Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 327 Година 04.04.2018 Град **
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На двадесет
и първи март Година 2018
в публично
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар: В.П.
Прокурор:
като разгледа докладваното от съдията Р.гражданско
дело номер 5245
по описа за 2017 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 245, ал. 1 КТ.
Ищцата
Р.Д.Б. твърди в исковата си молба и уточняващата я такава, че работила при
ответника като „---", за която длъжност сключили с него трудов договор от
09.06.2017 г. за неопределено време, по който основното й месечно трудово
възнаграждение било 1100 лева, платимо на 25-то число на месеца, следващ този
на полагане на труда. На 25 юли ответникът не й платил такова възнаграждение за
периода 13.06.2017 - 13.07.2017 г., въпреки неколкократните
й устни покани. За следващият месец също не й платил уговореното
възнаграждение. Въпреки добросъвестното изпълнение на трудовите й задължения и
до момента ответникът не й бил платил трудовото възнаграждение въпреки, че на
22.08.2017 г. бил прекратен трудовият им договор със заповед № 02/22.08.2017
г., което породило правният й интерес от предявените искове. Трудовият им договор
бил сключен на 09.06.2017 г., но изпълнението му започнало на 13.06.2017 г., на
която дата се явила и започнала да изпълнява длъжността „---". Преди тази
дата работела при него на друга длъжност. Трудовият й договор бил прекратен на
основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Трудовото й възнаграждение следвало да бъде
за всеки календарен месец, като посочвала периодите, за които не й било
платено: 13.06.2017 г. - 30.06.2017 г., 01.07.2017 г. - 31.07.2017 г. и
01.08.2017 г. - 21.08.2017 г. Посочвала размера на всяко неплатено й брутно трудово
възнаграждение, защото не разполагала със специални познания, за да изчисли дължимото
й се нетно такова - за периода 13.06.2017 г. - 30.06.2017 г. ответникът й
дължал 700 лева брутно трудово възнаграждение, за периода 01.07.2017 г. -
31.07.2017 г. - 1100 лева и за периода 01.08.2017 г. - 21.08.2017 г. 478.30
лева брутно трудово възнаграждение. След допуснатото намаление в размера на
предявените искове, искането е да се осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 545.96 лева за главница от неплатено й нетно трудово възнаграждение
за юни 2017 г., сумата от 857.93 лева за главница от неплатено й нетно трудово
възнаграждение за юли 2017 г., сумата от 461.38 лева за главница от неплатено й
нетно трудово възнаграждение за август 2017 г., и законна лихва върху тези
главници от подаване на исковата молба в съда до изплащането им, както и
направените по делото разноски.
Ответникът „Д.” Е. оспорва предявените искове, които моли
съда да отхвърли, като неоснователни и му присъди сторените по делото разноски,
с доводи и възражения, включително и за прихващане, изложени от пълномощника му
подробно в подадения в срок отговор и в хода на делото по същество.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност с
исканията, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите след
предявяване на исковете факти, от значение за спорното право, намери за
установено следното:
По
предявените искове за неплатени трудови възнаграждения
Страните не спорят, че на 09.06.2017 г. са сключили
представения от ищцата трудов договор № 02 за неопределено време по смисъла на
чл. 67, ал. 1, т. 1 КТ (л. 3).
По силата му ответникът възложил, а ищцата приела да изпълнява при него длъжността
„---“, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 1100 лева, платимо на
25-то число на месеца, следващ този на полагане на труда, с уговорен в него размер
на основния платен годишен отпуск от 20 дни. Страните не спорят и по факта, че преди
сключването на този договор, ищцата е работила при ответника на друга длъжност
„-“. Вярно е, че такъв сключен между тях
трудов договор за такава длъжност не е представен по делото, нито са
представени доказателства за прекратяването му, а на 09.06.2017 г. страните не
са и сключили допълнително споразумение към него, а представеният от ищцата
трудов договор № 02. Но също така е вярно, че въпреки задължаването му с
разпореждането за насрочване и докладване на делото, ответникът не представи цялото
лично трудово досие на ищцата. Вместо това същият представи само заверени от пълномощника
му преписи от същото досие, изчерпващи се обаче с трудов договор от 09.06.2017
г., длъжностна характеристика връчена на 13.06.2017 г., справка – уведомление
по чл. 62, ал. 5 КТ от 12.06.2017 г., заповед за прекратяване на трудовото
правоотношение от 22.08.2017 г. и справка – уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ от 22.08.2017
г., за които пълномощникът му твърди, че са всички находящи
се в това ЛТД документи (л. 41, 56-61 и 63). В подкрепа на това твърдение обаче,
няма представени по делото никакви доказателства, а то е изгодно за ответника и
поради това не може да се приеме за доказано от същото твърдение (чл.
175 ГПК). Сред
представените от същия пълномощник документи от ЛТД липсва и молба от ищцата до
ответника за назначаването й на работа, както и документи за придобито от
същата образование и стаж, медицински преглед при първоначалното й постъпване
на работа и свидетелство за съдимост, а те са необходими за сключването на
всеки трудов договор съгласно чл. 1, ал. 1 от Наредба 04/11.05.1993 г. за
документите, които са необходими за сключване на трудов договор (Обн. ДВ, бр. 44/1993 г.).
Поради това и задължението за наличието и съхранението им в личното й трудово
досие е на ответника (чл. 128б, ал. 1 и 2 КТ). След
като такива документи не са представени от същия по делото, а представените са
заверени от него копия, а не оригинали, съдът намери, че ответникът не е
изпълнил задължаването му от съда и не е представил по делото цялото лично
трудово досие на ищцата. Това обуславя приложението на чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК (Р
295-2012-IV
г.о.).
На това основание, съдът намери за установено, че сключеният на 09.06.2017 г.
от страните трудов договор, представлява по съществото си не такъв за
първоначално назначаване на ищцата на работа при ответника. А за изменение за
неопределено време по смисъла на чл. 119 КТ на по-рано сключен между страните друг
трудов договор, по силата на който ищцата е заемала при ответника друга
длъжност „-“, която всъщност е била изменена за неопределено време, считано от
13.06.2017 г., със сключения от страните на 09.06.2010 г. трудов договор № 02.
Поради това последният представлява по характер само допълнително споразумение
по чл. 119 КТ, от датата на подписване на което, страните за неопределено време
са изменили по взаимно съгласие заеманата от ищцата при ответника до този
момент друга длъжност „-“ - в длъжността „---“ (Р
1217-2002-III
г.о.).
Това
се потвърждава и от представената по делото уволнителна заповед, в която
ответникът сам е вписал, че считано от 22.08.2017 г. прекратява сключеното с
ищцата трудовото правоотношение на длъжността „-“, а такава тя не е заемала при
него към този момент (л. 4). Аргумент
в подкрепа на горепосоченият извод е и обстоятелството, че ответникът не е
представил по делото и молбата на ищцата за прекратяване по взаимно съгласие на
сключеният между тях трудов договор. Нито данни ищцата да е подписвала или да й
е връчвана издадената от законният му представител на 22.08.2017 г. заповед за
прекратяване по взаимно съгласие на сключеният между тях трудов договор (л.
4 и 61).
Тъй
като ответникът неизпълни и задължаването му от съда да представи по делото, както
и на вещото лице – графолог, оригиналите на представените в първото заседание
от пълномощника му заверени преписи от трудов договор № 02/09.06.2017 г.,
длъжностната характеристика на длъжността „-“ и заповед № 2/22.08.2017 г. за
прекратяване на процесното трудово правоотношение,
съдът ги изключи на основание чл. 183, изр. 2 ГПК от доказателствата по делото с
протоколното си определение от 24.01.2018 г. (л.
66 и 160).
Поради това, въпреки, че от заключението на назначената по делото съдебно-почеркова експертиза се установи, че не принадлежи
на ищцата оспореният от пълномощниците й в първото
заседание подпис под длъжностната характеристика за получил екземпляр от нея работник
или служител, а съдът откри за проверката му поради това и производство по чл.
193 и сл. ГПК, не може с настоящото решение да признае за неавтентична в тази й
част, по отношение на същия подпис, тази длъжностна характеристика и да я
изключи поради това от доказателствата по делото на основание чл. 194, ал. 2 и
3 ГПК. Не само защото преди това съдът вече е изключил същата от доказателства по
делото на друго основание по чл. 183, изр. 2 ГПК, което е пречка за повторното
й изключване и на основание чл. 194, ал. 2, изр. 2 ГПК. Но и защото, в тази
характеристика не е посочено, че ищцата е автор на посочения подпис, при което
същият не може да се приеме за неавтентичен, а само, че не е положен от нея и
поради това не доказва да й е връчван екземпляр от същата характеристика (чл.
194, ал. 2, изр. 1 ГПК).
Въпреки, че ответникът не представи, въпреки задължаването
му, цялото лично трудово досие на ищцата, страните не спорят, че ищцата е
подала до него молба на 22.08.2017 г. за прекратяване по взаимно съгласие на
сключения между тях трудов договор и въз основа на същата законният му
представител е издал представената по делото негова заповед, с която е прекратен
по взаимно съгласие, считано от 22.08.2017 г., сключеният между страните трудов
договор, на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ (л.
4).
Вярно е, че по делото няма представен екземпляр от същата заповед, който да е
връчван до момента на ищцата, а според чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ, трудовият
договор се прекратява на основание по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ от момента на
получаване на писменото изявление за прекратяването му. Но също така е вярно,
че страните не само не спорят, но и от заключението на съдебно-почерковата
експертиза се установява, че ищцата е представила на вещото лице – графолог
подписан от нея екземпляр от същата заповед, който доказва несъмнено, че тя й е
връчена от ответника на датата на издаването й на 22.08.2017 г. (л.
111, 8-мо фотокопие). С връчването й е прекратен на 22.08.2017 г. по взаимно
съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и сключеният от страните трудов договор (чл.
335, ал. 2, т. 3 КТ). Това обстоятелство се потвърждава и от представеното от
ответника уведомление по чл. 62, ал. 5 КТ за прекратяването му (л.
59).
Тъй
като ответникът не представи, въпреки задължаването му, цялото лично трудово
досие на ищцата, съдът на основание чл. 161, във вр.
с чл. 190, ал. 2 ГПК намира за доказано от съвкупната преценка на заключението
на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза, отговорите на вещото
лице в съдебно заседание, представената от ответника отчетна форма за юли 2017
г., представеният от ищцата дубликат на болничен лист и показанията на
свидетеля Б. (съпруг
на ищцата),
които съдът кредитира, тъй като са непосредствени последователни и логични, и
не противоречат на останалите доказателства, че за исковият период от 13.06.2017
г. до 22.08.2017 г. ищцата е била на работа всеки един работен ден с изключение
на работните дни от 24.07.2017 г. до 14.08.2017 г., когато е ползвала разрешен
й от ответника редовен платен годишен отпуск, и от 15.08.2017 г. до 21.08.2017
г., когато е ползвала разрешеният й от здравните органи отпуск при временна
неработоспособност (л. 19, 50, 125-126, 161 и 164).
Вярно
е, че по делото не е представена молба на ищцата и заповед на ответника за
ползването от ищцата на такъв платен годишен отпуск от 24.07.2017 г. до
14.08.2017 г., а според чл. 173, ал. 1 КТ, ползването му се разрешава писмено
от работодателя. Но също така е вярно, че ответникът не представи, въпреки
задължаването му, цялото лично трудово досие на ищцата, за да докаже, че
действително в същата няма такава молба и заповед, а задължението да води
такова досие и съхранява в него и такива документи, е негово (чл.
128б КТ).
Поради това и съгласно чл. 161, във вр. с чл. 190,
ал. 2 ГПК, съдът не само не може да приеме за доказано твърдението му, от което
той черпи изгодни за себе си правни последици и поради това носи според чл. 154 ГПК тежестта да го докаже несъмнено, че за този период ищцата безпричинно не се
е явявала на работа. Но и намери за установено от съвкупната преценка на представената
от него самия отчетна форма за юли 2017 г., в която законният му представител
сам е удостоверил неизгодният за него факт, че за работните дни от 24.07.2017
г. до 31.07.2017 г. ищцата е била в редовен отпуск, че такъв й е бил разрешен
писмено от него, а след това и продължен до 14.08.2017 г., видно от показанията
и на свидетелят Б. (л. 164).
Вярно
е, че представените от ищцата в подкрепа на това й твърдение на хартиен носител
по делото електронни съобщения по смисъла на чл. 184 ГПК, несъществуват в
телефона й и в този на законният представител на ответника към датата на
проверката на вещото лице, видно от заключенията на назначената по делото
съдебна компютърно-техническа експертиза (л.
51 и 187-190). Съдът
възприема тези заключения с изключение на т. 4 от първоначалното заключение, в
която вещото лице заключава, че електронните съобщения в системата „В.“, не
ползвали електронни подписи, защото съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕУУ,
обикновеният електронен подпис е всяка информация в електронна форма, добавена
или логически свързана с електронното изявление, за установяване на неговото авторство,
а такава информация очевидно съдържат представените на хартиен носител от
ищцата по делото електронни съобщения от същата система (л.
51). При
доказаното от вещото лице обаче, несъществуване на същите съобщения и
оспорването на тяхната автентичност от пълномощника на ответника, за проверка
на която е открито и производство по чл. 193 ГПК, съдът изключва поради това с
настоящото решение представените по делото от ищцата на хартиен носител
заверени преписи от същите съобщения. Не от последните обаче, а поради това, че
ответникът не представи, въпреки задължаването му, цялото лично трудово досие
на ищцата, съдът на основание чл. 161, във вр. с чл.
190, ал. 2 ГПК намери за доказано от съвкупната преценка на ЗСИЕ, отговорите на
изготвилото го вещо лице в съдебно заседание, представената от ответника
отчетна форма за юли 2017 г., представеният от ищцата дубликат на болничен лист
и показанията на свидетеля Б., че ищцата е била на работа всеки работен ден от исковия
период от 13.06.2017 г. до 22.08.2017 г., с изключение на работните дни от
24.07.2017 г. до 14.08.2017 г., когато е ползвала разрешен й от ответника платен
годишен отпуск, и от 15.08.2017 г. до 21.08.2017 г., когато е ползвала разрешен
й от здравните органи отпуск при временна неработоспособност (л. 19, 50, 125-126,
161 и 164).
Вярно
е, че в т. IV-6
от ЗСИЕ вещото лице сочи, че в представената му от ответника ведомост за
заплати за юли 2017 г. са отразени само 15 отработени от ищцата дни и 6 неотработени от нея работни
дни (л.
125).
Но същото така е вярно, че ведомостта за заплати представлява по правното си
естество вид счетоводна книга със записвания, а съгласно трайната практика на
ВКС, доказателствената сила на счетоводните
записвания е производна, което следва от изискването на чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ,
те да бъдат редовни. Тоест всяко записване в тях трябва да бъде надлежно
документирано/съставено въз основа на първичен счетоводен документ, който да го
оправдава. Поради това законът не презюмира доказатествената сила на счетоводните книги, а изисква същата
да се докаже несъмнено от страната, която се позовава на нея. Това следва и от
чл. 182 ГПК, според който, вписванията в счетоводните книги се преценяват от
съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото (Р
2-2011-III
г.о.). В
случая, тъй като ответникът не представи, въпреки задължаването му, цялото
лично трудово досие на ищцата, съгласно нормата на чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК, съдът приема от съвкупната
преценка на горепосочените доказателства, че от 24.07.2017 г. до
31.07.2017 г. ищцата е била в редовен отпуск, който й е бил разрешен писмено от
него, а след това и продължен до 14.08.2017 г., видно и от показанията на
свидетелят Б. (л. 164). При това положение, ненадлежното вписване на това
обстоятелство във ведомостите за заплати на ответника за юли и август 2017 г.,
не ги прави редовни. Не само защото ответникът не е представил и по делото няма
първични документи, които да оправдават неначисляване в същите ведомости на дължимото
се на ищцата трудово възнаграждение за неотработените от нея 6 работни дни за
юли 2017 г. и на работните дни от 01.08.2017 г. до 21.08.2017 г., без да е
посочена причина за това. Но и защото, въпреки задължаването му, същият не
представи цялото й лично трудово досие, за да докаже не само твърдението си, че
през тези дни тя не е била в разрешен й платен годишен отпуск за посочената в
отговора му част от исковия период от 24.07.2017 г. до 21.08.2017 г., въпреки,
че именно противното сочи за 6-те работни дни от 21.07.2017 г. до 31.07.2017 г.
в съставената от самия него присъствена форма за юли 2017 г., видно и от т.
IV-5 от ЗСИЕ (л. 19 и 125). Но и че й е искал обяснения по чл. 193 КТ за това й
неявяване на работа, след като твърди сега в отговора си по делото, че това
било по причина, за която отговаряла, но не я посочва, нито представя
доказателства за същата, а именно негова е и тук тежестта да докаже това си
възражение, оборвайки по този начин презумпцията на чл. 8 КТ за добросъвестно
изпълнение от ищцата и за този исков период на трудовите й задължения по
сключения с него трудов договор. Поради това съдът не може да приеме, че са
редовни вписванията във ведомостите му за заплати, защото не само не е представен
първичен счетоводен документ, който да ги оправдава, но и в тях не е отразена дори
и посочената от самия ответник в присъствената форма за юли 2017 г. - причина (разрешено
й от него ползване на редовният й платен годишен отпуск)
за неявяването на ищцата на работа за 6-те работни дни от 24.07.2017 г. до 31.07.2017
г. (чл.
182 ГПК и чл. 55 ТЗ).
Поради
това съдът не възприема и т. IV-6 от ЗСИЕ, в която вещото
лице заключава, че през тези 6 работни дни от този период от 24.07.2017 г. до
31.07.2017 г., ищцата била в неплатен отпуск по инициатива на ответника, тъй
като за същият период й бил начислил здравни осигуровки по чл. 40, ал. 1, т. 1,
б. „б“ ЗЗО, каквито работодателят недължал в случаите на самоотлъчка и когато
неплатеният отпуск бил по инициатива на работника (л. 125). Не само защото в
тази му част това заключение противоречи на посочената присъствена форма за юли
2017 г., в която самият ответник е отразил и според вещото лице, че за този
период ищцата е ползвала редовният си отпуск (т. IV-5 от ЗСИЕ, л. 125).
Но и защото, това заключение е необосновано в същата му част, защото в т. IV-7
от него вещото лице само признава, че и на него ответникът не е представил своя
заповед, нито искане от ищцата за ползване на платен или неплатен отпуск,
въпреки което същото вещо лице необосновано приема, че тя била ползвала
неплатен отпуск за този период, при положение, че и той се разрешава по искане
на работника (чл.
160 КТ).
Вярно
е от друга страна, че и във ведомостта за заплати на ответника за август 2017
г., не е начислявано на ищцата трудово възнаграждение (т.
IV-13
от ЗСИЕ, л. 126). Вярно е и обстоятелството, че от отговорите на вещото
лице в съдебно заседание е видно, че за това време в счетоводството на
ответника било отразено, че същата била в „неплатен отпуск“ (л.
161).
Но също така е вярно от една страна, че по делото няма данни за редовност и на
тази ведомост на ответника за заплати, защото същият не е представил и по
делото няма молба на ищцата и негова заповед, които да й разрешават ползването
и на такъв неплатен отпуск и да оправдават неначисляването в същата ведомост поради
това на трудово възнаграждение за времетраенето му. Поради това и тази ведомост
не доказва ищцата да е била в неплатен отпуск от 01.08.2017 г. до прекратяване
на трудовият договор между страните на 22.08.2017 г. (чл.
182 ГПК). От
друга страна е вярно и обстоятелството, че ответникът не представи цялото лично
трудово досие на ищцата, а при липсата му, съдът очевидно не може с оглед
нормата на чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК и
уговореният в трудовият й договор платен годишен отпуск от 20 работни дни, да
приеме, че същата не е била в такъв отпуск и за времето от 01.08.2017 г. до
14.08.2017 г., след като самият ответник признава по същество с представената
присъствена форма за юли 2017 г., че същата е започнала ползването му от
24.07.2017 г., при което същият изтича на 18.08.2017 г., и показанията на
свидетелят Б., че същият й е бил продължен и през август (чл.
161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК).
Този
извод не се опровергава от представената от ответника отчетна форма за август
2017 г., макар, че в същата няма отразена причина за неявяването на ищцата на
работа (л.
20). Защото
същата отчетна форма представлява само частен свидетелстващ документ, в който издалият
я ответник удостоверява тези изгодни за него факти, чиято вярност пълномощниците на ищцата оспориха. Поради това същият
документ въобще не доказва тези твърдени от ответника факти в него, а сам се
нуждае от доказване (чл. 180 ГПК). Ето защо съдът намери за
установено с оглед съвкупната преценка на горепосочените доказателства, че в
периода от 24.07.2017 г. до 14.08.2017 г. включително, ищцата е ползвала
разрешен й от ответника редовен платен годишен отпуск, а за същият й се полага
възнаграждение по чл. 177 КТ (чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК). Що
се отнася за периода от 15.08.2017 г. до 21.08.2017 г., през същият ищцата е
ползвала разрешен и от здравните органи отпуск при временна неработоспособност,
което се установява несъмнено от представеният от същата дубликат на болничен
лист, а за първите три дни на същият отпуск, ответникът й дължи обезщетение по
чл. 162, ал. 3 КТ (л. 50). Вярно е, че
пълномощникът му оспори факта, че същият лист е бил представен на ответника и
се намира при него. Но също така е вярно, че ответникът не представи, въпреки
задължаването му, цялото лично трудово досие на ищцата, при което и съгласно
чл. 161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК, съдът намери
за установено от показанията на свидетеля Б., че същият лист е бил представен
на законния представител на ответника, а възраженията му за противното са неоснователни.
При
това положение, от т. 1 и 3 на ЗСИЕ е видно, че ответникът дължи на ищцата за юни
2017 г. трудово възнаграждение в нетен размер от 545.96 лева, за юли 2017 г. - трудово
възнаграждение (в това число и по чл. 177 КТ за ползвания платен отпуск
от 24.07.2017 г. до 31.07.2017 г.) в нетен размер от 857.93
лева и за август 2017 г. - трудово възнаграждение (в това число по чл. 177 КТ
за ползвания платен отпуск от 01.08.2017 г. до 14.08.2017 г. и обезщетение по
чл. 162, ал. 3 КТ за първите три дни на ползвания от 15.08.2017 г. до
21.08.2017 г. отпуск по чл. 162 КТ) в нетен размер от 461.38 лева, които
възнаграждения ответникът няма данни да й е платил до приключване на съдебното
дирене по делото (л. 127). В тези размери и ищцата
ги претендира с предявените искове, след допуснатото по нейно искане намаление
в размерите им. Поради това същите искове съдът намери за основателни.
По
възражението на ответника за съдебно прихващане
Със
същото ответникът е предявил за съдебно прихващане до размера на по-малкото от
тях, вземанията на ищцата за тези неплатени й от него трудови възнаграждения,
със сумата от общо 3200 лева, представляваща претендирани
от същия негови насрещни вземания по чл. 206, ал. 1 КТ съответно за 1500 лева
обезщетение на причинени му по небрежност, при изпълнение на трудовите й
задължения от 13.06.2017 г. до 06.07.2017 г., загуби от преоценка и продажба с
намаление на неправилно скроени от същата и изработени общо 250 броя медицински
панталони, за 900 лева обезщетение на причинени му от нея по небрежност, при
изпълнение на трудовите й задължения от 13.06.2017 г. до 12.07.2017 г., загуби
от бракувани, поради грешно скрояване и изработване, 120 броя работни елеци –
двустранно капитонирани, за 200 лева обезщетение на
причинени му по небрежност, при изпълнение на трудовите й задължения от
13.06.2017 г. до 21.07.2017 г., загуби от платено на друг работник
възнаграждение за преработка на неправилно разработени и приложени технологични
последователности за изработване на изделия, и за 600 лева обезщетение на
причинени му от нея по небрежност, при изпълнение на трудовите й задължения от
13.06.2017 г. до 21.07.2017 г., загуби от похабен плат на същата стойност за
неправилно скроени детайли за различни поръчки. Следователно, с това си възражение
ответникът иска да реализира ограничената имуществена отговорност на ищцата за твърдяното
от същия причиняване по небрежност, при
изпълнение на трудовите й задължения,
на тези имуществени вреди, за които поддържа, че били загуби. За реализирането на тази
отговорност обаче, законодателят е създал специален ред по
чл. 210 КТ, който се отклонява от
общото исково производство и го дерогира (Р 619-2002-III г.о.). Поради това, по реда на последното, работодателят може да реализира същата отговорност само в случая на
чл. 210, ал. 3 КТ - когато работникът или служителят му е оспорил издадената
от него заповед
по чл. 210, ал. 1 КТ, с която е определил основанието и размера на същата отговорност. Или в случая, когато
такава заповед по чл. 210, ал.
1 ГПК не може да бъде издадена
от него, поради прекратяване
на трудовото правоотношение преди изтичане на срока по чл. 210, ал.
2 КТ, защото наличието на
такова правоотношение е предпоставка, а прекратяването му - пречка за нейното
издаване (аргумент от чл. 210, ал.
5 КТ, Опр. 322-2008-V г.о., Р 1217-2002-III г.о., Р 131-2011-III г.о.). И
в
последният случай
обаче, работодателят
може да предяви
по исков ред вземанията си за реализиране на тази отговорност на работника
или служителя само до изтичане
на
сроковете по чл. 210, ал. 2 КТ (в които следва да
издаде и заповедта си по чл.
210, ал. 1 КТ при непрекратено трудово правоотношение), защото са преклузивни, а не давностни. Поради
това изтичането им
погасява самото му материално субективно право да получи обезщетение за реализиране
на същата отговорност (чл.
210, ал. 2 КТ). Понеже тези срокове са преклузивни,
а не давностни, за тях не
важат правилата на чл. 110-120 ЗЗД, а за спазването им
съдът следи служебно. Съотношението между тях е, че когато
е изтекъл 1-месечният срок от открИ.е на вредата, не
може да се приложи едногодишният срок от извършването й, а когато е изтекъл
последният, той поглъща 1-месечният срок (чл.
210, ал. 2 КТ).
В случая ответникът сам признава, чрез
пълномощника си, в уточняващата отговора му молба от 14.12.2017 г., не само, че
не е
издавал заповед по чл. 210, ал.
1 КТ за реализиране на претендирата с
възражението му за прихващане ограничена имуществена отговорност на ищцата за твърдените
в отговора му горепосочени загуби, но и че на 06.07.2017 г. е открил твърдяната
загуба от 1500 лева, на 12.07.2017 г. –твърдяната загуба от 900 лева, на 28.07.2017
г. – твърдяната загуба от 200 лева и на 07.08.2017 г. – твърдяната загуба от
600 лева
(л. 32-34). При това положение, от тези дни
за него е започнал да тече
и 1-месечният преклузивен срок по чл.
210, ал. 2 КТ, в който е можел да реализира
ограничената имуществена
отговорност на ищцата за същите загуби, като издаде заповед по чл. 210, ал.
1 КТ, с която да определи основанието и размера й или да предяви пред съда в същия
срок претенцията си за обезщетения за тези загуби в случай на прекратяване,
преди изтичането му, на трудовото правоотношение между страните. А
в случая, до изтичането съответно на 07.08.2017 г. (понеделник,
присъствен ден) и на 14.08.2017 г. (понеделник,
присъствен ден) на този 1-месечен преклузивен
срок по чл. 210, ал. 2, пр. 1 КТ, в който е можел да
реализира ограничената имуществена отговорност на ищцата за твърдените от него
загуби съответно от 1500 лева и от 900 лева, като издаде в същия срок заповед
по чл. 210, ал. 1 КТ, с която да определи основанието и размера им, ответникът
не е издал такава заповед до изтичането на този преклузивен
срок. Поради това с изтичането му е погасено съответно на 08.08.2017 г. и на 15.08.2017 г., още преди прекратяване на
трудовото правоотношение между страните на 22.08.2017 г., и самото му
субективно материално право да получи от ищцата претендираните
с възражението му обезщетения за същите загуби от 1500 лева и от 900 лева, дори
и по делото да бе доказано твърдението му за причиняването им от същата по
небрежност, при изпълнение на трудовите й задължения за посочените периоди (чл.
210, ал. 2 КТ). Само
на това основание възражението му за прихващане тези обезщетения се явява
неоснователно и следва да се отхвърли. Прекратяването след това на трудовото
правоотношение между страните на 22.08.2017 г. е направило
неизпълнимо за него
и рекламационното производство
по чл. 210 КТ за реализиране на ограничената имуществена отговорност на
ищцата и за останалите
две твърдени от него загуби от 200 лева и от 600 лева, с издаване
на заповед по чл. 210, ал.
1 КТ, с която да определи основанието и размера им, представляваща по същество негово
извънсъдебно изявление за прихващане (Р 131-2011- III г.о.
ВКС). Поради това същият
е можел след тази дата да реализира тази й отговорност за
същите две загуби само по общия исков ред (аргумент от чл. 210, ал.
5 КТ, Опр. 322-2008-Vг.о.
и Р 1217-2002-III г.о. ВКС). Такъв
иск/възражение обаче, той е можел да
предяви срещу ищцата до изтичането на 1-месечния срок по чл.
210, ал. 2 КТ, считан от открИ.е в случая
съответно на 28.07.2017 г. и на 07.08.2017 г., на всяка
от тези две загуби, защото е преклузивен.
Поради това изтичането му погасява
и самото му субективно материално право да получи от ответницата обезщетения за тях, респективно да
реализира ограничената й имуществена отговорност за същите загуби по исков ред. Тъй
като по делото
няма данни и този срок да е спиран
и/или прекъсван, той
е
изтекъл съответно
на 28.08.2017 г. и
на 07.09.2017 г., а възражението си за съдебно
прихващане с претендираните за същите загуби
обезщетения от 200 и от 600 лева, ответникът е предявил
по делото с
отговора си едва на 10.11.2017 г., след изтичането преди
това съответно на 28.08.2017 г. и на 07.09.2017 г. на този преклузивен
срок за всяка от тях (л. 16). При
това положение обаче,
и тези заявени с възражението му за прихващане субективни материални права за
обезщетения на
същите загуби, са преклудирани, защото ограничената имуществена отговорност на
ищцата и за тях
е
отпаднала, респективно погасена, още
на 29.08.2017 г. - за загубата от 200 лева, и на 08.09.2017 г. - за
загубата от 600 лева, поради изтичане съответно на 28.08.2017 г. и на
07.09.2017 г.
на преклузивния срок по чл.
210, ал. 2, пр. 1 ГПК, до изтичането на който е можел
да ги предяви. А
след като е така и всички претендирани с възражението
му за прихващане горепосочени материални субективни насрещни права/вземания за обезщетения
за всички твърдени в отговора му загуби, са преклудирани
с изтичането на преклузивния срок по чл. 210, ал. 2,
пр. 1 КТ за всяка от тях, то само на това основание, дори и по делото да се
приеме за доказано твърдението му, че ищцата му е причинила по небрежност същите
загуби, при изпълнение на трудовите й задължения, то и тогова възражението му
за съдебно прихващане на претендираните за тях обезщетения,
с дължимите й се трудови възнаграждения, се явява недоказано още в своето
основание и поради това следва да бъде изцяло отхвърлено, като неоснователно,
без преди това да бъдат обсъждани и останалите елементи от фактическия състав
на претендираната с него ограничена имуществена отговорност
на ищцата за същите загуби, респективно събраните по делото за доказването й доказателства
- протоколи от 06.07.2017 г., от 12.07.2017 г., от 28.07.2017 г. и от
07.08.2017 г., показания на останалите разпитани по делото свидетели К., М. и С.,
и заключение на съдебно-техническата експертиза (л.
194-205), защото
това се явява безпредметно. Поради това и съдът не ги обсъжда в настоящото
решение
(чл. 298, ал. 4 ГПК). Следва
обаче все пак тук за пълнота да се отбележи, че от т. 4 на ЗСИЕ е видно, че и
самият ответник не е осчетоводявал в счетоводството си такива негови загуби по
партидата на ищцата, които са осчетоводени като нормален производствен процес,
което представлява по същество не само негово извънсъдебно признание, че ищцата
не му е причинявала такива загуби, но и работникът или служителят не отговаря
имуществено за вредата, която е резултат на такъв нормален производствено-стопански
риск (чл.
204 КТ).
По
отношение разноските по делото, съдът намери, че доколкото ищцата е освободена
от заплащането на държавна такса и разноски за производството (чл. 83, ал. 1, т.
1 ГПК), дължимата се за същото д.т. от 74.61 лева и заплатените от бюджета на
съда части от възнагражденията на вещите лица, изготвили съдебно-икономическата
и съдебната компютърно-техническа експертиза, в общ размер от 205 лева, следва
да бъдат възложени в тежест на ответника (чл. 78, ал. 6 ГПК). При този изход на
делото, само ищцата има право да й бъдат присъдени сторените по делото разноски
за заплатено от същата възнаграждение за един адвокат от 600 лева, които поради
това следва да бъдат възложени в тежест на ответника (чл. 78, ал. 1 ГПК). Тук следва да се отбележи, че е неоснователно
възражението на пълномощника на ответника в хода на делото по същество, за
прекомерност на това платено от ищцата адвокатско възнаграждение, защото
дължимият се за защита й по делото минимален негов размер е 389.48 лева (чл. 7,
ал. 2, т. 2, вр. с ал. 1, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения), при
което, надвишаващото го с 210.52 лева адвокатско възнаграждение от 600 лева, което
в случая е платила за защитата си по делото, не може с оглед конкретната
фактическа и правна сложност на делото, в което са проведени четири заседания,
изслушани четири експертизи и разпитани четирима свидетели, да се приеме за
прекомерен и намали (чл. 78, ал. 5 ГПК). При този изход на делото ответникът
няма право на разноски (чл. 78, ал. 3 ГПК). В заседанието за разглеждане на
делото съдът е посочил, че ще обяви решението си по делото на 04.04.2018 г., от която дата тече и срока за обжалването му
(чл. 315, ал. 2 ГПК).
Воден
от горните мотиви, Старозагорският районен съд
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА
„Д.“ Е., с ЕИК ---, със седалище и адрес на управление --- **, да заплати на Р.Д.Б.,
с ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 545.96 лева за главница от неплатено
нетно трудово възнаграждение за юни 2017 г., сумата от 857.93 лева за главница
от неплатено нетно трудово възнаграждение за юли 2017 г., сумата от 461.38 лева
за главница от неплатено нетно трудово възнаграждение за август 2017 г., и
законна лихва върху тези главници от 15.09.2017 г. до изплащането им, както и
сумата от 600 лева за разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ
като неоснователно възражението на „Д.“ Е. с п.а. за прихващане до размера на по-малкото
от тях на сумата от общо 3200 лева, представляваща негови насрещни вземания по
чл. 206, ал. 1 КТ за 1500 лева обезщетение на причинени му от Р.Д.Б. с п.с. по
небрежност, при изпълнение на трудовите й задължения от 13.06.2017 г. до
06.07.2017 г., загуби от преоценка и продажба с намаление на неправилно скроени
от същата и изработени общо 250 броя медицински панталони, за 900 лева
обезщетение на причинени му от същата по небрежност, при изпълнение на
трудовите й задължения от 13.06.2017 г. до 12.07.2017 г., загуби от бракувани,
поради грешно скрояване и изработване, 120 броя работни елеци – двустранно капитонирани, за 200 лева обезщетение на причинени му от
същата по небрежност, при изпълнение на трудовите й задължения от 13.06.2017 г.
до 21.07.2017 г., загуби от платено на друг работник възнаграждение за
преработка на неправилно разработени и приложени технологични последователности
за изработване на изделия, и за 600 лева обезщетение на причинени му от същата
по небрежност, при изпълнение на трудовите й задължения от 13.06.2017 г. до
21.07.2017 г., загуби от похабен плат на същата стойност за неправилно скроени
детайли за различни поръчки, с дължимите се от същия на Р.Д.Б. с п.с. трудови
възнаграждения по исковете й по чл. 245, ал. 1 КТ.
ОСЪЖДА
„Д.“ Е. с п.а., да заплати в полза бюджета на съдебната власт, по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 74.61 лева за дължима се за
производството държавна такса.
ОСЪЖДА
„Д.“ Е. с п.а., да заплати в полза бюджета на съдебната власт, по сметка на
Старозагорския районен съд, сумата от 205 лева за разноски по делото за
заплатени от бюджета на съда възнаграждения на вещи лица.
РЕШЕНИЕТО
може да бъде обжалвано от страните пред Старозагорския окръжен съд в двуседмичен
срок от 04.04.2018 г.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: