РЕШЕНИЕ
гр.
София, 18.04.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІV-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и шести март през две хиляди и
осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ВАСИЛ
АЛЕКСАНДРОВ
при
секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от мл. съдия Васил
Александров в. гр. д. № 9331/2017 г. по
описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
С Решение № 100051/24.04.2017 г.,
постановено по гр. д. № 30942/2016 г. по описа на СРС, II Г.
О., 77-ми състав е уважен предявеният от „Н.С. Ф.1“ ЕООД срещу Р.Б., иск с
правно основание чл. 49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 7 КРБ, като
ответникът е осъден да заплати сумата от 20163,52 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи
от реализирането на приход от цената на произведена електрическа енергия за
периода от 01.01.2014 г. до 09.08.2014 г, настъпили в следствие действия на
народните представители от 42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г.
и изразяващи се в приемането на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби
на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а,
ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1,
2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни източници, ведно със законната
лихва от 08.06.2016 г. до погасяване на задължението, като е отхвърлен иск с
правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 20163,52 лева, с която ищецът
твърди, че ответникът неоснователно се е обогатил.
Срещу така постановеното решение е
подадена въззивна жалба от ответника, който обжалва в частта, с която е уважен
предявения иск с твърдения за недопустимост и неправилност на решението.
Поддържа, че в обжалваната част решението е недопустимо, тъй като след като
ищецът твърдял, че е заплатил недължимо платени държавни такси, трябвало да
поиска тяхното възстановяване по съответния административен ред, освен това
правоотношенията между страните не били равнопоставени, поради което спорът не
бил гражданскоправен. Поддържа, че националната правна уредба не предвиждала
възможност за ангажиране отговорността за законодателна дейност, предвид
особеностите й, поради което и държавата не носела отговорност за актовете на
законодателна дейност на Народното събрание, като последните подлежали
единствено на контрол за конституционносъобразност от КС, което обосновава
подробно. Навежда доводи във връзка с това как следва да се уредят отношенията,
когато нормативен акт е обявен за противоконституционен както и кой е
компетентен да стори това, като аргументира, че обявяването на акта за
противоконституционен има действие за напред. Твърди, че първоинстанционното
решение е неправилно, като е поставено в нарушение на материалния и
процесуалния закон и е необосновано. Поддържа, че съдът не бил съобразил
възраженията на ответника и събраните по делото доказателства, като бил
направил изводи в противна насока, като е приел, че претендираните суми реално
са били удържани от ищеца и са били внесени в държавния бюджет. Навежда доводи
за недоказаност на претенцията, които аргументира подробно, като прави анализ
на събраните по делото доказателства. Твърди, че едва с решението си съдът е
дал правна квалификация на предявените искове, което било направено без
изменение или допълнение на проекто-доклада по делото. Излага подробни
съображения за тълкуването и приложението на чл. 7 КРБ. Поддържа, че са
неправилни и необосновани изводите на
районния съд, че е налице фактическият състав на предявения и уважен иск. Сочи,
че липсвали противоправни действия, тъй като законодателната дейност била специфична,
като схващането, че противоконституционния закон водел до деликт не било прието
нито в правото на ЕС, нито сравнителноправно в правото на други страни-членки,
като прави обосновка, че обявяването на закона противоконституционен имало
действие за напред, освен това народните представители не били действали
противоправно. Излага съображения, че принципът за правна сигурност приет в
практиката на ЕСПЧ водел до извод, че държавата може да се освободи от
изискването за законосъобразност, в случаи, при които ставало въпрос за
продължаване прилагането на закон, който е обявен за противоконституционен за
ограничен или преходен период, докато се приемел нов. Твърди, че районният съд
бил приел неправилно, че на гражданският съд било възложено да разгледа
възникналите между страните имуществени отношения, тъй като по настоящият спор
не се осъществявал контрол върху конституционносъобраността на актовете на НС, като
в случая и нямало явно нарушение и целенасочено субективно отношение на
народните представители, за да можело да се ангажира деликтната отговорностна
ответника, като решението било взето въз основа на обективни икономически
обстоятелства, които били обосновани, освен това законодателният подход към
различните производители на електрическа енергия бил продиктуван от вида на
енергийния ресурс и възможността за принос към държавния бюджет, като
акцентира, че ищецът не оперира на свободен пазар. Инвокира довод, че с оглед
разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС при не всички хипотези на
противоконституционност възниквали правни последици, като същият текст не
намирал приложение към всички хипотези, поради което и тази правна норма не
била абсолютен императив. Поддържа, че държавата не следвало да носи
отговорност за действията на Народното събрание, като пасивно легитимиран по
иска бил държавния орган – юридическо лице от действията на който са възникнали
съответните последици. Развива подробни аргументи, че в случая липсвало
възлагане на работа, както и вина. Излага съображения, че не е настъпила вреда,
което да се намира в пряка причинно-следствена връзка с поведението на
ответника. Твърди, че първоинстанционното решение е недопустимо и неправилно в
частта по отношение присъдената законна лихва. Иска обезсилване на
първоинстанционното решение в обжалваната част, евентуално последното да бъде
отменено, а исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба, в който се твърди, че в обжалваната част
първоинстанционното решение е допустимо, постановено в съответствие с
материалния и процесуалния закон и е обосновано. Поддържа, че правилно
първоинстанционният съд е приел, че Р.Б. е възложител на работа на народните
представители, поради което следва да отговаря по предявения иск, което
обосновава, като единствения възможен начин да се претендира обезщетение за
претърпени вреди бил пред гражданските съдилища, а спорът имал гражданскоправен
характер. Сочи, че дейността на Народното събрание била законотворческа, а не
административна. Навежда доводи, че Народното събрание е бездействало, като в
съответствие с чл. 22, ал. 4 ЗКС не е уредило правните последици, поради което
бил предявен иск за обезщетение за вреди. Излага съображения, че
първоинстанционният съд е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД в
каквато насока били мотивите му, като бил спазен и принципът на диспозитивното
начало, като искът се основавал на твърдения за причинени имуществени вреди от
незаконни актове и действия на народните представители, на които Държавата била
възложител на работата. Твърди, че са правилно изводите за наличието на виновно
противоправно поведение от което са произтекли вреди, което аргументира подробно.
Поддържа, че в случая е налице нарушение на правото на ЕС, като предявените
искове намирали правното си основание в разпоредбата на чл. 4, § 3 ДЕС, за
което прави подробна обосновка във връзка с делото Francovich и
делото Kobler,
C-224/01. Сочи, че в случая
следвало да се вземат предвид и принципите на равностойността и ефективността с
оглед на които трябвало да се приложи ЗЗД, доколкото ЗОДОВ не бил предвидил ред
за предявяване на искове за обезщетение от претърпените вреди, като твърди, че
първоинстационният съд правилно бил приел, че в случая било налице нарушение на
правото на ЕС. Инвокира довод, че са неверни твърденията на
въззивника-ответник, че ищецът бил продавал произведената електрическа енергия
по преференциални цени, които дори след въвеждане на таксата били останали
по-високи. Поддържа, че са неоснователни оспорванията на размера на
претенцията, като било доказано, че „ЧЕЗ Електро Б.“ АД е било удържало
таксата, които суми били внасяни в държавния бюджет от третото неучастващо лице
по спора. Иска потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски.
Първоинстанционното решение не е било
обжалвано в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.
59 ЗЗД, поради което в тази част то е влязло в сила.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци
на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК от легитимирано лице, като е насочена срещу акт на съда, който подлежи на
въззивна проверка, поради което е процесуално допустима.
Неоснователни са възраженията на
въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част,
тъй като въпросът дали за едно лице е възникнало едно материално право, което
то твърди, че притежава, респ. дали е налице притезание, което е годно за
защита е въпрос по съществото на правния спор. Специфичната дейност по
законодателство, респ. възможността за контрол на конституционносъобразност на
нормативните актове не са положителни, респ. отрицателни процесуални
предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск в процесуален смисъл.
В случая дали от определени действия или бездействия, съответно от определена
дейност могат да за произтекли вреди и дали действително такива са произтекли
не е въпрос за допустимост, а въпрос по основателността на иска. За пълнота
следва да се отбележи, че дори ЗОДОВ да не е предвидил изричен иск, то винаги
националното право е предвидило и други нормативни актове – напр. ЗЗД, а в
крайна сметка и Конституцията, която има пряко приложение (арг. чл. 5, ал. 2
КРБ) и гарантират възможността за защита на правата на физическите и
юридическите лица, включително и чрез възможността да се ангажира отговорността
за вреди на държавата – арг. чл. 7 КРБ, във вр. чл. 56 КРБ.
СРС, 77-ми
състав е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 4, § 3, ал. 2 ДЕС, във вр. чл. 7 КРБ, във вр. чл. 49 ЗЗД.
Според
твърденията на ищеца, с налагането на ограничителна мярка и отнемането на
имуществото му чрез заплащане на установената такса, е нарушена нормата на чл. 63
от ДФЕС, която гласи, че в рамките на разпоредбите на настоящата глава, всички
ограничения върху движението на капитали между държавите-членки и между
държавите-членки и трети страни се забраняват; в рамките на разпоредбите на
настоящата глава всички ограничения върху плащанията между държавите-членки и
между държавите-членки и трети страни се забраняват. Според практиката на СЕС
цитираната общностна норма е с директен ефект и безспорно предоставя права на
частноправните субекти. Като се твърди, че е налице и нарушение на чл. 107
ДФЕС, според който освен когато е предвидено друго в Договорите, всяка помощ,
предоставена от държава-членка или чрез ресурси на държава-членка, под каквато
и да било форма, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез
поставяне в по-благоприятно положение на определени предприятия или производството
на някои стоки, доколкото засяга търговията между държавите-членки, е несъвместима
с вътрешния пазар. В случая се касаело за нарушение на правилата на
конкуренцията с поставянето на определени предприятия в по-благоприятно
положение, тъй като въведената такса била в тежест на определена група
производители на енергия от ВЕИ за сметка на друга такава. Поддържа се, че са
нарушения на различни актове на вторичното право на ЕС.
Разпоредбата на чл. 4, § 3, ал. 2 от
ДФЕС предвижда, че Държавите – членки вземат всички общи или специални мерки,
необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от
Договорите или от актовете на институциите на Съюза. Тя е проявление на
принципа за лоялно сътрудничество между държавите – членки с ЕС и създава общо
задължение за тях. Ако държава – членка не е изпълнила задълженията си трябва
да предприеме всички необходими мерки да преустанови неизпълнението и да
поправи последиците от това неизпълнение. Това включва и задължението за
обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от това неизпълнение.
Възникването на спорното материално
субективно притезателно право, което е предмет на настоящото производство се
обуславя от наличието на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) резултатът, предписан от акт на
законодателната власт (в широк смисъл), следва да съдържа предоставяне на права
на частноправни субекти; 2) възможност
за установяване на съдържанието на тези права въз основа на разпоредбите на конкретен
законодателен акт и 3) наличието на
причинна връзка между неизпълнението на задължението на държавата и вредата,
претърпяна от увредените лица.
С оглед процесуалното поведение на
страните и доводите наведени във въззивната жалба, съобразно разпоредбата на
чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен въззив (апелация), настоящата
инстанция счита, че страните не навели доводи и оплаквания по отношение на
следните обстоятелства: 1) че
въззиваемият-ищец е производител на електрическа енергия от следния възобновяем
енергиен източник – ФтЕЦ „Феромагнит 2“ и ФтЕЦ „Равнище 2“, които са въведени в
експоатация; 2) че народните
представители от 42-рото Народно събрание са извършили на 04.12.2013 г.
законодателни промени, изразяващи се в приемането на § 6, т. 2 и т. 3 от
заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с
които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал.
1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в Закона за възобновяемите енергийни
източници; 3) че посочените
разпоредби са обявени за противоконституционни с Решение № 13/31.07.2014 г. на
Конституционния съд по конституционно дело № 1/2014 г.; 4) че след обявяването на разпоредбите за противоконституционни не
са предприети мерки, съобразно чл. 22, ал. 4 ЗКС.
Принципът на отговорността на държавата
за вреди, настъпили вследствие нарушението на правото на ЕС, е достижение на
съдебната практика на СЕС. Той е изложен в съображенията към решението по делото Francovich срещу Р.Италия,
където е прогласено, че той е „…присъщ на системата на Договора“ . В
съображенията се посочва още, че „…националните съдилища, чиято задача е да
прилагат разпоредбите на Общностното право в рамките на тяхната компетентност,
трябва да гарантират пълното действие на тези норми и да защитават правата,
които те предоставят на частноправните субекти…“, и още: „…цялостната
ефективност на нормите на Общността би била накърнена, а защитата на признатите
от тях права би била отслабена, ако частноправните субекти не разполагат с
възможност да получат обезщетение, когато техните права са засегнати от
нарушение на Общностното право по вина на държава-членка“.
Народното събрание може да приеме закон,
който да противоречи на правото на ЕС или да откаже да отмени такъв, тоест
поведението, с което се нарушава правото на ЕС, може да бъде както активно,
така и пасивно. Законодателната власт обаче произтича от суверена, а от
последния не може да се търси отговорност за действията или бездействията му.
Но не бива да се забравя, че суверен е българският народ, а не Народното
събрание. Отговорността на последното е вън от съмнение и СЕС потвърждава това
в делата Brasserie du Pêcheur и Factortame.
В решението си по делото Brasserie du Pêcheur, СЕС отново излага три
условия, при наличието на които може да бъде ангажирана отговорността на
държавата: 1) нарушената правна
норма има за предмет предоставянето на права на частноправни субекти; 2) нарушението е достатъчно съществено
и 3) съществува пряка
причинно-следствена връзка между нарушението на задължението, за което носи
отговорност държавата и вредата, претърпяна от увредените лица.
Съдът на ЕС е извел критериите, по които
трябва да се ръководи националният съд при проверката на второто изискване –
достатъчно същественият характер на нарушението. Касае се за преценка (вж.
делото Brasserie du Pêcheur) на „…степента на яснота и
прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на
преценка, която нарушената норма предоставя на националните или общностните
орган… умисълът или непредпазливостта при неизпълнение на задължението,
извинимият, или неизвиним, характер на евентуална грешка при прилагането на
правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може
да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални
мерки или практики, които противоречат на общностното право.“ Всички тези
критерии трябва да бъдат подложени на детайлна преценка от съда, който в крайна
сметка, при тяхното наличие, следва да ангажира отговорността на държавата,
независимо от липсата на изрична национална разпоредба или въпреки наличието на
такава, която изключва възможността да се ангажира тази отговорност.
Принципът на отговорността на
държавите-членки е универсален и неговото приложение не може да бъде поставено
в зависимост от национални закони или разпоредби. По делото Brasserie
du Pêcheur, Съдът на ЕС сочи и случай, в който
нарушението винаги е „явно съществено“ – когато то е продължило „…въпреки
постановяването на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължение,
на решение по преюдициално запитване или на трайно установена практика на Съда
в конкретна област, от които е видно, че въпросното поведение съставлява
нарушение“.
Принципното положение
в конституционното и административното право е, че държавата, респ. администрацията
(която е еманация на държавната власт), като власт не отговаря – суверенът не
може да бъде държан отговорен за своите постъпки и действия. Суверен обаче е
българският народ, а не Народното събрание. Последното е единствено орган на
законодателната власт и като такъв носи отговорност за действията и
бездействията си, от които произтичат вреди за частноправните субекти, макар и
това да не е предвидено в закон – ЗЗД, ЗОДОВ или
друг специален закон. В този смисъл, дори националното право да съществуваше
разпоредба, която да изключваше отговорността на законодателната власт за
вреди, то последната би противоречала на общностния правен ред – така mutatis mutandis Решение по
делото Traghetti del Mediterraneo, C-173/03. В случая предявеният иск касае
проявление на чл. 7 КРБ, който в светлината на решенията по дело Solange I и делото Stauder/Stadt Ulm, C-29/69; решение по
дело C-11/70 следва да се касае, че е в съответствие и хармония с правото на ЕС, тъй като Договорите също така се защитават основните
права, както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки
като общи принципи на правото на Общността. Тоест,
противоконституционният закон нарушава не само устойте на българското право, но
и чрез него като част от една синергична правна система, която е в съответствие
и хармония с правото на ЕС – и самото право на ЕС. Противоконституционният
закон нарушава основите принципи на правото на ЕС.
Настоящият съдебен състав намира, че
въззивникът-ответник не е пасивно материално легитимиран, за да отговаря за
твърдените от въззиваемия-ищец имуществени вреди. Макар и Народното събрание
като държавен орган да е еманация на самата държава, то последното е отделен
правен субект и като такъв следва да бъде държан отговорен за причинените чрез
дейността му имуществени вреди. Противно – че по всеки иск Държавата е
отговорна на самостоятелно основание би означавало от една страна да се
обезсмисли персонификацията на държавните органите, от друга страна да се
обезсмисли разделението на властите – доколкото и трите власти (законодателна,
изпълнителна и съдебна) са проявление на Държавата, като обединение основано на
обществения договор, респ. са еманация на суверена – гражданите на Р.Б.. Този
извод на настоящият съдебен състав е в съответствие със схващането на СЕС, във
връзка с изведеното общо правило по делата Brasserie du Pêcheur и Factortame – според които Държавата е длъжна да поправи вредите, независимо от
органа, който ги е причинил. Това обаче не означава, че Държавата трябва да
плати обезщетението, стига да гарантира ефективни вътрешноправни средства за
защита срещу съответното лице (правен субект), каквито в случая безспорно са
гарантирани както от процесуалния, така и материалния закон, но срещу Народното
събрание на Р.Б. – така т. 62 делото Решение по
делото Konle, C-302/97. Това разбиран е в съответствие с националната правна уредба – вж. чл.
7 КРБ, чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ, чл. 205 АПК и т.н., а именно, че
искът за обезщетение се предявява срещу съответния държавен орган, а не срещу
държавата.
Съдът намира,
че е безпредметно да обсъжда останалите материални предпоставки за уважаване на
предявения иск, доколкото с оглед гореизложеното искът е предявен срещу
страната, която не е материално легитимирана да отговаря по спора.
Тъй като
правните изводи на въззивния съд не съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, то и обжалваното решение се явява неправилно и като
такова следва да бъде отменено на основание, чл. 271, ал. 1, пр. 2 ГПК, а
предявения иск да бъде отхвърлен.
При този
изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски разполага само
въззивника. Последният е поискал присъждането им и е доказал, че реално е
сторил такива, поради което и на основание чл. 273 ГПК, във вр. чл. 78, ал. 3,
във вр. ал. 8 ГПК трябва да му бъде присъдена сумата от 1203,27 лева,
представляваща деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и въззивното производство, както следва: сумата от 403,27
лева, представляваща заплатена държавна такса за въззивното производство,
сумата от 400,00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство, съобразно чл. 78, ал. 8, във вр. чл. 37 ЗПрПом, във
вр. чл. 25, ал. 2, във вр. ал. 1 НЗПП и сумата от 300,00 лева, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство съобразно чл.
78, ал. 8, във вр. чл. 37 ЗПрПом, във вр. чл. 25, ал. 2, във вр. ал. 1 НЗПП.
С оглед
цената на предявения иск, настоящото решение подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл.
280 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №
100051/24.04.2017 г., постановено по гр. д. № 30942/2016 г. по описа на СРС, II Г. О., 77-ми състав в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл.
49 ЗЗД, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 7 КРБ от „Н.С. Ф.1“ ЕООД, ЕИК: ********,
със седалище и адрес на управление:*** срещу
Р.Б., представлявана от М.НА Ф., адрес: гр. София, ул. „Г. С. ********за
заплащане на сумата от 20163,52 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализирането на приход
от цената на произведена електрическа енергия за периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г, настъпили в следствие действия на народните представители от
42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в
приемането на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3,
чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в
Закона за възобновяемите енергийни източници, ведно със законната лихва от
08.06.2016 г. до погасяване на задължението, както и в частта за разноските присъдени в полза на „Н.С. Ф.1“
ЕООД, ЕИК: ******** за сумата от 1111,54 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск
с правно основание чл. 4, § 3, ал. 2 от ДФЕС, във вр. чл. 7 КРБ, във вр. чл. 49 ЗЗД от „Н.С. Ф.1“ ЕООД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление:*** срещу Р.Б., представлявана от М.НА Ф.,
адрес: гр. София, ул. „Г. С. ********за заплащане на сумата от 20163,52 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализирането на приход
от цената на произведена електрическа енергия за периода от 01.01.2014 г. до
09.08.2014 г, настъпили в следствие действия на народните представители от
42-рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в
приемането на § 6, т. 2 и т. 3 от заключителните разпоредби на Закона за
държавния бюджет на Р.Б. за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3,
чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 в
Закона за възобновяемите енергийни източници, ведно със законната лихва от
08.06.2016 г. до погасяване на задължението.
РЕШЕНИЕ в необжалваната
част е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО
подлежи
на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при
условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.