№ 46
гр. Стара Загора, 09.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Пламен Ст. Златев
Членове:Мариана М. Мавродиева
Веселина К. Мишова
при участието на секретаря Катерина Ив. Маджова
като разгледа докладваното от Пламен Ст. Златев Въззивно гражданско дело
№ 20235500500001 по описа за 2023 година
Производството е на основание чл.267, ал.1 във вр. с чл.124, ал.1,
чл.415, ал.1- 4, чл.417, т.3 и чл.422 от ГПК.
Въззивното дело е образувано по подадена в законния 2- седмичен срок
по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна Жалба вх.№ 27024/22.11.2022г. от
пълнолетния български гражданин- ищеца Х. П. Ч. от гр.Н., *** против
изцяло негативното за него постановено първоинстанционно Решение №
880/20.10.2022г. пo гр.д.№ 4854/2021г.
по описа на РС- Ст.Загора, като твърди, че то било изцяло незаконосъобразно
и неправилно, и било постановено в пълно противоречие със събраните по
делото доказателства. Счита, че ответникът му дължал претендираните суми
за главници и лихви, като развива подробно фактически и правни аргументи в
подкрепа на оплакванията си. Поради което моли настоящия въззивен ОС да
постанови свое Решение, с което да отмени изцяло атакуваното
първоинстанционно Решение и да постанови ново такова, като уважи изцяло
исковите му претенции против ответника, със законните последици.
Претендира направените от него по делото съдебни и деловодни разноски
пред двете съдебни инстанции, със законните последици от това. Не прави
нови доказателствени искания пред настоящата въззивна инстанция.
Въззивникът не се е явил лично или чрез процесуален представител и не е
пледирал пред настоящата въззивна съдебна инстанция.
В законния 2- седмичен срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен
Отговор на в.жалба вх.№ 29877/20.12.2022г. от ответника- пълнолетния
1
български гражданин Д. М. Г. от гр.С.З., който сочи, че процесната в.жалба е
подадена от заинтересовано лице в законоустановения срок, поради което се
явявала процесуално допустима, но по отношение основателността й я счита
за изцяло неоснователна и недоказана, тъй като сочените в нея пороци на
постановеното първоинстанционно Решение не били налице, оплакванията
били необосновани и недоказани, атакуваното Решение било постановено
при пълно съответствие с материалния закон и при събраните пред РС
доказателства, за което излага подробни фактически и правни аргументи в
своя защита. Моли въззивния ОС да приеме подадената Въззивна жалба за
неоснователна, и да постанови свое въззивно Решение, с което да потвърди
изцяло първоинстанционното такова, като правилно, законосъобразно и
постановено с оглед всички събрани в хода на производството доказателства,
със законните последици от това. Претендира да му се присъдят направените
от него разноски във въззивното производство. Няма свои нови
доказателствени искания пред настоящата въззивна съдебна инстанция. В
този смисъл е пледоарията на процесуалния му представител- адвокат по
делото.
Въззивният съд, като съобрази фактическите и правните доводи на
всяка една от страните и събраните писмени и гласни доказателства пред РС,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Процесното първоинстанционно решение е постановено валидно и е
процесуално допустимо. Въззивната жалба е подадена в законния 2-
седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК, поради което се явява процесуално
допустима, но по съществото си се явява изцяло неоснователна, поради
следните съображения :
Пред РС е бил предявен установителен иск по реда на чл.422 от ГПК –
за установяване на вземането на ищеца срещу ответника в размер на общо 2
640 лв., за което е била издадена заповед за изпълнение, както и за
установяване на мораторно обезщетение по реда на чл.86, ал.1 от ЗЗД върху
главницата от 2 640 лв. за периода от датата на подаване на заявлението в
РС/18.06.2021г./ до окончателното изплащане на сумите. Ищецът Х. П. Ч. от
гр.Н., ***(сега въззивник) е твърдял в Исковата си молба пред РС, че
предоставил на ответника паричен заем, като отделните суми били платени по
ЕКОНТ, но заемът не бил върнат. Подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист срещу ответницата, за което било
образувано ч.гр.д.№ 2778/2021г. на РС- Ст.Загора и била издадена
съответната Заповед за изпълнение. С Разпореждане № 2570/20.09.2021г. бил
уведомен от РС, че от длъжника Д. М. Г. от гр.С.З. е било постъпило писмено
Възражение вх.№ 8875/16.09.2021г., поради което му било разпоредено да
предяви установителен иск. Искал е от РС- Ст.Загора да постанови решение, с
което да признае за установено по отношение на ответник относно вземането
му в размер на общо 2 640 лв., със законните последици.
2
Ответникът Д. М. Г. от гр.С.З.(сега вззиваем) е оспорила предявения иск
и е искала от РС да го отхвърли изцяло, със законните последици от това.
Твърдял е, че претендираната като главница сума от общо 2 640 лв. не е
паричен заем, който да му е бил предоставен от ищеца, а представлява
заплащане на консумативи за спортен лък, които са му били изпращани и
получавани чрез куриерската фирма ЕКОНТ, чрез която е ставало плащането
при получаването им, а не представляват паричен заем, който да е бил
привеждан по банков път.
РС е отхвърлил иска, като е приел, че ищецът не е доказал по несъмнен
и категоричен начин, че между страните по делото е възникнала твърдяната
облигационна връзка по договор за паричен заем за общо 2 640 лв., а е
доказал единствено предаването на тази сума, което не било спорно между
страните, но не и основанието за предаване на сумата. Самото предаването на
сумата било само част от фактическия състав на договора за паричен заем,
както и на множество други облигационни и вещни договори, както и без
основание. Приел е, че е без значение обстоятелството дали ответникът е
доказала възраженията си, че сумата представлява издължаване от страна на
ищеца на преди давани от него паричен заем.
Атакуваното Решение на РС се явява напълно мотивирано,
законосъобразно и правилно.
От фактическа страна по делото на РС е било установено, че с 6 бр.
разписки в периода от 30.04.2020г. до 23.11.2020г. ищецът е превел на
ответника сумата в размер на общо 2 640 лв. и този факт не е спорен между
страните. Пред първоинстанционния съд е установено и доказано по
несъмнен и безспорен начин, че между ищецът/въззивник/ Х. П. Ч. и
ответника/въззивник/ Д. М. Г., липсва облигационна връзка, като такава не е
била възниквала и не съществуват подобни отношения между тях двамата.
Между страните не е сключван нито предварителен, или какъвто и да е друг
договор в сочения от въззивника Ч. период /30.04.2020г.- 23.11.2020г./
Представените от ищеца по делото „доказателства“ не установяват наличие
на договорни правоотношения между страните по делото и по никакъв начин
не е било доказано наличието на договор за заем между страните по делото.
Ищецът/въззивник/ Ч. по реда на чл.176, ал.1 от ГПК е признал пред РС
неизгодните за него факти, че ответникът/въззиваем/ Г. му е изпращал чрез
„Еконт Експрес“- ООД стрели и приспособление към закупения от него лък и
че една от преведените суми/около 400 лв./, изпратена чрез „Еконт Експрес“-
ООД, е била за заплащане на консуматив за лъка, което опровергава изцяло
твърденията на въззивника, че всички суми по процесиите разписки са били
заемни суми. Неоснователно е твърдението на въззивника, че това всъщност
представлявали плащания по други договори, тъй като по делото на РС не е
доказано по неоспорим начин, че е имало множество допълнителни заявки за
различни допълнителни оборудвания и консумативи за спортния лък на Ч..
РС напълно и правилно е изяснил фактическата обстановка по делото, въз
основа на прецизния и цялостен анализ на представените по делото писмени и
3
гласни доказателства. При тази правилно установена фактическа обстановка
по делото, РС правилно е приложил процесуалния и материалния закон, като
законосъобразно е било прието, че предявените от Х. П. Ч. искове по чл.422,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал. 1 от ЗЗД, за признаване на установено по
отношение на Д. М. Г., съществуването на вземането за сумата от общо 2 640,
00 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в
съда/18.06.2021г./ до окончателно й изплащане, за която сума на 23.06.2021г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 678/23.06.2023г.
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
2778/2021г. по описа на РС- Ст.Загора, като недоказани и неоснователни.
При така приетата фактическа обстановка въззивният съд намира от
правна страна, че съгласно чл.240 ЗЗД с договора за заем заемодателят
предава в собственост на заемателя пари или други движими вещи, а
заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество, като получаването на заетата сума е елемент от
фактическия състав на договора. Но за да се докаже наличие на такъв договор
и да се търсят целените с него правни последици, е необходимо и доказването
на изявление на получателя, че получава сумата със задължение да я върне
съгласно Р № 283/2013г. на ІV г.о. на ВКС- София. Не може да се приеме, че
всяко плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен
договор за заем между тях- различните правни субекти си предават пари на
различни основания, като може предаването да е свързано с погасяването на
предходен дълг, да е изпълнение на задължение по сключен друг неформален
договор и други подобни, затова при наличие на различни хипотези относно
факта на плащането не може от самия факт на предаване на сумата, при липса
на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем (Р-37-
1969, ОСГК; Р-390-2010, ІV г.о.; Р-283-2013, ІV г.о.). Договорът за заем за
потребление е реален договор, който се счита за сключен, когато въз основа
на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а
заемополучателят получи в заем парична сума или заместими вещи, като се
задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и
качество. В производство по иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД или
иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен
договор/каквото е настоящото/, в доказателствената тежест на
ищеца/въззивник/ е да установи, както обстоятелството, че е дал заемни
средства, така и обстоятелството, че тези средства са предадени въз основа на
договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава
ищеца/въззивник/ от задължението да установи второто, доколкото сумата
може да е предадена на друго основание (Р-192-2014, ІІІ г.о.). Затова
въззивникът неправилно счита, че с установяване на факта да превеждане на
сумата трябва да се счита, че е сключен договор за заем, както и неправилно
прехвърля доказателствената тежест на ответника. Действително при
оспорване на иска ответникът/въззиваем/ установява възраженията си, че
4
средствата са дадени на друго основание, но в този случай ищецът/въззивник/
не е освободен от задължението да установи източника, от който произтича
задължението с допустимите от закона доказателствени средства. Ако
предаването на сумата е установено, но липсват други доказателства на какво
основание е направено то, не може да се презумира, че задължението е
възникнало от договор за заем (Р-524-2011 г., IVг.о.). Поради което няма
никакво значение дали ответникът/въззиваем/ доказва твърдяното от него
основание за получаване на парите, поради което и в тази връзка нямат
значение и показанията на разпитаните по делото на РС свидетели в този
смисъл.
Поради всички гореизложени съображения въззивният съд намира, че
ищецът/въззивник/ не е доказал пред РС твърдението си, че с
ответника/въззиваем/ е в облигационни правоотношения по силата на договор
за заем, поради което основният му иск му е бил отхвърлен от РС напълно
правилно и законосъобразно. В резултата на което неоснователността му води
и до неоснователност на иска за установяване на мораторното обезщетение по
реда на чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Поради което въззивната жалба се явява напълно неоснователна и
недоказана, и следва да се отхвърли изцяло, ведно със законните последици
от това, като се потвърди атакуваното първоинстанционно Решение.
Поради неоснователността на въззивната жалба и на основание чл.78,
ал.3 и чл.80 във връзка с чл.273 от ГПК се дължат разноски от въззивника на
въззиваемия за въззивното производство, в размер на 750 лв. за адвокатско
възнаграждение съгласно писмения Договор за правна защита и съдействие
от 20.01.2023г.
Поради ниския размер на исковата сума от 2 640 лв. под законовата
граница от 5 000 лв. по чл.280, ал.3, т.1, пр.1 от ГПК, това въззивно съдебно
Решение е окончателно и не подлежи на по- нататъшно касационно
обжалване.
Ето защо воден от горните мотиви и на осн. чл.267, ал.1 във вр. с
чл.124, ал.1, чл.415, ал.1- 4, чл.417, т.3 и чл.422 от ГПК, въззивният ОС-
Ст.Загора
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 880/20.10.2022г. пo гр.д.№
4854/2021г. по описа на РС- Ст.Загора.
ОСЪЖДА Х. П. Ч.- ЕГН ********** от гр.Н., ***, *** да заплати на Д.
М. Г.- ЕГН ********** от гр.С.З., *** сумата 750 лв./седемстотин и петдесет
лева/ възнаграждение за един пълномощник- адвокат пред въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
5
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6