Р
Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, ….…. 2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XIV въззивен състав в съдебно заседание на седемнадесети март две хиляди двадесет и първа година в състав:
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДРЕЙ АНГЕЛОВ |
|
|
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ДЕЧЕВ
КРИСТИНА ГЮРОВА |
като разгледа
докладваното от съдия ДЕЧЕВ в.н.ч.д. № 4128 по описа за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на глава XXI НПК.
Образувано
е по жалба на частния тъжител Т.И.Г. срещу определение от 24.06.2020 г. по н.ч.х.д
№ 833/19г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 110 състав, с което същият
е прекратил наказателно производство, образувано по тъжба на Т.И.Г. срещу В.С.Г..
В
законоустановения срок е постъпила въззивна жалба, с която постановеното определение
се обжалва като неправилно и незаконосъобразно. Моли се за отмяна на
обжалваното разпореждане и връщане делото за разглеждане по същество. Твърди
се, че изводите на районния съд, че описаното в тъжбата деяние не е клевета, а
набедяване посмисъла на чл.286, ал.1 от НК са неправилни. В подкрепа на това
твърдение се дават и примери от практиката на Върховния съд на РБ. Оспорва се и
определението в частта да частния тъжител да поеме разноските по делото, тъй
като в процесния случай е прекратено не наказателното, а съдебното
производство. Иска се цялостна отмяна на определението и връщане на делото за
разглеждане по същество.
В
срока по чл. 322 НПК срещу въззивната жалба не е представено възражение.
В открито
заседание проведено на 17.03.2021 г. въззивният съд по реда на чл. 327 НПК и
предвид факта, че страните не желаят събиране на нови доказателства е преценил,
че за изясняване на обстоятелствата не е необходимо събирането на
доказателства, поради което не следва да се провежда съдебно следствие.
Жалбоподателят
Т.Г., редовно призована за въззивното съдебно заседание не се явява и не
изразява становище.
Повереникът
адв. В.А., редовно призована за въззивното съдебно заседание не се явява и не
изразява становище.
Във
въззивното съдебно заседание участва адв. М.П. и С.г., защитници на подсъдимото
лице, които оспорват жалбата и молят за потвърждаване на обжалвания съдебен
акт.
Подс. В.Г., редовно призован, не се явява, но е съгласен
делото да се гледа в негово отсъствие.
Софийски градски съд, като съобрази
изложените от страните доводи и сам служебно провери изцяло правилността на
атакувания съдебен акт съобразно изискванията на чл. 314 НПК, намира за
установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимно лице, отговарящо на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна поради следните съображения:
Производството по делото пред СРС е образувано по подадена
от Т.Г. частна тъжба срещу В.Г., за престъпление извършено по чл. 147, ал.1 от НК, за това, че на 02.01.2019 г., в заявление вх.№230000-17/03.01.2019г. до
началника на 06 РУ-СДВР и сведение от същата дата, е преписал извършване на
престъпление от Т.Г. (такова по чл.182, ал.2 от НК) с думите „Подавам жалба за
неспазване на съдебното решение за родителските права …Моля за вашето
съдействие същата (Т.Г.) да бъде предупредена да не нарушава съдебни разпоредби
С определение от 24.06.2020 г. на СРС, 110 състав, по
н.ч.х.д № 833/2019 г. е прекратил
производството на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, пр.2 вр. чл. 24, ал. 5, т. 2,
вр.чл.81 от НПК.
Основният мотив за прекратяване на
съдебното производство от страна на първоинстанционния съд е, че описаното в
тъжбата деяние покрива състав на престъплението „набедяване“ по чл.286, ал.1 от НК, а не на „клевета“ по чл.147, ал.1 от НК.
При така установеното от фактическа страна, настоящият
съдебен състав счита, че атакуваното определение на първоинстанционния съд за
прекратяване на наказателното производство по делото е правилно.
Разпоредбата на чл.
250, ал. 1, т. 1 НПК регламентира правомощието на съдията-докладчик да прекрати
наказателното производство, образувано по тъжба на пострадалия, в случаите по
чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК, когато тъжбата
не отговаря на условията на чл. 81 НПК, доколкото не са формулирани
обстоятелства съдържащи описание на престъпление от частен характер, което да
бъде преследвано по реда на чл.247, ал.1, т.2 от НПК.
Тъжбата
като способ за сезиране на съда с твърдения за извършено престъпление,
преследвано по частноправен ред е акта, с който се определя предмета на делото,
а оттам предмета на доказване по него, поради което законът поставя изисквания
към нейното съдържание, които са минимални, но задължителни. Тъжбата обаче
трябва да съдържа единствено обстоятелствата на престъплението, по повод на
които тя се подава, но не и неговата правна квалификация. Макар и такава
квалификация да е направена, то съдът е този, който има правомощието да посочи
правилната правна формулировка на обвинението, но като изхожда единствено от
изложените в тъжбата факти и обстоятелства. Следователно, изведената от
тъжителя правна квалификация на деянието не обвързва съда при преценка дали
релевираните факти и обстоятелства се касаят действително за посочената от
тъжителя квалификация. Това е така, защото при частния тъжител не е налице
професионална компетентност относно правната характеристика на деянието,
доколкото такава компетентност е възложена на прокуратурата и съда. Частната
тъжба е една възможност на пострадалото лице да сезира съда единствено относно
фактите и обстоятелствата, които според него съставляват неправомерни деяния,
но не и да определя тяхната правна квалификация.
По
същия начин съдът не е обвързан в преценката си относно правилната правна
квалификация на едно престъпление, от направените преди него правни заключения
от прокурор в постановление, с което е отказано образуване на досъдебно
производство поради липса на престъпление от общ характер.
В конкретния случай, със сезиращия първоинстанционния съд
акт тъжителя констатира, че е налице престъплението „клевета“, защото му е било
приписано престъпление по чл.182, ал.2 от НК. От съществено значение за
настоящото съдебно производство е соченото от частния тъжител в самата тъжба
обстоятелство, че тези твърдения са направени от подсъдимия писмено, в
заявление и сведение, които са били изпратени на началника на 06 РУ-СДВР.
При това положение настоящият въззивен съд напълно
споделя изводите на контролираната съдебна инстанция, че в тъжбата е описано не
престъпления от частен характер, а от общ характер, а именно „набедяване“ по
чл.286, ал.1 от НК. По начало е налице голямо сходство между престъпленията
„клевета“ и „набедяване“, най-вече в изпълнителното деяние, където извършителят
довежда до знанието на трето лице за извършването на престъпление от страна на
друго лице (въпреки знанието му за невинността на това лице). В същото време е
налице разлика в обектите на престъплението. При клеветата се засягат
обществените отношения свързани с личността на гражданите, тяхното обществено
име и положение, а с набедяването се засягат обществените отношения гарантиращи
правилното функциониране на правосъдието. Извършителите на двете престъпления
имат различни цели, служат си с различни средства (Решение 209-82-І). Правилно
районният съд е отбелязал и още една съществена разлика между двете
престъпления – разликата в адресата, до когото е отправено твърдението за
извършено престъпление. При клеветата това може да е всяко трето лице, докато
при набедяването това може да е само надлежен орган на властта, който има
правомощие да образува наказателно производство – разследващи органи,
прокуратура, съд.
С оглед изложеното дотук настоящият съд споделя напълно
правните изводи на първоинстанционния, че описаното от тъжителя подаване на
заявление от подсъдимия до началника на 06 РУ-СДВР, с което се приписва на
тъжителя престъпление по чл.182, ал.2 от НК може да се квалифицира като престъпление по чл.286, ал.1 от НК.
Напълно неоснователни са възраженията на повереника на
частния тъжител, че тъй като началника на едно районно полицейско управление не
е разследващ орган, съответно подаването на заявление или друг писмен сигнал до
него, не може да води до състав на престъпление по чл.286, ал.1 от НК. В
подкрепа на това твърдение повереника цитира и две решения на ВС – Решение
№17/05.07.1978г. по н.д.№15/78г. на ОСНК на ВС и Решение №277/07.05.1975г. по
н.д.№244/75 г., І н.о. на ВС. Тези две решения обаче се отнасят до други
казуси, като например подаване на заявление, с което се приписва престъпление,
до председател на районен съд или министър на правосъдието, пред учител или
служителка в училище.
Както вече беше посочено по-горе процесното заявление и сведението
са били подадени от подсъдимия до началника на 06 РУ-СДВР. Последният може да
се приеме, че е надлежен орган на властта, тъй като той е задължен да предаде
сигнала на такъв орган за образуване на наказателно производство в хипотезата
на чл.205, ал.2 НПК, по аргумент и от чл.184 от НПК.
По отношение на всяко престъпление от общ характер,
каквото несъмнено е и набедяването, съгласно разпоредбата на чл.191 от НПК е
задължително провеждането на досъдебно производство. В този смисъл правилно
районният съд е прекратил съдебното производство и е изпратил делото на СРП за
преценка за образуване на досъдебно производство на осн.чл.42, ал.3 от НПК.
Поради изложените аргументи, настоящият състав намира, че
първоинстанционния съд правилно е възприел изложените факти и обстоятелства в
частната тъжба, като такива подлежащи на преценка досежно наличие на
осъществено престъпно посегателство, разследвано по общия ред въведен в НПК.
От друга страна въззивният съд счита, че
незаконосъобразно контролираният със е осъдил на осн.чл.190, ал.1 от НПК
частният тъжител да заплати на подсъдимия направените от него разноски за
адвокатско възнаграждение. Това е така, тъй като в процесния случай подсъдимият
не е бил оправдан с влязла в сила присъда, нито наказателното производство е
било прекратено поради липса на престъпление или недоказаност на такова.
Всъщност налице е прекратяване на съдебно производство, но в същото време
самият първоинстанционен съд е преценил, че така описаното в тъжбата деяние
трябва да бъде обсъдено от прокуратурата дали не осъществява състав на
престъпление от общ характер. Едва след приключване на тази процедура – с отказ
за образуване на досъдебно производство или с образуване на такова и после с
влязла в сила присъда, в зависимост от изхода на процеса ще намерят приложение
разпоредбите на чл.189, ал.3 или чл.190, ал.1 от НПК. Ето защо в тази му част
определението на СРС следва да се отмени.
С
оглед горното и на основание чл. 334, т. 6 и т.2 от НПК, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
НО, ХIV въззивен състав
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 24.06.2020
г. по н.ч.х.д № 833/19г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 110
състав, в частта с която същият е прекратил на основание чл. 250, ал. 1, т. 1,
вр. чл. 24, ал. 5, т. 2 НПК наказателното производство, образувано по тъжба на Т.И.Г.
срещу В.С.Г., и делото е изпратено на СРП за преценка дали да се образува
досъдебно производство на осн.чл.43, ал.2 от НПК.
ОТМЕНЯ определение от 24.06.2020
г. по н.ч.х.д № 833/19г. на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 110
състав, в частта с която същият е осъдил на осн.чл.190, ал.1 от НПК частния
тъжител Т.И.Г. да заплати на подсъдимия В.С.Г. направените от него разходи в
размер 700 лева за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ:………………. |
ЧЛЕНОВЕ: 1………………
2……………… |