Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр.
София, 07.03.2022 г.
В И М Е ТО
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Й. Петрова, като разгледа т.д. № 2414/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът В.В.В., конституирана на основание чл. 222 вр. чл. 226, ал. 2 ГПК на мястото на първоначалния ищец и цесионер „Й.К.“ ЕООД, твърди, че по силата на договор от 18.11.2015 г., сключен с ответника, цесионерът следвало да предостави срещу възнаграждение консултантски услуги във връзка с изготвяне на бизнес план и заявление за подпомагане за проект по мярка 4.2. „Инвестиции в преработка/маркетинг в селскостопански продукти“ по Програма за развитие на селските райони 2014 г. – 2020 г. с финансираща институция ДФ „Земеделие“. Работата била изпълнена качествено и в срок и била предадена на 17.12.2015 г., за което бил съставен приемо-предавателен протокол без вписани в него възражения. Въз основа на изготвените от изпълнителя книжа ответникът сключил бенефициентски договор, но въпреки това заплатил само част от дължимото на изпълнителя възнаграждение (аванс в размер от 3 000 лв.). Неплатена останала сумата от 27 186,31 лв. с ДДС (вж. уточнителна молба от 07.07.2020 г., л. 124, т. І), формирана като процент от размера на инвестиционните разходи и дължима в срок от 30 дни от официалното оповестяване на одобрението на инвестиционния проект от ДФ „Земеделие“. В резултат от изпадането си в забава ответникът дължал и неустойка в размер от 44 310,52 лв., представляваща установеният от страните максимум (двукратният размер на неплатената сума) с оглед изминалия период на забава от 18.12.2015 г. – 13.11.2019 г. (вж. уточнителна молба от 16.12.2019 г., л. 28, т. І). В хода на процеса с договор за цесия от 28.01.2022 г. ищецът придобил вземанията на изпълнителя по процесния договор и претендира присъждането им в своя полза, ведно със законна лихва до окончателното погасяване, както и направените по настоящото производство и по производството за обезпечение на бъдещ иск разноски.
Ответникът „Р.Б.Б.“ ЕООД оспорва исковете, като твърди, че работата била изпълнена некачествено и забавено, както и че не бил настъпил падежът на задължението за заплащане на остатъка от възнаграждението, тъй като към настоящия момент не било осъществено плащане от финансиращата институция. В частност сочи, че консултантът не изпълнил задължението си по чл. 3 от договора да представи списък с изискуемите документи, справки и информация, които възложителят следвало да представи на етап кандидатстване по проекта, както и задължението си по чл. 8, изр. посл. – да актуализира представени от възложителя документи и информация в резултат от събития и сделки, настъпили след датата на представяне на документите, ако това е поискано от финансиращата институция. Неизпълнението на последното задължение довело до сключването на договор с финансиращата институция едва през 2018 г. Наред с това не било извършено плащане по бенефициентския договор и не били възстановени направените от възложителя разходи, а същевременно стойността на бенефицитентската помощ, която била реално договорена, била в значително по-нисък размер от стойността, ползвана като база за определяне на възнаграждението. Въз основа на всичко изложено ответникът моли съда да отхвърли исковете и да му присъди разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:
Предявеният иск е за заплащане на непогасената част от дължимото възнаграждение по договор за изработка. За основателността му в тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор, точното изпълнение на възложената с него работа, размера на уговореното възнаграждение за извършването й и придобиване на вземането за него чрез цесия, сключена с изпълнителя. Ответникът, ако твърди, следва да докаже погасяване на дълга.
Не се спори, че на 18.11.2015 г. между ответника „Р.Б.“ ООД като възложител и „Й.К.“ ЕООД като изпълнител е сключен договор за извършване на консултантски услуги, по силата на който изпълнителят е следвало да изготви бизнес план и заявление за подпомагане за проект по мярка 4.2. „Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти“ по Програма за развитие на селските райони 2014-2020 г., а възложителят – да заплати възнаграждение, чийто размер първоначално е бил уговорен като процент от стойността на инвестиционните разходи, предвидени в проекта (5 %), а с подписаното на 17.12.2015 г. Приложение № 1 дължимото възнаграждение е било „уточнено в абсолютни числа“ - 25 155,26 лв. без ДДС или 30 186,31 лв. с ДДС. С постигането на това последващо съгласие за конкретен размер на възнаграждението е отпаднала уговорката за определянето му като процент от инвестиционните разходи и поради това съдът не обсъжда поради неотносимост възраженията на ответника относно по-малкия размер на реално договореното финансиране по договора, сключен с финансиращата институция.
На 17.12.2015 г. между страните по договора е подписан приемо-предавателен протокол, в който е удостоверено, че работата се приема от възложителя без забележки. Това съгласно чл. 266, ал. 3 ЗЗД преклудира правото на изпълнителя да прави последващи възражения за качеството на приетата работа, освен ако черпи същите от скрити нейни недостатъци. Няма такъв характер възражението за нарушение на чл. 3 от договора, но дори и да имаше, същото е неоснователно – задължението по чл. 3 има само подготвителен характер спрямо изпълнението на възложената работа, а не е насочено към доставяне на самостоятелна облага за възложителя. Поради това неговото неизпълнение (ако има такова) не би могло да се отрази върху дължимостта на възнаграждението, щом работата е изпълнена и приета, а би довело единствено до невъзможност за изпълнителя да се позове на забава на възложителя и да черпи последици от неговото бездействие за представяне на документи.
Не се установява и неизпълнение на задължението по чл. 8, изр. посл. от договора, предвиждащ задължение за изпълнителя да съдейства за актуализация на документите и информацията, на които се базира проектът. С доклада на делото съдът е указал на ответника на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи доказателства да е била поискана актуализация от финансиращата институция и да е било отправено уведомление за това до изпълнителя, но въпреки това тези факти останаха недоказани. Представените от възложителя доказателства за изискани документи от страна на ДФ „Земеделие“ касаят изпълнението на бенефициентския договор след изготвяне на процесния проект и в този смисъл нямат отношение към точното изпълнение на възложената с консултантския договор работа.
Изпълнението на договора и приемането на работата, съответно дължимостта на възнаграждението от възложителя са факти, признати и в хода на настоящия процес – признанието е обективирано в сключените на 07.04.2021 г. и на 28.05.2021 г. споразумения, с които страните приемат за установено надлежното изпълнение на работата и определят размера на дължимото възнаграждение. Тези съглашения следва да бъдат взети предвид при условията на чл. 235, ал. 3 ГПК, доколкото в същите не е предвидено автоматичното им разваляне при неизпълнение.
Съгласно споразумението от 07.04.2021 г. изпълнителят следва да заплати възнаграждение в размер от 22 155,26 лв. без ДДС на шест вноски, последната от която с падеж 20.09.2021 г., като при плащането всяка вноска трябва да е с начислен ДДС. С допълнителното споразумение от 28.05.2021 г. страните са уговорили, че изпълнителят няма да начислява ДДС, доколкото към този момент не е регистрирано по ЗДДС лице.
Следователно дължимото възнаграждение възлиза на 22 155,26 лв. От тази сума на основание чл. 235, ал. 3 ГПК следва да се приспаднат платеното в хода на процеса възнаграждение в общ размер от 6 000 лв. съгласно платежни нареждания от 07.04.2021 г., 31.05.2021 г., 05.07.2021 г. и 16.11.2021 г. Ето защо дължимото към момента на устните състезания възнаграждение възлиза на 16 155,26 лв. Същото е изискуемо, тъй като е настъпил падежът и на последната вноска, уговорена с допълнителното споразумение от 07.04.2021 г. – 20.09.2021 г. (тъй като в хода на процеса страните са предоговорили падежа на паричното задължение съдът не обсъжда тук възраженията на ответника за неговата неизискуемост с оглед изискването за оповестяване на одобрения проект от финансиращата институция).
В хода на процеса изпълнителят е прехвърлил вземанията си по процесния договор на настоящия ищец, което е видно от договора за цесия от 28.01.2022 г. Ответникът е уведомен за прехвърлянето чрез представяне на договора в о.с.з. на 11.02.2022 г., с което са настъпили условията за присъждане на дължимата главница в полза на цесионера В.В..
По иска по чл. 92 ЗЗД:
Страните са постигнали неустоечно съглашение за обезщетяване на вредите от забавеното плащане – съгласно чл. 29 от договора при забава възложителят дължи неустойка в размер на 0,2 % от неплатената сума за всеки просрочен ден, но не повече от двукратния размер от стойността на договора. При служебна проверка относно валидността на клаузата с оглед съответствието й с добрите нрави съдът намира, че същата е действителна по следните съображения:
Съгласно мотивите по т. 3 на ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции и от принципа за справедливост, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, при съобразяване на вида на неизпълненото задължение, наличието на други обезпечения, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Към тези релевантни обстоятелства следва да се добави и наличието на реципрочна неустоечна клауза, с която се обвързва насрещната страна.
В настоящия случай предмет на обезпечение чрез неустоечното съглашение е същественото задължение на възложителя – да плати възнаграждение, чието изпълнение не е обезпечено по друг начин (напр. чрез лично или вещно обезпечение); уговорен е краен предел на дължимата неустойка, както и предвидено идентично по съдържание неусточено задължение за изпълнителя (чл. 30). Размерът на неустойката – 0,2 % от забавената сума, не е необичаен за търговските отношения и се явява признат за съответен на добрите нрави от формиралата се съдебна практика (вж. напр. Решение № 129/09.07.2010 г. по т.д. № 977/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Определение № 550/13.09.2017 г. по т.д. № 2584/2016 г. на ВКС, ІІ т.о., Определение № 43/25.01.2018 г. по т.д. № 1952/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.), а това само по себе си е критерий за неговата справедливост (доколкото общественото възприемане на определено поведение е израз на оценката, която обществото дава за него). Големият размер, до който може да нарасне неустоечният дълг, не се дължи толкова на уговорения процент, а на дългия период на забавата, за който обаче отговорен е длъжникът и който е факт, настъпил след сключване на договора и съответно несъобразим при преценката за валидност на неустойката. Възможната прекомерност на неустойката спрямо настъпилите вреди също не може да обоснове нищожност, а и не би могла да бъде съобразена в отношения между търговци.
Ето защо изпълнителят дължи неустойка за периода на своята забава, което налага да бъде определен началният момент, от който тя е настъпила.
Съгласно чл. 19, т. 3 от договора последната вноска от дължимото възнаграждение следва да бъде заплатена в срок от 30 дни от официалното оповестяване на одобрението на инвестиционния проект. От събраните писмени доказателства се установява, че проектът е одобрен със Заповед № 03-РД/3149/09.08.2018 г. От представеното към Констативен протокол от 18.08.2020 г. Приложение № 2 (таблица с данни за одобрени проекти, оповестена на интернет адреса на финансиращата институция) е видно, че процесният проект е оповестен, но няма данни за датата на оповестяването му. Ето защо за такава съдът приема датата, на която до възложителя е изпратено уведомително писмо за одобрение от ДФ „Земеделие“ – 21.08.2018 г. (л. 129, т. І), поради което възложителят е следвало да заплати възнаграждението в срок до 20.09.2018 г. След тази дата е изпаднал в забава. По-късното предоговаряне на падежите за разсрочено плащане на възнаграждението, извършено в хода на настоящия процес, не се отразява върху вече настъпилата забава, тъй като страните не са изразили воля за това (ищецът е поел задължение да направи отказ от иска за неустойка при пълно изпълнение на споразумението, което обаче не е осъществено; воля за опрощаване на последиците на вече настъпилата забава не е обективирана).
За периода 21.09.2018 г. – 12.11.2019 г. (а не до сочената в писмената защита дата 11.02.2022 г., която е настъпила след предявяване на иска и не би могла да бъде съобразена, още повече че за същия период ищецът претендира и законна лихва) размерът на дължимата неустойка възлиза на 18 521,58 лв. и до тази сума следва да бъде уважен искът.
По разноските:
Съобразно изхода от делото ответникът следва да заплати на ищеца разноски за настоящото производство и за производството по обезпечение на бъдещ иск в общ размер от 4 439,77 лв.
На ответника следва да се присъдят разноски з адвокат съразмерно отхвърлената част от исковете, а именно – 1 077,67 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „Р.Б.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „Й.К.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл. 266 ЗЗД сумата от 16 155,26 лв., представляваща непогасената част от дължимото възнаграждение по договор № 125/18.11.2015 г. за консултантски услуги, ведно със законната лихва от 13.11.2019 г. до 07.04.2021 г. и от 21.09.2021 г. до погасяването, на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 18 521,58 лв., представляваща неустойка за забава за периода 21.09.2018 г. – 12.11.2019 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 4 439,77 лв. разноски, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 79, ал.1, пр. 1 вр. чл. 266 ЗЗД до пълния предявен размер от 27 186,31 лв. и иска по чл. 92 ЗЗД до пълния размер от 44 310,52 лв. и за периода 18.12.2015 г. – 20.09.2018 г.
ОСЪЖДА „Й.К.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „Р.Б.Б.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 077,67 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: