РЕШЕНИЕ
№ 500
гр. гр. Хасково, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Валентина Ж. Иванова
при участието на секретаря Ваня З. Кирева
като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело №
20225640103164 по описа за 2022 година
Предявени са обективно и субективно пасивно съединени искове с
правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, чл.26 ал.1, предл.3 ЗЗД,
чл. 26 ал.1 предл.2 ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 ЗПК, чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП и
чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД от ищцата С. Й. Д., ЕГН **********, от
**********, против ответниците „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул. “Зографски
манастир“№15, вх.Г, ет.6 и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул. „Манастирска“ №41, вх.Б,
ет.1, ап.2.
В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника „Кеш
Кредит Мобайл“ ЕАД, Договор за потребителски кредит тип кредитна линия
с ********** от **********, по силата на който получила в заем сумата от
2500 лева, при обща сума за връщане по кредита в размер на 4122.36 лв. на 36
погасителни вноски. Съгласно чл.1 ал.2 от договора за потребителски кредит
/ДПК/ и с цел неговото обезпечаване, тя следвало да сключи договор за
възлагане на поръчителство с „Кредит Гаранция“ ЕООД, което направила на
********** По сключения договор за възлагане на поръчителство ищцата
1
следвало да заплати възнаграждение в размер на 7 613.64 лева. Твърди се, че
тя погасила търсените й суми по двата посочени договора, като по Договор за
потребителски кредит тип кредитна линия с ********** от **********
същата била заплатила сумите от 2500 лева - главница и 500 лева – лихва, а по
договора за възлагане на поръчителство била заплатила сумата в размер на
1000 лева. Поддържа, че Договорът за потребителски кредит, сключен с
ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД е нищожен на основание чл.26, ал. 1 от
ЗЗД, а в условията на евентуалност – че клаузата на чл.1, ал.2 от същия е
нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1,
пр.2, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.143 от ЗЗП и чл.146 от ЗЗП. Наред с това,
ищцата счита и сключения с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД Договор за
възлагане на поръчителство за нищожен, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от
ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл. 19, ал.4 от ЗПК и чл.143
от ЗЗП. На първо място от доводите в тази насока се посочва, че нарушението
на императивните изисквания по повод формата и съдържанието на
сключените между потребител и кредитор договори в ЗПК водело до тяхната
недействителност и в тази връзка сключения Договор за кредит бил
недействителен на специалните основания по чл.22 от ЗПК, тъй като в същия
бил посочен годишен лихвен процент /ГЛП/, но липсвали условия за
прилагането му и изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за
целият срок за кредита, или е променлив. Нарушението било още по-
съществено, доколкото нито в договора, нито в погасителния план имало
отбелязване на общия размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и
таксата гаранция, за да можела да се направи проверка дали посоченият
лихвен процент отговарял на действително прилагания от заемодателя, което
от своя страна съществено ограничавало правата й. Освен това, към договора
бил наличен погасителен план, но същият не отговарял на изискванията на чл.
11, ал.1, т.11 от ЗПК, тъй като липсвала задължителната по ЗПК информация.
В договора била предвидена дължимостта на главница, договорна лихва,
такса гарант и същите следвало да бъдат индивидуализирани, подробно
посочени с оглед тяхната периодичност, което не било сторено от
кредитодателя, а била посочена само общо дължимата сума, без да става ясно,
какво точно се съдържа в нея, което създало невъзможност за ищцата да
разбере заплащаните от нея вноски какви компоненти включват, как са
2
изчислени и на каква база, което представлявало още едно самостоятелно
основание за нищожност на договора за кредит. Освен това, същият не
отговарял и на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК, тъй като в него била
посочена само абсолютната стойност на ГПР и липсвала ясно разписана
методика на формиране на ГПР на разходите по кредита, не ставало ясно
какво се включва в него. В същото време, ГПР бил величина, чийто
алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика,
налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче не били
известни, което създавало предпоставки кредиторьт да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно и какво се включвало в
общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била
предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното според ищцата, не
било ясно по какъв начин бил формиран ГПР, неясни били както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирало
годишното оскъпяване на заема. Не било ясно и посочената годишна лихва в
договора как точно се съдържала и как била изчислена по отношение на
общия ГПР. Нарушено било изискването за яснота, въведено с разпоредбата
на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Според ищцата договорът се явявал нищожен и
поради неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК, а оттам - и на
действителния размер на ГПР. Съобразно разпоредбите на чл.19, ал.1 от ЗПК
и § 1. т.1 oт ДР на ЗПК заплащането на сумата по договора за поръчителство
следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за
потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския
кредит, било известно на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице
било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като с
уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора за
поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута определена с ПМС№426/2014г. Освен това, поради невключване на
разходите по Договора за поръчителство в размера на ГПР, последният не
съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
правоотношение и посочването на размер на ГПР, който не бил реално
прилаган в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2,т.1 от ЗЗП, а с
3
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на
заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в
кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявало един от
елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния
характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл. ЗЗП. Сочи се още,
че в случая не била налице нито една от двете хипотези по чл. 26, ал. 4 от
ЗЗД, поради което нищожността на посочената клауза на процесния договор
обуславяла недействителността на целия договор. Следвало да бъде взета
предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното
договорно правоотношение и която изрично посочвала, че когато не били
спазени изискванята на конкретни разпоредби от закона, то договорът за
потребителски кредит бил изцяло недействителен, в каквато насока била и
практиката на съдилищата /сочат се съдебни актове/. При условията на
евентуалност, ищцата поддържа нищожност на клаузата на чл.1 ал.2 от ДПК,
въз основа на която бил сключен договорът за поръчителство, на основание
чл.26 ал.1 пр.3, от ЗЗД, чл. 143 ал.1 и чл.146 от ЗЗП. Това било така, тъй като
с нея ищцата била задължена да сключи договор за поръчителство, за да й
бъде отпуснат кредит, като сключването на договор за поръчителстю било
въздигнато в условие за отпускането на кредита и същата водела до
нееквивалентност на насрещните престации. В тази връзка, накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД било налице, когато бил
нарушен правен принцип, който можел и да не е законодателно изрично
формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други
разпоредби, част от действащото право, като принципите на справедливостта
и на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на някоя от
страните, за сметка на другата. За да се приемело, че е налице нищожност,
било необходимо да се установи значителна липса на еквивалентност на
насрещните престации или размера на вземането на едната страна да е в
размер чувствително надвишаващ насрещната престация, което
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване, какъвто бил и
настоящият случай. От тази конкретна преценка, следвал извода, че
оспорваната клауза от договора за кредит била нищожна, доколкото с нея
ищцата се задължавала да сключи договор за поръчителство и то с
предварително избрано дружество, чието възнаграждение било в размер на
4
300% от отпусната сума и че същата противоречала на добрите нрави.
Посочва се още, че клаузата на чл.1 ал.2 от Договор за кредит била нищожна
като неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като била уговорена във
вреда на потребителя, не отговаряла на изискванията за добросъвестност и
водела до неравновесие в правата на страните, като по този начин била
уговорена в ущърб на ищцата като потребител. Същата не била формулирана
по ясен и недвусмислен начин и разглеждана сама или в съвкупност с
договора за гаранция, същите не позволявали на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Доколкото
неравноправната клауза на чл.1 ал.2 от Договор за кредит не била
индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.2 от ЗЗП, същата се
явявала и нищожна съгласно чл. 146, ал.1 ЗЗП. Тя била част от едни
стандартни и бланкетни и отнапред изготвени условия на договора и
кредитополучателите нямали възможността да влияят върху съдържанието им
към момента на сключване на договора, в който смисъл била и Директива
93/13 ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Отделно от това, ищцата поддържа нищожност и
на сключения с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД договор за възлагане на
поръчителство, на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание
чл.26, ал.1, пр.2, вр.с чл.19, ал.4, от ЗПК и чл.143 от ЗЗП. Сочи, че в правната
доктрина и съдебна практика безпорно се приемало становището, че
накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал. 1, предл.3- то от ЗЗД
било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично
формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други
разпоредби /посочва се съдебна практика на ВКС/. Такъв основен принцип
бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, който
имал за цел да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната
страна за сметка на другата. Доколкото в случая се касаело за търговска
сделка, в ТЗ този принцип бил прокаран с разпоредбата на чл.289 от ТЗ, но
общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната
практика на ВКС, преценката дали бил нарушен някой от посочените основни
правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да бъде
даден отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД.
Накърняването на добрите нрави по смисъла на посочената разпоредба водела
5
до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното
съглашение, до злепоставяне интересите на ищцата и извличане на собствена
изгода от кредитора, което от своя страна било нарушение на принципа на
добросъвестност при участие в облигационните отношения. Или - както било
прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д. № 4277/2008г. на ВКС, IV г.о.
„понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност. Нееквивалентност между престациите според ищцата
била налице в настоящия случай, тъй като сумата, която се претендирала чрез
него съставлявала допълнителна сума, в размер на над 300% от отпуснатия
кредит, с което се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост,
имащи за цел предотвратяване на несправедливото облагодетелстване на
едната страна за сметка на другата. Отбелязва се, че сумата от 7613.64 лева се
заплащала без получаване на насрещна престация от кредитополучателя, а
дори напротив – същият бил принуден да сключи договор за предоставяне на
поръчителство и то с предварително избрано от заемателя дружество, за да му
бъдел отпуснат кредит. Освен това, договорът за възлагане на поръчителство
бил нищожен и поради това, че със същия се нарушавал нормативно
предвидения размер на ГПР и се стигало до заобикаляне на закона на
основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл.19, ал.4 от ЗПК. В случая
възнаграждението по договора за поръчителство следвало да бъде отразено
при определяне размера на ГПР, тъй като по своята същност то
представлявало разход по кредита, който бил известен, поради което следвало
да бъде включено в неговия размер. Договорът за възлагане на поръчителство
се явявал недействителен и на основание чл.143 ал.1 и ал.2 т.19 от ЗЗП, тъй
като бил във вреда на потребителя и не отговарял на изискванията за
добросъвестност и справедливост и водел до неравновесие в правата на
страните, като по този начин бил в ущърб на ответницата като потребител.
Същият не бил разбираем и не позволявал на потребителя да прецени
икономическите последици от сключване на договора. Предвид изложеното,
се иска от съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор
**********/********** за потребителски кредит тип кредитна линия,
сключен от ищцата с ответника „Кеш Кредит Мобайл ЕАД, е нищожен на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, а при условията на
евентуалност - че клаузата на чл.1 ал.2 от същия е нищожна на основание
6
чл.26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, както и на основание чл.26, ал.1, предл.2 ЗЗД, вр. чл.
19, ал.4 ЗПК, чл.143 и чл.146 от ЗЗП; както и да се приеме, че договор за
възлагане на поръчителство от **********, сключен с ответника „Кредит
Гаранция“ ЕООД е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, както и на
основание чл.26, ал.1, пр.2, вр. с чл.19, ал.4 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП; както и
да бъдат осъдени двамата ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и „Кредит
Гаранция“ ЕООД да й заплатят съответно сумите от 187.06 лева и 809.41
лева, като недължимо платени по сключените с тях процесни договори.
Ищцата претендира присъждане на разноски по делото.
Ответникът „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД депозира отговор на исковата
молба в срока по чл.131 от ГПК, в който счита исковете за неоснователни и
оспорва същите по основание и по размер. Оспорват се и изложените в
исковата молба твърдения, с изключение на това, че на ********** между
него и ищцата бил сключен договор за потребителски кредит тип Кредитна
линия № **********, на която дата ищцата усвоила главница в размер на
2500 лв., с лихвен процент по кредита в размер на 36.00% и Годишен процент
на разходите (ГПР) в размер на 42.44%, който ищцата следвало да върне на 36
вноски. Твърди се, че задълженията по кредита към настоящия момент били
погасени, като ищцата погасила сума в общ размер на 2687.06 лева, от които
2500 лева– главница и 187.06 лева – лихва. Оспорва размера на предявените
искове като несъответстващи на развилите се договорни правоотношения,
както и поради неяснота относно начина на формирането им. По отношение
на наведените доводи за недействителност, ответникът поддържа, че нормата
на чл. 26 ал.1 от ЗЗД се явявала обща спрямо специалните норми на ЗПК,
конкретно тази на чл.22 от с.з., поради което същата била неприложима за
развилите се между страните взаимоотношения по повод договора за
потребителски кредит. Относно твърденията на ищцата за несоътветствие на
ГПР със законодателството възразява, че в чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора било
уговорено, че размерът на ГПР е в размер на 42.44%, като в същата графа от
таблицата към чл. 1, ал. 4, т. 7 от Договора били включени взетите предвид
допускания за неговото изчисляване. Посочва, че законодателят не изисквал
от кредитора да предостави методика или начина на изчисляване на ГПР, а
„допусканията“, които са използвани за неговото изчисляване, като на базата
на допусканията и конкретните параметри на кредита ГПР можел да бъде
изчислен посредством законоустановената в Приложение № 1 към чл. 19, ал.
7
2 от ЗПК формула за изчисляване, с оглед на което процесният договор за
кредит не притежавал твърдения от ищцата порок по чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Счита за неправилни и доводите за пороци на договора за кредит,
свързани с невключване на претендирана от „Кредит Гаранция“ ЕООД сума
за гарант при неговото изчисляване, тъй като на първо място кредиторът не
бил изисквал и приемал плащания за „гарант“, а на второ - същият нямал и
информация за заплащане на този разход и не разполагал с данни, които да
потвърждават или отричат неговия размер. Поддържа се, че ГПР бил
правилно изчислен, като били взети предвид всички изискуеми от закона
общи разходи по кредита съгласно §1 т.1 от ДР на ЗПК. Липсвала и сочената
нищожност на основание чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, тъй като условията за
издължаване се съдържали в чл.3 от договора и чл.17-20 от ОУ, а видно от
приложения по делото погасителен план в същия се съдържала изискуемата
информация. Ответникът оспорва и твърденията на ищцата за
недействителност на чл.1 ал.2 от процесния договор за кредит. Сочи, че
изискванията за опезпечаване на потребителския кредит били съобразени с
разписаните в Директива 2008/48 и ЗПК разпоредби и именно в тяхно
изпълнение бил разписана оспорваната клауза на чл.1 ал.2 от договора.
Отбелязва, че поради естеството на получената услуга, а именно - т.н. „бързи
кредити“ същите се явявали високо рискови и при неблагоприятно развитие
на възникналите правоотношения единствената възможност за кредитора да
получи дължимите по договора суми била той да се удовлетвори от
обезпечението по кредита. Неправилни счита изложените в исковата молба
аргументи за противоречие на оспорвата клауза от договора с разпоредбата
на чл. 10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК, тъй като кредиторът не изисквал от
кредитополучателя заплащане на такси и комисионни за допълнителни
услуги, а изисквал обезпечение на кредита. По повод всички твърдения на
ищцата за нищожност поради неравноправност на договора в цялост или
отделни негови части, се посочва, че от ищцата не били представени
доказателства за липсата на „индивидуално уговорени клаузи“ и се оспорва
твърдението, че същата не е имала възможността да влияе на съдържанието
на договора за кредит. Предвид тези съображения, ответникът „Кеш Кредит
Мобайл“ ЕАД моли съдът да постанови решение, с което да отхвърли изцяло
предявените искове и да му присъди разноски по делото.
Ответникът „Кредит Гаранция“ ЕАД депозира отговор на исковата
8
молба в срока по чл.131 от ГПК, в който излага становище за
неоснователност и недоказаност на предявените срещу него искове. Твърди,
че между него и ищцата бил сключен Договор за възлагане на поръчителство,
по силата на който той поел задължението да се задължи да отговаря
солидарно за всички задължения на ищцата по Договор за потребителски
кредит тип Кредитна линия № **********. В резултат на поетото задължение
и след уведомление от страна на кредитора, че кредитът не бил обезпечен по
друг начин, на 19.04.2022г. между него в качеството му на поръчител и
ответника „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД - в качеството му на кредитор, бил
сключен договор за поръчителство, с което той бил изпълнил своите
задължения по сключения Договор за възлагане на поръчителство. Оспорват
се изложените в исковата молба доводи за недействителност на договора за
възлагане на поръчителство. На първо място се поддържа, че
правоотношенията по този договор, който имал характера на обезпечителна
сделка по главния, се уреждали от разпоредбите на чл. 143 и сл. от ЗЗД, а не
от посочените от ищцата разпоредби на ЗПК, които регулирали
правоотношенията свързани с потребителския кредит. Доводите за
нищожност на договора на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД също се
оспорват като неоснователни и неправилни. В тази връзка се поддържа, че в
отношенията им с ищцата липсвала сочената в исковата молба
нееквивалентност и накърняване на добрите нрави. Ответникът „Кредит
Гаранция“ ЕООД оспорва и изложените доводи за недействителност на
договора за поръчителство на основание чл. 143, ал. 1, и ал. 2, т. 19 от ЗЗП,
тъй като тези разпоредби не представлявали основание за недействителност
на договора за поръчителство, а уреждали института на неравноправните
клаузи в потребителските договори. С оглед горното, ответникът „Кредит
гаранция“ ЕООД моли съдът да отхвърли изцяло предявените срещу него
искове като неоснователни и недоказани, както и да му присъди направените
по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намира за установена следната фактическа обстановка :
С исковата молба е приложен договор за потребителски кредит тип
„Кредитна линия – Решение“, сключен между ищцата и ответника „Кеш
Кредит Мобайл“ ЕАД на ********** На същата дата ********** между
ищцата и ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД е сключен договор за
9
възлагане на поръчителство. Между двамата ответници „Кеш Кредит
Мобайл“ ЕАД и „Кредит Гаранция“ ЕООД е сключен договор за
поръчителство на 19.04.2022г.
По делото съдът назначи съдебно-счетоводна експертиза, заключението
по която възприема изцяло като компетентно и обективно изготвено. От
същото се установява, че за погасяване на задъжението по данни на кедитора
са разнесени общо сумите от 2687.06 лева, с които суми са погасени:
главница – 2500 лева; лихви – 187.06 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът достига до
следните правни изводи:
Предявени са при условията на обективно и субективно кумулативно
съединение искове с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл.
143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, във връзка с чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК и чл.
26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 10а, чл.11, чл.19 ал.4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, във
връзка с чл. 143, ал.1 ЗЗП и чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, които са процесуално
допустими. Разгледани по същество, същите са частично основателни.
Несъмнено процесният договор за кредит и договорът за предоставяне на
поръчителство имат характеристиките на договори за потребителски кредит,
чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят
предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно
е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на
Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между
потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в
редица решения.
Съдът намира, че уговорената в чл.1, ал.2 от договора за потребителски
кредит клауза за осигуряване на обезпечение е нищожна. На първо място тя
накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди
всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните
престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното
задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на
възнаградителна лихва, а акцесорно такова - предоставянето на обезпечение,
т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й
10
надхвърля 1/3 от отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че
уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно
обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за
справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират
с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на
неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено
задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз
основа на достатъчна информация.
При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на
тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от
неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец
задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху
последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури
обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението
му нараства значително, което благоприятства достигането на
свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с
добрите нрави.
Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП,
според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето
защо, на основание чл. 146 ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е
индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което
произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по
договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се
заобикаля и законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
11
смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се
отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са
били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД,
дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с
предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва
заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от
страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се
ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при непредоставено
обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение, е могъл да
отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне
на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали
възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не
се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от
неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда,
а напротив договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Поради
същите съображения, изложени по-горе нищожен се явява и сключения въз
основа на нищожната клауза от договора за потребителски кредит договор за
поръчителство с ответника „Кредит Гаранция“ ЕООД.
Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на
изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и
задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че
същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал
възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият
случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде
предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето
защо, коментираната клауза е нищожна. В процесния договор за
потебителски кредит е предвиден размер на годишния процент на разходите в
допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен
състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена.
12
Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1,
т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за
допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя
сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент
на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на
неустойките. В настоящия случай предвидената сума за неустойка не е
включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне
на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед гореизложените съображения предявения иск за прогласяване
нищожност на клаузата, предвидена в чл.1, ал.2 от Договора за потребителски
кредит и съответно сключения възоснова на тази клауза договор за
поръчителство са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.143 и
чл.146, ал.1 от ЗЗП, поради нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, вр. чл.21, ал.1 от
ЗПК.
Неоснователен и недоказан се явява иска за прогласяване нищожността
на целия договор за потребителски кредит, сключен между ищцата и „Кеш
Кредит Мобайл“ ЕАД, тъй като няма основание да се приеме, че освен
неустоечната клауза, в договора се съдържат други нищожни клаузи, водещи
до нищожност на целия договор, поради което този иск следва да се отхвърли
като неоснователен.
Както бе посочено, клаузата в договора за потребителски кредит,
предвиждаща заплащане на неустойка, както и сключеният възоснова на тази
клауза договор за поръчителство, са нищожни, а нищожността е пречка за
възникване на задължение по нея, поради което платените от ищцата суми в
размер на 187.06 лева по първия договор и 809.41 лева по втория договор, са
13
предадени при начална липса на основание и подлежат на връщане, съгласно
чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради което и този иск също е основателен и
следва да бъде уважен, ведно с претендираната законна лихва от подаване на
исковата молба – ********** до окончателното им изплащане.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във връзка с
чл.38 от ЗАдв. съдът счита, че следва да бъдат осъдени ответниците да
заплатят на пълномощника на ищцата възнаграждение за процесуално
представителство в настоящото производство в размер на 3088 лева във
връзка с уважаване на иска за прогласяване нищожност на клаузата за
неустойка и на сключения възоснова на тази клауза договор за поръчителство
и на исковете по чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъдат осъдени ответниците
да заплатят на ищцата направените по делото разноски за държавна такса в
размер на 569.45 лева и възнаграждение за вещо лице в размер на 200 лева,
или общо разноски в размер на 769.45 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
По предявените от С. Й. Д., ЕГН **********, от **********, със
съдебен адрес -**********, адв.М. В. М., против „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - **********, и „Кредит
Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление -
гр.София, ул.“Манастирска“ №41, вх.Б, ет.1, ап.2, обективно и субективно
съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл.1
от ЗЗД :
ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Й. Д., ЕГН **********, от **********,
със съдебен адрес - **********, адв.М. В. М., против „Кеш Кредит Мобайл”
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление - **********, иск
с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № **********, сключен на **********
между С. Й. Д., ЕГН ********** и „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, като
неоснователен.
14
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на чл.1, ал.2 от договор за
потребителски кредит № **********, сключен на ********** между С. Й. Д.,
ЕГН ********** и „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, на основание чл.26, ал.1 от
ЗЗД, като в тази връзка ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН сключения
възоснова на тази клауза договор за поръчителство на ********** между С.
Й. Д., ЕГН ********** и „Кредит Гаранция“ ЕООД.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, „Кеш Кредит
Мобайл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление -
**********, да заплати на С. Й. Д., ЕГН **********, от **********, със
съдебен адрес – **********, адв.М. В. М., сумата от 187.06 лева като
получена без основание по Договор за потребителски кредит № **********,
сключен на ********** , ведно със законната лихва върху нея, считано от
********** до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, „Кредит
Гаранция“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление –
гр.София, ул.“Манастирска“ №41, вх.Б, ет.1, ап.2, да заплати на С. Й. Д., ЕГН
**********, от **********, със съдебен адрес - **********, адв.М. В. М.,
сумата от 809.41 лева като получена без основание по Договор за
поръчителство, сключен на ********** , ведно със законната лихва върху
нея, считано от ********** до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление **********, и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Манастирска“
№41, вх.Б, ет.1, ап.2, да заплатят на адв.М. В. М., на основание чл.38 от ЗАдв.
адвокатско възнаграждение в размер общо на 3088 лева, съобразно уважената
част от исковите претенции.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление **********, и „Кредит Гаранция“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Манастирска“
№41, вх.Б, ет.1, ап.2, да заплатят на С. Й. Д., ЕГН **********, от **********,
направените по делото разноски в размер на 769.45 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
15
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: К. Х.
16