Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260417
22.03.2021г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на двадесет
и шести февруари
две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА
ЧИПОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №85/2021г. по описа на ПОС, VII гр. състав, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е
образувано по въззивна
жалба на Р. Р. К. ***,
ЕГН **********, против
Решение №260835 от 13.10.2020г., постановено по гр.д. №254/2019г., по
описа на Районен съд- Пловдив, ХІІ
гр.с., с което е
признато за установено, че дължи
на „Прокредит банк България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Тодор Александров” №26,
следните суми: сумата от 6763,91 евро- главница по договор за кредит от 28.06.2011г., ведно със законната лихва
върху
нея, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед
за изпълнение- 19.12.2014г. до изплащане на
вземането, и сумата от 90,30 евро- просрочена възнаградителна лихва за периода 04.05.2014г.- 18.06.2014г.; за
които суми по
ч.гр.д.№18201/2014г. по описа
на Районен съд- Пловдив,
І бр.с.,
е била издадена
Заповед №36 от 08.01.2015г. за изпълнение
на парично задължения въз основа на документ по чл.417
от ГПК. В жалбата
са изложени доводи
за недопустимост и
неправилност на решението, като се иска обезсилването
му и връщане
на делото за ново разглеждане
от първоинстанционния съд или
отмяната му и постановяване на
ново решение, с което
предявените искове да
бъдат отхвърлени.
В законоустановения срок е постъпил
отговор от въззиваемата страна- „Прокредит
банк България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Тодор Александров” №26,
чрез пълномощника му
по делото юрк. Д.
Д., с който
се иска обжалваното
решение да бъде
потвърдено.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.
При извършената
служебна проверка на решението
съобразно правомощията си
по чл.269, изр.
първо от ГПК съдът
намери, че същото
е валидно и
допустимо. По изложените във
въззивната жалба доводи
за недопустимост на
решението поради липса на надлежно
процесуално представителство по делото
на ищеца „Прокредит банк България” ЕАД
настоящият състав на съда
намира, че действително
по делото пред
първата инстанция ищецът е
бил представляван по
пълномощие от друго
юридическо лице- „Еос матрикс“
ЕООД, действащо чрез свой юрисконсулт,
което не е
допустимо съгласно разпоредбата
на чл.32 от
ГПК. Тази нередовност обаче е
отстранена към настоящия
момент, тъй като
с отговора на
въззивната жалба, подаден
от надлежно упълномощен юрисконсулт
на ищеца, извършените от името на
банката процесуални действия
по делото са потвърдени, поради
което и същите
следва да се
приемат за редовни. При това положение предявеният
иск не може да
се приеме за процесуално недопустим
и същият подлежи на
разглеждане по същество. Предвид горното
и съгласно чл.269, изр.
второ от ГПК
следва да бъде
проверена правилността на
решението по изложените
във въззивната жалба доводи
и при служебна проверка за
допуснати нарушения на
императивни материалноправни норми,
като въззивният съд,
като инстанция по
същество, се произнесе по
съществуващия между страните
правен спор.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422 във връзка
с чл. 415, ал.1 от ГПК във
връзка с чл.430, ал.1
и ал.2 от ТЗ, като
ищецът „Прокредит банк България” ЕАД
иска постановяване на
решение, с което
да се признае за
установено, че ответникът Р. Р. К. му дължи, следните суми: сумата от 6763,91 евро- главница по договор за кредит от 28.06.2011г., ведно със законната лихва
върху
нея, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед
за изпълнение- 19.12.2014г. до изплащане на
вземането, и сумата от
90,30 евро- просрочена
възнаградителна лихва за периода 04.05.2014г.- 18.06.2014г.; за
които суми по
ч.гр.д.№18201/2014г. по описа
на Районен съд-
Пловдив, І бр.с., е била издадена
Заповед №36 от
08.01.2015г. за изпълнение на парично
задължения въз основа на
документ по чл.417 от
ГПК.
От
фактическа страна не се спори по делото,
а и се установява
от приложените писмени доказателства, че на 28.06.2011г. между „Прокредит банк България” ЕАД, като
кредитор, и „Мааб“
ООД, като кредитополучател, е бил
сключен договор за потребителски
кредит №020-694367, по
силата на който банката- ищец е отпуснала
на кредитополучателя кредит в размер
на 25000 евро при
съответно договорена възнаградителна лихва в размер на шестмесечният
EURIBOR плюс
6 пункта надбавка. Страни-
солидарни длъжници по
договора за кредит са и ЕТ
„Сарай 2000- С. К.“,
С. Г. К.
и ответницата Р. Р. К., които са се
задължили да отговорят спрямо
банката за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по същия. На
28.11.2012г. между банката, кредитополучателя и
солидарните длъжници е бил
сключен анекс към договора за кредит, с който
са били променени размерите на погасителните вноски
и срокът за погасяване на кредита,
като падежът на последната
погасителна вноска е 04.01.2015г.
На 07.08.2014г. с
писма до кредитополучателя и солидарните длъжници /приложени
по заповедното производство-
ч.гр.д.18201/2014г. по описа на Районен
съд- Пловдив, І бр.с./
банката е обявила
вземанията си по договора
за кредит за предсрочно изискуеми поради непогасяване в срок
на задълженията. След издаване
на заповедта за незабавно изпълнение на
09.02.2015г. между „Прокредит банк България” ЕАД, като
кредитор, и длъжниците „Мааб“ ООД,
ЕТ „Сарай 2000-
С. К.“, С. Г. К. и Р. Р. К. е било
сключено споразумение, с което
страните са констатирали, че задълженията
на длъжниците по договор
за кредит №020-694367/28.06.2011г., са предсрочно изискуеми и възлизат на 6763,91 евро-
изискуема главница; 90,30 евро-
изискуеми просрочени лихви и
149,86 евро- съдебни разноски. Предмет
на споразумението са и задълженията
по още два
договора за кредит между същите
страни- №020-731992/27.12.2011г. и №020-579480/26.10.2009г., като страните
са постигнали съгласие дължимите
по трите договора
за кредит суми да
бъдат изплатени по следния начин-
вноска в размер
на 3000 лв.-
в деня на
подписване на споразумението, от
които 1000 лв.-
за погасяване на
задълженията по процесния
договор за кредит №020-694367/28.06.2011г., и
месечни вноски по
2500 лв., дължими до
всяко 15-то число на всеки
месец, считано от м.
март 2015г., от които
800 лв.- за погасяване
на задълженията по процесния
договор за кредит №020-694367/28.06.2011г. Съгласно
чл.8 от споразумението същото
е със срок
до 15.06.2015г., като
ако към тази дата длъжниците
са изпълнили задълженията
си по него страните се
задължават да удължават срока му
с 6 или
12 месеца, за което
ще сключат анекс. Съгласно чл.12
докато длъжниците изпълняват точно споразумението кредиторът
се задължава да не
предприема действия за принудително събиране
на вземанията си, както
и в 3- дневен
срок от подписване
на споразумението да спре изпълнително
дело №832/2014г. по
описа на ЧСИ Людмила
Мурджанова. От заключението на
приетата съдебно- счетоводна експертиза се установява, че банката
е изпълнила задължението
си по договора
да предостави на
кредитополучателя заемната сума,
поради което за
последния е възникнало
задължението да върне
същата при условията и в срока,
посочени в договора. От заключението на съдебно- счетоводната експертиза
се установява и че
към датата на подаване
на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- 19.12.2014г. задълженията
на кредитополучателя по договора са в
размер на 6763,91 евро-
усвоена и непогасена
главница и 246,47
евро- възнаградителна лихва за
периода
04.05.2014г.-19.12.2014г., от които
90,30 евро- за периода
04.05.2014г.-18.06.2014г. След
датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение са постъпили две плащания
по кредита на обща стойност
765,56 евро, с които
суми е погасена
главница по кредита, като
към датата на изготвяне
на заключението непогасената
главница възлиза на
5998,35 евро. По образуваното
изпълнително дело не са били принудително събирани
суми от длъжниците.
От
страна на ответника в отговора на
исковата молба и
във въззивната жалба
са наведени доводи
за недължимост на
търсените суми поради
липса на настъпила
предсрочна изискуемост на
вземанията на банката по процесния
договор за кредит.
В тази връзка се излагат
доводи, че към датата
на подаване на заявлението по
чл.417 от ГПК-
19.12.2014г. е липсвало
неизпълнение на погасителни вноски,
което да обуслови
обявяването на предсрочната
изискуемост, че в
уведомлението за обявяване
на предсрочната изискуемост
липсвало позоваване на конкретна
разпоредба от договора и не
бил посочен размерът на задълженията, както и че
банката не била представила годни
доказателства за уведомяването
на всички задължени лица
за обявяването на
пресрочната изискуемост. Тези доводи са неоснователни. От страна
на жалбоподателката не
са ангажирани доказателства
за установяване точното
изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора
за кредит, а фактът
на допуснатото неизпълнение се
установява от заключението на приетата
по делото съдебно- счетоводна експертиза,
от което са
видни извършените плащания
по договора. Към
заявлението за издаване
на заповедта за изпълнение банката
е представила доказателства за
уведомяването на длъжниците за обявяването на
предсрочната изискуемост,
като уведомленията са
приложени по ч.гр.д.18201/2014г. по описа на
Районен съд- Пловдив, І
бр.с. Независимо от това
даже и да
се приеме, че са
липсвали предпоставките за
обявяването на предсрочната изискуемост,
както и че същата
не е била
надлежно обявена на
длъжниците, то това
не може да доведе
до отхвърляне на предявения
иск на това основание. Съгласно задължителните указания
по тълкуването и прилагането
на закона, дадени в
т.1 на Тълкувателно
решение №8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК
на ВКС искът по чл.422, ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. В случая
видно от погасителните планове към
договора за кредит и
анекса към него крайният
падеж на задълженията
е 04.01.2015г., т.е. същият
е настъпил към
датата на приключване на устните
състезания пред въззивната
инстанция и всички погасителни
вноски са изискуеми и
на това основание.
Неоснователни са
и доводите в жалбата,
че жалбоподателката, като
солидарно отговорно лице,
не се е съгласявала
и не е
подписвала Приложение №2 към
анекса от 28.11.2012г.
Видно от представеното по делото
заверено копие от
посоченото приложение /л.11 от първоинстанционното дело/,
в същото е
положен подпис от
името на Р. Р. К..
Не
могат да
бъдат споделени и
възраженията в жалбата, че
споразумението от 09.02.2015г.
съставлявало нов факт, осъществил
се след издаване
на заповедта за изпълнение, който
следвало да бъде зачетен
като „премахване на последиците на
предсрочната изискуемост“. Към датата
на подписване на споразумението
е настъпил падежът на всички погасителни
вноски по кредита и същите са
били дължими и на това основание, поради
което евентуалната им
предсрочна изискуемост, настъпила
в някакъв предходен момент, вече
е без значение за дължимостта им.
Видно от съдържанието на
посоченото споразумение, същото
действително е сключено
след издаване на
заповедта за изпълнение и
с него страните
са уговорили график
за временно /за срок
до 15.06.2015г./ и частично /за
сумата от общо
4200 лв.- първоначална вноска
от 1000 лв. и
4 вноски по 800
лв./ доброволно погасяване
на вземанията на
банката по процесния договор за кредит, срещу което банката
е поела задължението за срока на
действие на споразумението да не предприема действия
за принудително изпълнение. Действието
на посоченото споразумение е приключило на
15.06.2015г., доколкото няма
данни страните да
са го удължили
чрез сключване на
анекс, като с
изтичането на срока му
предоставената от банката на длъжниците възможност за доброволно
погасяване на дълга, без спрямо
тях да се извършват изпълнителни
действия, е отпаднала. Със споразумението не е извършена новация на
задължението, доколкото в
него липсва изразена
воля на страните
за погасяване на
съществуващото задължение по
договора за кредит и за
поемане на ново
такова по споразумението, а временното
разсрочване или преструктуриране на дълга
съгласно трайната съдебна практика
не представлява новация
по смисъла на чл.107
от ЗЗД /в този смисъл- Решение
№138 от 22.08.2013г. на
ВКС по т.д.№27/2012г., ІІ т.о.; Решение
№175 от 25.02.2016г. на
ВКС по т.д.№2602/2014г., ІІ т.о.; Решение
№119 от 18.12.2020г. на ВКС по
т.д.№2370/2019г., І т.о.; и
други/. Предвид горното
споразумението от 09.02.2015г., чийто срок
към момента е
изтекъл, не може да се отрази
на основателността на
предявения установителен иск,
доколкото всички задължения
по договора са
изискуеми.
В устните състезания пред
въззивната инстанция
процесуалният представител на
жалбоподателката е направил
възражение за неспазване
на срока по чл.147, ал.1 от
ЗЗД. Доколкото съгласно формираната съдебна практика съдът следи служебно
за приложението на срока
по чл.147, ал.1 от
ЗЗД, то това възражение подлежи на
разглеждане. В случая,
независимо че в договора
жалбоподателката е посочена
като солидарен длъжник, то предвид съдържанието на поетото
от нея задължение-
да отговаря спрямо банката за изпълнение
на задълженията на
кредитополучателя, се налага изводът, че има
качеството на поръчител по
смисъла на чл.138-148
от ЗЗД и по
отношение на отговорността
й намира приложение
разпоредбата на чл.147, ал.1
от ЗЗД, съгласно която
поръчителят остава задължен
и след падежа на главното задължение,
ако кредиторът е
предявил иск против длъжника
в течение на
шест месеца. Съгласно
задължителните указания,
дадени в
т.4б на Тълкувателно
решение №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК
на ВКС срокът
по чл.147, ал.1 от ЗЗД е преклузивен,
прилага се служебно от
съда и с
изтичането му се погасява
самото поръчителство. В съдебната практика са
налице различни становища по
въпроса за началния момент, от който
тече този срок
при уговорено погасяване
на главното задължение
на отделни погасителни вноски
с различни падежи- от датата
на падежа на всяка
погасителна вноска или от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително
при предсрочна изискуемост, като
за преодоляване на
противоречията е образувано
тълкувателно дело №5/2019г.
на ОСГТК
на ВКС, по което все
още няма постановено
тълкувателно решение. Настоящият
състав на съда споделя
становището на по- новата съдебна
практика, според което срокът
тече от датата на падежа
на всяка вноска и
ако кредиторът бездейства
и не предяви иск срещу
главния длъжник в
шестмесечен срок, с изтичането му
се погасява задължението на поръчителя за
заплащане на тази вноска.
При обявяване на
предсрочната изискуемост
срокът по чл.147, ал.1
от ЗЗД ще тече
от датата на достигане
на волеизявлението на кредитора
до длъжника, но само
по отношение на вноските с ненастъпил
падеж към тази дата,
а по отношение на вноските
с настъпил падеж срокът
тече от датата на падежа на съответната вноска.
В случая в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение
банката е посочила, че
предсрочната изискуемост е обявена
поради неизпълнение на
задължението за заплащане
на погасителните вноски с
падежи на 04.05.2014г. и 04.06.2014г.,
като волеизявлението на
банката е връчено
на длъжниците на
15.08.2014г., а заявлението
за издаване на
заповед за изпълнение
е подадено на
19.12.2014г. При това положение
към датата на
подаване на заявлението по чл.417
от ГПК, от когато
се счита за предявен
искът, срокът по
чл.147, ал.1 от ЗЗД
е изтекъл и
отговорността на ответницата,
в качеството й на поръчител,
е погасена за вноските с
падеж по погасителния план на
04.05.2014г. и 04.06.2014г.,
а от нея
могат да бъдат претендирани тези с падежи
на 04.07.2014г., 04.08.2014г.,
04.09.2014г., 04.10.2014г., 04.11.2014г.,
04.12.2014г. и 04.01.2015г. Общият
сбор на главницата
по вноските, за които
поръчителството не е
прекратено, съобразно подписания
от страните погасителен план /на гърба на л.10
от първоинстанционното дело/ възлиза
на 5312,12 евро.
От
заключението на приетата по делото
съдебно- счетоводна експертиза се установява, че след
издаване на заповедта за изпълнение
и след сключване
на споразумението от 09.02.2015г.
са налице доброволно погасени суми по
кредита в размер на 765,56
евро, от които 510,46
евро- платени на 09.02.2015г., и
255,10 евро- платени на
31.08.2015г., с които суми по
счетоводни данни на
банката е погасена
главница по кредита. По
делото няма данни,
а и не се твърди
от ответницата посочените
суми да
са били заплатени от нея
за погасяване на задълженията
й в качеството й на
поръчител, поради което
следва да се приеме, че
същите са били
заплатени от кредитополучателя и с
тях е била погасена
дължимата от него главница по най- старото му
задължение- това по
погасителната вноска с падеж
на 04.05.2014г. Предвид
горното така заплатената
сума не се отразява
на обема на отговорността на
ответницата, в качеството й на поръчител,
която е за
погасителните вноски с падежи
от 04.07.2014г. до
04.01.2015г. Предвид горното следва
да се признае
за установено, че дължимата от
ответницата Р. Р. К. главница по кредита възлиза
на 5312,12 евро.
За разликата над посочената
сума до пълния
размер на претенцията от
6763,91 евро- непогасена
главница искът следва да
бъде отхвърлен. От
заявлението на издаване на заповед
за изпълнение и приложеното
към него извлечение от
счетоводните книги на банката
е видно, че
претендираната сума от 90,30
евро- просрочена възнаградителна лихва за периода 04.05.2014г.- 18.06.2014г.
съставлява дължимата лихва по
вноските с падежи
на 04.05.2014г. и
04.06.2014г., за които отговорността
на ответницата е погасена.
Ето защо тази претенция
е неоснователна и следва да се
отхвърли.
По така
изложените съображения съдът
намира, че в частта
му, с която
е признато за установено,
че Р. Р. К. дължи на „Прокредит банк България” ЕАД
сумата
от 5312,12
евро-
главница
по договор за кредит от 28.06.2011г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение- 19.12.2014г. до изплащане на
вземането, обжалваното решение
следва да бъде
потвърдено. В частта му,
с която е
признато за установено,
че Р. Р. К.
дължи на „Прокредит банк
България” ЕАД сумата над 5312,12
евро до 6763,91 евро- главница, и сумата от
90,30 евро- просрочена
възнаградителна лихва за периода 04.05.2014г.- 18.06.2014г.; решението следва
да бъде отменено, като вместо
него се постанови отхвърляне
на исковата претенция
в тази й част.
С оглед изхода
на спора и на
основание чл.78, ал.1 и ал.8
от ГПК следва
да бъдат преизчислени дължимите
на ищцовата страна разноски
и юрисконсултско възнаграждение по делото, съразмерно на уважената
част от претенциите. По заповедното производство
в полза на ищеца
са присъдени разноски за държавна
такса в размер
на 268,11 лв., от
които съразмерно на уважената част от
претенциите следва да се
присъдят 207,78 лв. По
първоинстанционното
производство е направил
разноски за държавна такса
в размер на 311,05 лв. и за експертиза
в размер на 200
лв., от които съразмерно
на уважената част от претенциите
следва да му се присъдят
396,07 лв. Общо за
първоинстанционното и въззивното
производство в полза на ищеца се дължат разноски в
размер на 603,85
лв., поради което в частта му,
с която са присъдени такива над тази сума, обжалваното
решение следва да бъде отменено.
За въззивното производство
в полза на ищеца следва
да се определи
юрисконсултско възнаграждение в
размер на 300
лв., от които съразмерно
на уважената част от претенциите следва
да се присъдят
232,50 лв.
Ответната
страна е направила
разноски за адвокатско
възнаграждение по първоинстанционното производство
в размер на 1300
лв., спрямо което следва
да се приложи разпоредбата на
чл.78, ал.5 от ГПК с оглед
направеното възражение от ищцовата
страна, като се
определи такова в размер
на 1000 лв. в
съответствие с фактическата
и правна сложност
на делото. По въззивното
производство ответницата е
направила разноски за
адвокатско възнаграждение в размер
на 900 лв., което е
под минималния размер,
определен в Наредба №1
на Висшия адвокатски
съвет, както и за
държавна такса в размер на 268,11 лв. От
така направените общо разноски в
размер на 2168,11
лв. съразмерно на
отхвърлената част от иска следва
да й се присъдят
487,79 лв.
По изложените
съображения съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№260835 от 13.10.2020г., постановено по гр.д. №254/2019г., по описа на Районен
съд- Пловдив, ХІІ
гр.с., в частта му, с която
е признато за установено, че Р. Р. К. ***,
ЕГН **********, дължи на „Прокредит
банк България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Тодор Александров” №26,
сумата
от 5312,12
евро- дължима от
нея в качеството й на
поръчител част от главница по договор за кредит №020-694367 от
28.06.2011г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение- 19.12.2014г. до изплащане на
вземането, за която сума
по ч.гр.д.№18201/2014г. по
описа на Районен
съд- Пловдив, І бр.с.,
е била издадена
Заповед №36 от
08.01.2015г. за изпълнение на парично
задължения въз основа на
документ по чл.417 от ГПК.
ОТМЕНЯ
Решение №260835 от 13.10.2020г., постановено
по гр.д. №254/2019г., по описа на Районен съд-
Пловдив, ХІІ гр.с., в
частта му, с която е
признато за установено, че Р. Р. К. ***, ЕГН **********,
дължи на
„Прокредит банк България” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Тодор
Александров” №26, сумата от 1451,79
евро, представляващи разликата
над 5312,12 евро
до 6763,91 евро- главница по договор за кредит №020-694367 от 28.06.2011г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за
изпълнение- 19.12.2014г. до изплащане на вземането; и сумата от 90,30
евро- просрочена възнаградителна лихва за периода 04.05.2014г.- 18.06.2014г.; за които суми
по ч.гр.д.№18201/2014г. по
описа на Районен
съд- Пловдив, І бр.с.,
е била издадена
Заповед №36 от
08.01.2015г. за изпълнение на парично
задължения въз основа на
документ по чл.417 от
ГПК, както и в частта
му, с която Р. Р. К. ***,
ЕГН **********, е била
осъдена да заплати
на „Прокредит банк България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Тодор Александров” №26, разноски
по делото за разликата
над 603,85 лв. до
929,16 лв., като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска за признаване
за установено, че Р. Р. К. ***,
ЕГН **********, дължи на „Прокредит
банк България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Тодор Александров” №26,
сумата от 1451,79
евро, представляващи разликата
над 5312,12 евро
до 6763,91 евро- главница по договор за кредит №020-694367 от 28.06.2011г., ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за
изпълнение- 19.12.2014г. до изплащане на вземането; и сумата от 90,30
евро- просрочена възнаградителна лихва за периода 04.05.2014г.- 18.06.2014г.; за
които суми по
ч.гр.д.№18201/2014г. по описа
на Районен съд-
Пловдив, І бр.с., е
била издадена Заповед
№36 от 08.01.2015г.
за изпълнение на парично задължения
въз основа на документ по
чл.417 от ГПК.
ОСЪЖДА Р. Р. К. ***, ЕГН **********, да заплати на
„Прокредит банк България” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Тодор
Александров” №26, сумата от 232,50
лв.- юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Прокредит
банк България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Тодор Александров” №26, да
заплати на Р. Р. К. ***,
ЕГН **********, сумата
от 487,79 лв.- разноски
по делото, съразмерно на отхвърлената част
от иска.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му
на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.