№ 222
гр. Пазарджик, 28.10.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Мариана Ил. Димитрова
при участието на секретаря Петя Кр. Борисова
Сложи за разглеждане докладваното от Красимир Г. Ненчев Въззивно
гражданско дело № 20215200500626 по описа за 2021 година.
На именното повикване в 10:00 часа се явиха:
Жалбоподателят С. Н. Г. не се явява, редовно призована.
За ответника по въззивната жалба „и.а.м.“ АД не се явява представител,
редовно призован.
Постъпила е молба от адв. Д.Ф., като пълномощник на жалб.С. Н. Г., с
която моли да се даде ход на делото, поради липса на процесуални пречки.
Поддържа въззивната жалба. Няма да сочи други доказателства. Няма
доказателствени искания. Счита делото за изяснено от фактическа и правна
страна. Моли да се даде ход на делото по същество.
Постъпила е молба и от ответника по въззивната жалба „и.а.м.“ АД,
който също моли делото да се разгледа в негово отсъствие, при липсата на
процесуални пречки. Представя към молбата си списък на разноските по
чл.80 от ГПК.
Съдът намира, че няма процесуална пречка по даване хода на делото. В
днешното съдебно заседание страните са редовно призовани, надлежно се
представляват в процеса, поради което
1
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО
ДОКЛАДВА СЕ ДЕЛОТО
С Решение на Велинградския районен съд е отхвърлен иска на С. Н. Г.,
срещу “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С. 1324,
ж.к. *** - за прогласяване нищожност на целия Договор за паричен заем №
3458094 от 22.02.2019г., сключен с “и.а.м.” АД, като противоречащ на
императивни изисквания на ЗЗД, ЗЗП и ЗПК, както и искът за връщане на
недължимо платена сумата от 270,08лв., над размера от 230,08лв. –неустойка
и за сумата от 40лв. – договорна лихва, като неоснователни.
Прогласил е за нищожна по иска на С. Н. Г., срещу “и.а.м.” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление: гр. С. 1324, ж.к. ***, на осн.чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, клаузата по чл.4, ал.2 от
Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г. сключен между С. Н. Г. и
“и.а.м.” АД.
Осъдил е “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
С. 1324, ж.к. ***, да заплати на С. Н. Г., СУМАТА от 230,08лв. (двеста и
тридесет лева и 08ст.), представляваща недължима платена неустойка по чл.4,
ал.2 от Договор за паричен заем № 3458094 от 22.02.2019г.
Осъдил е “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
С. 1324, ж.к. ***, да заплати на адв. Д.Л. Ф. от САК с личен № ********** и
адрес гр.С., ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, СУМАТА от 300,0лв.
/триста лева/ - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство, А на
РС Велинград СУМАТА от 50 лв. (петдесет лева) – разноски в
производството за държавна такса и СУМАТА от 180 лв. (сто и осемдесет
лева) – разноски в производството за ССЕ.
Осъдил е С. Н. Г., да заплати на “и.а.м.” АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. С. 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.„Джавахарлал Неру”
№28, „Силвър център”, ет.2, офис 40- 46, СУМАТА от 150,0лв. (сто и
2
петдесет лева), разноски за настоящото производството за юрисконсултско
възнаграждение, по съразмерност с отхвърлената част от исковете.
В Законния срок е постъпила въззивна жалба от С. Н. Г., ЕГН
**********, постоянен адрес: *** представлявана от адвокат Д.Ф. - САК,
адрес на кантора: гр. С., ***, GSM: **********, срещу: решение от
18.05.2021г., постановено по гр.д. № 349/20г. по описа на РС- Велинград в
частта, в която е отхвърлен иска на С.Г. за прогласяване на нищожността на
договор за паричен заем № 3458094, сключен с “и.а.м.” АД от 22.02.2019 г.,
както и иска за връщане на недължимо платена сума от 270, 08лв. над размера
от 230, 08лв. - неустойка и за сумата от 40лв. договорна лихва.
Моли въззивният съд да отмени като неправилно обжалваното решение
от 18.05.2021 г., постановено по гр.д. № 349/20г. по описа на PC-Велинград в
частта, в която е отхвърлен иска на С.Г. за прогласяване на нищожността на
договор за паричен заем № 3458094, сключен с “и.а.м.” АД от 22.02.2019 г.,
както и иска за връщане на недължимо платена сума от 270, 08лв. над размера
от 230, 08лв. - неустойка и за сумата от 40лв. договорна лихва.
Сочат се аргументи, че еправилно първостепенният съд е приел, че
косвен нормативен регулатор на възнаградителната лихва била нормативно
установеният максимум на ГПР, разписан в нормата на чл. 19. ал. 4 от ЗПК.
Нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не дерогирала изискванията за спазване на
добрите нрави и не следвало нормативно установеният лимит на ГПР да се
счита за законово уредено ограничаване на размера на договорната лихва, тъй
като тя се явявала само един от елементите, включени в общите разходи по
кредита. С решение от 26 март 2020 година по дело С-779/18 на СЕС било
изведено разрешението, че от приложното поле на Директива 93/13 относно
неравноправните клаузи не била изключена договорна клауза, която
съобразява законово правило за максимален размер на разходите по кредита и
че такава договорна уговорка може да бъде носител на неравнопоставеност.
Съдът бил мотивирал този свой тълкувателен извод със съображението, че
следва да се гарантира полезният ефект на директивата, поради което и с
оглед на целта й да осигури ефективна защита на потребителите трябвало да
се тълкува ограничително член 1, параграф 2 от нея, който гласи, че са
3
изключени от нейния обхват договорни условия, които отразяват
задължителни законови или подзаконови разпоредби. От това решение било
видно, че според СЕС нормативно установеният максимум на ГПР,
регламентиран в национално законодателство на държава членка не е
равнозначно на apriori гарантирана защита на потребителя от неравноправни
клаузи. Това разрешение следвало да се приложи по аналогия и при
извършване на преценка за съответствието на клаузата за договорната лихва с
принципите на добросъвестността и справедливостта при участие в
облигационните отношения.
Твърди се , че един от основните аргументи на първостепенният съд
бил, че не е налице нарушение на добрите нрави и, че кредиторът за разлика
от банките не набирал средства от влогове, поради което вземането му било
рисково. Този извод на първостепенният съд противоречал на целите на
Директива 2008/48. В съображение 9 от Директивата било разписано, че тя
имал двойна цел - да осигури високо и равностойно равнище на
потребителите и да способства за развитие на вътрешния на Съюза пазар. В
съображение 26 от Директивата било предвидено, че „Държавите-членки
следвало да предприемат подходящи мерки за насърчаване на отговорното
поведение на всички етапи от кредитното правоотношение, като вземат
предвид специфичните особености на своя кредитен пазар. Тези мерки
можели да включват например предоставяне на информация и образоване на
потребителите, включително предупреждения относно рисковете от
просрочените плащания и свръхзадължеността. В условията на разрастващ се
кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите-членки следвало да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следвало да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин. Член 8 от Директивата,
транспониран в чл. 16 от ЗЗП изисквал кредитодателите да оценят
кредитоспособността на кредитоискателите и ако при тази оценка те
установят, че е налице риск последните да не могат да възстановят кредита то
те следвало да откажат да предоставят заемни средства, а не да повишават
драстично цена на на кредита, тъй като това повишавало опасността от
изпадане на потребителите в неплатежоспособност и дори в
4
свръхзадълженост. Да се приеме разбиране, основано на риска, който носят
кредиторите от безотговорното си кредитиране, означавало да се постановява
незаконосъобразен съдебен акт, пряко нарушаващ Директива 2008/48.
Твърди се още, че критерият за „добри нрави“ следвало да се определя
не спрямо конкретен субект или група от субекти, а от изискванията на
справедливостта и морала. При определяне на справедливия размер на
възнаградителната лихва следвало да се отчетат срока за предоставяне на
заемния капитал, поетият риск от невъзстановяването му в патримониума на
кредитора и оттук дали кредитът е обезпечен или не е и добросъвестната
ставка на печалба, т.е. да се прецени каква е нормата на печалба, която да не
води до неоснователното обогатяване на заемодателя. Толкова висока лихва
като процесната не била типична дори за дългосрочните банкови кредити /над
15 години/, когато рискът на кредитодателя бил увеличен поради възможните
инфлационни процеси. Следвало да се има предвид, че противно на
становището на първоинстанционният съд, рискът при банковите институции
бил по-висок, тъй като те предоставят в собственост чужди средства,
привлечени чрез влогонабиране от техните депозанти и за тях били
предвидени тежки санкции при невъзстановяване на привличаните средства,
докато фирмите по чл. 3а от ЗКИ рискуват собствени средства, поради което
при тях рискът бил в по-ниска степен/така изрично решение по в. т. д. №
1085/18г. на ОС - Варна, решение № 1915 от14.10.2016г. по в.гр.д. №
3426/16г. на САС, ТО, 11 състав/.
Твърди се, че с оглед на всичко изложено, уговорената в процесният
договор възнаградителна лихва нарушавала добрите нрави, тъй като с нея се
създавала явна нееквивалентност на насрещните престации и с нея
кредиторът бил злоупотребил с по-слабата в правоотношението страна,
възползвайки се от нуждата й от материални средства. Практиката на ВКС, на
която се били позовали в исковата молба, съгласно която било налице
противоречие с добрите нрави, когато възнаградителната лихва надвишава
два пъти размера на законната лихва при обезпечените кредити и три пъти
размера на законната лихва - при необезпечените кредити била приложима и
в настоящият случай, тъй като нормата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК регламентира
максимум на ГПР, в който лихвата била само един от елементите и правилото
за ГПР не следвало да се прилага спрямо лихвата, тъй като прагът на ГПР не
5
бил равнозначен на гарантирана защита на потребителите. Неприложимо
било правилото на чл. 46 от ЗНА, тъй като възнаградителната лихва се
различавала съществено от ГПР, който е с много по-широк обхват, поради
което правилата за формиране на ГПР били неприложими по аналогия. ЗПК и
ЗЗД регламентират различни обществени отношения, на което основание ЗЗД
се прилагал субсидиарно за неуредените в ЗПК случаи.1
След въвеждането през 2014г. на нормата на ал. 4 на чл. 19 ЗПК, която
регламентира, че ГПР по кредитите не следвало да надхвърлят пет пъти
размера на законната лихва, Окръжните съдилища приемат, че са
недействителни кредитни правоотношения, възникнали след измененията от
2014г. на основание на противоречието на договорената лихва с изискванията
на справедливостта и морала. Така Решение от 18.05.2021г. по в.гр.д. №
226/21 г. на ОС-Пазарджик, Решение от 21.01.2021 г. но в.т.д. № 1581 по
описа за 2020 г. на ОС-Стара Загора, Решение от 2020г. по в.т.д. № 717/20г. на
ОС-Варна, Решение от 14.04.2020г. по в. гр. д. № 4786/18г. на СТС, ГО, П-г
въззивен състав, Решение № 79 от 06.03.2020 г. по в. гр. д. № 49 / 2020 г. на III
състав на Окръжен съд - Пазарджик, Решение № 95 от 12.03.2020 г. по в. гр. д.
№ 88 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд - Пазарджик, Решение № 108 от
14.04.2020 г. по в. гр. д. № 93 / 2020 г. на 111 състав на Окръжен съд -
Пазарджик, Решение № 151 от 15.05.2019г. по в.гр.д. № 197/19г. на ОС -
Враца, Решение № 68 от 13.03.2019 г. по в. гр. д. № 511 / 2018 г. на Окръжен
съд - Враца, Решение № 143 от 13.05.2019 г. по в. гр. д. № 106 / 2019 г. на
Окръжен съд - Враца, Решение № 175 от 04.06.2019 г. но в. гр. д. № 214 / 2019
г. на Окръжен съд - Враца, Решение № 194 от 27.05.2019 г. по в. гр. д. № 225
/2019 г. на Окръжен съд-Хасково, Решение № I — 151 от 03.12, 2019г. но
в.гр.д. № 1491/19г. на ОС' - Бургас, 01.2019 г. по в. гр. д. № 2272 / 2018 г. на
XIV състав на Окръжен съд - Пловдив,Решение № 1398 от 27.11.2019 г. по в.
гр. д. № 2171 / 2019 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение №
85 от 16.01.2019 г. по в. гр. д. № 2272 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд -
Пловдив, Решение № 79 от 15.01.2019 г. по в. гр. д. № 1780 / 2018 г. на XIV
състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 938 от 04.07.2018 г. по в. гр. д.
№ 1067 / 2018 г. на XIV състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 1210
от 12.10.2018 г. по в. гр. д. № 1426 / 2018 г. на VII състав на Окръжен съд -
Пловдив,Решение № 90 от 26.03.2019 г. по в. гр. д. № 38 / 2019 г. на II състав
на Окръжен съд - Перник, Решение № 397 от 25.10.2018 г. по в. гр. д. № 276 /
6
2018 г. на Окръжен съд - Смолян, Решение № 519/19г. по в. гр. д. № 679 /
2019 г. на I състав на Окръжен съд - Бургас, Решение № IV-83 от
по в. гр. д. № 810 / 2019 г. на IV състав на Окръжен съд - Бургас, решение по
в.т.д. № 81/18г. на ОС - Разград, решение по в.т. д. № 202/18г. на ОС - Варна,
7 състав, решение но в. гр.д. № 63/17г. на ОС - Габрово, решение по в.гр.д. №
29/17г. на ОС- Габрово, решение по в.гр.д. № 165/17г. на ОС - Габрово,
решение № 1915 от 14.10.2016г. по в.гр.д. № 3426/16г. на САС, TO,11 състав
и др.
Твърди се също така, че договорната лихва била нищожна и на още две
основания: тя била уговорена неравноправно и изпълнявала хипотезата на чл.
21 от ЗПК. Макар първостепенният съд правилно да е формирал правният си
извод, че уговорената неустойка изначално не е притежавала
характеризиращите неустойката функции, същият не бил отчел
действителната й правна и икономическа природа на скрита договорна лихва.
Елементите, от които се разкрива действителната й характеристика на
допълнителна икономическа облага за кредитора са следните: тя не
притежава обезщетителна и обезпечителна функция, кумулирала се към
месечните погасителни вноски и се плащала разсрочено като главницата и
договорната лихва, кредиторът сам създавал предпоставки за пълното
неизпълнение на задължението за обезпечение и цели да получи
допълнителното вземане, именувано от него „неустойка“, не съществувала
правна и житейска логика един потребител да търси кредитиране в
уговореният с договора размер и да се съгласи да заплати обезщетение,
съставляващо почти половината от заемният ресурс. В този смисъл е и
съдебната практика, която приема, че когато търговецът създава
предпоставки да получи допълнителна парична облага от предоставения
кредитен ресурс, независимо, че променя наименованието й и я именува като
„неустойка“ тази облага съставлява печалба за него и като такава е следвало
да бъде обявена на потребителя като елемент на договорната лихва /така
Решение № 25 от 10.5.2021г. по в.т.д. № 74/21 г. на ОС Русе, решение № 1514
от 16.12.2019 г. по в. гр. д. № 2442 / 2019 г. на VI състав на Окръжен съд -
Пловдив, Решение № 1510 от 13.12.2019 г. по в. гр. д. № 2373 / 2019 г. на VI
състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 1167 от 17.10.2019 г. по в. гр. д.
№ 1385 / 2019 г. на X състав на Окръжен съд - Пловдив, Решение № 398 от
7
13.05.2019 г. по в. т. д. № 159 / 2019 г. на III състав на Окръжен съд - Варна,
Решение № 214 от 14.03.2019 г. по в. т. д. № 1978 / 2018 г. на III състав на
Окръжен съд - Варна, Решение № 312 от 13.03.2019 г. на ОС - Пловдив по в.
гр. д. № 2877/2018 г. и Решение от 31.10.2017r.no в.т.д.№ 835/17г. на ОС-
Варна/. Подобно договаряне на цената на заемният ресурс осъществявала
основанието на общият фактически състав на неравноправността но чл. 143
ЗЗП.
Уговарянето на цената на кредита по неясен и непрозрачен начин
осъществявало и основанието по чл. 21 от ЗПК, съгласно който била
нищожна договорна клауза, която имала за цел или за резултат заобикаляне
на изискванията на този закон. Кредиторът, злоупотребявайки с правилото по
чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК бил заобиколил изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 във
вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК да запише ясно и разбираемо в потребителският
договор какво е действителното му възнаграждение.
По изложените съображения и противно на приетото от първостепенният съд,
именно защото процесното вземане не съставлявало неустойка, а скрита
договорна лихва същото било разход, който следвало да се включи в обхвата
на приложимият в правоотношението ГПР.
Твърди се , че съдът на ЕС вече бил постановил, че непосочването на
ГПР в договор за кредит можело да представлява решаващ фактор в рамките
на анализа на съответната национална юрисдикция за това дали клаузата от
този договор относно разходите по кредита била изразена на ясен и разбираем
език по смисъла на член 4 от Директива 93/13. Ако случаят не е такъв,
националната юрисдикция била оправомощена да преценява дали такава
клауза е неравноправна по смисъла на член 3 от тази директива- така
определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685,
параграфи 71 и 72.
Съдът на ЕС бил подчертал, че търговска практика, състояща се в
посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния годишен
процент на разходите, трябвало да се окачестви като „заблуждаваща“ по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/, доколкото тя подтиква
или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Съдът е извел, че установяването на
8
нелоялния характер на такава търговска практика представлява един от
елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер
на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит -
така решение от 15 март 2012г., Jana Perenicova, С-453/10, ЕU:С:2012:144.
параграфи 40 - 47 и диспозитива на решението.
Съдът на ЕС вече бил приел, че на непосочването на годишен процент
на разходите в договор за кредит трябвало да се приравни ситуация, в която
договорът съдържал само математическа формула за изчисляването на този
годишен процент на разходите, без обаче да се предоставят необходимите за
това изчисление данни — така решение от 20 септември 2018г. по дело С-
448/17, EOS KS1 Slovensko s.r.o., EU:C:2018:745, параграф 66 и диспозитива.
Твърди се още, че нормата на член 22, параграф 3 от Директива 2008/48
гласи, че държавите - членки следва да въведат разпоредби, гарантиращи, че
изискванията на Директивата няма да бъдат заобиколени. В националното ни
законодателство била въведена нормата на чл. 21 от Закона за потребителския
кредит, с която било изпълнено изискването на член 22, параграф 3 от
Директивата и която гласи, че „всяка клауза а договор за потребителски
кредит, имаща за чел или резултат заобикаляне па изискванията па този закон,
е нищожна“. Според Съда на ЕС заобикалянето на изискванията на
Директивата било самостоятелно основание за недействителност на клаузата,
с която се постигал като резултат това заобикаляне - така определение от 16
ноември 2010 г., Pohotovost’, С-76/10, EU:C:2010:685, параграфи 74, 75 и 76
от и точка 3, in fine от диспозитива.
На плоскостта на настоящият случай, кредиторът бил заблудил
потребителят какъв е действителният размер на приложимият в
правоотношението ГПР, тъй като не бил включил в неговият обхват
вземанията си за скритата под формата на неустойка договорна лихва, на
което основание клаузата за ГПР била неравноправна — разрешение, което е
изведено по дело С-453/10 на СЕС. Клаузата за ГПР била нищожна и на още
едно основание — по силата на чл. 21 ЗПК, тъй като с нея били заобиколени
изискванията на чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 11, ал.1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 1 и
ал. 2 от ЗПК, съгласно които кредиторът бил длъжен да обяви в договора за
потребителски кредит ясно и разбираемо ГПР, изчислен съобразно
9
алгоритъмът на унифицирана математическа формула - така решение по дело
С- 76/10 на СЕС. Клаузата от процесният договор, регламентираща ГПР била
недействителна и на още едно основание - в процесния договор, кредиторът
се бил задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвало обаче ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора
ГПР от 48, 14 %/, което от своя страна било нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1
ЗПК/. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо по
кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В този смисъл било и
задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г.
по дело С-448/17 бил извел разрешението, че „на непосочването на ГПР в
договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното
производство, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на
практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните
компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да
се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 от
ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Като това
задължително съдържание съгласно чл. 11 от ЗПК следвало да е налице към
момента на подписване на договора от страна на кредитополучателя, тъй като
именно към този момент същия следвало да изрази своето информирано
10
съгласие по отношение на неговите общи параметри - така Решение № I- 272
от 15.01.2021 г. по в.гр.д. № 2669/ 2020г. на ОС- Бургас, II- ро Гражданско
отделение, първи въззивен състав
Съгласно чл. 22 ЗПК липсата в условията на договора на съществен елемент
от договорното съдържание, а именно на действителна клауза за ГПР и за
ГЛП има за правна последица нищожност на цялата кредитна сделка.
Твърди се още във въззивната жалба, че санкцията нищожност на
кредитното правоотношение осъществявала изискванията на чл. 23 от
Директива 2008/48 относно потребителските кредити да бъде ефективна,
пропорционална и възпираща, за разлика от нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
която не отговаряла на тези цели на наказанието на кредитора.
В Решението по дело С- 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на
годишния процент на разходите в договора за кредит бил от съществено
значение в контекста на Директива 87/102, по - конкретно доколкото
позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар.67).
За неизпълнението на изискване, имащо съществено значение в контекста на
Директивата, кредитодателят можел да бъде санкциониран съгласно
националната правна уредба със загубата на правото си на лихви и разноски.
Приема се, че такова съществено значение има изискването в договора за
кредит да се посочат данни като годишния процент на разходите по член 10,
параграф 2, буква ж) от Директивата (пар.70 от Решението). Доколкото
непосочването в договора за кредит на тези данни би могло да попречи на
потребителя да прецени обхвата на своето задължение, предвидената в
националната правна уредба санкция за кредитодателя, изразяваща се в
загуба на правото му на лихви и разноски, трябвало да се счита за
пропорционална по смисъла на чл.23 от Директивата (пар.71 от Решението).
Освен това, следвало по аналогия да се приложат разрешенията,
изведени с решения по дело С-618/10, Banco Espanol de Credito SA, дело C-
488/11, Dirk Frederik Asbeek Вrusse и Katarina de Man Garabito и C-397/11,
Erika Joros. По тези дела CEC бил изложил становището, че националните
съдилища не са овластени да изменят съдържанието на неравноправните
договорни клаузи, че договорът трябвало по принцип да продължи да действа
без друго изменение освен произтичащото от премахването на
11
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй като ако на
националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на
неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да
застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13
относно неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на
възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците
чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя.
Такъв не би бил и ефекта от прилагането на правните последици на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, защото доставчиците на кредитен ресурс нямало да бъдат възпрени
от сключването договори, с които да нарушават изискванията за вярно и
неподвеждащо разписване на ГПР с оглед на гарантираната им печалба, която
ще реализират въпреки незаконосъобразното уговаряне на условията по
договорите за кредит. По тези съображения, разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
не изпълнявала условията на чл. 23 от Директива 2008/48, за разлика от
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, която била съответна на Директивата, която се
транспонира със ЗПК. В този смисъл била и съдебната практика, която
приема, че неяснотите, вътрешното противоречие и подвеждащото
оповестяване на изискуемо с императивна норма съдържание, законодателят
уреждал като порок от толкова висока степен, че изключвал валидността на
договарянето (чл. 22 ЗГГК). В този смисъл константната съдебна практика по
идентични клаузи - Решение № 260086 от 07.12.2020г. по в.т. д. № 420/20г. на
ОС-Русе, Решение № 260084 от 04.12.2020г. но в.т.д. № 406 от 04.12.2020г. по
в.т.д. № 406/20г. на ОС- Русе, Решение № 260046 от 13.07.2020 г. по в. т. д. №
241 / 2020 г. на II състав на Окръжен съд - Варна., Решение № 5 от 08.01.2020
г. по в. гр. д. № 643 / 2019 г. на Окръжен съд - Враца и Решение № 99 от
08.04.2019 г. по в. гр. д. № 104 / 2019 г. на Окръжен съд - Враца. Уредбата на
националното право била в съответствие с правото на ЕС такава санкция била
пропорционална и възпираща с оглед на изискванията, поставени от Съда с
решение от 9 ноември 2016 г.. Home Credit Slovakia (С-42/15, EU:C:2016:842,
т. 65 и 69).
Твърди се, че с оглед изложеното и на основание чл. 23 от ЗПК
потребителят-въззивник бил дължал да върне само чистата стойност на
кредита, но не е дължал лихва по кредита, поради което била основателна
кондикционната му претенция за недължимо платеното от него
12
възнаграждение на кредитора в размер на 40лв.
Предвид на изложеното, се моли въззивният съд да отмени като
неправилно обжалваното решение от 18.05.2021 г., постановено по гр.д. №
349/20г. по описа на PC-Велинград в частта, в която е отхвърлен иска на С.Г.
за прогласяване на нищожността на договор за паричен заем № 3458094,
сключен с “и.а.м.” АД от 22.02.2019 г., както и иска за връщане на недължимо
платена сума от 270, 08лв. над размера от 230, 08лв. - неустойка и за сумата
от 40лв. договорна лихва.
Моли се съдът на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да й присъди адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на материално
затруднената въззивница.
В срока по чл.237 ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника
„и.а.м.“ АД, с който твърди, че поддържа
Решение № 260119/18.05.2021 г./18.05.2021г. на Районен съд - Велинград
(Решението) в частта, с която е отхвърлен иска на С.Н. за прогласяване на
Договор за паричен заем № 3458094/22.02.2019г. (ДПЗ), както и иска за
връщане на недължимо платена сума от 270 лева, над размера на 230.08 лв. -
неустойка и за сумата от 40 лева договорна лихва, като неоснователни.
Твърди се в отговора, че правилно PC - Велинград е преценил, че
изискването на чл.19, ал.4 от ЗПК е надлежно изпълнено при положение, че
установеният ГПР в процесния ДПЗ е в размер на 48.14%, т.е. не надвишава
законово изискуемия размер от 50%. Споделя се и виждането на PC -
Велинград, че не е правилно да се съпоставят договорна и законова лихва.
Правилно се сочело в Решението, че размерът на ГПР е надлежно
посочен, съгласно посочения в приложение 1 към ЗПК начин. Правилно PC
Велинград бил посочил, че в ГПР не следва да се включва уговорената в
процесния договор за заем неустойка за договорно неизпълнение на
задължение.
Твърди се, че не следва да се съпоставят законова и договорна лихва,
както правилно е преценил PC Велинград. Нито било правилно да се иска
13
процесния договор за заем да бъде обявен за нищожен, понеже уговорен ГЛП
от 40% противоречал на изискванията на чл.26, ал. 1 от ЗЗД и бил в
противоречие на добрите нрави. Основателно PC Велинград излага, че
единствената законова норма е, която урежда размера на ГПР и той не можел
да надвишава пет пъти законната лихва, както било и в процесния случай,
потвърдено и от извършената експертиза. Правилно PC Велинград излагал
мнение, че ако законодателят е искал да постави граница до която може да се
договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от
разпоредбата на 19, ал.4 от ЗПК.
С оглед на гореизложеното, считат постановеното Решение №
260119/18.05.2021 г. по гр.д. № 349/2020г. по описа на Районен съд -
Велинград, ГО, V състав за правилно и законосъобразно в частта, с която е
отхвърлен иска на С.Н. за прогласяване на Договор за паричен заем №
3458094/22.02.2019г. (ДПЗ), както и иска за връщане на недължимо платена
сума от 270 лева, над размера на 230.08 лв. - неустойка и за сумата от 40 лева
договорна лихва, като неоснователни.
Предвид гореизложеното се моли въззивният съд да постанови друго
такова, е което да потвърди решението на първоинстанционния съд в
обжалваната му част и да отхвърли изцяло предявената пред ПОС въззивна
жалба като неоснователна и недоказана.
Моли се съдът, да присъди направените от „и.а.м.“ АД разноски,
включително и за юрисконсултско възнаграждение пред първата инстанция в
размер на 300 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева в
настоящата инстанция.
Съдът счете делото за изяснено, затова
О П Р Е Д Е Л И :
ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ
Съдът
О П Р Е Д Е Л И:
14
ОБЯВЯВА устните състезания за приключили.
ОБЯВИ, че ще се произнесе със съдебен акт в законния едномесечен
срок.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 10.28
часа.
Председател: _______________________
Секретар: _______________________
15