№ 1006
гр. София, 06.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20221000500930 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение 260051 от 06.01.2022 г. по гр.д. 8706/2019 г. по описа на СГС, I-19
състав, съдът е осъдил „Юробанк България” АД с ЕИК ********* да заплати на С. О. Н. с
ЕГН: ********** на основание чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД сумата от 19 705,61 лв. –
недължими вземания за курсови разлики по договор за кредит HL 29161 от 07.12.2007 г. за
периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г. и сумата от 3 948,62 швейцарски франка – недължими
вземания за възнаградителна лихва по договор за кредит HL 29161 от 07.12.2007 г. за
периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от
01.07.2019 г. до окончателното им изплащане, както и на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата
от 10 033,30 лв. – съдебни разноски. Също така, съдът е признал за установено в
отношенията между същите страни (на основание чл. 124, ал.1 ГПК) по иска на С. О. Н. с
ЕГН: ********** срещу „Юробанк България” АД с ЕИК *********, че С. О. Н. не дължи на
„Юробанк България” АД сумата от 49 171,91 лв. – включена без правно основание в
главницата по договор за банков кредит HL 82935 от 14.11.2017 г., а производството по
делото е прекратено спрямо ответника „Бългериън Ритейл Сървисиз” АД.
Първоинстанционното решение е атакувано с редовна и допустима въззивна
жалба от „Юробанк България” АД, с която се иска от САС да отмени решението на СГС
изцяло, както и да се отхвърлят предявените спрямо банката искове поради неправилност
1
(нарушение на материалния закон), съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необоснованост - по съображения по тези три пункта, подробно изложени от
въззивника писмено. Претендират се разноски.
Насрещната страна е подала писмен отговор на въззивната жалба, с който
намира същата за неоснователна и претендира направените разноски.
Пред апелативния съд нови доказателства не са искани и не са събирани.
Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, в частта, в която
производството по делото е прекратено спрямо ответника „Бългериън Ритейл Сървисиз”
АД.
Съдът констатира, че исковия процес е образуван по молба, съдържаща
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
Ищецът С. О. Н. твърди, че е в договорни отношения с ответника „Юробанк
България” АД по силата на договор за ипотечен кредит, сключен на 14.11.2017 г. за
закупуване на недвижим имот. Изложени са твърдения, че с оглед на същия банката –
ответник му предоставила сумата от 158 200 лв. кредит за целите на предсрочно и пълно
погасяване на задълженията му в швейцарски франкове по договор за кредит от 07.12.2007
г. Твърди се, че така стореното рефинансиране не е породило права и задължения между
страните с оглед недействителност на новационната сделка и на основание извършената
между тях спогодба върху непозволен договор. Изложени са твърдения, че с оглед
неравностойни клаузи банката само виртуално остойностила кредитната експозиция в
швейцарски франкове и се е обогатила с курсовата разлика като кредиторът се е обогатил
като е получил и недължима му възнаградителна лихва с оглед клаузите на договора от 2007
г. и допълнителни споразумения от 08.05.2008 г. и 27.12.2012 г. В исковата молба са
изложени подробни съображения за недействителността на сключената през 2017 г.
новационна сделка.
Предвид тези твърдения е мотивиран правен интерес и са заявени искове по чл.
124, ал.1 ГПК и чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД за признаване за установено недължимост на сума от
49 171, 91 лв. – включена без правно основание в главницата по договор за банков кредит от
14.11.2017 г., за заплащане на сумата от 19 705, 61 лв. – недължими вземания за курсови
разлики по договор за кредит от 07.12.2007 г. за периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г. и
сумата от 3 948, 62 швейцарски франка – недължими вземания за възнаградителна лихва по
договор от 07.12.2007 г. за периода 01.07.2014 г. – 12.12.2017 г., с които банката
неоснователно се е обогатила. Претендира се законна лихва върху сумите и сторените в
производството съдебни разноски.
Ответникът „Юробанк България” АД оспорва исковете по подробни
съображения, изложени в писмен отговор, депозиран в срока по чл. 367 ГПК.
От фактическа страна, САС, ГО, VII състав установи следното:
2
Видно от представения по делото договор за кредит за покупка на недвижим НL 29161
на 07.12.2007 г. С. О. Н. и „Юробанк И Еф Джи България” АД /със сегашно наименование
„Юробанк България“ АД/ са постигнали съгласие да сключат договор, по силата на който
банката, като кредитодател, е предоставила на С. О. Н., като кредитополучател, кредит в
размер на равностойността на швейцарски франкове на 121 170 лв. с цел закупуване на
жилище и други разплащания, обезпечен чрез договорна ипотека в полза на банката върху
имота, чието закупуване се кредитира срещу насрещното задължение сумата да й бъде
върната на 420 месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто размер е определен в
Приложение 1 към договора /чл. 5.1 от договора/.
Страните са се
съгласили кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ на банката-
ответник за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 5.15
пункта /чл. 3.1 от договора/. Страните са постигнали
съгласие действащият БЛП да не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и
договорените надбавки в него да не се променят/чл.3.5 от договора/. В чл. 6.2 от договора е
договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която той е разрешен и
усвоен – швейцарски франкове.
Представени по делото са и допълнителни споразумения, сключени между страните
съответно на 08.05.2008 г. и 27.11.2012 г.
По делото е представен договор HL 82935/14.11.2017 г., сключен между страните по
спора, от който се установява, че на сочената дата същите са договорили условията за
предоставяне на банков кредит за недвижим имот в размер на 158 200 лв., за целите на
пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредит, сключен в швейцарски
франкове № HL 29161/2007 г. Като за отпуснатия кредит е постигнато съгласие за първите
36 месеца банката да прилага нулев лихвен процент, а от 37-я месец до издължаване на
кредите да се дължи лихва, изчислена при прилагане на променлив годишен лихвен
процент, определен като сбор от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна
надбавка в размер на 3,637%. Прието е, че за референтния лихвен процент се ползва
лихвения индекс 6-месечен СОФИБОР.
Видно от представеното по делото приложение 1 към договора, на 12.12.2017 г.
страните са постигнали съгласие, че към датата на откриване на заемната сметка общата
сума на непогасените задължения по договора в швейцарски франкове от 2007 г. възлиза на
сума от 97 955, 92 швейцарски франка като към откриване на заемната сметка банката
извършва погасително плащане за своя сметка в размер на 4 897, 80 швейцарски франка и
допълнителна сума в размер на 3 000 лв. като оставащата сума на непогасените задължения
възлиза на 91 275, 59 швейцарски франка. Посочено е, че обменният курс на банката за
швейцарския франк е 1.683 лв. за 1 франк. Посочено е, че оставащата сума в левове възлиза
на 153 616, 82 лв.
По делото в първата инстанция е представено кредитното досие на ищеца Н., събрани
са гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Г. К. С., а също така е изслушано и прието
3
заключение на съдебно-счетоводна експертиза /основно и допълнително/, изготвена от
вещото лице С. М..
Настоящата инстанция в рамките на правомощията си по чл. 269-271 ГПК
намира, че обжалваното решение отговаря на критериите за валидност и допустимост, а по
същество, то е и изцяло правилно и законосъобразно, при което и на основание чл. 272 ГПК,
въззивната инстанция изцяло препраща към същото – както към фактическите констатации,
така и към направените спрямо тях правни изводи.
По правилото на чл. 269, изр.второ ГПК, съдът, при валидно и допустимо
съдебно решение следва да отговори на оплакванията във въззивната жалба на процесуалния
представител на „Юробанк България” АД.
Първи въззивен довод /стр. 2 и 3 от жалбата/ – че в нарушение на чл. 146, ал. 2
ЗЗП, при „безспорния факт“ /поне според въззивника/, че договорът в швейцарски франкове
не бил сключен при общи условия и при проведено доказване, че С.Н. е имал възможност да
влияе върху съдържанието на косвено оспорените клаузи, СГС неправилно бил приел в
обжалваното решение, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и чл. 23 от
договора в швейцарски франкове не са индивидуално уговорени, както и че в нарушение на
чл. 145, ал. 2 ЗЗП съдът не бил взел предвид, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 6, ал. 2, изр.
първо от първия договор са част от основния предмет на всеки договор за кредит и не
подлежат на преценка за неравноправност. В нарушение на чл. 145, ал. 1 ЗЗП при
преценката, дали косвено оспорените клаузи на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13 и
чл. 23 от договора в швейцарски франкове са неравноправни, съдът не бил съобразил, че
правните му изводи трябва да се основават на конкретните обстоятелства, които са били
налице към момента на сключване на първия договор, а обстоятелствата, настъпили след
това, в хода на изпълнение на договора в швейцарски франкове, могат само косвено да
обосновават доводи относно сключването му. Без да е налице която и да хипотеза на чл. 143
ЗЗП, СГС бил неправилно приел, че клаузите на чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 13
и чл. 23 от договора в швейцарски франкове са нищожни като противоречащи на чл. 143 във
връзка чл. 146 ЗЗП. Освен това, в нарушение на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, при безспорния факт, че
вторият договор е сключен след проведени преговори и при проведено доказване, че С.Н. е
имал възможност да влияе върху съдържанието на договора за превалутиране, при което
СГС неправилно приел в обжалваното решение, че размерът на задължението по втория
договор е определен едностранно от банката.
Оплакването е неоснователно. Тежестта да докаже дали е проведено или не
индивидуално договаряне, е на банката-кредитор. Тя не е провела такова доказване в
първата инстанция. Посочените клаузи от договора са неравноправни по смисъла на чл. 146,
ал. 2 ЗЗП, тъй като не са индивидуално договорени. Същата разпоредба съдържа легално
4
определение на клауза, която не е индивидуално определена, а именно: „клауза от
индивидуален договор, която е била изготвена предварително от търговеца/доставчика и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й.
Законодателят е бил достатъчно изчерпателен, като е поставил две предпоставки за клаузи,
които не са индивидуално уговорени: 1) изготвени предварително; 2) липса на възможност
потребителят да влияе върху тях.В настоящия случай, този фактически състав е изцяло
налице. Няма данни да е осъществено индивидуално договаряне с конкретния клиент, а
договорът е стандартен – предлаган за всички клиенти, за съответния вид кредитен продукт
и валута на отпускане на кредита.
За да е налице индивидуално обсъждане на клаузите на потребителски договор е
необходимо потребителят да е имал възможност реално да окаже влияние върху
съдържанието на уговорките по договора - така Решение № 60058 от 04.11.2021 г. по т.д. №
2702/2019 г. на ВКС, 1 т.о., Решение от 20.03.2020 г. по т.д. № 279/2019 г. на ВКС, 2 т. о. и
други. От представения по делото талон от посредническата фирма, както и от
споразумението между трети страни не се установява по никакъв начин, че потребителят е
обсъждал с банката съдържанието на договора за кредит от 07.12.2007 г. По същите
съображения от останалите доказателства, на които се позовава въззивникът, не се
установява, че потребителят да е можел да окаже влияние върху съдържанието на текста на
процесната кредитна сделка - от доказателство, посочено с № 1 и съставляващо искане за
предоставяне на кредит с вх. № 116 София-офис Дървеница от 18.10.2007 г. - се изяснява, че
кредитоискателят е желаел да получи в заем 63 000 евро, а останалите документи са такива,
които потребителят е попълнил след сключването на договора за кредит и като последващи
сделката документи от тях, не може да се установи, че Н. е оказал влияние върху редакцията
на условията по договора за кредит.
Индивидуално договаряне на клаузите на двата договора от 2007 г. и от 2017
г. не се установява и от свидетелските показания на разпитания в първата инстанция
служител на банката Г. С.. Тя не познава лично ищцовата страна, не е участвала в
преговорите за сключването на договора от 07.12.2007 г., а при сключването на договора от
14.11.2017 г. е водила кореспонденция с него, която е налична по делото и е провеждала
телефонни разговори с него. При разпита й в съдебно заседание, проведено на 28.09.2020 г.
в СГС, свидетелката не изнася данни, ищецът да е оказал влияние върху съдържанието на
договорните клаузи.
Изводът за липса на индивидуално договаряне не се опровергава от
представените с отговора на исковата молба електронни писма - имейл кореспонденция
между ищеца, банката с представител – св. Г. С. и представител на въззиваемия
/доказателство № 26 към отговора на исковата молба/. Видно от електронната
кореспонденция, индивидуално уговорени, са само отделни параметри по кредита -
превалутирането му в левове, погасяването от страна на банката на 5 % от превалутирания
кредит при сключването на договора за банков кредит от 2017 г. и на още 5 % след редовно
погасяване на 12 месечни вноски по кредита, както и погасяването на допълнителна сума в
5
размер на 3000 лв., фиксиран лихвен процент за първите 36 месеца и плаващ лихвен
процент за остатъка от срока. Освен това, от последното изпратено електронно съобщение
от 26.10.2017 г. от адвокат на въззиваемия С. до банката е видно, че е изискан проекта на
договора и след това не е имало никакво обсъждане на неговите клаузи, като не са налице
доказателства за обратното. С оглед на което, за останалите клаузи от договора от 2017 г., то
следва да се направи извод, че те не са били предмет на обсъждане между страните, при
което следва да намери приложение правилото на чл. 146, ал. 3 ЗЗП, съгласно което
обстоятелството, че някои отделни договорни условия са уговорени индивидуално, не
изключва презумпцията за липса на индивидуално обсъждане на останалите договорни
клаузи.
Втори въззивен довод – че без да е налице хипотезата на чл. 366 ЗЗД, СГС е
приел, че вторият договор /очевидно се има предвид този от 2017 г./ представлявал спогодба
върху непозволен договор /а именно, този от 2007 г./
Според САС в настоящия си състав, между двете кредитни сделки, сключени
между банката-въззивник и кредитополучателя С.Н. има връзка и тя произтича от
уговорките между страните, които следва да се тълкуват по правилата на чл. 20 ЗЗД. Това е
така, тъй като в договора за кредит от 14.11.2017 г. /л. 25 и сл./ е налице преамбюл, който
гласи, че страните по правоотношението взимат предвид фактите, че са обвързани от вече
сключен договор за кредит в швейцарски франкове от 07.12.2007 г., това, че банката е
разработила и обявила условията на програма за превалутиране на задължения по отпуснати
от нея кредити в швейцарски франкове, както и че двете страни желаят да превалутират
задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове при условията на програмата за
превалутиране на „Юробанк България“ АД. Освен това, видно от отделните клаузи на чл. 1
и 2 от договора от 14.11.2017 г., уговорките за усвояването и целта на кредита, то е
изводимо, без всякакво съмнение, че новият кредитен договор се сключва, за да се погасят
пълно и предсрочно задълженията на кредитополучателя Н. по договора за кредит в
швейцарски франкове. По този начин, е налице пряка връзка между двете кредитни
съглашения, при което пороците от първото /това от 2007 г./ се отразяват и върху втория
договор /от 2017 г./, доколкото кредитните средства от него, са насочени да се погасят
предсрочно и изцяло съществуващите задължения на кредитополучателя по договора за
предоставяне на кредит в швейцарски франкове. В подобен смисъл е и Решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на ВКС, 1 т.о., според което, ако отделна клауза от
договор, сключен с потребител е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗЗП, то спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл. 366
ЗЗД. Без значение е това, дали последващото спогодяване се изразява в сключване на
допълнително споразумение /анекс/ към първоначалния договор, страдащ от тези пороци
или /както е в конкретния случай/ с подписване на изцяло нов договор, от който обаче, е
лесно видима връзката му с първоначалния кредитен договор. Ето защо, оплакването се
възприема от настоящия състав на съда, като неоснователно.
Трети въззивен довод – изложен в т. 7 /с десет подточки/ на стр.трета от жалбата,
6
а именно – счита, се че, клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23, ал. 1 от Договора в швейцарски
франкове били индивидуално уговорени.
Оплакването е неоснователно. С цитирания чл.23, ал.1 от договора ищецът Н. е
декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от
банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро,
както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има за последица, включително в
случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по
кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива
промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и
пропуснати ползи/, произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви,
приложими по превалутирания кредит. В ал.2 на същия текст кредитополочателят е
декларирал, че е изцяло запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на
разпоредбата на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора, както и че е съгласен с настъпването им.
За да бъде обаче реално изпълнено задължението за информираност, СЕС приема в
своята практика, че финансовите институции следва да предоставят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволи да вземат решение, основано на добра
информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху
вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата –
членка, в която се намира местожителството на кредитополучателя, както и на
увеличаването на чуждестранния лихвен процент /решение по дело С – 186/2016 г. на СЕС/.
Клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в
която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и
граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния ѝ обхват в смисъл, че среден
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен,
може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната
валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите
икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения . В т.50 от
решението е разяснено, че от една страна, потребителят трябва да е добре осведомен, че със
сключването на договор за кредит в чуждестранна валута той се излага на определен риск,
свързан с обменния курс, който евентуално ще му бъде икономически трудно да понесе при
обезценяване на валутата, в която получава доходите си. От друга страна, банковата
институция, трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута , по-специално когато потребителят
кредитополучател не получава доходите си в тази валута . При това положение
националната юрисдикция следва да се увери, че банката е предоставила на съответните
потребители цялата относима информация, която им позволява да преценят икономическите
последици от клаузата за финансовите им задължения. Разрешението се извежда от
закрепеното в постоянната практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че
въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в
положението на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна
7
точка, както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност -
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от
продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. В т.3 от
диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на горното решение СЕС се е произнесъл, че чл. 3, § 1
от Директива 93/13 (транспониран в чл.145, ал.1 ЗЗП) трябва да се тълкува в смисъл,
че преценката на неравноправния характер на дадена договорна клауза трябва да се
направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при отчитане на всички
обстоятелства , за които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и
които са от естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена
договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните, проявяваща се
едва в хода на изпълнение на договора. Националната юрисдикция, според СЕС, трябва да
направи оценка относно наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по
смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки
по-специално експертната компетентност и познанията на банката относно възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна
валута. За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на добросъвестност до
значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията,
произтичащи от договора, националният съд трябва да провери дали, като постъпва
добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно
да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално
договаряне (т.57 от решението по С-186/16, в който смисъл и решение по C-415/11, т. 68 и
69). Поради това и не може да се сподели виждането на въззивника, че клаузите на чл. 3, ал.
1 и на чл. 6, ал. 2, изр.първо не подлежали на преценка за неравноправност /така буква „б“,
т. 7, подточка втора от въззивната жалба/.
Четвърти въззивен довод – в оплакванията по б. „б“, т. 7, подточка трета до
десета от въззивната жалба се съдържат голословни твърдения, които нямат опора в
доказателствения материал по делото, като например - „оспорените клаузи са съставени по
ясен и недвусмислен начин“, „валутният риск от сключването на договор за кредит в
чуждестранна валута се разпределя равномерно между страните по сделката“ /което,
впрочем се опровергава от текста на чл. 23, ал. 1 от договора за кредит от 2007 г., където
изрично е посочено, че кредитополучателят се съгласява да носи за своя сметка рисковете от
валутните промени в курса „франк-лев“, както и че се съгласява да поеме всички вреди /в
т.ч. и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви,
приложими по превалутирания кредит.
Пети въззивен довод – посочените в т. 8 на жалбата /стр. четвърта и пета/
оплаквания, а именно – СГС не бил обсъдил задълбочено защитните тези на банката,
показанията на св. С., както и приетите основно и допълнително заключение по съдебно-
икономическа експертиза. Подобни твърдения са несъстоятелни, тъй като съответния състав
на градския съд е мотивирал решението си обстойно, като се е съобразил с доказателствата в
производството. Впрочем, не е необходимо в съдебния си акт, първоинстанционният съд да
8
прави подробен разбор на експертизата и на гласните доказателства, тъй като последното би
означавало механично пренасяне на факти и данни, които са добре известни на страните.
Така например, при преценка каква сума се дължи от „Юробанк България“ АД на С.Н.,
съдът е взел предвид именно данните от заключението на в.л. С. М., т.е. това имплицитно
означава и възприемане на изводите на вещото лице, които, в крайна сметка, не са били
оспорени и от процесуалния представител на банката пред първата инстанция.
Оплакването е неоснователно. При тълкуване на разпоредбите на чл. 1, ал. 1 и
ал. 3 и чл. 2, ал. 1 и ал. 3 от процесния договор от 2007 г. става ясно, че страните реално са
договорили кредитът да бъде предоставен в лева. До блокираната сметка в швейцарски
франкове ищецът Н. не е имал достъп, сума в тази валута също не е получавана от него.
Действителното усвояване на кредита е договорено да бъде извършено в лева. От
заключението на в.л. М. се установява, че сумата е била преведена по блокирана сметка на
кредитополучателя в швейцарски франкове, с която той не е могъл да се разпореди
свободно, след което от тази сметка сумата е преведена по левова сметка на
въззиваемия. Страните са се споразумели също така кредитът да бъде погасяван на вноски в
швейцарски франкове. При това положение, при покачването на курса на франка спрямо
лева, кредитополучателят плаща по-висока сума в лева, за да погасява месечните си вноски,
тъй като му се налага да закупува швейцарски франкове на по-висока цена. В резултат,
валутният риск е прехвърлен върху потребителя, който е по-слабата страна в
правоотношението и уврежда неговите интереси. Върху потребителя са прехвърлени
неизгодните за него икономически последици от повишаването на валутния курс на валутата
по кредита в сравнение с националната. Потребителят не разполага със средство за
въздействие при ситуация, в която поради ежемесечното покачване на валутния курс,
стойността на месечните му вноски в швейцарски франкове става все по-голяма, изчислена
в местната валута – български лев. Банката, от своя страна, чрез разпоредбите, които й дават
право да променя лихвения процент по кредита, е гарантирала интереса си при промяна на
пазарните условия. Изложеното налага извода за наличие на значително несъответствие
между правата и задълженията на банката и клиента.
Самият въззивник в жалбата си /т. 19 на стр. пета/ посочва, че „…..по делото не е
било спорно, че проект за Договора в швейцарски франкове е бил изготвен от Банката и е
предложен на вниманието на С.Н., но това е обичайно. Нещо повече - очаквано е от всеки
потребител на финансовите услуги на банките, защото именно банката е търговецът, който
по занятие извършва финансови сделки като процесната - договор за кредит, обезпечен с
ипотека - и при всяко договаряне именно от банката се очаква да е подготвила проект на
конкретния договор“.
Следва да се подчертае, че никой не оспорва правото на банката да изготвя
проекти на договори за кредитните си продукти /с или без общи условия/, предложени като
типови образци. Въпросът обаче е, че банката /която носи доказателствената тежест за това/
не е доказала, че клиентът й е имал изобщо възможност да повлияе върху предварително
написаните клаузи и е имало разискване на съдържанието им. св. С. /вж. на л. 264 и 265/
9
посочва единствено за срещи и разговори с въззиваемия Н., но не и за внимателно
разясняване на клаузите на сделката с възможност, ако желае, лицето да повлияе на същите.
Твърде абстрактното предупреждение, че „имало риск“ при кредитите н евро или
швейцарски франкове не е в състояние да даде реална представа на потенциален
кредитополучател за това какво може да се случи при различни сценарии за промяна на
курса „франк-лев“ или „франк-евро“, в т.ч. и за приложимата лихва, за да може
потребителят да вземе информирано решение за поведението си или например – да се даде
възможност за минимум споделяне на валутните и други рискове по сделката с банката /в
противовес с уговорките в чл. 23, ал. 1 от договора от 2007 г./. Видно от основното и
допълнителното заключение по приетата СИЕ, се установява, че всички неблагоприятни
изменения по валутните курсове, са поети и възложени на потребителя в резултат на
неравноправни клаузи. Вещото лице установява, че макар валутата на кредита да е
уговорена във франкове, реално лицето-кредитополучател не е ползвал и получавал
швейцарски франкове, а единствено левове по съответния курс. При това положение,
напълно нелогично е на потребителя да се възложат в тежест рисковете от промените в
съотношението „лев-франк“, т.е. действително са налице приетите от СГС нарушения на
императивни разпоредби от ЗЗП.
Не се споделят също така вижданията на въззивника, че клаузите на чл. 3, ал. 5 и
чл. 13, ал. 1 от договора за кредит от 2007 г., не били неравноправни.
Относно доводите на процесуалния представител на банката за съдържанието на
чл. 3, ал. 5 на процесния договор за кредит от 2007 г. Никой не оспорва правото на банката
да определя приложимия лихвен процент като сбор от някаква посочена база /Либор,
Софибор, Юрибор и т.н./ плюс надбавка, което е и икономически логично от гледна точка
на цената на кредитния ресурс, който се предоставя на кредитополучателите от кредитните
институции. Проблемът, в конкретния случай обаче е този, че на клиента не е обяснено
изобщо /нито пък в договора присъстват такива клаузи/, от които да стане ясно каква е
методологията, по която се осъществява и променя приетата по сделката лихвена база /без
надбавката/, която е била БЛП /базов лихвен процент/ на „Юробанк И Еф Джи България“
АД за жилищни кредити в швейцарски франкове – чл. 3, ал. 1 от договора за кредит от 2007
г. Поради това, следва да се сподели разбирането на СГС в обжалваното решение, че се
касае да неравноправна клауза. Останалите съображения и доводи във въззивната жалба или
се повтарят многократно, или са от такова естество, че те нямат отношение към крайните
изводи на съдебния състав.
В обобщение, изводите на СГС и САС съвпадат напълно. Постановеното решение на
СГС следва да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно. Право на разноски
има само въззиваемото лице. То е направило разход в размер на 6 070.30 лв. –
възнаграждение за един адвокат. Не е налице възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5
ГПК, при което разноската следва да се възложи в тежест на въззивника.
Мотивиран от горното, съдът
10
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 260051 от 06.01.2022 г. по гр.д. 8706/2019 г. по описа на
СГС, I-19 състав.
ОСЪЖДА „Юробанк България” АД да заплати на С. О. Н. на основание чл. 78, ал. 3
ГПК съдебно-деловодни разноски за втората инстанция в размер на 6 070.30 лв.,
представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11