Р Е Ш Е Н И
Е
№ 57 17.06.2020
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО гражданско
отделение, четвърти състав
на …………....първи юни..……………….……две хиляди и двадесета
година
в
публично съдебно заседание в
следния състав :
СЪДИЯ : АННА ПЕТКОВА
С
участието на секретаря…………Красимира Николова…………….……..….
И
прокурора ……………………………………………………………..…...……
като
разгледа докладваното от съдия Петкова……………….………………..
търговско
дело ……….№ 110 по описа за 2019
година……....…………..……,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Делото
е образувано по искова молба от З.Х.Ю., Н.М.М. и Т.Х.Н.,
с която се предявяват срещу ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД – С. обективно и субективно кумулативно
съединени искове с правно основание 432 ал. 1 вр. чл.
429 ал. 1 т. 1 КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 86 ЗЗД.
Тримата ищци претендират сумите от по 26 000 лева – обезщетение за
неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 26.06.2017
година и настъпилата смърт на техния наследодател и дядо Н.М.Н.. Претендира се
и законната лихва върху тези главници, за периода от 26.09.2018 година до
окончателното разплащане. Прави се искане за присъждане на направените в
съдебното производство разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38
ал. 2 от ЗАдв.
Ищците
твърдят, че са внуци на Н.М.Н. с ЕГН **********, бивш жител на с. Г. Г.,
Хасковска област – пострадал и починал в резултат на ПТП, настъпило на
26.06.2017 година. Според ищците, пътно транспортното произшествие е настъпило
при следната фактическа обстановка: Около 19:00 часа на 26.06.2017 година
водачът на „Ф.В.“ с per.
№ ***** М.
М.М. с ЕГН ********** се движил с управляваното от
него МПС по главната улица - „Девети май“ на с. Г. в посока с. Долно Г.. Осъществявал
движението с нормална скорост, но приближавайки ляв завой в посоката си на
движение, натиснал педала на газта. Това довело до рязко ускорение на скоростта
до 64, 80 км/час точно по време на завоя. Поради това, М. загубил контрол над
управляваното от него превозно средство. По същото време Н.М.Н. се връщал от
дома на сина си Х. ***, където гостувал. Малко след 19:00 ч. пострадалият Н. се
насочил към центъра на селото, вървейки отляво по пътя в посока север-юг
непосредствено до бордюра, тъй като тротоарът бил силно затревен. Върху него връхлетял
автомобилът „Ф.В.“ с per. № *****, управляван от М. и последвал удар. Съприкосновението било между
предна дясна част на колата и предна дясна част на тялото на пешеходеца. След
удара тялото на пострадалия паднало върху предния капак и стъкло на процесния
автомобил, след което се ударило в предна дясна част на паркирания в близост
л.а. „Форд“, преметнало се през горния багажник и паднало до кол от мрежата,
където се установило по очи в затревената площ на източния тротоар.
Вследствие
на произшествието пострадалият получил съчетана травма - черепно мозъчна с
масивен травматичен кръвоизлив и оток на мозъка, шийна
- с разкъсване на шийни мускули и кръвонасядания,
гръдна травма - със счупване на ребра двустранно и контузия в средостението, травма на крайниците - счупване на дясно
бедро, подбедрица, таза. На място пристигнали полицейски
органи и медицински лица от СМП, но смъртта на Н. настъпила на път за болницата
в гр. Хасково. Причина за леталния резултат била съчетаната травма като водеща
била черепно - мозъчната с бързо развилия се кръвоизлив, което довело до
спиране на дишането и сърдечната дейност. Неизбежната смърт била в причинно-
следствена връзка с описаното произшествие. Причина за възникване на инцидента
била навлизането на процесния автомобил в ляв завой със скорост от 64, 80
км/час, която била по-висока от критичната за поднасяне. На водача М. била
извършена физикохимическа експертиза, която
установила наличието на алкохол от 1.12 промили в кръвта му. По този начин,
според ищците, водачът М. при управление на МПС
нарушил правилата за движение - чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 от ЗДВП и
по непредпазливост причинил смъртта на техния праводател
Н.М.Н., като деянието било извършено в пияно състояние с концентрация на
алкохол в кръвта 1.12 промила.
По случая
било образувано досъдебно производство № 608/2017 година по описа на
РУ-Хасково, по което бил привлечен към наказателна отговорност в качеството на
обвиняем водачът на л.а. „Ф.В.“ с per. № ***** – М. М.М. с ЕГН **********. А с присъда № 14 от 15.03.2018 година,
постановена по НОХД № 24/2018 година по описа на Окръжен съд - Хасково, влязла
в законна сила на 30.03.2018 година, М. М. бил признат за виновен в това, че е
извършил престъпление по чл. 343 ал. 3 пр. 1 б. „б“ пр. 1 **. ал. 1 **. чл. 342
ал. 1 НК.
Ищците,
твърдят, че са внуци на Н.М.Н., като З.Ю. и Т.Н. са деца на Х.М. – сина
на починалия, а Н.М. е дъщеря на М.М. – също син на
пострадалия. В резултат на смъртта на Н.М.Н. и тримата
претърпели и продължавали да търпят неимуществени вреди, причинени поради
внезапната загуба на дядо им. Това трагично събитие предизвикало у тях душевна
болка, шок, скръб, чувство на гняв и безпомощност, отчаяние, тревожност,
интензивно вътрешно напрежение, загуба на смисъл от съществуване, отчужденост и
емоционална неустойчивост. Дядо им бил морална опора за тях, а връзката между
дядото и внуците се характеризирала с взаимна обич, уважение, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Внезапната смърт на Н.М.Н. довела до непоправима и
непреодолима липса, която завинаги променила ищците. Мъката и страданията им
продължавали и до настоящия момент, а преживяваният стрес от настъпилия
инцидент дали отражение в поведението и взаимоотношенията им със семейството,
близките и колегите им. Считат, че по правилата на чл. 52 ЗЗД, справедливо
обезщетение от понесените от тях неимуществени вреди е по 26 000 лева за
всеки от тях.
Ищците
твърдят, че отговорността за причинени вследствие на процесното
ПТП **еди се покривала от застраховката „Гражданска
отговорност“, сключена със ЗАД „Бустрад Виена Иншурънс Груд АД, по полица № BG/03/116002617967, сключена на 10.10.2016 година и срок на покритие от 12.10.2016 година до
11.10.2017 година. Във връзка с това и с оглед изискванията на КЗ, с писмо вх.
№ 3430/ 13.07.2018 г. била отправена претенция до застрахователя на отговорния
за ПТП водач, за определяне и изплащане на застрахователно обезщетение. До
момента, въпреки изтеклия срок и представяне на всички изискани от застрахователя
документи, все още нямало произнасяне по искането.
Поради това, на основание чл. 432 ал. 1 КЗ
насочват претенциите си за изплащане на застрахователно обезщетение за
претърпените от тях неимуществени вреди пряко
към застрахователя на виновния водач, а именно дружеството-ответник. Претенците за обезщетение са съединени с тези за
обезщетение за забава по чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 86 ЗЗД, като
законните лихви върху главницата се претендират от 26.09.2018 година – датата,
на която е изтекъл 15-дневнияк срок по чл. 497 ал. 1 КЗ за произнасянето от
ответника по заявената щета. На
основание чл. 127, ал. 4 ГПК, с уточняващата молба, ищците посочват
банкови сметки за изпълнение на паричните
задължения.
В срока по чл. 367 ал. 1 ГПК
ответникът подава писмен отговор. Заема становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове. Оспорва ги по основание и размер.
Признава наличието на застрахователното правоотношение по застрахователна
полица №
BG/03/116002617967 за процесното
МПС. В същото време заема позиция, че съдът следва сам, на база събраните по
настоящото дело доказателства, да прецени дали са налице основанията за
ангажиране отговорността на застрахователя по тази полица. Настоява, че не е
изяснен механизмът на ПТП и в тази връзка прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия Н.М.Н..
Акцентува на факта, че пострадалият се движил по пътното платно, т.е. в
нарушение на чл. 108, чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП. Освен това, той могъл да забележи
приближаващия се автомобил и следвало да положи грижи да избегне ПТП. В тази връзка
моли за намаляване размера на обезщетението съгласно чл. 51 ал. 2 ЗЗД. Второто
възражение на ответника е за липса на материалната легитимация у ищците - те не
попадали в кръга на правоимащите лица да получат
застрахователно обезщетение, тъй като не било налице цитираното в ТР № 1/2018
година на ВКС изключение. На трето място, дружеството-ответник намира претендираните размери на обезщетенията за прекомерно
завишени и несъответстващи на принципа по чл. 52 ЗЗД. Въвеждат се възражения и
в частта претенцията за обезщетението за забава: ответникът настоява, че е
налице забава на кредитора, както и че застрахователят не дължи лихва на
основание чл. 409 КЗ. Моли за отхвърляне на исковете като неоснователни и
недоказани или, евентуално, за постановяване на решение при приемане на
възражението за съпричиняване. Претендира деловодните
разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 372 ал. 1 ГПК ищецът подава
допълнителна искова молба, в която поддържа всички въведени с ИМ доводи и
искания. Настоява, че наличието на деликт се
установява с влязла в законна сила присъда, която била задължителна за
гражданския съд на основание чл. 300 ГПК. Освен това, позовава се на сключена между
дружеството-застраховател и М.М. (син на починалия
при ПТП) спогодба от 02.05.2018 година, която според ищците съдържала признание
от страна на застрахователя на реализирания деликт и
останалите елементи от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД. Ищците оспорват довода
на ответника за съпричиняване. Настояват, че
пострадалият пешеходец се е движил правомерно – противоположно на посоката на
движението на процесното ПТП и най-близко до лявата
граница на пътното платно. Твърдят, че използването на тротоара за пешеходци
било невъзможно към датата на ПТП поради обилното му затревяване и наличието на
разположени по него препятствия. Противопоставят се на довода, че пешеходецът е
могъл да възприеме МПС-то и да го избегне. Оспорват и останалите доводи на ответника
– те попадали в кръга на правоимащите лица да получат
застрахователното обезщетение, тъй като търпели болки и страдания; претендираните от тях обезщетения не били прекомерни с
оглед трайната съдебна практика, която цитират.
В срока по чл. 373 ал. 1 ГПК
ответникът подава допълнителен отговор, с който поддържа становището си по
делото, направените възражения и искания.
Съдът, след като прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в
съвкупност, във връзка с доводите на страните, приема за установено от
фактическа страна следното:
С присъда № 14/15.03.2018 година, постановена по НОХд
№ 24/2018 година по описа на Окръжен съд Хасково, влязла в законна сила на
30.03.2018 година, М. М. *** е признат за виновен в това, че на 26.06.2017
година в село Г., Хасковска област, при управление на моторно превозно средство
– лек автомобил марка „Ф.В.“ с регистрационен номер **** **, нарушил правилата
за движение – чл. 20 ал. 1 и чл. 21 ал. 1 от Закона за движението по пътищата и
по непредпазливост причинил смъртта на Н.М.Н., бивш жител ***, като деянието е
извършено в пияно състояние – престъпление по чл. 343 ал. 3 пр. 1 б.“б“ **. чл.
342 ал. 1 НК.
Видно от
представените и приети като доказателства удостоверения за наследници, З.Х.Ю., Н.М.М. и Т.Х.Н. са внуци на загиналия при ПТП Н.М.Н..
Дружеството-ответник
признава наличието на застрахователното
правоотношение по застрахователна полица № BG/03/116002617967 за процесното
МПС - „Ф.В.“ с per.
№ *****,
управлявано на процесната дата от М. М.М. с ЕГН **********. Това обстоятелство се установява и от
представената по делото полица.
По делото
е назначена и извършена комплексна автотехническа и
съдебно-медицинска експертиза. Съдът намира заключението на вещите лица Е.
и Апостолов за пълно, компетентно и
обективно, поради което го кредитира изцяло. Посоченият от тях механизъм на ПТП
изцяло кореспондира с този, приет в наказателното производство и обсъден в
мотивите към присъдата.
По делото са събрани гласни
доказателства.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните
изводи:
Изложеното от ищците в
обстоятелствената част на исковата молба сочи на предявени в условията на
субективно съединяване искове на увредените лица срещу застрахователя на делинквента, сключил с него задължителна застраховка
„Гражданска отговорност на автомобилистите“.
Исковете са с правно основание чл. 432 ал. 1 **. чл.
429 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 45 от ЗЗД, за
неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки и страдания, емоционални
промени и негативна промяна в живота, в размер на по 26000 лева за всеки от
ищците и са съединени с претенциите по чл. 497
ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 86 ал. 1 ЗЗД за законни лихви върху главниците,
считано от 26.09.2018 година – датата, на която според ищците е изтекъл срокът
по чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ. Претенцията за законните лихви е такава за
обезщетение за забавено плащане с правно основание чл. 86 ЗЗД във връзка с чл.
409 от Кодекса за застраховането и има характера на акцесорен
иск, обективно кумулативно съединен с главния. Претендират се и деловодни
разноски за исковото производство, както и адвокатско възнаграждение при
условията на чл. 38 ал. 2 ЗА.
С оглед представената по делото
застрахователна полица, съдът приема, че с договор за застраховка
"Гражданска отговорност" от 10.10.2016
година, ответникът по делото ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ се е задължил да покрие в границите на
определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за
причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди – чл. 429, ал. 1, т.
1 от Кодекса за застраховането. Процесното
ПТП е реализирано на 26.06.2017 година, т.е. в едногодишния срок на покритието
по договора.
Допустимостта на прекия иск против
застрахователя е обвързана с наличието на започната процедура по доброволно
уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по
задължителна застраховка "Гражданска отговорност на автомобилистите"
и изтичането на тримесечен срок от предявяването на претенцията пред
застрахователя или пред негов представител - чл. 498, ал. 3 от КЗ. С оглед становищата на страните съдът прие за безспорно и
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че тримата ищци са предявили претенциите
си за изплащане на застрахователни обезщетения пред застрахователя-ответник, но
споразумението не е постигнато, респективно застрахователят доброволно не е
заплатил обезщетение в срока по чл. 496 КЗ и досега.
Съобразно
разпоредбата на чл. 300 от ГПК е изключена преценката на доказателства относно
факти, чието осъществяване е установено с влязла в законна сила присъда и е
недопустимо преразглеждане на въпросите, свързани с това – дали е извършено
деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца. В случая такава присъда е налице – по НОХд №
24/2018 година по описа на ХОС. Обвързващ е изводът на наказателния съд, че
смъртта на Н.М.Н. е причинена противоправно и виновно
от М. М., при пътно-транспортно произшествие, реализирано на 26.06.2017 година
с лек автомобил „Ф.В.“ с регистрационен номер Х *** **.
С оглед позицията на ответника, основният
спорен въпрос е за това - дали ищците имат право да получат обезщетение във връзка
със загубата на своя близък родственик. Както вече бе посочено по-горе,
загиналото при застрахователното събитие лице е Н. М.Н. – дядо на тримата ищци (баща на техните
родители).
Кръгът на лицата, материалноправно
легитимирани да търсят обезщетение за неимуществени вреди при причинена смърт
на техен близък, не е изрично уреден в закона. Разясненията относно този кръг,
задължителни за съдилищата, са дадени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г.
по т. д. № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС на РБ. ТР е постановено с оглед
задълженията на българската държава по чл. 16 от
Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
25.10.2012 година за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата
и защитата на жертвите на престъпления. Съгласно цитираната разпоредба
държавите-членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите
имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в
рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това
решение да бъде постановено в друго производство. За целите на директивата
понятието "жертва" е дефинирано в нормата на чл. 2 § 1 б.
"а" : физическо лице, което е претърпяло вреди, включително
физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са
пряка последица от престъпление; членове на семейството на лице, чиято смърт е
пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на
смъртта на лицето. Буква "б" на чл. 2 § 1 изчерпателно изброява
лицата, които се считат за "членове на семейството": съпругът/ата,
лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка
в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните
от жертвата лица.
С Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 година
по тълкувателно дело № 1/2016 година на ОСНГТК на ВКС на РБ се даде разрешение,
че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от
причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №
4/25.05.1961 година и Постановление № 5/24.11.1969 година на Пленума на
Върховния съд. И само по изключение - друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална **ъзка с починалия и търпи от
неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай и с
оглед правилото по чл. 52 ЗЗД е справедливо да бъдат обезщетени. Логиката на
даденото разрешение е тази, че най-близките на починалия (по смисъла на двете
постановления) търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време,
значителни по степен морални болки и страдания от загубата му, поради което те
имат право да получат обезщетение. Това право, обаче, не е абсолютно. То може
да бъде реализирано само в случай, ако претендиращият обезщетение докаже, че неговата
емоционална връзка с починалия действително е била толкова дълбока, силна,
постоянна и трайна, че той да търпи морални болки и страдания от смъртта му,
сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на
най-близките. Обезщетяването на други лица, извън изброените в Постановление №
4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., следва да се допуска като изключение -
само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина
между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването
на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с
най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди
от неговата смърт).
За
българското общество е присъщо – близкият семеен кръг да е съставен от
родителите, децата, братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците. Традиционно, връзките в този най-близък
родствен и семеен кръг, се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа,
духовна и емоционална близост. Обичайно е – загубата на член на този тесен
семеен кръг да бъде свързана с негативни емоционални преживявания на всички
близки родственици. Но само в случаите на особено
силна емоционална привързаност, създадена поради конкретни житейски
обстоятелства, извън обичайните отношения в близкия семеен кръг, когато
привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и
страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка, само в този случай ще бъде справедливо да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на други лица, извън
изброените в Постановление № 4/1961 година и Постановление № 5/1969 година. Т.е.
в такива случаи, не е достатъчно претендиращият обезщетението да се позове на
формалната връзка на родство (например – да заяви, че починалият е негов дядо),
а ще трябва при условията на пълно и главно доказване да установи, че
вследствие смъртта на този негов близък роднина, претендиращият обезщетението е
понесъл толкова интензивни и продължителни морални болки и страдания, че те изравняват неговото положение с това на
най-близките родственици и в достатъчна степен
обосновават изключение от правилата, установени с Постановление № 4/1961 година
и Постановление № 5/1969 година.
За да обосноват исковите си претенции,
тримата ищци, чрез процесуалния им представител, се позовават именно на
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълкувателно
дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС на РБ. Както вече бе посочено по-горе, с това
ТР се дава възможност за известно разширяване на кръга на лицата с право на
обезщетение за неимуществени вреди от смърт на техен близък. Това, обаче, не
означава, че се създава неограничена възможност за присъждане на обезщетения за
неимуществени вреди, винаги, на всички близки на починалия, които страдат от
смъртта му, и само на основание съществуващата помежду им формална родствена връзка.
В центъра на вниманието изрично е поставено изискване за изключителност на
случая. За толкова близка, особена, трайна и особено емоционална връзка, че тя
да се отличава значително от обичайните отношения между братя, сестри, баби,
дядовци и техни внуци. Доказателствата по делото следва да разкриват, че не
съпругата, низходящите или възходящите на починалия, а именно този ищец, поради
естеството на отношенията си с него, е най-близкият или е сред най-близките. И
поради това, а не поради формалната им родствена връзка, ще бъде справедливо да
бъде обезщетен вместо или заедно с тях.
Възможно е, например, дядото, поради
определени житейски обстоятелства, да е поел заместваща родителска грижа, да е
отгледал внука/внучката си вместо тях, споделяйки трайно общо домакинство, давайки
на внука/внучката си грижа и издръжка,
каквато по естеството и съдържанието си дължи и дава един родител. И в резултат
на това да се е създала дълбока емоционална връзка като между родител и дете.
Тогава ще бъде налице изключителност на случая, изравняваща положението на
внука с това на низходящия на починалото лице. Събраните по делото
доказателства не разкриват такива обстоятелства.
Така, св. С. Ш. Н. – снаха в семейството
на ищците, обяснява, че дядо Н. бил глава на разширеното им семейство, авторитет
и образец за подражание. Той се грижел за своите внучета – Н., З. и Т.,
възпитавал ги, като те всяка седмица били заедно. Понеже родителите на Н.,
самата ищца, дядо Н. и неговата съпруга (баба на Н.) живеели заедно, в един
дом, то всички заедно се грижили за Н.. Когато родителите на ищците били на
работа, дядо Н. се грижил за тях, но родителите на Н. също били грижовни към
нея. Докато ищците били малки, баба им и дядо им Н. били здрави, работили –
отглеждали тютюн и с това се препитавали. В същото време, ищците З. и Т. –
живеели с техните родители в отделна къща. След смъртта на Н., родителите на
ищцата Н. останали да живеят в къщата на Н.. Преди седем години ищцата Н. се
отделила – омъжила се и заживяла със семейството си в град К., но всяка седмица
си идвала в с. Г.. З. също се омъжила – преди 7-8 години, тогава заминала за с.
Мост. А ищецът Т. останал да живее в с. Г., но в друг дом – в отделна къща на
родители му. Но и тримата внуци продължили да контактуват и да поддържат добри
взаимоотношения с дядо си. З. си идвала през почивните дни в Г. и съботите и
неделите се събирала цялата рода в къщата на дядо Н.. След смъртта на дядо Н., Н. продължила да идва в с. Г., но вече през една седмица –
тъй като свекърът на Н. бил болен и се нуждаел от грижи. Изрично свидетелката
заявява: „Според мен връзката между З., Т. и Н. и техния дядо беше съвсем
обичайна като между дядо и внуци, нищо необичайно нямаше в техните
взаимоотношения“. А именно – те се уважавали и много се обичали. Цялото
семейство било много травмирано от новината за гибелта на дядо Н. и особено от
начина, по който това станало. Всички били в шок, включително ищцата Н..
Последната все още не могла да преживее загубата, пиела лекарства и психически
не била добре.
Св. А. А. Н. също заявява, че тримата ищци
и семействата им били едно голямо сплотено семейство, начело с дядо Н., който
бил много уважаван. Тримата ищци били много привързани към дядо си Н., тъй като
той ги гледал. Тук св. А. Н. пояснява в какво се състояло гледането – дядо Н.
се интересувал от тях, „имали се“ и децата го обичали. Свидетелят уточнява, че
отделянето на родителите на Т. и З. станало преди около 15 години, когато дядо Н.
купил къща на сина си Х.. И от тогава Т. и З. живеели с родителите си, отделно
от Н.. Съпругата на Н. – баба на ищците, се била разболяла и 5-6 години била на
легло. Гледал я дядо Н., но намирал време и за внуците си. Подобно на ищцата Н.,
ищцата З. и ищецът Т. също били отглеждани от техните родители, но когато те
били на работа и се налагало Н., З. и Т. да бъдат наглеждани, включвали се
техните дядо и баба – Н. и съпругата му, която била здрава докато внуците им
били малки. Н. с родителите ѝ живеели в дома на Н., а Т. и З. – в отделни
къщи, но много наблизо (отсреща на къщата на дядо Н.). Така той ги наблюдавал и
те го наблюдавали. Към момента на смъртта на Н., съпругата му – баба на ищците,
вече била починала (3-4 години преди него). В това време Н. и З. вече били
омъжени и живеели в други населени места, но си идвали всяка седмица – при
семействата си, както и да видят дядо си Н., към когото били много привързани. Т.
живеел в дома на родителите си и се виждал с дядо си Н. всеки ден. Когато
тримата внуци на Н. разбрали за гибелта му при ПТП, те се шокирали. След
смъртта му не били в „добро състояние“ – пострадала „имунната им система“, все
за него мислели, казвали, че не им е добре, плачели, гледали към стаичката на
починалия. Н. ходила по лекари, пиела
хапчета за успокоение в продължение на една година. Т. спрял работа за около 40
дни, но след това продължил да работи. След смъртта на Н., децата му – Х.Н. и М.Н.
(родителите на ищците), също страдали за починалия им баща, но тяхното
страдание не се усещало толкова, колкото при внуците на Н.. След смъртта на
баба им, Н., З. и Т. също страдали, но за дядо си – повече. В същото време
свидетелят заявява, че след смъртта на Н., нищо не се променило в живота на Н.,
Т. и З.. Всеки от тях продължил да живее живота си и да гледа семейството си. връзката
между Н., З. и Т. била „съвсем нормална като между дядо и внуци“ – дядото не ги
разделял, третирал ги еднакво и нямало нищо различно или изключително в
отношенията им – той ги обичал и те го обичали.
В същия смисъл са и показанията на св. М.Н.М.
– баща на ищцата Н.. Той потвърждава, че преди Н. да се омъжи и да замине през
2012 година, той, съпругата му (майка на ищцата), баба Н. и ищцата Н. живеели в
едно домакинство с починалия му баща Н.. Св. М.Н.М. и неговата съпруга
отглеждали ищцата Н., но когато били на работа, дядо Н. и баба Н. помагали -
поемали грижите за ищцата Н.. Дори дядото участвал повече, защото баба Н. била
болна и пиела хапчета. 5-6 години преди да почине (през 2012 година), баба Н.
се разболяла тежко и вече не могла да гледа внучката си Н.. Но в същото време
свидетелят твърди, че до 2010 година баба Н. продължавала да работи тютюн,
макар че ръцете вече я болели много. Докато ищците З. и Т. били малки, около 7
години цялото семейство живеело заедно – ищците, техните родители и дядо Н. с
баба Н.. И тъй като семейството съвместно отглеждало тютюн, когато родителите
на ищците били на работа, баба Н. и дядо Н. помагали, дядото – повече.
Свидетелят обяснява установените в домакинството им порядки: в дома на дядо Н.,
където живеела и ищцата Н., готвила съпругата на св. М.. Последният и съпругата
му издържали децата и приготвяли всичко необходимо за тях, а дядото им го подавал при нужда. Родителите на
Т. и З. живеели отделно и си имали свое домакинство – там готвила снахата на
св. М. (майка на З. и Т.) и там си гледали децата, но и за тях помагали баба Н.
и дядо Н., като дядото – повече. Св. М.М. твърди, че
като научила за смъртта на дядо Н., ищцата се почувствала много зле, наложило
да се вика фелдшерка и да ѝ се бие инжекция,
плачела много, треперела, налагало се да пие хапчета, все още „нещо ѝ
останало в главата“ - не могла да преживее смъртта на дядо си. Тя страдала и
след смъртта на баба си, но не толкова колкото след случилото се с дядо ѝ.
Сега си идвала в с. Г. почти всеки петък, събота и неделя и всеки път
поглеждала в стаята на дядо ѝ Н.. Така било и с другата внучка – З.,
която си идвала всеки уикенд докато дядото бил жив, а сега си идвала през един.
Свидетелят М.Н.М. потвърждава оценката на отношенията между тримата ищци и дядо
им Н., дадена от останалите свидетели – „нормални като между дядо и внуци“. И
тримата много обичали дядо си, но нямало нищо по-различно в отношенията им.
Свидетелят Х.Н.М. е другият син на
починалия Н. – баща на ищците З. и Т.. Потвърждава съобщеното от св. М. и
останалите свидетели. Уточнява, че когато майка му (баба Н.) се разболяла, З.
още не била се омъжила. Пояснява, че той, съпругата му и ищците З. и Т. живеели
в къща, отделна от дома на баща му Н.. Последният бил купил къща на неговото
семейство, а семейството на М.Н.М. останало да живее заедно с Н.М.Н.. След
гибелта на дядо Н., цялото семейство се разстроило. И самият св. Х.М. плачел, и
децата му Т. и З., тъй като те имали „много хубава“ връзка с дядо си. Обяснява,
че след като се омъжила, ищцата З. заминала от с. Г. и сега си имала свое
семейство. Идвала си през почивните дни, като тогава оставала в дома на св. Х.М.
и съпругата му, но всеки път отивала да види дядо си. След смъртта на дядо Н.,
ищците Т. и З. много страдали, ходили на гроба му, повече страдали за дядо си
отколкото за починалата си баба.
Св. С. А. М. е майка на ищцата Н..
Потвърждава, че както Н., така и З. много лошо приели известието за смъртта на
дядо Н.. Те били силно привързани към него - той ги водил на училище и на
детска градина – по пътя за работата му, вземал ги и ищците били по-близки с
него отколкото с баба Н.. Когато през 2006 година дядо Н. прекарал инфаркт,
цяла нощ и тримата останали пред болницата. След гибелта на дядо Н., Н. и З. цяла една година приемали успокоителни лекарства. Т.
също бил много разстроен, но той бил също толкова разстроен и след смъртта на
баба Н., а лекарства пиел още преди това. Св. С. М. твърди, че преди 2005
година баба Н. се движила, работила и готвила за домакинството им, св. С. М.
перяла и си гледала децата. А когато тя и мъжът ѝ били на работа, за
децата помагали баба Н. и дядо Н.. И този свидетел оценява отношенията между
дядо Н. и тримата ищци като обичайни – те обичали дядо си както всички деца
обичат баба си и дядо си.
Съдът цени така събраните гласни
доказателства през призмата на чл. 172 ГПК. Те са все близки роднини на тримата
ищци и е напълно обяснимо желанието им да подпомогнат доказването на тезата им
и спечелването на спора. А свидетелите С. А. М. и С. Ш. Н. дори добросъвестно
си признават, че се явяват пред съда да свидетелстват, за да подкрепят ищците и
те да получат обезщетения. Няма
основание напълно да се отрече добросъвестността на свидетелите и
достоверността на показанията им, но те са силно преекспонирани.
Става ясно от всички без изключения гласни доказателства, че и тримата ищци са
били отгледани не от пострадалия Н.М.Н., а от собствените им родители, с които
те са имали отлични отношения и са живеели в един дом. Дядо им Н. е имал само
епизодична, подпомагаща роля, при това не сам, а заедно с баба Н.. Ярко прозира
в показанията на свидетелите желанието да обезценят ролята на баба Н. и за
сметка на това – да изтъкнат важността на дядо Н. като фактор при отглеждането
на внуците им. Но при все това, свидетелите изпадат в противоречия в детайлите,
от което именно следва гореизложеният извод на съда. Така, те заявяват, че баба
Н. е била болна и по тази причина - неспособна да гледа внуците. В същото време,
свидетелите признават, че до 2010 година, т.е. 2 години преди смъртта, тя е
вършила селскостопанска работа, като е
нижела тютюн. Към същия този период З.Х.Ю. е била на 26 години, Т.Х.Н. –
на 30 години, а Н.М.М. – на 20 години. Т.е. -възрастни
и зрели хора, способни да се справят самостоятелно. Така че внушенията, че дядо
Н. ги е гледал, тъй като баба Н. вече не е била в състояние, са несъстоятелни.
Дори и да се приемат показанията на свидетелите, че и преди 2010 година, а
именно – 5-6 години преди смъртта си, баба Н. е получила здравословни
страдания, които са ѝ попречили да се грижат за внуците, то и тогава не
се променя изводът на съда, че и към 2005-2006 година ищците не са имали нужда
от полагане на преки и непосредствени грижи и наблюдение на възрастен, както
свидетелите се опитват да го представят. Свидетелите се опитват да прокарат
тезата, че внуците са страдали дори повече от синовете на Н.М.. Но св. Х.М.
обяснява, че и той, както и брат му, както и Т.Н., са много разстроени, но като
мъже, не могат да плачат и така страданието им да става видимо за околните, за
разликата от внучките З.Ю. и Н.М.. На следващо място, свидетелите твърдят, че и
тримата ищци са били крайно опечалени, но в същото **еме
признават, че за всеки от тях животът е продължил обичайния си ход. Т.е.
загубата не е била нито толкова изключителна за тях, както се твърди, нито
непреодолима. Като се изолират тези противоречия, опити да се преувеличи ролята
на Н.М. в живота и израстването на тримата ищци и степента на тяхната
зависимост от дядо им Н., в останалата част съдът кредитира показанията на
свидетелите и приема за безспорно установено, че тримата ищци и починалият при процесното ПТП Н.М.Н. са поддържали близки и топли
отношения, характеризиращи се с обичайната за тази връзка взаимна обич, морална
подкрепа, духовна и емоционална близост.
Основният въпрос по делото е в това - дали
помежду им е била изградена такава особена връзка, която поради определени
житейски обстоятелства се е различавала от нормалната. връзка, която да сочи на
изключителност на отношенията, а от там и даваща основание за извода, че
прекъсването на тази връзка причинява на ищците неимуществени вреди. връзка,
която да надхвърля обичайните добри, социално-активни, лишени от конфликти в
бита и съпътствани от взаимна грижа, отношения.Само тогава ще бъде оправдано
присъждането на обезщетение наред с най-близките на пострадалия. По принцип
житейски недостоверно е едно починало лице да има дълбока емоционална връзка с
неограничен брой лица, които да са претърпели вреди от неговата смърт и да е
справедливо да бъдат обезщетени. В случая починалият е имал близки и топли
отношения с тримата си внуци – ищците по делото. Но анализът на събраните доказателства
не позволява да се приеме, че това общуване, а дори и съвместното съжителство с
ищцата Н.М.М., и около седем години с другите двама
ищци, за тях представлява такава трайна и извънредна емоционална връзка, която
да покрива предвиденото в Тълкувателното решение изключение. Става ясно от
показанията на тримата ищците, всеки от тях е бил отгледан предимно от
родителите им. В грижите за тях, Н.М.Н. е имало подпомага роля, при това не
самостоятелно, а с баба им (съпругата на Н.М.) Ищците З.Х.Ю. и Т.Х.Н., през
по-голямата част от детството си са живели дори и в отделен дом, като дядо Н. и
баба Н. само са ги наглеждали при необходимост. Става ясно от показанията на
свидетелите, че след като ищците З.Х. и Н.М. са създали свои семейства и са
заминали да живеят в други населени места, те са се връщали почти всяка седмица
в с. Г.. Но свидетелите добросъвестно признават, че те са идвали и отсядали
изключително при родителите си, а при дядо Н. са отивали само да го навестят,
което е присъщо именно за обичайните отношения между дядо и внуците му. Също обичайно и традиционно за семейство от
етноса на ищците е – най-възрастният мъж да се възприема като глава на
семейството, и да се ползва с особено отношение и уважение от страна на
членовете на това семейство. Несъмнено е установено по делото, че Н.М.Н. е бил
грижовен и внимателен към внуците си, обичал ги е и напълно очаквано това е
породило ответна обич при тримата ищци – негови внуци. Но доказателствата по
делото не убеждават съда, че Н.М. е имал изключителното място в живота на
тримата ищци, различно от обичайното за един дядо. Че са били лишени от обичта
и грижата на останалите си роднини, в това число живи родители, с които те са
имали отлични отношения – така, че дядо им да бъде единствен източник на любов
и грижа. Напротив, доказателствата разкриват една обичайна за етноса и
българското семейство като цяло, картина – родителите отглеждат с любов и
внимание децата си, а баба и дядо ги подпомагат според своите възможности: баба
Н. готви за общото им домакинство, а дядо Н., отивайки на работа, завежда
децата на детска градите, а впоследствие на училище. Повече от това, над 10
години ищците З. и Т. не са част от домакинството на Н.М.Н.. А вече и тримата
ищци имат свои домове, свои семейства и деца, като до смъртта си дядо им Н. е
останал в позицията, присъща на един любим дядо, но не и изключителен център на
внимание и живот, какъвто има предвид ТР. Съдът не оспорва болките и
страданията на ищците, продължаващата тъга, но не намира, че същите са от вида
на тези, които подлежат на репариране по изключение. Обстоятелството, че ищците
в миналото и то преди дълги години, са обитавали едно общо домакинство (Н.) или
са живеели в непосредствена близост (З. и Т.), действително илюстрира
положителната емоционална връзка, обич и привързаност, но не и отношения,
заместващи отношенията им с най-близките от тесния семеен кръг – съпруг, деца, родители.
Впрочем, при преценката на характера на
отношенията между тримата ищци и дядо им Н. са важни споделените от свидетелите
оценки в тази насока: те добросъвестно признават, че това са били обичайни
отношения, които не са отличавали по нищо от отношения между внуци и дядо.
Ето защо съдът приема, че ищците не доказват
материалноправната си легитимация по спора – не се
установи наличие на особено близка привързаност – трайна и дълбока емоционална връзка
с починалия, породила значителни душевни болки и страдания, извън традиционно
присъщите за родствената **ъзка от типа дядо-внук.
Поради това съдът приема, че принципът на справедливостта не налага включването
на ищците З.Х.Ю., Н. М. М. и Т.Х.Н. в кръга на най-близките лица, имащи право
на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо им Н.М.Н..
Както вече бе посочено по-горе,
обезщетяването на други лица, извън изброените в Постановление № 4/1961 г. и
Постановление № 5/1969 г., се допуска по изключение - само в случаите, когато
житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето
да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за
действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия
или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт).
В случая, синовете не починалия Н.М. – свидетелите Х.Н. и М.Н., потвърждават,
че са получили обезщетение за неимуществени вреди, настъпили за тях в резултат
на смъртта на баща им при процесното ПТП. И принципите на справедливо обезщетение не
налагат – внуците на Н.М.Н. да бъдат обезщетени редом с децата му.
Поради
гореизложеното, предявените от З.Х.Ю., Н.М.М. и Т.Х.Н.
против „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс
Груп“ АД субективно съединени искове с правно основание 432 ал. 1 вр. чл. 429 ал. 1 т. 1 КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл.
86 ЗЗД, за сумите от по 26 000 лева –
обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези
главници, за периода от 26.09.2018 година до окончателното разплащане, се
явяват неоснователни и недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
С
оглед изхода на делото, неоснователно се явява и искането за присъждане на
деловодни разноски и адвокатско
възнаграждение по реда на по чл. 38 ал. 2 от ЗАдв.
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс
Груп“ АД има право на
възстановяване на сторените от него за настоящото производство съдебни
разноски, които следва да се възложат в тежест на ищците. Това са разходите за
възнагражденията на вещите лица и свидетелите, съответно 600 лева и 90 лева,
както и адвокатския хонорар, за заплащането на който се представят надлежни
доказателства. Направеното от процесуалния представител на ищците възражение за
прекомерност на заплатеното на адв. Т. адвокатско
възнаграждение се явява неоснователно. Размерът му съответства на установената
в чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата за адвокатските възнаграждения пропорция, а
освен това адвокатският хонорар коректно е намален с размера на претендираното юрисконсултско
възнаграждение. Последното следва да се присъди на дружеството-ответник, с
оглед правната и фактическата сложност на делото и в съответствие с правилото
по чл. 25 ал. 1 от Наредбата за правната помощ – 150 лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от З.Х.Ю. с ЕГН ********** *** против „ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД
с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: град С., р-н Т., пл. „П.“ № 5
искове с правно основание чл. 432 ал. 1 вр. чл. 429
ал. 1 т. 1 КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД
и чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във връзка с чл. 86 ЗЗД, за сумата 26 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, ведно
със законната лихва върху тази сума, за периода от 26.09.2018 година до
окончателното разплащане – като неоснователни и недоказани.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н.М.М. с ЕГН **********
от с. Б. вир, мах. С. 29, община Черноочене, област К.
против „ЗАД Булстрад Виена Иншурънс
Груп“ АД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: град С., р-н Т., пл. „П.“
№ 5 искове с правно основание чл. 432 ал. 1 **. чл. 429 ал. 1 т. 1 КЗ, във връзка с чл. 45 от ЗЗД и чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ
във връзка с чл. 86 ЗЗД, за сумата 26 000 лева –
обезщетение за неимуществени **еди, ведно със законната
лихва върху тази сума, за периода от 26.09.2018 година до окончателното
разплащане – като неоснователни и недоказани.
ОТХВЪРЛЯ предявените от Т.Х.Н. с ЕГН ********** *** против „ЗАД Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД с ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: град С., р-н Т., пл. „П.“ № 5 искове с правно основание чл. 432 ал.
1 **. чл. 429 ал. 1 т. 1 КЗ, във връзка с
чл. 45 от ЗЗД и чл. 497 ал. 1 т. 1 КЗ във **ъзка с
чл. 86 ЗЗД, за сумата 26 000 лева – обезщетение
за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези главници, за
периода от 26.09.2018 година до окончателното разплащане – като неоснователни и
недоказани.
ОСЪЖДА З.Х.Ю.
с ЕГН ********** ***, Н.М.М. с ЕГН ********** от с. Б.
вир, мах. С. 29, община Черноочене, област К. и Т.Х.Н.
с ЕГН ********** *** да заплатят на „ЗАД
Булстрад Виена Иншурънс
Груп“ АД с ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: град С., р-н Т., пл. „П.“
№ 5 деловодни разноски за първоинстанционното
производство в размер на сумата 3 560 лева.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред АС - Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
Съдия: