РЕШЕНИЕ
№
Гр.София, 10.12.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XII въззивен състав в публично
съдебно заседание на осми ноември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНИ ЗАХАРИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ДОРОТЕЯ КЕХАЙОВА
2.
ПАВЕЛ ПАНОВ
при участието на секретаря Стефка
Александрова и в присъствието на прокурора Ирина Арменова, като разгледа
докладваното от съдия Захариева ВНОХД №
2847/2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава XXI от НПК:
С присъда от 13.12.2018 г. по НОХД №
1943/2016 г. по описа на СРС, НО, 115 състав, подсъдимият Н.Г.В. с ЕГН: **********
е признат за виновен в това, че на 24.06.2015 г. противозаконно присвоил чужди
движими вещи - табло за управление на асансьор “Gamma 51 - 110 VCD2013” и табло
за управление на вратите на асансьор “ELDI / М 0.75 KW” на обща стойност от
1038.24 лв., собственост на етажна собственост на жилищна сграда на адрес - гр.
София, ул. „*********, които владеел след демонтаж на 18.06.2015 г. от
пътнически електрически асансьор по силата на договор за абонаментно и сервизно
обслужване на асансьорни уредби, сключен на 01.08.2011 г. между ЕТ “Н.-М.”,
представлявано от Н.Г.В. и етажна собственост на жилищна сграда - гр. София,
ул. „*********, поради което и на основание чл. 54 е осъден на наказание
„лишаване от свобода“ за срок от една година.
С присъдата на основание чл.68, ал.1 НК
е приведено в изпълнение наложеното на подсъдимия по НОХД № 1916/2013 г. по
описа на СРС, НО, 107 състав наказание „лишаване от свобода“ за срок от една
година, търпимо при първоначален „общ“ режим. Като
резултат от осъждането на В. са възложени сторените по делото разноски.
В срока по чл.319, ал.1 НПК е постъпила
въззивна жалба от резервния служебен защитник на подсъдимия – адв. С.Г. от САК,
в която са развити съображения за неправилност на присъдата. Изтъква, че е допуснато
нарушение на материалния и процесуалния закон. Конкретно се навеждат доводи за
липса на престъпление и наличие на гражданскоправен спор, противоречивост на
доказателствата и непровеждане на пълно и всестранно разследване. Възразява се
още срещу несъбирането на други доказателства необходими за изясняване на
обстоятелствата и неанализирането на защитната версия на подсъдимия. Некоректно
се иска изменение на присъдата чрез оправдаване на подсъдимия.
Депозирана е и жалба от подсъдимия В. в
лично качество, в която са посочени редица нарушения на процесуалните правила. Изложени
са твърдения за познанство на свидетелката В. със съдията-докладчик на СРС по
това дело, изразена пристрастност на последния и неправилно водене на протоколите
от съдебните заседания. Отново се поддържа позицията за съществуването на
гражданскоправен спор. Допълнително са направени оплаквания за насрочване на
съдебните заседания в неудобни за страните дни и часове, въпреки предварително
входирани от тях молби за отлагането им. Критикувано е приключването на делото
в отсъствие на подсъдимия и участието на резервния защитник без съгласуваност с
последния. В епилог се моли за отмяна на присъдата.
Делото е постъпило в СГС и е било
разпределено на 4 въззивен състав, НО. С определение от 09.07.2019 г. същото е
насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 02.10.2019 г. от 09:30
часа. На основание Заповед № РД 08-4465 от 16.07.2019 г. на Председателя на
СГС, делото е преразпределено на 12 въззивен съдебен състав, което е наложило
промяна в датата на съдебното заседание.
В проведеното по реда на чл.327 от НПК
закрито съдебно заседание въззивният съд е приел, че за правилното решаване на
делото не се налага разпит на подсъдимия, на свидетели и вещи лица, който извод
бе застъпен и в публичното заседание, проведено на 08.11.2018 г., след изслушване
становищата на страните, като в този
смисъл не е необходимо провеждане на въззивно съдебно следствие.
В съдебните прения представителят на
Софийска градска прокуратура моли въззивните жалби да бъдат оставени без
уважение. Изразява убеждението си, че от доказателствата по делото се доказва
извършеното от подсъдимия престъпление по чл.206, ал.1 НК. Изтъква, че не е
налице гражданскоправен спор и че постановената присъда е правилна, а
наложеното наказание би изпълнило целите по чл.36 НК, поради което настоява
същата да бъде потвърдена.
Адв. Г. поддържа, че казусът, касае
договор за изработка по чл.258 от ЗЗД и че неизпълнението на задължение следва
да бъде отнесено до гражданския съд. Моли се присъдата да бъде отменена.
За подсъдимия В. в съдебно заседание се
явява и упълномощения му защитник – адв. С., която бива освободена от
осъществяването на процесуално представителство. В пледоарията си подсъдимият споделя,
че не е извършил процесния ремонт, т.к етажната собственост е имала неплатени
задължения по сключения между тях договор. Уточнява, че частите са били
задържани, поради непогасяването на около 1000 лева и чрез електронна
кореспонденция е изразена претенция за тях.
В последната си дума подсъдимият моли да
бъде оправдан, алтернативно настоява делото да бъде върнато на първата
инстанция, заради допуснати процесуални нарушения.
Софийски
градски съд, като взе предвид сезиращите го документи и изложените в него
доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като
сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.314
и сл. от НПК намира за установено следното:
Въззивните жалби са подадени в законния
срок, от надлежно легитимирани страни, срещу съдебен акт подлежащ на въззивен
съдебен контрол, поради което са допустими.
Същите обаче не могат да бъдат
разгледани по същество от въззивния съд, доколкото при проверката на атакувания
акт е констатирано наличие на абсолютни процесуални нарушения по смисъла на
чл.348, ал.3, т.1 вр. ал.1, т.2 НПК, допуснати от СРС.
На първо място, в проведеното по делото последно
съдебно заседание на 13.12.2018 г. преди постановяване на присъдата,
подсъдимият В. не се е явил, като предварително е депозирал молба за отлагане,
поради участието му пред друг наказателен състав. Ревизираният съд е прекъснал
заседанието, за извършването на служебна проверка, при която е констатирал, че
делото пред 103 състав е приключило, а подсъдимият не отговаря на телефона си.
Защитникът и прокурорът са изразили становище за отлагане на делото, т.к
обвинението е за тежко умишлено престъпление, присъствието на подсъдимия е
задължително и са налице уважителни причини за неявяването му. Въпреки поддържаните
позиции съдът е дал ход на делото, пристъпил е към съдебните прения по реда на
чл.269, ал.3, т.3 НПК, след което се е оттеглил на тайно съвещание и е
постановил присъдата си.
Настоящият съдебен състав намира, че
давайки ход на делото в отсъствие на подсъдимия, предходната инстанция е
нарушила императивната разпоредба на чл.269, ал.1 НПК. Съгласно посочения текст
участието на подсъдимия е задължително, доколкото му е повдигнато обвинение за
тежко умишлено престъпление. Хронологично погледнато, подсъдимият В. е имал
безупречно процесуално поведение и е бил активна страна в процеса. В рамките на
около две години и половина, същият е отсъствал само от едно съдебно заседание,
по което не е имал възможност да се яви и защитника му. Неправилно и необосновано
е приложена повелителната норма на чл.269, ал.3, т.3 НПК, т.к подсъдимият
надлежно е уведомил съда за личната си ангажираност.
Институтът на задочното производство,
регламентиран от Наказателно-процесуалния кодекс, представлява ограничаване на
възможностите за пълноценно реализиране правата в наказателния процес, което
обаче е съвместимо с конституционните разпоредби и може да бъде законосъобразно
прилаган при съблюдаване и разумно тълкуване на предписанията за провеждане на
задочно разследване. Задочното
производство се провежда само когато подсъдимият не може да бъде призован или
когато е призован, а не се явява, но присъствието му е задължително и не може
или не трябва да бъде доведен принудително /Решение № 202 от 14.05.2010 г. по
н.д. № 122/2010 г. на ВКС/. То е търпимо само в ситуация на несъмнен отказ на
подсъдимия да се яви по делото и да се защитава, или на бягство от правосъдието
/Решение № 788 от 01.11.2007 г. по н. д. № 433/2007 г., II н. о. на ВКС/.
Описаната по-горе фактическа картина категорично стои вън от изложените според
константната върховна съдебна практика хипотези. Дори имагинерно да се съгласим
с направените изводи за неявяване на подсъдимия без уважителна причина, то
отново няма да са налице основанията за прилагане на коментирания институт. СРС
е имал възможност да измени мярката за неотклонение на подсъдимия, но не е имал
законовата база за даване ход на делото.
Допуснатото процесуално нарушение е
съществено, защото даването на ход на съдебните прения в отсъствието на подсъдимия,
го лишава от правото му да се защитава сам. Постановяването на присъдата е
отнело на подсъдимия и правото му на последна дума, което винаги съставлява
съществено нарушение на процесуалните правила и е основание за отмяна на
атакуваната присъда /в този смисъл Решение № 339/86 г. на ВС на II н.о, Решение 37/89 г. на I н.о
на ВС/. Правото на лично участие в наказателното производство е съществен
аспект на правото на справедлив процес, гарантирано от чл. 6 ЕКЗПЧ.
Провеждането на процеса в други условия, т.е. без участието на подсъдимия, е в
конфликт с концепцията за състезателна процедура и произтичащите от нея право
на ефективно участие в процеса и равнопоставеност на страните. Ето защо в този
случай е необходимо задействане на установения в чл. 335, ал.2 НПК
компенсаторен механизъм, след като задочното производство не е било обусловено
от целенасочени действия на осъдения по укриване с цел избягване на наказателно
преследване, както е в настоящия случай. Единственият начин за компенсиране на
осъдения е чрез отмяна на постановената присъда, връщане на делото за ново
разглеждане от стадия, когато е започнало задочното производство, т.е. от
съдебното заседание пред първоинстанционния съд.
На второ място се съзира и нарушение на чл.301,
ал.1, т.2 НПК. Цитираният текст предписва, че при постановяване на присъдата
съдът е задължен да посочи правната квалификация на престъплението. В
приложения по делото диспозитив се забелязва, че подсъдимия В. е признат за
виновен по възведеното с обвинителния акт престъпление. Словесно е направено
детайлно описание на деянието, посочено е наказанието, режимът на изтърпяването
му и дължимите разноски, но не фигурира цифровата квалификация на процесното
престъпление. Последната е имплементирана в мотивите към присъдата, но въпреки
това пропускът не може да бъде отстранен от този съд и по естеството си е
съществен. Известно е, че присъдата представлява единство от диспозитив и
мотиви, като противоречието между тях изключва възможността да бъде проверена
действителната воля на решаващия съд. Мотивите и диспозитивът са различни етапи
от формирането на вътрешното съдийско убеждение. От една страна първостепенно
право е на подсъдимия да научи за какво точно е осъден, за да се защитава
адекватно, от друга страна присъдата трябва да съдържа пълна, ясна и точна
фактическа и юридическа формулировка на обвинението. Необходимо е недвусмислено
и конкретно да се уточняват и индивидуализират време, място, начин на
извършване, фактически състав и правна квалификация на престъплението, за което
на дееца се търси наказателна отговорност. Допуснатото от районния съд не може
да бъде прието като техническа грешка или непрецизност, т.к е недопустимо да
има празнота досежно приложимия наказателен закон и още повече акт от такъв
ранг да подлежи на тълкуване. Стриктният характер на разпоредбата на чл.301 НПК
във всичките й точки, предпоставя, че липсата на произнасяне или непълно
произнасяне по тях, не позволява да се формира материалната задължителна сила
на присъдата в съответната й част /ТР № 2 от 30.08.2005 г. по т.д. № 1/2005 г.
на ВКС/.
С оглед горното, настоящият състав на
СГС приема, че първоинстанционният съд е допуснал процесуални нарушения от
кръга на особено съществените /абсолютните/, които са с пряк рефлекс върху
правото на защита на подсъдимото лице и водят категорично на отмяна на
присъдата и връщане на делото за ново разглеждане, т.к са от категорията на
тези, които въззивният съд не може да санира.
Касателно инвокираните в жалбата на
подсъдимия В. доводи за пристрастност на съдията-докладчик към един от
свидетелите по делото, настоящия състав ги намира за несъстоятелни. В
проведеното съдебно заседания никъде не се констатираха отклонения от
стандартното процедурно провеждане на разпити, излишна проява на симпатия или предварително изграждане на убеждение по делото.
Съдебната практика, включително тази на Европейския съд по правата на човека, по
приложението на чл.6 (1) от Конвенцията приема, че понятието „независимост“ на
съда се отнася до връзката между съдията като представител на съдебната власт и
останалите граждани, докато „безпристрастността“ трябва да съществува по
отношение на страните по делото. За да е налице безпристрастност, от съда се
изисква да не е предубеден, що се отнася до решенията, които му предстои да
вземе, да не си позволява да се влияе от информация, съществуваща извън
съдебната зала, а да основава съдебния си акт на база фактите, установени преди
и по време на процеса. Когато проверява дали един съдебен състав или отделен
негов член е бил предубеден, ЕСПЧ прави разлика между обективен и субективен
подход към безпристрастността, а именно:
Според субективния подход въпросът за
наличието на безпристрастност се решава на базата на проверката на личното
убеждение/ поведение или интерес на конкретния съдия по конкретното дело,
докато обективният подход служи за установяване дали съдията е предложил
достатъчно гаранции, за да се изключи каквото и да е било легитимно съмнение,
че съществува такава предубеденост от изхода на делото. Обективният подход
служи за проверката, дали начинът по който съдебният състав е бил изграден и
организиран, може да породи съмнения, относно безпристрастността на състава или
отделен негов член. Ако има основателна причина за такива съмнения, това само
по себе си води до недопустима заплаха за доверието, гласувано на съдебните
органи. Опасението, че на състава на съда или негов член е предубеден, трябва
да е такова, че да може да бъде определено като „обективно оправдано/
подкрепено“.
В светлината на изложеното незаконен
съдебен състав ще е налице, когато реално съществуват особени обстоятелства,
даващи основание за отвод. Необходимо е да съществуват факти, които да указват
на пряка или косвена заинтересованост на съдията от изхода на делото или на
неговата предубеденост /Решение № 14 от 14.05.2014 г. на ВКС по н. д. №
1215/2013 г., НК/.
Съобразявайки се с дадените указания
основателно може да се заключи, че при извършената ревизия не бяха установени
данни за сочената от подсъдимия пристрастност, а и от страна на защитата също
не е правено възражение в тази насока при разпитите на свидетелката В.. Липсата
на индикации за отвод обуславят неуважаването на претендираното нарушение.
В епилог настоящия състав държи да
маркира, че високо цени опитите на контролирания съд съвестно да съблюдава
принципа за разглеждане и решаване на делата в разумен срок по чл.22 НПК, но
това не бива да става за сметка на утвърдените добри процесуални практики. По
хода на коментираното дело се забелязват осезаеми и нетрадиционни процесуални
постъпки, като например упоритото призоваване по телефон на страните при
прекъсване на заседанието, отлагане на делото с часове и неприемането на
изтъкнатите в подадените до съда молби за смяна на датата, поради уважителни
причини. Редно е да се обърне внимание на това, че съдебните заседания следва
да се насрочват съобразено с предварително заявената възможност за участие на
страните в тях и единствено при констатирано отсъствие без уважителни причини
да се прибягва до предоставените от закона действия.
Във връзка с инстанцията, на
която следва да бъде върнато делото за ново разглеждане е необходимо изрично да
се посочи, че сами по себе си констатираните пропуски не дават основание за
извод, че първостепенният съд е демонстрирал по този начин предубеденост към
подсъдимия В.. Нито цялостната му дейност по провеждане на съдебните заседания
и по събиране и проверка на доказателствата, нито съдържанието на мотивите към
постановената присъда насочват към предварително формирано становище за
виновността на този подсъдим. Ето защо делото следва да бъде върнато на СРС,
който в качеството му на втора по ред първа инстанция може да отстрани допуснатите
съществено нарушение на процесуалните правила /Решение № 20 от 08.02.2019 г. по к.н.д № 1024/2018 г. на ВКС/. Само за прецизност
въззивният съд отбелязва, че при новото разглеждане на делото не трябва да се
допуска влошаване на правното положение на обжалващия /забраната за „reformation in pejus“/
Така, при извършената на основание
чл.314, ал.1, вр. чл.313 НПК цялостна служебна проверка на правилността на
атакувания съдебен акт, въззивната инстанция констатира наличие на основания,
налагащи неговата отмяна, поради което същият следва да бъде отменен. Обжалваната присъда е неправилна и
незаконосъобразна, същата е постановена при допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила.
Въз основа на изложеното разглеждане на
наведените в жалбата основания за материална незаконосъобразност на
постановения акт не се налага, тъй като допуснатите съществени процесуални
нарушения го опорочават изцяло и е недопустимо да се ревизира порочен от
процесуална страна съдебен акт, касателно правилното прилагане на материално
правни норми.
Мотивиран от горното и на основание чл.334,
т.1, вр. чл.335, ал.2, вр.чл.348, ал.3, т.1, вр. ал.1, т.2 НПК, Софийски
градски съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ
присъда от 13.12.2018 г. постановена от СРС, НО, 115 състав, по НОХД № 1943/2016 г.
ВРЪЩА делото за ново
разглеждане от друг състав на Софийски районен съд от стадия на съдебното
заседание.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.