РЕШЕНИЕ
№ 5
гр. Велико Търново, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
шестнадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Христо Томов
Любка Милкова
при участието на секретаря Валентина В. Чаушева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20214100500166 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.
С Решение №10/06.01.2021г., постановено по Гр. д. №2199/2020г. по описа на РС – В.
Т., ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Ю. Б.“ АД, ЕИК ......., че АНТ. СТ. П.,
ЕГН **********, не дължи чрез способите на принудителното изпълнение, поради изтичане
на законоустановената давност, следните суми: 10 088,53лв. – главница, ведно със законната
лихва от 04.03.2013г. до окончателното й изплащане; 2 872,85лв. – просрочена лихва за
периода от 23.03.2011г. до 24.02.2013г., 217,47лв.- наказателна лихва върху просрочената
главница за периода от 23.10.2011г. до 25.02.2013г., 680,04лв. – наказателна лихва върху
просрочената лихва за периода от 23.04.2011г. до 25.02.2013г. – всички произтичащи от
договор за потребителски кредит №183 – 53/19.05.2008г. и Анекс №1/23.09.2010г., сключени
с „А. Б.“ АД, действащо чрез „А. Б. – К. Б.“, както и сумата от 1 127,18лв. – разноски, за
които суми е издаден изпълнителен лист по ЧГД №724/2013г. на РС – В. Т., както и е
осъдена „Ю. Б.“ АД да заплати на АНТ. СТ. П., сумата от 2099,44лв. – разноски за ДТ и
адвокатско възнаграждение.
Против постановеното първоинстанционно съдебно решение е постъпила в рамките
на срока по чл.259 ал.1 от ГПК въззивна жалба от ответника по делото „Ю. Б.“ АД със
седалище гр. С., чрез пълномощника му адв.В. Г., САК, с която обжалва решението изцяло.
Релевира оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по
процесуално недопустим иск. В условията на евентуалност, релевира оплаквания за
1
неправилност на обжалваното решение. Твърди, че първостепенният съд не се е произнесъл
по всички наведени от ответника с отговора на ИМ възражения за процесуална
недопустимост на предявеният иск на няколко самостоятелни основания: 1/ искът не е
насочен спрямо носителя на отричаното спорно субективно материално право, т.е. не е
насочен срещу пасивно процесуално легитимирана страна. Твърди, че с договор за цесия от
21.12.2017г. „Ю. Б.“ е прехвърлила на „С. Г. Г.“ ЕАД вземането си спрямо ищеца АНТ. СТ.
П., по образуваното ИД №2744/2013г. по описа на ЧСИ С. Х., с рег.№ ...., с молбата за
конституиране на взискател, цесионерът е представил уведомление за цесия, поради което
ищецът е наясно кой е действителният му кредитор, което обуславя и процесуална
недопустимост на иска; 2/възражение относно дадената от съда погрешно правна
квалификация на предявения иск като такъв по чл.439 вр. чл.124 ал.1 ГПК, който е и
процесуално недопустим, поради липса на правен интерес у ищеца, предвид липса на
висящо изпълнително производство; 3/ възражение за частична недопустимост на иска,
поради липса на правен интерес у ищеца да претендира установяване на недължимост на
исковите суми в размер на 2872,85лв. просрочена лихва за периода 23.03.2011г. до
24.02.2013г.; 217,47лв. – наказателна лихва върху просрочената главница; 1127,18лв. –
разноски по издаване на ИЛ, доколкото тези суми не са обективирани в изпълнителния
титул. Развити са доводи за неправилност на обжалваното решение, с позоваване на
Решение №170/17.09.2018г. по гр. д.№2382/2017г., IV ГО, според което извършената с т.10
от ТР №2/26.06.2015г., постановено по тълк. д.№2/2018г. на ОСГТК на ВКС отмяна на
ППВС №3/18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с
т.10 от ТР №2/26.06.2015г., постановено по тълк. д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС
разрешение се прилага от тази дата. Твърди, че за едно парично вземане, докато за
събирането му има висящо изпълнително дело погасителна давност не би могла да тече до
момента от обявяването на ППВС №3/1980г. за изгубило сила. Твърди, че за периода от
постановяване на ТР №2/26.06.2015г. до подаване на ИМ, а и към настоящият момент не е
изтекла погасителна давност от пет години, на която се позовава ищеца. Моли съда, да
постанови съдебно решение, с което да обезсили обжалваното първоинстанционно такова,
като постановено по процесуално недопустим иск. В условията на евентуалност, в случай,
че искът бъде приет за процесуално допустим, моли предявеният иск да бъде отхвърлен,
като неоснователен. Претендира направените в настоящото производство разноски.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца по делото АНТ. СТ. П., чрез пълномощника му адв. М. Н. от ВТАК, с който оспорва
въззивната жалба изцяло като неоснователна и недоказана и моли да бъде отхвърлена, респ.
обжалваното решение потвърдено като законосъобразно и обосновано, постановено при
липса на допуснати процесуални нарушения, по изложени съображения. Претендира
разноски по делото, съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
В СЗ въззивникът с писмено становище, чрез пълномощника си адв.Г. от САК,
подържа въззивната жалба и моли да бъде уважена на изложените в нея основания.
В СЗ въззиваемата страна, чрез пълномощника си адв. М. Н. от ВТАК, поддържа
2
подадения писмен отговор на въззивната жалба и моли въззивната жалба да бъде отхвърлена
като неоснователна и недоказана, респ. първоинстанционното решение потвърдено изцяло.
Претендира направените във въззивното производство съдебни разноски за заплатено адв.
възнаграждение, съгласно представен с отговора на въззивната жалба списък по чл.80 ГПК,
В. окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и
след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е валидно. Същото е и
допустимо, като постановено по процесуално допустим иск.
При проверка за неговата правилност по реда на чл.269 изр.2 от ГПК в предметните
предели, очертани във въззивната жалба, въззивният съд приема за установено следното:
Предмет на разглеждане по делото пред Районен съд – В. Т. е бил предявен на
17.09.2020г. от АНТ. СТ. П., чрез пълномощника му адв. М. Н. от ВТАК, против „Ю. Б.“ АД
със седалище гр. С. отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 вр.
чл.124 ал.1 ГПК за установяване недължимост на исковите суми, за които против ищеца е
издаден ИЛ по Ч.гр. д.№724/2013г. по описа на ВТРС, въз основа на заповед по чл.417 ГПК,
за които е било образувано ИД №20138630402744 по описа на ЧСИ С. Х. с рег.№ ..... с район
на действие СГС, поради изтекла погасителна давност. В ИМ са изложени твърдения, че по
ИД на 05.10.2013г. е наложен запор на банкови сметки на длъжника П. в няколко банки в
страната, които от своя страна са депозирали отговори, че длъжникът – ищец няма открити
сметки, респ., че не са налични парични средства, след която дата по изп. дело не са
предприети никакви принудителни изпълнителни действия спрямо ищеца и не са отправени
искания за предприемане на такива, поради което вземанията за исковите суми за главница и
лихви са погасени по давност, която погасителна давност за вземанията е започнала да тече
на 05.10.2013г. и е изтекла на 05.10.2018г., т.е. преди предявяване на ИМ в съда.
Претендирал е разноски.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор ответникът „Ю. Б.“ АД, чрез
пълномощника си адв.В. Г. – САК е релевирал възражение за процесуална недопустимост на
предявеният иск по чл.439 ал.1 ГПК на три самостоятелни основания с искане за оставянето
му без разглеждане и прекратяване на производството, а при условията на евентуалност е
оспорил иска по същество като неоснователен и недоказан с доводи и на основанията,
възпроизведени и във въззивната жалба. Претендирал е разноски.
Правно – релевантните за спора факти, изводими от събрания по делото
доказателствен материал са следните:
Против ищеца по делото АНТ. СТ. П. са издадени в полза на кредитора „А. Б.“ АД,
3
със седалище Р. Г., действащо чрез клон „А. Б. – клон Б.“ със седалище гр. С., ЕИК .........,
чийто правоприемник, поради прехвърляне на търговското предприятие е ответната „Ю. Б.“
АД, заповед №404/07.03.2013г. по чл.417 ГПК и ИЛ по Ч.гр.д.№724/2013г. по описа на
ВТРС за исковите суми, установяване недължимост на които, като погасени по давност,
ищецът претендира с настоящия иск по чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК, въз основа на
Извлечение от счетоводните книги на „А. Б. – К. Б.“ по Договор за потребителски кредит
№183-53/19.05.2008г. и Анекс №1/23.09.2010г. Срещу издадената заповед по чл.417 ГПК по
ЧГД №724/2013г. на ВТРС, връчена на длъжника – ищец лично на 15.11.2013г., не е
постъпило в двуседмичния срок по чл.414 ал.2 ГПК /в приложимата редакция преди изм. –
ДВ, бр.100 от 2019г./ възражение по чл.414 ал.1 ГПК и на основание чл.416 ГПК пр.1 ГПК
същата е влязла в законна сила, като паричните вземания, за които е издадена, се погасяват,
съгласно чл.117 ал.2 ЗЗД, с пет годишна давност по чл.110 ГПК.
По молба от взискателя „А. Б.“ АД, чрез „А. Б. – клон Б.“ от 20.09.2013г., въз основа
на издадения ИЛ по ЧГД №724/2013г. на ВТРС, за принудително събиране на исковите
суми е образувано против ищеца ИД №20138630402744 по описа на ЧСИ С. Х., с рег. № .....
с район на действие СГС, с която молба за образуване на ИД взискателят е посочил
изпълнителен способ – запор на банкови сметки и е възложил на ЧСИ правомощията по
чл.18 ал.1 ЗЧСИ, вкл. и да определя изпълнителния способ. На 05.10.2013г. са изпратени от
ЧСИ запорни съобщения до няколко ТБ в страната, с които е наложен запор върху всички
открити банкови сметки на длъжника до размера на вземанията по ИЛ от 07.03.2013г. по
ЧГД №724/2013г. на ВТРС , като от третите задължени лица – ТБ са получени отговори, че
длъжникът А.П. не е клиент на О. б. АД, Банка Д. ЕАД, Ц. АД, Р. България ЕАД, П. АД,
респ. че липсват авоари в банковите му сметки, открити в „О.“ АД и в „У. Б.“ АД, което
последно уведомление до ЧСИ от третото задължено лице „У. Б.“ АД е с вх.№ от
24.10.2013г. ПДИ от 08.11.2013г. е връчена на длъжника лично на 15.11.2013г. В рамките на
двугодишния срок по чл.433 ал.1 т.8 ГПК взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия, поради което по молба от длъжника от 14.03.2018г., с
Постановление от 15.03.2018г. ЧСИ е констатирал настъпилото прекратяване на
изпълнителното производство на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, което е връчено на
взискателя на 20.03.2018г. и на длъжника на 09.04.2018г.
След издаване на заповедта по чл.417 ГПК и ИЛ по ЧГД №724/2013г. на ВТРС и след
образуване на ИД №20138630402744 по описа на ЧСИ С. Х., кредиторът – взискател „А. Б.“
АД, чрез „А. Б. – клон Б.“ по силата на Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от
21.12.2017г. и Приложение №1/21.12.2017г. към него цедира процесните вземания срещу
ищеца за исковите суми, произтичащи от договор от 23.09.2010г., в полза на цесионера „С.
Г. Г.“ ООД, като последния от своя страна цедира вземането по силата на Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.04.2018г. в полза на „А. с. в." ЕАД гр. С.,
като уведомленията от 02.07.2018г. за двете осъществени цесии не са връчени редовно на
длъжника до датата на предявяване на настоящата ИМ, тъй като, видно от отбелязването от
„Б. п.“ ЕАД от 30.07.2018г. са непотърсени.
4
С молба от 21.09.2018г. по ИД №2744/2013г. по описа на ЧСИ С. Х. с район на
действие СГС цесионерът по втората цесия – „А. с. в.“ ЕАД гр. С., закупил вземането по
ИД, е поискал конституирането му като взискател по ИД на основание чл.429 ГПК, като с
молбата за конституирането му като взискател е посочил и изпълнителен способ – налагане
на запор на последнто откритата банкова сметка на длъжника, както и е оттеглил
възлагането на ЧСИ по чл.18 от ЗЧСИ. По ИД са налични писмени доказателства за двете
осъществени цесии и уведомленията до длъжника по чл.99 ал.4 ЗЗД. По молбата от
цесионера „АСВ“ ЕАД от 21.09.2018г. за конституирането му като взискател по ИД, с
посочен изпълнителен способ, липсва произнасяне от ЧСИ, като не са предприети и
действия за принудително изпълнение. С молба от 30.10.2018г. по ИД №2744/2013г. по
описа на ЧСИ С. Х. цесионерът „А.“ ЕАД е поискал връщане в оригинал на ИЛ по
горепосоченото ИД, който му е предаден, съгласно Приемо - предавателен протокол от
11.04.2019г. В полза на „А.“ ЕАД е издадено удостоверение изх.№18603/04.04.2019г. от
ЧСИ, че последното валидно изпълнително действие по ИД №20138630402744 по описа на
ЧСИ С. Х. е извършено на 24.10.2013г.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:
Доколкото ищецът, в качеството му на длъжник, оспорва чрез настоящия иск
изпълнението с твърдения за несъществуване на изпълняемото право, поради погасяването
му по давност, то предмет на делото е отрицателен установителен иск с правно основание
чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК за установяване недължимост на исковите суми, като
погасени по давност, и оплакванията на въззивника за неправилно дадена от
първоинстанционният съд правна квалификация на спорното право, наведени и за първи път
във въззивната жалба, а от там и за нарушено негово право на защита, са неоснователни. На
основание чл.439 ал.2 ГПК, искът на длъжника може да се основава само на факти,
настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. В процесният случай позоваването от ищеца на недължимост на
вземането е на основание изтекла погасителна давност, т.е. основава се на факти, настъпили
след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, което обуславя, редом с наличието на правен интерес у ищеца,
процесуална допустимост на предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК.
Наведените в процеса от ответника /въззивник/ с писмения отговор на ИМ
възражения за процесуална недопустимост на предявеният иск по чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1
ГПК на три самостоятелни основания, възпроизведени и във въззивната жалба, са
неоснователни, поради което и обжалваното първоинстанционно решение е допустимо, като
постановено по процесуално допустим иск.
Действително, надлежен ответник по предявен отрицателен установителен иск е
носителя на отричаното спорно субективно материално право. В процесният случай обаче,
предявяването на иска против кредитора, в чиято полза е издаден ИЛ, въз основа на
заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и първоначален взискател, а не против
5
цесионера по последващата втора цесия от 23.04.2018г. – „А.“ ЕАД гр. С., не води до
недопустимост на предявеният отрицателен установителен иск, поради липса на надлежна
пасивна процесуална легитимация на ответника, доколкото, противно на твърденията на
въззивника, уведомленията за осъществените цесии не са редовно връчени на длъжника –
ищец до предявяване на настоящия иск, а съгласно чл.99 ал.4 ЗЗД прехвърлянето има
действие спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния
кредитор. Съобщаването на длъжника за цесиите би могло да бъде осъществено и в хода на
процеса с връчването на ИМ и приложенията към нея по реда на чл.131 ал.1 ГПК и
съобразено от съда по чл.235 ал.3 ГПК, но в процесният случай към писмения отговор на
ИМ не е приложено уведомлението до длъжника за втората по – късно осъществена цесия от
23.04.2018г., поради което не е налице съобщаване на длъжника по смисъла на чл.99 ал.4
ЗЗД, което да бъде зачетено от съда на основание чл.235 ал.3 ГПК. Принципната
възможност длъжникът да се запознае преди предявяване на настоящия иск с наличните по
изпълнителното дело данни за осъществените две цесии на процесното вземане и съобщения
за това до длъжника, не съставлява съобщаване на последния от предишния кредитор на
прехвърлянето на вземането по смисъла на чл.99 ал.4 ЗЗД. Дори и да се приеме, че
прехвърлянето на вземането е съобщено на длъжника – ищец в хода на настоящия процес с
връчването на ИМ и приложенията към нея по реда на чл.131 ал.1 ГПК, то на основание
чл.226 ал.1 ГПК делото следва своя ход между първоначалните страни, като на основание
чл.226 ал.3 ГПК постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и
спрямо приобретателя. Като аргумент за процесуална допустимост на предявеният иск по
чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК против първоначалния взискател е и обстоятелството, че
промяната на страните в изпълнителното производство не заличава изпълняемото право, то
продължава да съществува, и да е обект на принудително изпълнение, предмет на
образувано изпълнително дело. При конституирането на нов взискател, на мястото на
стария, ИД е висящо между конкретни страни, а като правна последица от уважаване на иска
по чл.439 ГПК е отричане на самото изпълняемо право и съответно прекратяване на
изпълнението, т.е. прекратяване на изпълнението и срещу цедента, който е инициирал това
производство, следователно ищецът има правен интерес от предявяване на настоящият иск
срещу първоначалния взискател. /Решение №209/28.11.2018г. по гр.д.№2530/2017г. на ВКС,
I т.о./.
Неоснователно е възражението на въззивника за недопустимост на предявеният иск и
на второто наведено основание – поради липса на висящо изпълнително производство към
датата на предявяване на иска. Действително, към датата на предявяване на настоящата ИМ,
ИД №2744/2013г. по описа на ЧСИ С. Х. е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК,
което прекратяване е констатирано с Постановление на ЧСИ от 15.03.2018г. Предявеният от
ищеца отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 от ГПК
обаче е процесуално допустим, независимо от липсата на висящо изпълнително
производство за събиране на вземането към момента на предявяването му. Трайната съдебна
практика, на която се позовава и ищецът /въззиваема страна/, приема, че предявяването на
6
установителен иск за погасяването на вземане, за което е издаден изпълнителен лист, е
допустимо, независимо дали за събирането на това вземане има висящо изпълнително
производство. Правната сфера на ищеца се явява накърнена и само въз основа на
съществуващия в полза на кредитора /бивш взискател/ изпълнителен титул, който
материализира вземане, отричането на което, въз основа на факти, настъпили след
приключване на производството, в което е издадено изпълнителното основание, ищецът има
интерес да установи с оглед упражняване на други свои имуществени или неимуществени
права. Достатъчен е безспорният интерес на ищеца от осуетяване възможността за
иницииране на ново изпълнително производство. /Така, Определение №410/20.09.2018г. по
ч.гр.д.№3172/2018г. на ВКС, IV гр.д., Определение №513/24.11.2016г. по ч.т.д.
№1660/2016г. на ВКС, ТК, I отд./.
Неоснователно е и възражението на въззивника за частична процесуална
недопустимост на предявеният иск по чл.439 ал.1 ГПК на третото наведено основание,
доколкото, противно на твърденията му, исковите суми в размер на 2872,85лв. просрочена
лихва за периода 23.03.2011г. до 24.02.2013г.; 217,47лв. – наказателна лихва върху
просрочената главница; 1127,18лв. – разноски по издаването на изпълнителния лист, чиято
недължимост, поради погасяване по давност, ищецът претендира да се установи в процеса,
са обективирани в ИЛ, издаден въз основа на заповедта по чл.417 ГПК, издадена по ЧГД
№724/2013г. по описа на ВТРС.
Разгледан по същество предявеният иск по чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК се явява
неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен изцяло, доколкото съдът
приема, че вземането на ищеца за исковите суми не е погасено, поради изтекла обща
петгодишна погасителна давност.
В процесният случай заповедта за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК по ЧГД
№724/2013г. на ВТРС е редовно връчена лично на длъжника по ИД, редом с ПДИ от
08.11.2013г., на 15.11.2013г., срещу нея не е подадено от длъжника възражение в
двуседмичният срок по чл.414 ал.2 ГПК /съгласно приложимата му редакция от преди изм. –
ДВ, бр.100 от 2019г./, поради което и на основание чл.416 пр.1 ГПК заповедта по чл.417
ГПК е влязла в законна сила на 30.11.2013г. Съгласно трайно установената съдебна
практика, влязлата в сила заповед за изпълнение формира СПН и установява с обвързваща
страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за подаване на
възражение, поради което и установеното с нея парично вземане, съгласно чл.117 ал.2 ЗЗД,
се погасява с изтичане на общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД.
В процесният случай, ИД №2744/2013г. по описа на ЧСИ С. Х. с район на действие
СГС за събиране на вземането по ИЛ, изд. по ЧГД №724/2013г. на ВТРС, е образувано по
молба на взискателя на 20.09.2013г., т.е. при действието на Постановление №3/18.11.1980г.,
Пленум на ВС, с което е дадено тълкуване, че образуването на изпълнителното
производство прекъсва давността, а докато трае изпълнителното производство давност не
тече. С т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк. д.№2/2013г., ОСГТК на ВКС, е прието, че
Постановление на Пленума на ВС №3/1980г., следва да се счита изгубило сила, дадено е
7
противоположно разрешение, като е прието, че в изпълнителното производство давността се
прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва
да тече нова давност, но давността не се спира. С Решение №170/17.09.2018г. по гр.д.
№2382/2017г. на ВКС, IV гр.о., на което се позовава и въззивника, е даден отговор на
правния въпрос, по който касационното обжалване е допуснато, че извършената с т.10 от ТР
№2/26.06.2015г., постановено по тълк. д.№2/2013г. на ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС
№3/18.11.1980г. поражда действие от датата на обявяването на ТР, като даденото с т.10 от
ТР №2/26.06.2015г., постановено по тълк. д.№2/203г. на ОСГТК разрешение се прилага от
тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производства, но не и към тези, които са приключили преди това. Въззивният съд възприема
разрешението, дадено с цитираното Решение №170/17.09.2018г. по гр.д.№2382/2017г. на
ВКС, IV гр.о., както и с Решение №51/21.02.2019г. по гр. д.№2917/2018г. на ВКС, IV гр.о.,
че извършената с т.10 от ТР №2/26.06.2015г., постановено по тълк. д.№2/2013г. на ОСГТК
на ВКС, отмяна на ППВС №3/18.11.1980г. поражда действие занапред от датата на
обявяването на ТР, а няма обратно действие, поради което до 26.06.2015г. давността по
отношение на исковите суми, съгласно издадения против ищеца ИЛ по ЧГД №724/2013г. на
ВТРС, е била спряна по силата на самия факт, че за тяхното събиране е образувано
изпълнително производство. На основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, изпълнителното
производство се прекратява, поради т.н. перемпция, ако взискателят не поиска
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на
делата за издръжка, като прекратяването по силата на т.н. перемпция настъпва по силата на
закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти
/обжалването е без значение за момента на настъпването на ефекта/ /ТР №2/26.06.2015г. по
тълк. д.№2//2013г., ОСГТК на ВКС/. Двугодишният срок за перемпция започва да тече от
първия момент, в който не се осъществява изпълнение /включително доброволно, напр. по
постигнато споразумение между страните/, т.е. осъществяването на всички поискани
способи е приключило /успешно или безуспешно/ или поисканите не могат да се
осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е
внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото
прилагане. /така Решение №37/24.02.2021г. по гр. д.№1747/2020г., Г.К., IV г.о./. В
процесният случай осъществяването на поискания от взискателя изпълнителен способ с
молбата по чл.426 ал.1 ГПК – запор на банкови сметки на длъжника, открити в ТБ в
страната, е приключило безуспешно на 24.10.2013г., когато е получено по ИД писмо вх.
№54411/24.10.2013г. от „У. Б.“ АД, че дължимите суми не могат да бъдат преведени, поради
липса на авоар, считано от когато тече двугодишният срок за перемпция по чл.433 ал.1 т.8
ГПК, изтекъл на 24.10.2015г., считано от която дата изпълнителното производство по ИД
№2744/2013г. по описа на ЧСИ С. Х. е прекратено по силата на закона на основание чл.433
ал.1 т.8 ГПК, поради т. нар. перемпция. Следователно, ИД №2744/2013г. по описа на ЧСИ С.
Х. е било висящо към дата 26.06.2015г. на постановяване на ТР №2/26.06.2015г. по тълк. д.
№2/2013г., ОСГТК на ВКС и даденото с него разрешение, че в изпълнителното
8
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от
момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира, следва да се
прилага от тази дата – 26.06.2015г., считано от която 5 годишната давност за процесните
вземания е продължила да тече. Съгласно разпоредбата на чл.116 б.“в“ ЗЗД, по изричната
разпоредба на закона, давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение. Съгласно т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по тълк. д.№2//2013г., ОСГТК на ВКС,
чието разрешение се прилага от датата на обявяването на ТР – 26.06.2015г., при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие,
изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ
прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната
разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие по
принудително изпълнение.
Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни
института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за
давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици:
давността изключва принудителното изпълнение /но пред съдебния изпълнител длъжникът
не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете/, а перемпцията не
го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение,
но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. /така Решение №37/24.02.2021г.
по гр. д.№1747/2020г., Г.К., IV г.о./. В процесният случай, след настъпилото на 24.10.2015г.
прекратяване на ИД, поради перемпция на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, с молба от
21.09.2018г. по ИД №2744/2013г. по описа на ЧСИ С. Х. цесионерът на процесното вземане
„А.“ ЕАД е поискал конституирането му като взискател по ИД, както и е отправил искане за
прилагане на изпълнителен способ – налагане на запор на последно откритата банкова
сметка на длъжника, по която молба липсва нарочно произнасяне от ЧСИ. Както е прието в
Решение №37/24.02.2021г. по гр. д.№1747/2020г., Г.К., IV г.о., когато по изпълнителното
дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, какъвто е
именно процесният случай, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания
нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че
съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително
дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността
независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е
образувал ново дело. Във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен
способ. Необразуването на ново изпълнително дело, както в случая, с нищо не вреди на
кредитора, нито ползва или вреди на длъжника. В чл.116 б.“в“ ЗЗД е изрично установено
правилото, че давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение обаче може да предприеме
само съдебният изпълнител /или друг орган на принудително изпълнение – публичен
изпълнител, синдик, съд по несъстоятелността/ и то прекъсва давността. Но давността е
9
свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова,
ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е
предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не
зависи от волята на кредитора, какъвто е процесният случай, давността се счита прекъсната
с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по
указание на органа на изпълнителното производство /в този смисъл Решение
№37/24.02.2021г. по гр. д.№1747/2020г., Г.К., IV г.о./.
В процесният случай, искането от цесионера „А.“ ЕАД с молбата от 21.09.2018г. за
конституирането му като взискател по ИД и за прилагане на определен изпълнителен способ
– запор на последно откритата банкова сметка на длъжника, е направено своевременно в
рамките на петгодишния давностен срок за процесното вземане, който тече от 26.06.2015г.,
но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган - ЧСИ преди изтичането
на давностният срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, то давността се
счита прекъсната с искането от кредитора от 21.09.2018г., като на основание чл.117 ал.1
ЗЗД, от прекъсването на давността започва да тече нова петгодишна давност, която не е
изтекла нито към датата на предявяване на ИМ в съда /17.09.2020г./, нито към датата на
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция /с оглед чл.235 ал.3 ГПК/,
поради което процесното вземане на ответника за исковите суми не е погасено по давност и
доколкото не се доказва твърдяното от ищеца основание за недължимост на исковите суми,
за които против ищеца е издаден ИЛ по ЧГД №724/2013г. на ВТРС, въз основа на заповед
по чл.417 ГПК, предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1
ГПК вр. чл.124 ал.1 ГПК се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде
отхвърлен изцяло.
Поради несъвпадение в правните изводи на двете инстанции, първоинстанционното
решение следва да бъде отменено като неправилно, вместо което постановено друго, с което
предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 ГПК вр. чл.124
ал.1 ГПК бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен и недоказан.
По разноските:
Изходът по спора налага преразглеждане на отговорността на страните за съдебни
разноски за първоинстанционното производство.
С оглед изхода на делото, на ищеца не се следват съдебни разноски за
първоинстанционното производство и претенцията му за разноски следва да бъде
отхвърлена.
На основание чл.78 ал.3 ГПК ответникът също има право да иска заплащане на
направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Претенцията на
ответника за съдебни разноски за първоинстанционното производство следва да бъде
отхвърлена, доколкото по делото липсват доказателства ответникът да е направил /да е
заплатил/ разноски за претендирано адв. възнаграждение от 1036лв. Издадената от Адв.
дружество „Г. и П.“ фактура №408/22.10.2020г. за процесуално представителство на
10
ответника за първоинстанционното производство на стойност 1032лв. е с получател не
ответника по спора, а трето за спора лице – цесионера „А.“ ЕАД.
Независимо от изхода по спора, на въззивника за въззивното производство не следва
да бъдат присъдени съдебни разноски, доколкото от една страна по делото липсват
доказателства да са направени /заплатени/ такива от въззивника за адвокатско
възнаграждение, а от друга страна направените разноски за внесена ДТ от 299,72лв. за
въззивно обжалване не са от въззивника, а са направени /заплатени/ от трето за спора лице –
„С. Г. Г.“ ЕАД.
С оглед уважаване на въззивната жалба, на въззиваемата страна не се следват
съдебни разноски за въззивното производство.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.2 от ГПК, В. окръжен съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №10/06.01.2021г., постановено по Гр.д.№2199/2020г.
по описа на РС – В. Т., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от А. С. П., с ЕГН **********, с настоящ адрес с.
Л., общ. В. Т., чрез пълномощник адв. М. Н. от ВТАК, против „Ю. Б.“ АД със седалище и
адрес на управление гр. С., р-н В., бул. “О. п.“ №260, с ЕИК ........, отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 ал.1 вр. чл.124 ал.1 ГПК за приемане за
установено спрямо ответника, че ищецът не му дължи сумата от 10 088,53лв. – главница,
ведно със законната лихва, считано от 04.03.2013г. до окончателното й изплащане; 2
872,85лв. – просрочена лихва за периода от 23.03.2011г. до 24.02.2013г., 217,47лв.-
наказателна лихва върху просрочена главница за периода от 23.10.2011г. до 25.02.2013г.,
680,04лв. – наказателна лихва върху просрочена лихва за периода от 23.04.2011г. до
25.02.2013г., дължими по извлечение от счетоводните книги на банката по Договор за
потребителски кредит №183 – 53/19.05.2008г. и Анекс №1/23.09.2010г., както и сумата от 1
127,18лв. – разноски, съгласно заповед №404/07.03.2013г. за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист по ЧГД
№724/2013г. по описа на РС – В. Т., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
Решението подлежи на касационно обжалване от страните при наличие на
предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК в едномесечен срок от връчването му, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11
12