на нейното незаконосъобразно бездействие.

Решението е неправилно за част от уважената претенция на И. Ш..

На първо място, по жалбата на И. Ш., касационната инстанция намира, че фактите са установени по безспорен начин и обективно въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, които са правилно ценени и анализирани и въз основа на които са изложени обосновани правни изводи. В този смисъл напълно неоснователно е възражението за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното решение.

В случая безспорно е установено, че претърпените негативни преживявания са в пряка причинно-следствена връзка с битовите условия и по-конкретно с липсата на достатъчно жилищна площ, но само за част от исковия период. Неоснователни са доводите на ГДИН, че пренаселеността в част от спалните помещения се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и останалите помещения. Такова компенсиране на площта не е предвидено нито в стандартите, възприети от Съвета на Европа, нито в практиката на ЕСПЧ. Пренаселеността не може да се компенсира с възможността за раздвижване по коридорите и по време на ежедневния престой на открито, защото тази възможност е законово предвидена (чл.86, ал.1, т.1 ЗИНЗС), т.е., с изпълнението на задължение, вменено на администрацията по закон, не може да се оправдае бездействието за осигуряване на необходимата жилищна площ.

Касационният състав споделя изводите на първоинстанционния състав, че липсва бездействие от страна на специализираната администрация по отношение на дезинсекция и дератизация в помещенията, обитавани от лишените от свобода, липса на санитарен възел с течаща студена вода и достъп до топла вода, осветеност и проветряемост на помещенията, тъй като в тази насока са събрани писмени доказателства, неоспорени и необорени от касатора Ш., и в този смисъл фактите се явяват безспорно доказани и правилно преценени при постановяване на обжалваното съдебно решение.

Неоснователно е възражението на ГДИН за неправилност на преценката на съда за наличие на вреди, тъй като съгласно чл.284, ал.5 ЗИНЗС в обжалваното решение е направен обоснован и логичен извод, че поставянето на ищеца в неблагоприятни условия като пренаселеност само по себе си може да причини чувства на унижение и безпомощност. Тези условия са несъответни на минималните критерии и стандарти на живот. Налице е неизпълнение на вменените на администрацията задължения за създаване на такива условия за изтърпяване на наказанията, че да не се допуска неблагоприятно засягане на личността и накърняване на човешкото достойнство. Установената от доказателствата по делото липса на минимална жилищна площ за част от исковия период несъмнено предпоставя унизително отношение, уронващо човешкото достойнство, както правилно е прието в обжалваното решение.

ЕСПЧ нееднократно е посочвал, че макар и в условията на изтърпяване на наказание лишаване от свобода правата на лишения от свобода по чл.8, § 1 ЕКЗПЧОС не могат да бъдат ограничавани на други основания и намеса от страна на властите в упражняването на дейността им. Нормата на чл.8, § 2 ЕКЗПЧОС прави изключение единствено по отношение на намесата на държавата, предвидена в закон, или необходима в интерес на националната и обществената сигурност, или икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на други лица. Следователно, тази свобода не е абсолютна и неограничена, но дори при прилагането на изключенията по § 2 на чл.8 ЕКЗПЧОС се изисква съобразяване с принципа на пропорционалност. Задължение на всяка държава е да осигури нормални условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“.

Неправилно е прието от първоинстанционния състав, че Ш. пребивава в Затвора Пловдив през периода 30.11.2022 г. – 06.12.2022 г. За този период, както правилно е отбелязано в обжалваното решение, липсва информация за местонахождението на Ш.. Налице е писмено доказателство – справка от 08.02.2024 г. (л.44), официален писмен документ, неоспорен и приет по делото, от който е видно, че на 06.12.2022 г. И. Ш. е преведен от ОЗСА Видин в Затвора Пловдив. Следователно неправилен и необоснован е изводът на първоинстанционния състав, че на Ш. се дължи обезщетение за периода от 30.11.2022 г. до 05.12.2022 г. и в тази част като основателна исковата претенция следва да бъде отхвърлена. Т.е., на И. Ш. се дължи обезщетение не за 92 дни, а за 86 дни или в размер на 688 лева (86 дни х 8 лева на ден), което налага частична отмяна на първоинстанционното решение в присъдения размер от 736 лева до 688 лева.

Размерът на обезщетението съответства на правилната преценка на конкретните обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират вреди, както и реалното им въздействие върху Ш. в рамките на исковия период, с продължителността на търпените вреди в помещенията, в които е бил настанен, и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост за възмездяване на причинените вреди. В случая при определяне размера на обезщетението правилно е ценена практиката на ЕСПЧ. Съдът е изложил подробни и обосновани мотиви в тази насока, които касационният състав споделя изцяло.

При разглеждане на делото първоинстанционният състав не е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да налагат отмяната на решението само на това основание. Противно на заявеното от процесуалния представител на ГДИН, обективната истина е установена въз основа на представените от нейната администрация писмени официални документи, които са изцяло кредитирани. Уважени са всички доказателствени искания на страните, указана е доказателствената тежест на страните още с разпореждането за насрочване на делото в първо заседание, а направените въз основа на събраните доказателства изводи съответстват на правилата на формалната и правната логика.

Предвид всичко изложено настоящият касационен състав намира, че решението е следва да бъде частично отменено относно присъденото обезщетение в размер над 688 лева до 736 лева, а в останалата част като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. Затова и на основание чл.221, ал.2 АПК Административен съд Пловдив, ХХІІ касационен състав,

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 5694 от 24.06.2024 г., постановено по административно дело № 113 по описа на Административен съд Пловдив, ХХVІІІ състав, за 2024 година, в частта, с която е осъдена Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на И. Г. Ш., [ЕГН], от Затвора Пазарджик, сумата над 688 (шестстотин осемдесет и осем) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в Затвора Пловдив за общо 86 дни.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5694 от 24.06.2024 г., постановено по административно дело № 113 по описа на Административен съд Пловдив, ХХVІІІ състав, за 2024 година в останалата част.

Решението е окончателно.