Разпореждане по дело №188/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. във вр. чл. 310 и сл. от ГПК.

С Решение № 87/28.06.2010 г., постановено по реда на бързото производство по Г. д. № 139/2010 г., Момчилградският районен съд е отхвърлил предявените от А. А. И. от Г. М. обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ (в диспозитива на обжалваното решение е посочено чл. 344, ал. 1, т. и 3, което настоящият съдебен състав счита за явна фактическа грешка от техническо естество) против „А. – Б.” Е., Г. М.. Освен това ищецът е осъден да заплати сумата от 600 лева разноски по делото. Срещу така постановения първоинстанционен съдебен акт е подадена въззивна жалба от ищеца А. И.. В жалбата са изложени съображения, които по съществото си имат характер на такива за противоречие на обжалваното решение с материалния закон и необоснованост. Наведен е довод в смисъÙ, че първата съдебна инстанция не е взела предвид това, че при постановяване на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание работодателят не е определил тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които то е извършено, както и поведението на наказаното лице – дали то е виновно. Релевирано е твърдение, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал деянието, предмет на заповедта, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните по делото, като тежко дисциплинарно нарушение, че не е взел предвид това, че за нарушението „производство на некачествена продукция” законодателят е предвидил друго наказание в чл. 187, ал. 1, т. 7 от КТ, че наказанието „дисциплинарно уволнение” не е сред предвидените в чл. 187 от КТ; застъпва се становището, че за да е налице хипотезата по чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ („други тежки нарушения на трудовата дисциплина”), е необходимо да е имало предходни дисциплинарни нарушения, а на въззивника предходни дисциплинарни наказания не са налагани. Твърди се още, че районният съд не е преценил правилно събраните доказателства във връзка с дадените от въззивния жалбоподател обяснения пред работодателя. Излага се становището, че е допустимо в едно шивашко предприятие, в каквото е работела А. А., всеки един работник да има наличие на определено количество произведена некачествена продукция, сочи се в тази връзка разпоредбата на чл. 204 от КТ, като се твърди още, че на въззивния жалбоподател незаконосъобразно е била удържана от работодателя сумата от 240 лева във връзка с произведена некачествена продукция. Релевира се довод за противоречие на процесната заповед за налагане на дисциплинарно наказание „Уволнение” с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ и по-специално – липса на посочено време на извършване на нарушението и непосочване на количеството на произведената некачествена продукция. Излагат се и съображения за това, че към момента на уволнението А. И. е била бременна в трети месец, което е било известно на отговорника на цеха, видно от свидетелските му показания пред първата инстанция, поради което е налице и нарушение на чл. 333, ал. 5 от КТ, доколкото не е било поискано предварително разрешение от Инспекцията по труда (сочи се, че това е достатъчно основание уволнението да бъде признато за незаконно, без да се разглежда спорът по същество). Въз основа на горните доводи е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да бъдат уважени предявените пред районния съд искове. Прави се и искане за присъждане на разноски.

В законоустановения срок е постъпил отговор на така подадената въззивна жалба от страна на въззиваемото дружество. Изложено е становище за неоснователност на жалбата и за противоречие на последната с изискванията на процесуалния закон. Сочи се това, че разпоредбата на чл. 187 от КТ посочва чрез изброяване видовете нарушения на трудовата дисциплина, а не видовете дисциплинарни наказания. Излага се твърдения, че в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ не е необходимо да са били извършени други предходни дисциплинарни нарушения. Възразява се срещу твърденията на въззивника относно оценката на доказателствата по делото (досежно обясненията на работника А. И., дадени пред работодателя). Възразява се и срещу твърдението, изложено във въззивната жалба, за липса на реквизити на процесната заповед; твърди се, че в заповедта е посочено конкретното нарушение, както и доказателствата за него. Сочи се още, че едно от посочените доказателства представляват обяснение на А. И., което е дадено от нея във връзка с извършено на 07.04.2010 г. дисциплинарно нарушение, като в самото обяснение е направено признание на нарушението; твърди се, че това обяснение е дадено непосредствено след извършване на нарушението на същата дата (07.04.2010 г.), като се посочва още, че това писмено доказателство (обяснението) не е оспорено от въззивника. Възразява се и срещу твърдението за нарушение по чл. 333, ал. 5 от КТ, доколкото такова твърдение не е било релевирано в исковата молба по делото, а е било твърдяно от процесуалния представител на ищеца (въззивния жалбоподател) по-късно, в съдебно заседание, без да се посочат причините, поради които това не е направено в исковата молба. Във връзка с горното се прави искане въззивния съд да потвърди обжалваното решение на РС – М..

В съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят, чрез процесуалния си представител, поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения. Иска присъждане на разноски. В същото съдебно заседание въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата.

В представена по реда на чл. 149, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК пред въззивната инстанция писмена защита въззивният жалбоподател, чрез процесуалния си представител, излага практически същите мотиви в подкрепа на релевираните във въззивната жалба твърдения, които вече са изложени в жалбата. В представена също така по реда на чл. 149, ал. 3 вр. чл. 273 от ГПК пред въззивната инстанция писмена защита въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител, доразвива доводите, застъпени в отговора на исковата молба; прави искане и за присъждане на разноски.

Въззивният съд, след като извърши проверка по реда на чл. 269, изр. 1 от ГПК, намира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо. Същото обаче се явява частично неправилно.

По настоящото дело от фактическа страна се установява следното:

Съгласно трудов договор от 18.09.2007 г. (с посочена дата за постъпване на работа – 19.09.2007 г.) между ищеца – като работник - и ответника – като работодател (с посочен БУЛСТАТ **********) - А. А. И., ЕГН *, е била назначена на длъжност „стажант-шивачка” с място на работа шивашки цех в Г. М., с уговорено трудово възнаграждение 180 лева. Уговорено е, че допълнителното възнаграждение се определя на 0,8 % за всяка навършена година трудов стаж, както и че месечното трудово възнаграждение се определя съгласно вътрешните правила за организация на работната заплата; отбелязано е писмено изявление на А. И., че е запозната с Вътрешния правилник за организация на работната заплата на продуктивния персонал в „А. Б.” Е..

С допълнително споразумение към трудовия договор между ищеца и ответника от 05.03.2008 г., считано от 07.03.2008 г. И. е преназначена на длъжност „шивачка” с месечно трудово възнаграждение съгласно Правилника за организацията на работната заплата на продуктивния персонал в „А. Б. Е.” – М.” (същият, със срок на действие считано от 01.12.2007 г., е наличен по делото, като за основна заплата е отбелязано 220 лева – при неизпълнение на установената минимална заработка и при коректно отработени дни, а като базисен размер за начисляване на премии при заработка над установения минимум – 100 лева). В графа „За другите условия на трудовия договор:” е отбелязано „Акордна система на заплащане съгласно основен трудов договор”.

В допълнително споразумение към трудовия договор между ищеца и ответника от 28.01.2009 г., считано от 01.01.2009 г., в графа (т. 5) „За месечно трудово възнаграждение:” е посочено: Система на нормено заплащане съгласно Правилника за организацията на РЗ на продуктивния персонал в „А. Б.” Е. – М.”. В т. 6 е уговорено, че допълнителното трудово възнаграждение се определя на 0,6 % за всяка навършена година трудов стаж и се начислява и изплаща ежемесечно.

Съгласно приложения Вътрешен правилник за организацията на работната заплата на продуктивния персонал в „А. Б.” Е. М., със срок на действие считано от 01.01.2009 г., системата на норменото заплащане при работници на постоянен трудов договор е определено като 240 лева основна заплата – размер при неизпълнение на установената минимална заработка, при коректно отработени дни, като по-долу са определени размерите в зависимост от процента заработка, когато той е над 75.

Видно от обяснение с дата 14.04.2010 г. до управителя на „А. Б.” Е., Г. М., с вх. № 83/14.04.2010 г., от Р.К.А., на длъжност „пом. Г. отговорник”, на 07.04.2010 г. същата е установила проблем при 426. Посочено е, че е сменено краче, както и че шивачката не е работила по установения метод на работа и има масов дефект (насечено от смененото краче).

Видно от обяснение до управителя на „А. Б.” Е., Г. М. с вх. № 82/12.04.2010 г., от А. А. И., перс. № 426, последната моли да бъде извинена за масовия дефект, който е допуснала поради невнимание и заявява, че ще се постарае занапред да не се повтори.

Съгласно протокол за установена дефектност/брак от дата 07.04.2010 г., подписан и от „Пом. групов отговорник по качеств¯ – шевно” Р. А., както и от „Главен отговорник по качеството – шевно” М. А., е установена дефектност в общо 178 артикула от две партиди с отбелязана причина „насечено / дупки по основния плат – при шиене”, при посочена операция – „100100 двуиглов подгъв”, с отбелязан оператор (фамилия и перс. №) „426 И.”.

С приложената (процесната) Заповед № 119/15.04.2010 г., издадена от ръководител С. П., с подпис от името на този ръководител и с печат на „А. Б.” Е., на ищеца А. А. И. е наложено дисциплинарно наказание „Уволнение”, като на основание чл. 326, ал. 2, т. 6 от КТ, считано от 16.04.2010 г., е прекратено трудовото правоотношение с И.. В мотивировъчната част на заповедта е посочено, че същата се издава на основание чл. 190, ал. 1, т. 7 вр. чл. 188, т. 3 от КТ – други тежки нарушения на трудовата дисциплина – произвеждане на некачествена продукция и допуснат масов дефект; посочено е и това, че заповедта се издава и въз основа на обяснения с вх. № 82/12.04.2010 г. и с вх. № 83/14.04.2010 г. Със същата заповед е определено на уволняваното лице да се изплати обезщетение по чл. 224, ал. 1 от КТ за неизползван платен отпуск за 2009 г. – 2010 г. за 9 дни в размер на 163,62 лева. Съгласно заповедта А. И., на основание чл. 221, ал. 2 от КТ, във връзка с допуснат масов дефект, се задължава да заплати обезщетение в размер на 240 лева. Отбелязано е, че заповедта е връчена на уволняваното лице на 15.04.2010 г. (фигурира подпис от името на същото лице).

Видно от Декларация при прекратяване на трудовите правоотношения от 15.04.2010 г. ищецът е декларирал, че е съгласен обезщетението, което дължи по чл. 221, ал. 2 от КТ да бъде удържано от трудовото му възнаграждение за месец април 2010 г. и ако така начислената сума не достига, ще довнесе разликата. От същата дата е налице и друга декларация с декларатор ищеца, в която между другото е деклариран и отказ от претенции срещу работодателя, включително искови.

В приложената трудова книжка на ищеца е отбелязано, че същата е била в трудово правоотношение с „А. Б.” Е., М., от 19.09.2007 г., като до 07.03.2008 г. е била на длъжност „стажант-шивачка”, а след тази дата е била на длъжност „шивачка”; за втория период е отбелязано основно трудово възнаграждение 100 лева гарантиран размер + премия. След отбелязването на прекратяването на правоотношението с „А. Б.” Е. – от дата 16.04.2010 г. - липсва отбелязано друго трудово правоотношение.

Видно от приложената ведомост за работната заплата на ищеца през месец април 2010 г. на И. са начислени като трудово плащания по трудовото й правоотношение с ответното дружество общо 275,51 лева (удръжките са в размер на 282,40 лева), от които 108,00 лева за 9 отработени дни (основна заплата), 3,89 лева за прослужено време и 163,62 лева обезщетение по реда на чл. 224 от КТ. Във ведомостта е отбелязано, че трудовият стаж на работника е 6 години, 7 месеца и 12 дни.

Съгласно показанията на св. Р. А., същата работи като групов отговорник в „А. Б.”. Трудовото правоотношение на ищеца А. И. било прекратено заради допуснат от нея масов дефект (когато много бройки от цялата партида са дефектни и не подлежат на поправка). Работникът не дал никакви обяснения, не могъл да обясни защо се е получило така. В предприятието имало метод на работа и при проблем с машината работникът следвало да докладва на груповия отговорник, а той вече – да уведоми механика, който следва да оправи машината. От 13 години, откакто свидетелят работел за същото дружество, не било имало случай на такъв масов дефект. От дефектните бройки не ставало нищо. Всяка шивачка си имала персонален номер. След установяването св. А. докладвала на другата свидетелка (св. М. А.), която докладвала на техническия ръководител И.. А. И. била споделяла с колежките си, че е бременна, но не го била казвала лично на св. А..

Съгласно показанията на св. М. А., главен отговорник в „А. Б.”, на 07.04.2010 г., св. А. я е уведомила за допуснат масов дефект от шивачката А.. Св. А. уведомила ръководител – „производство”, който съставил приложения по делото протокол. Бройките на дефектните стоки са тези, които са отбелязани в протокола. От 13 години, откакто свидетелят работи в „А. Б.”, не бил допускан такъв масов дефект. Шивачката не могла да даде логично обяснениe и А. й казала да напише обяснение. В производството било нормално да се допускат дефекти. Св. А. не била запозната с обстоятелството, че А. е бременна.

Настоящата съдебна инстанция изцяло кредитира посочените по-горе доказателства. Приложените по делото официални документи (трудова книжка, ведомост, заповед за налагане на дисциплинарно наказание, протокол за установена дефектност/брак и вътрешни правилници на „А. Б.” Е.), тъй като последните не са оспорени от страните и притежават съответната формална и материална доказателствена сила, поради което и следва да бъдат кредитирани. Настоящият съд кредитира и изходящите от страните трудов договор и допълнителни споразумения към него предвид това, че тези документи притежават формална доказателствена сила и то относно изявления и на двете страни по делото, без да е налице каквото и да е оспорване в тази връзка. Въззивният съд кредитира също така обяснението на работника А. И. от 07.04.2010 г., доколкото същото представлява изходящ от страната частен документ, съдържащ признание на неблагоприятни за тази страна факти; визираното обяснение притежава съответната формална доказателствена сила и авторството му не е оспорено от страните (спор съществува само относно доказателственото значение на това обяснение). Съдът кредитира и обяснението от 14.04.2010 г. на св. А., адресирано до управителя на ответното дружество, доколкото същото кореспондира с останалите доказателства по делото, не е оспорено от страните и притежава съответната формална доказателствена сила. Настоящият съдебен състав, съобразявайки и разпоредбата на чл. 172 от ГПК, кредитира изцяло показанията на разпитаните пред районния съд свидетели, доколкото същите показания, освен че са дадени под страх от наказателна отговорност, са логични, без вътрешни противоречия и противоречия с останалите доказателствени материали, кореспондират с другите доказателства по делото; в тази връзка въззивната инстанция не може да възприеме възраженията на жалбоподателя относно това, че първоинстанционният съд от една страна е кредитирал показанията на разпитаните свидетели в смисъл, че работникът А. И. не е могъл да даде смислени обяснения относно допуснатия масов дефект, а, от друга страна, е обсъдил приложеното по делото писмено обяснение от И. – заявеното от свидетелите съвсем очевидно е в смисъл, че на тях ищецът не е могъл да даде логично обяснение каква е причината за допуснатия масов дефект, а не, че въобще такива обяснения не са давани (в тази връзка - в самото писмено обяснение от А. И. също липсва някакво конкретно посочване на причината за произведената некачествена стока), като св. А. изрично е посочила, че е казала на А. И. да напише обяснения и то след като последната не била могла да даде логично обяснение на А..

На основание чл. 269, изр. 1, пр. 2 от ГПК, като се имат предвид и направените възражения от страна на ответното дружество пред първоинстанционния съд по допустимостта на предявените искове, настоящата инстанция следва по-подробно да обсъди въпроса относно допустимостта на първоинстанционното решение. Ако районният съд се беше произнесъл по недопустими искове (изцяло или частично недопустими), то това щеше да доведе до цялостна или частична недопустимост и на обжалваното решение. В случая обаче такава недопустимост не е налице. Не следва да бъде споделено становището на дружеството – ответник в смисъл, че в исковата молба липсвало посочване на ответника, срещу когото се предявявали исковете, доколкото в същата молба е посочено, че се подава срещу заповедта за уволнение. Както напълно правилно е приел районният съд, всички изискуеми от закона данни за ответника се съдържат в исковата молба, а от текста й категорично може да се извлече, че се предявяват съответните искове срещу работодателя, доколкото българското законодателство не предвижда ред за обжалване на заповеди от вида на процесната; същата заповед няма характер на публичноправен акт (например административен акт), за да може въобще да става дума за обжалването му. Въпросът, повдигнат от ответника, относно направеното искане за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ в размер на брутното трудово възнаграждение на ищеца за 6 месеца, считано от 16.04.2010 г., при положение, че искът е предявен преди изтичането на този 6-месечен период (твърдението на ответника е, че искът частично е предявен преждевременно и частично е недопустим), е въпрос по същество – по основателността на иска, а не по неговата допустимост. Липсват други обстоятелства, от които може да бъде нап­авен извод за недопустимост или пък за нищожност на обжалвания съдебен акт.

Застъпеното от страна на въззивния жалбоподател твърдение, че в хипотезата на чл. 190, ал. 1, т. 7 от КТ („други тежки нарушения на трудовата дисциплина”), е необходимо да са били налице предходни дисциплинарни нарушения, не намира каквато и да било опора в закона. Посочените в тази връзка във въззивната жалба съдебни актове, освен че не представляват задължителна съдебна практика, съвсем не са в този смисъл. Очевидно е, че едно нарушение и въобще всяка една противоправна постъпка може да се отличава със значителна тежест и без да са налице предходни правонарушения. Наличието на предходни правонарушения е само една от възможните причини нарушението да се квалифицира като тежко. Напълно възможно е с оглед характера на вината, причинените вредни последици и много други обстоятелства нарушението да има сериозна тежест, независимо че липсват предходни нарушения.

Въззивният съд е приел, че твърдението относно наличие на бременност на А. И. не е релевирано своевременно. Това обстоятелство е било известно на ищцовата страна (в този смисъл освен показанията на св. А., са и твърденията в самата въззивна жалба, доколкото там е заявено, че същото обстоятелство е било известно на отговорника на цеха). Поради изложеното настоящото обсъждане не следва да обхваща посочения въпрос.

Що се отнася до доводите на въззивника, касаещи обсъждането на доказателствения материал от страна на районния съд, то на тях вече беше даден отговор по-горе.

Становището на въззивния жалбоподател в смисъл, че процесната заповед на работодателя е издадена в противоречие с изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ обаче следва да бъде споделено. Законосъобразността на уволнението и въобще на дисциплинарното наказание, съобразно действащото към момента законодателство, не зависи само от това дали действително е налице твърдяното дисциплинарно нарушение и дали правилно е определено следващото му се дисциплинарно наказание. Законодателят е предвидил стриктни изисквания към процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, включително относно съдържанието на заповедта, с която това наказание се налага. Наистина, настоящият съдебен състав не застъпва становището, че следва да се абсолютизира формалната липса на някой от реквизитите на заповедта съгласно чл. 195, ал. 1 от КТ; в случай, че съответната информация може еднозначно да бъде извлечена от текста на заповедта или пък от друг документ, към който заповедта препраща по разбираем за адресата на тази заповед начин и с който документ този адресат е запознат, то въобще не следва да се приеме, че такъв недостатък на заповедта съществува, а дори и все пак да бъде направен извод за липса на изискуемия реквизит, то това нарушение не следва да се явява съществено; в тази връзка, макар и КТ (доколкото същият съдържа и правила с процесуален характер) да не познава понятието „съществено нарушение на процесуалните правила”, то винаги когато става въпрос за наличие на нарушение на такива правила, следва съответния решаващ орган да прецени дали това нарушение е съществено или не, тъй като самият смисъл на всяко едно процесуално правило е да дава възможност за съответното адекватно участие в конкретното производство на участниците в него и за постигане на правомерни резултати от съответното производство. Хипотезите, в които законодателят придава абсолютен характер на процесуалните нарушения (т. е. – самото им наличие влече след себе си незаконосъобразност на съответното действие), са посочени изрично в съответните нормативни актове (напр. чл. 193, ал. 2 от КТ); тези случаи са по-скоро изключение в българското право. В процесния случай обаче е налице нарушение на изискванията за законосъобразност на заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание на ищеца. Това нарушение е съществено.

Видно от текста на обсъжданата тук заповед от 15.04.2010 г., в същата липсва посочване на дата (или въобще период), когато – съгласното приетото от издаващото заповедта лице – е извършено посоченото в нея нарушение. Действително, в мотивировъчната част на същата заповед е отбелязано, че тя се издава и въз основа на обсъдените по-горе обяснения – на св. А. и на ищеца А. И. – като е посочен съответният им входящ номер. Наистина, в обяснението, изходящо от св. А. е посочено, че същата е извършила проверка на дата 07.04.2010 г. и е установила съответната дефектна продукция, произведена от шивачката А. И.. Дори като бъде оставено настрана това, че в същото обяснение визираното нарушение нито пряко, нито косвено, нито точно, нито приблизително е конкретизирано като време - може само да бъде направен извод, че най-вероятно то е извършено на 07.04.2010 г., не може да не бъде отбелязано, че няма нито доказателства, нито дори твърдения в смисъл, че със същото това обяснение, посочено в заповедта единствено като входящ номер и дата, е било запознато наказваното лице (виж в това отношение мотивите към Решение № 460/17.06.2010 г. на ВКС, III Г. О., постановено по дело № 465/2009 г. по описа на същия съд, което решение е във връзка с посоченото във въззивната жалба Решение № 154/26.09.2008 г. на ОС – Кърджали по в. Г. д. № 178/2008 г. по описа на съда). Очевидно е, че изискването на чл. 195, ал. 1 от КТ за посочване на това кога е извършено нарушението в мотивите към заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, е установено с оглед на това наказваното лице да може да получи тази информация и то още със заповедта за налагане на наказанието; за разлика от други закони, съдържащи правила с процесуален характер, КТ не урежда възможност за отстраняване на процесуално нарушение, допуснато в хода на дисциплинарното производство. Следва се да се има предвид това, че заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е именно и единствено актът, който очертава предмета на своеобразното обвинение, което се отправя спрямо работника. От друга страна, в обяснението, дадено от работника А. И., с дата 07.04.2010 г., никъде не е посочено, че признатото в същото обяснение деяние - произвеждане на дефектна продукция - е извършено на 07.04.2010 г., нито пък в самото писмено обяснение има някаква индикация, че същото е дадено непосредствено след нарушението (това – че обяснението е дадено непосредствено след извършване на нарушението - не следва и от показанията на разпитаните свидетели А. и А.). Дори обаче да се приеме, че това обяснение се отнася именно до нарушението, визирано от работодателя в заповедта за уволнение (и поради това работникът е знаел за кое именно деяние му се налага наказание, включително – кога е извършено), то в тази заповед е посочен само входящият номер на същото писмено обяснение, който е от дата – 12.04.2010 г. - 5 дни след датата на даването на самото обяснение – 07.04.2010 г. Предвид горното, отново се налага констатацията, че няма никакви доказателства, че на уволнения работник е било известно, че това - вх. № 82/12.04.2010 г. - е входящият номер, под който е заведено писменото му обяснение.

Що се отнася до приложения по делото протокол за брак, то същият нито е посочен в мотивите на процесната заповед, нито пък по делото има някакви твърдения или доказателства, че е бил сведен до знанието на ищеца към момента на самото уволнение. В този ред на мисли съдът споделя довода на въззивния жалбоподател относно това, че в заповедта не е конкретизирано нарушението и като резултат; споменаването на некачествена продукция и масов дефект представлява една обща формулировка, която не носи на лицето – адресат на заповедта – нужната информация за твърдяното от работодателя нарушение, така че работникът да може да се защити.

Налице е още един довод за това, че процесното уволнение е незаконно, релевиран във въззивната жалба, който също се споделя от настоящия съдебен състав и който намира правното си основание в разпоредбите на чл. 189, ал. 1 от КТ и – отново - на чл. 195, ал. 1 от КТ. По-специално, работодателят, отделно от обсъдения вече въпрос за момента на извършване на нарушението, не е конкретизирал в заповедта от 15.04.2010 г. деянието, което счита за тежко нарушение на трудовата дисциплина, съответно – при какви обстоятелства е извършено визираното в заповедта деяние и какво е било поведението на работника. В мотивите към въпросната заповед самото нарушение е описано като произвеждане на некачествена продукция и допуснат масов дефект. За да е налице обаче дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 186 от КТ е необходимо на първо място да е имало поведение на съответния работник или служител, което да е виновно (въпросът за вината е правен, а не фактически и на него съдът следва да отговори независимо от твърденията на страните). За да е виновно едно поведение, което може да се изрази в действие иÙи бездействие, същото следва да съдържа признаците на умисъл или непредпазливост. В последния случай (касателно непредпазливостта) е необходимо било това деецът да е предвиждал, че може да настъпят дадени негативни последици, но е имал намерение да ги предотврати, било това деецът да е имал задължение и отделно - да е могъл да предвиди, че тези негативни последици ще настъпят в резултат на неговото деяние, но не е предвидил това. В тази връзка, както от заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, така и дори от събраните впоследствие доказателства по делото, за съда не става ясно какво точно е направила или е пропуснала да направи А. И., в резултат на което е произведена некачествената продукция, съответно – е допуснат масовият дефект. Не става ясно какви точно правила (например производствени) е нарушил ищецът, което нарушение е довело до резултата – произведената некачествена продукция. В тази насока могат да бъдат направени единствено предположения като се имат предвид показанията на св. А., която също не е дала точен отговор на въпроса какво неправилно е извършила или пък какво е пропуснала да извърши И.; още повече, че тук става дума за доказателства, ангажирани едва в съдебно заседание, а съответната информация при всички положения липсва в заповедта. Не е ясно и какви са критериите за качество, за които се твърди от страна на работодателя, че не са били спазени. Изясняването на горните въпроси е от съществено значение както за относно това има ли въобще деяние от страна на наказания и виновно ли е то, каква е формата и степента на вината и въобще – при какви обстоятелства е извършено деянието. Всички тези въпроси са останали неизяснени при издаване на процесната заповед, което неминуемо води и до ограничаване на правото на защита на работника. Нещо повече, този недостатък на заповедта води и до невъзможност за съда да прецени всички обстоятелства с оглед преценката на това дали въобще е налице дисциплинарно нарушение, от кого е извършено и тежко ли е то. Посоченото тук също води до еднозначния извод, че процесното уволнение се явява незаконно.

Налага се още веднъж да бъде подчертано, че законосъобразността на уволнението съвсем не е относима единствено към въпросите дали е извършено дисциплинарно нарушение и какво наказание му се следва; спазването на предвидената от закона процедура по налагане на дисциплинарното наказание е от важно значение за законността на уволнението по смисъла на чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ и когато допуснатото нарушение е съществено, т. е. – налице е затрудняване на правото на защита на наказваното лице, това само по себе си прави уволнението незаконосъобразно. Такъв е и конкретният случай, при който работодателят е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила в хода на дисциплинарното производство, което прави уволнението незаконно.

Само за пълнота на изложението е необходимо да се добави и това, че декларираната от ищеца липса на претенции срещу ответника, включително отказ от искови претенции във връзка с прекратяване на трудовото правоотношение, не произвежда каквото и да било действие, тъй като правата на работниците и служителите, установени от законодателството на Република Б., включително правото на защита срещу уволнението, почиват на императивни правни норми.

Поради горните причини предявените пред първоинстанционния съд искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ следва да бъдат уважени изцяло, като процесното уволнение бъде признато за незаконно, заповедта, въз основа на която е наложено - отменена, а ищецът - възстановен на предишната работа. По-различен обаче е случаят с предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. Към датата на последното открито съдебно заседание (пред въззивния съд), а именно – 18.08.2010 г., от датата на процесното уволнение са изминали 4 месеца и 2 дни. От друга страна, както вече беше споменато по-горе, предявената искова претенция е за присъждане на обезщетение за 6-месечен период, през който ищецът е останал без работа поради уволнението, в размер на съответното брутно трудово възнаграждение. За оставащия период, т. е. – за бъдещо време, така предявеният осъдителен иск не може да бъде уважен, тъй като няма как да бъде присъдено обезщетение във връзка с условие, което още не се е сбъднало. От друга страна, съдът, при решаване на делото, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, трябва да вземе предвид и всички факти, които са от значение за спорното право и са настъпили след предявяване на иска, поради което и предвид липсата на релевирани твърдения и представени доказателства относно намиране на работа (понятието „работа” тук се употребява в смисъла по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ) от страна на ищеца до последния момент, в който това е било възможно – приключването на съдебното дирене пред въззивната инстанция (чл. 266, ал. 2 от ГПК), обезщетението по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ следва да се присъди именно за периода от 16.04.2010 г. до 18.08.2010 г. (т. е. – 4 месеца и 2 дни). Предвид разпоредбата на чл. 228 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ, размерът на обезщетението следва да се определи на база полученото от работника брутно трудово възнаграждение за месеца, който предхожда месеца на възникване на основанието за обезщетението; в случая тази база е полученото от А. И. брутно трудово възнаграждение за месец март 2010 г., а не за месец април (от когато е приложена ведомостта). Това е така, защото като база за определяне размера на обезщетението може да бъде ползван размерът на възнаграждението за последния месец, през който е работил съответния работник (чл. 228, ал. 1 от КТ), само когато същият работник не е работил цял месец (което в процесния случай не е така). По делото липсват доказателства за точния размер на месечното брутно трудово възнаграждение на ищеца, получено от него за месец март 2010 г., предвид това, че от страна на същия ищец е било направено доказателствено искане относно предоставяне от ответната страна на ведомост с данни към 16.04.2010 г. В такъв случай, доколкото искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът следва да приложи правилото на чл. 162, пр. 1 от ГПК и да определи размера по своя преценка; в случая за определяне на размера на трудовото възнаграждение, което ще послужи като база за определяне размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ, а оттам и размера на иска, който подлежи на уважаване, не са необходими специални знания от кръга на посочените в чл. 195, ал. 1 от ГПК, а документи, каквито доказателства съдът не може да изисква служебно. Така се стига до извода, че базата за определяне на размера на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е уговореното минимално (гарантирано) трудово възнаграждение, което е следвало да получи работника А. И. за месец март 2010 г., а именно – 240 лева или основната заплата за отработеното време, плюс сумата от 8,64 лева – допълнително трудово възнаграждение с постоянен характер, изчислено на база 0,6 % от възнаграждението в размер на 240 лева месечно за всяка навършена година трудов стаж при навършени 6 години такъв стаж (трудовите възнаграждения са съгласно посочените по-горе допълнително споразумение от 28.01.2009 г. между страните към сключения между тях трудов договор и „Правилник за организацията на работната заплата на продуктивния персонал в „А. Б.” Е., М.” със срок на действие считано от 01.01.2009 г.); необходимо е да се има предвид това, че в приложеното по делото трудово досие на А. И. липсват каквито и да било данни за ползван от нейна страна отпуск през месец март 2010 г., поради което при извършване на преценката по чл. 162, пр. 1 от ГПК съдът приема, че същата е работила през всички работни дни от месеца. Относно евентуалното наличие на някои от другите елементи на брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 от КТ, посочени в разпоредбата на чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, както и относно размера на съответните суми, липсват както твърдения, така и доказателства по делото. Определеният по този начин размер на следващото се в полза на ищеца обезщетение се равнява на сбора от сумите 994,56 лева (брутното трудово възнаграждение за 4 месеца) и сумата от 22,60 лева, съответстващата на 2 работни дни, при месечна основна работна заплата 240 лева и допълнително трудово възнаграждение в размер на 8,64 лева или общо 1017,16 лева, до който размер следва да бъде уважен предявеният иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. За горницата до пълния предявен размер от 1694,40 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Предвид изхода от делото, въззиваемата страна, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, следва да бъде осъдена да заплати в полза на съда сума, съответстваща на размера на държавните такси, дължими за първоинстанционното и въззивното производства, от заплащането на които такси ищецът и въззивен жалбоподател е бил освободен на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК. Тази сума е в размер общо на 165 лева. Посочената сума се получава като сбор от дължимите за всеки един от предявените искове пред първата инстанция държавни такси (исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ са неоценяеми и по тази причина държавната такса по тях следва да бъде определена по реда на чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, а именно – в размер на 30 лева, предвид ниския размер на възнаграждението, получавано от ищеца по трудовото му правоотношение с ответника, а дължимата държавната такса по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, е в размер на 50 лева, който размер е определен на база уважената част от този иск), който пък сбор, от своя страна, се събира със сумата, дължима като държавна такса за въззивното производство върху уважената искова претенция (1/2 от сумата, дължима като държавна такса за първоинстанционното производство върху уважената искова претенция). Също така предвид изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски – възнаграждение за един адвокат (уговорено е такова в размер на 300 лева, видно от приложения договор за правна защита и съдействие) съобразно уважената част от предявената обща искова претенция или сумата от 260,03 лева; тази сума се получава, като сумата от 300 лева се раздели на 3, за исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ се присъди целият размер (по 100 лева), а за иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ – размерът, равняващ се процентно на уважената част от иска. От друга страна, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, в полза на ответника също следва да бъдат присъдени разноски – възнаграждение за един адвокат - и за двете съдебни инстанции съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция, а именно – в размер на 133,23 лева; посочената сума се получава, като за всяка от инстанциите възнаграждението за един адвокат (600 лева за първа и 400 лева за въззивна инстанция, видно от приложените договори за правна защита и съдействие) се раздели на три (според броя на исковете) и от полученото число се пресметне процентът, съответстващ на отхвърлената част от иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ. Доколкото разноски следва да се присъдят в полза и на двете страни, то, за икономия, с настоящото решение следва да бъде направена компенсация, като ответникът бъде осъден да заплати разликата между двете суми (сумата от 260,03 лева и сумата от 133,23 лева), а именно – 126,80 лева.

След обсъждане на горните въпроси, настоящият съдебен състав достигна до извода, че обжалваното решение следва да бъде отменено отчасти, съгласно посоченото в настоящото изложение, като бъде потвърдено единствено в частта, отнасяща се до отхвърлянето на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за горницата над 1017,16 лева до пълния предявен размер от 1694,40 лева и за периода след 18.08.2010 г.

Водим от всичко изложено, на основание чл. 271 вр. чл. 269 и чл. 78 от ГПК, въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 87/28.06.2010 г., постановено по Г. д. № 139/2010 г. по описа на Районен съд – М. В ЧАСТТА, с която:

са отхвърлени предявените от А. А. И., ЕГН *, от Г. М., с адрес за призоваване Г. М., У. „Г.” № ***, . 1, искове срещу „А. Б.” Е., Г. М., У. „. В. № 1, БУЛСТАТ **********, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 от КТ – за признаване на уволнението на ищеца въз основа на издадена от управителя на ответното дружество „А. Б.” Е., Г. М., Заповед № 119/15.04.2010 г. за незаконно и отмяната му, както и за възстановяване на ищеца на предишната му работа като „шивачка” по съществуващото преди посочената заповед трудово правоотношение между него и ответното дружество „А. Б.” Е., Г. М.;

е отхвърлен предявения от А. А. И., ЕГН *, иск срещу „А. Б.” Е., Г. М., с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ – за осъждане на ответника да заплати обезщетение на ищеца за времето, през което последният е останал без работа поради уволнението в размер на брутното му трудово възнаграждение, считано за 6 месеца от 16.04.2010 г., общо в размер на 1694,40 лева, ДО РАЗМЕРА от 1017,16 лева, представляващ обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението, а именно – от 16.04.2010 г. (включително) до 18.08.2010 г. (включително) И ЗА ПЕРИОДА от 16.04.2010 г. (включително) до 18.08.2010 г. (включително);

е осъдена А. А. И., ЕГН *, да заплати на „А. Б.” Е., Г. М., сумата от 600 лева – разноски по делото, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, ЗА НЕЗАКОННО УВОЛНЕНИЕТО на А. А. И., ЕГН *, от длъжността „шивачка” по трудово правоотношение с „А. Б.” Е., Г. М., въз основа на издадена от управителя на това дружество Заповед № 119/15.04.2010 г., като ОТМЕНЯ същата заповед;

ВЪЗСТАНОВЯВА НА ПРЕДИШНАТА РАБОТА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ,А. А. И., ЕГН *, а именно – на длъжността „шивачка” по трудово правоотношение с „А. Б.” Е., Г. М., заемана от А. А. И. преди издадената от управителя на „А. Б.” Е., Г. М., Заповед № 119/15.04.2010 г.;

ОСЪЖДА, на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ,„А. Б.” Е., Г. М., да заплати на А. А. И., ЕГН *, обезщетение в размер на 1017,16 лева, дължимо за времето, в което А. А. И., ЕГН *, е останала без работа, а именно – периода от 16.04.2010 г. (включително) до 18.08.2010 г. (включително).

ОСЪЖДА „А. Б.” Е., Г. М., на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, да заплатипо сметка на Окръжен съд - Кърджалисумата от 165 лева - държавни такси за първоинстанционното и въззивното производства.

ОСЪЖДА „А. Б.” Е., Г. М., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, да заплати на А. А. И., ЕГН *, сумата от 126,80 лева – разноски по делото.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 87/28.06.2010 г., постановено по Г. д. № 139/2010 г. по описа на Районен съд – М., В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ, с която е отхвърлен предявеният от А. А. И., ЕГН *, иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ за осъждане на „А. Б.” Е., Г. М., да й заплати (на А. И.) обезщетение за времето, в което е останала без работа поради уволнението - със Заповед № 119/15.04.2010 г. на управителя на „А. Б.” Е., Г. М., ЗА РАЗМЕРА над 1017,16 лева до пълния предявен размер от 1694,40 лева и ЗА ПЕРИОДА след 18.08.2010 г.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република Б. чрез Окръжен съд - Кърджали в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките на чл. 280 от ГПК.

Председател: Членове: 1/ 2/