№ 770
гр. Пазарджик, 09.04.2024 г.
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Николинка Н. Попова
при участието на секретаря Десислава Буюклиева
Сложи за разглеждане докладваното от Николинка Н. Попова Гражданско
дело № 20245220100054 по описа за 2024 година.
На именното повикване в 11:00 часа се явиха:
И на второ повикване в 11:03 часа, се явиха:
Ищецът Г. А. К., редовно призован, не се явява. За него се явява адв.
М., редовно упълномощен с пълномощно приложено по делото.
Ответникът „* *“ ООД, редовно призован, не изпраща представител.
По делото е постъпило писмено становище от процесуалния
представител на ищеца, в което моли да бъде изчакан при разглеждането на
днешното съдебно заседание, поради служебната му ангажираност.
Постъпила е молба от ответното дружество, чрез неговия процесуален
представител, в която са изложени искания във връзка с приложение на
разпоредбата на чл. 213 от ГПК, искания във връзка с твърденията на
ищцовата страна и възражения по съществото на спора.
АДВ. М.: - Уважаема госпожо районен съдия, считам, че няма
процесуални пречки, моля да се даде ход на делото.
Съдът счита, че не е налице процесуална пречка за даване ход на
делото поради което
О П Р Е Д Е Л И:
ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:
При условията на чл. 143 ал. 1, във вр. с ал. 2 от ГПК пристъпва към
изясняване на обстоятелства, които са означение за настоящия правен спор.
1
АДВ. М.: - Процесната сума от 1308,72 лв. е формирана така: платена
неустойка, във връзка с точка 6.2 от договора между страните, в размер на
1091,56 лв., а над този размер до претендирания размер от 1308,72 лв., е
заплатена от нас договорна лихва. Преди подписването на втория договор за
рефинансирането, който не е предмет на настоящото дело, моят доверител на
каса на Изипей е платил в брой, на вноски, сумата общо в размер на 1552,33
лв., като за остатъка за дължимата сума според ответното дружество е
подписан новият договор за рефинансиране, от която сума те направо са си
удържали това, което смятат, че се е дължало по стария договор, и са
направили признание в тази част, че са погасени всички задължения от страна
на доверителя ми по договора за паричен заем, който е процесният, в т. 6.3 от
новия договор. Новият договор е представен по делото. Те са направили
признание, че всички задължения по процесния договор са погасени, съгласно
погасителния план, който включва и неустойката.
Всъщност, след допълнителни сметки, претендираме, че моят доверител
е платил в повече сумата в размер на 1222,00 лева, поради което и Ви моля
при условията на чл. 214 ГПК да допуснете изменение на размера на
исковата претенция чрез нейното намаление до този размер.
Съдът при условията на чл. 146, ал. 1 от ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ
излагане на ДОКЛАДА СИ по делото, в следния смисъл:
Правната квалификация е по чл. 26 ЗЗД, във вр. с чл. 11, чл. 19, чл. 22
от ЗПК, по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
Предявени са главни искове, както и в условия на евентуалност искове
съединени от ищеца Г. А. К., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес:
ул. „**к, чрез адв. С. В. М. от АК – гр. Пазарджик със съдебен адрес гр.
Пазарджик, ул. „Ц**1, срещу „* *“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на
управление: гр. ** представлявано от Н. П. П., с цена на иска, както следва: I
иск: 1 091.56 лв., II иск: 1130.44 лв., III иск: 1 308.72 лв. В исковата молба се
твърди, че на 29.12.2022 г. Г. А. К., с ЕГН ********** е сключил договор за
паричен заем (ДПЗ) с № 788542 със „* *“ ООД, с ЕИК: ** в размер на
отпуснатия заем: 900 лв., с размер на погасителната вноска: 3 х 30.04 лв. и 8 х
130.04 лв., брой вноски: 11, ГПР: 48.22 %, фиксиран годишен лихвен процент:
40.05 %, обща сума за плащане: 1130.44 лв. Твърди се, че съгласно т. 6.1 от
договора за паричен заем, „Заемателят се задължава в срок от три дни,
2
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по
начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на Общите условия:
поръчител или банкова гаранция (поне едно от изброените)“. Цитира се какво
гласи т. 6.2, като се твърди, че така, както било уредено в т. 6.2 и се виждало
от погасителния план в договора, въпреки формално предоставения
тридневен срок за осигуряване на обезпеченията, още със сключването на
договора е била начислена неустойка за непредоставяне на някое от
обезпеченията и същата е била включена в погасителния план. Твърди се, че
уговорената в т. 6.2 в договора за паричен заем неустойка е била за
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на
кредитора обезпечение на дълга. Счита се от ищеца, че поставянето на твърде
кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на
договора е нелогично и икономически необосновано, както и, че уговарянето
на такъв срок, завишените изисквания уредени в чл. 33, ал. 1 на Общите
условия, на които трябвало да отговарят поръчителите, както и непосилните
условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за кредит, показвали, че единствената цел на
неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи
изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за
ответното дружество е било предварително ясно, че ищецът трудно би могъл
да осигури което и да е било от исканите обезпечения и е било почти сигурно,
че ще дължи неустойка. Твърди се, че действителната цел на тази неустойка е
била да породи допълнително парично задължение за ищеца, наред с това да
върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това правело
неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Счита се от процесуалния
представител на ищеца, че определената неустойка представлявала скрита
лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването
заобикаляло изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4
от ЗПК и я правело недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. Твърди се
още, че неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала
основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията
между потребител и кредитор, както и че освен това, заобикаляла
3
разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя
кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума
за времето на забавата. На следващо място се твърди, че неустоечната клауза
била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка, както и че нищожността на неустоечната
клауза водела до недействителност на целия договор за потребителски кредит
на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не
посочване на всички компоненти на ГПР в договора. Твърди се още, че
неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля
императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от
ЗПК, регламентиращи разходите по кредита, и че заплащането на неустойката
представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан
с кредита и увеличавала цената му. Твърди се, че тя нямала характеристиките
на възнаградителна лихва, тъй като не зависела от размера на заемната сума и
от срока за ползване на кредита, но неминуемо водела до възникване на
допълнителни разходи за ищеца, които са били известни на ответното
дружество към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да
бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК и, че в случая
това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на
ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска
от действителната такава. Твърди се, че това, освен че заблуждавало
потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаляло
императивното изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим
размер на разходите по кредита и противоречи на задължителното изискване
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за
потребителски кредит. Твърди се, че клаузата за неустойка противоречи на
добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължава ищеца при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Ищецът сочи, че размерът на главницата е 900 лв., а на
неустойката – 1091,56 лв. или 121.28 % от заема, като била налице значителна
нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя. Твърди
се, че по този начин неравноправно се третира икономически по-слабият
участник в оборота и се използва недостига на материални средства у него за
4
облагодетелстване на другата страна по сделката, което противоречало на
установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за
добросъвестност, накърнявало принципа на справедливост и
равнопоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на
престациите по двустранни договори. Счита се от ищеца, че неустоечната
клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите
нрави и неравноправност. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договор за потребителски кредит за
недействителен, тъй като не е бил посочен ГПР по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора
за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Посочването на размера на ГПР в договора за потребителски
кредит било необходимо, според ищеца, защото давало на потребителя ясна
представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени
икономическите последици от сключване на договора, поради което,
посочването на ГПР е било условие за действителността на самия договор за
потребителски кредит, а неспазването му имало за резултат недействителност
на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Сочи се, че според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК
"общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък
представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Сочи още, че в ДПК, който бил сключил ищецът
е бил посочен размер на ГПР от 48.22 %, но този размер не отговарял на
действителните разходи, които той щял да направи във връзка с кредита, тъй
като не била включена дължимата неустойка за непредоставяне на
обезпечение, което според ищеца противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
води до недействителност на договора за потребителски кредит на основание
5
чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на
процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите
изисквания, че целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК е на потребителя
да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следвало ищецът да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, поради
което в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът
ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, според ищеца, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, като тази неточност в посочването на размера на
разходите поставяла ищеца в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което щяло да се дължи, и в това именно
била недействителността в случая, като не е било спазено изискването на
посоченото законово основание. Ищецът твърди, че посочването в договора
за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с
чл. 68д ал. 1 от ЗЗП, като тя подвеждала потребителя относно спазването на
забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните
икономически последици от сключването на договора, поради което и счита,
че договорът не отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради
което и на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 22, ал. 1 ЗПК бил
недействителен. Същият противоречал на добрите нрави предвид размера на
уговорения лихвен процент, тъй като съгласно установената съдебна практика
клаузата за заплащане на възнаградителна лихва противоречала на добрите
нрави, когато надвишавала три пъти размера на законната лихва за забава, а
по обезпечените кредити – два пъти. Твърди се, че към момента на сключване
на договора за потребителски кредит – 29.12.2022 г., размерът на законната
лихва по просрочените парични задължения, определена по реда на чл. 1, ал.
1 от ПМС № 426 от 18.12.2014 г., е била 11.30 %, като сочи, че дори да се
приемело, че кредитът не е бил обезпечен, тъй като предвиденото в договора
6
обезпечение не е било предоставено от ищеца, то максималният размер, до
който можело да бъде уговаряна възнаградителна лихва била 33,90 %. Твърди
се, че уговореният в случая ГЛП е бил 40,05 % и надхвърлял допустимия
съгласно морала размер, противоречал на добрите нрави, на принципа за
справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за
еквивалентност на насрещните престации. Твърди се още, че
възнаградителната лихва била съществен елемент от съдържанието на
договора за потребителски кредит предоставен от кредитна институция,
предоставяща заеми по занятие, което според ищеца изключвало
възможността, да бъде сключен без уговорката за заплащане на
възнаградителна лихва, както и че липсвали и повелителни правила на закона,
които да заместели нищожната клауза на договора, поради което договорът за
потребителски кредит бил нищожен съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. В този
смисъл сочи Решение № 708 от 21.06.2023 г. на Районен съд – гр. Пазарджик
по гр. д. № 3976/2022 г. Предвид изложеното в исковата молба, ищецът счита,
че целият договор за потребителски кредит бил нищожен, поради
противоречие на закона.
Твърди, че в последствие договорът за паричен заем с № 788542
сключен на 29.12.2022 г. между Г. А. К., с ЕГН ********** и „* *“ ООД, с
ЕИК: ** е бил рефинансиран със сключването на договор за паричен заем №
901927, сключен на 27.07.2023 г., като съгласно т. 6.1 от него с подписването
му страните се съгласявали да се рефинансира процесният договор за паричен
заем сключен на 29.12.2022 г. с № 788542, като с отпуснатия нов паричен заем
в размер на 1900 лв. ищецът се бил съгласил да погаси изцяло задълженията
си по процесния договор, в това число дължимите главници, лихви и
неустойки, които възлизали на 669.67 лв. Ищецът твърди, че преди
подписването на новия договор за паричен заем, същият бил изплатил на
ответното дружество по договор за паричен заем с № 788542 сумата в размер
на 1552,33 лв. и че с подписването на новия договор и уговарянето на
рефинансирането на процесния договор в т. 6.3 в договор за паричен заем №
901927, сключен на 27.07.2023 г., ответното дружество признавало
погасяването на всички задължения от страна на ищеца по договор за паричен
заем с № 788542 сключен на 29.12.2022 г. Сочи, че съгласно чл. 23 ЗПК,
когато договорът за потребителски кредит е бил обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но Не дължи лихва
7
или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита по процесния
договор за паричен заем е била в размер на 900 лева и всичко заплатено над
посочената сума се явявало платено от ищеца на ответното дружество при
начална липса на основание, поради което в условията на евентуалност на
иска за прогласяване на договора за потребителски кредит за нищожен ако се
установяло, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
е бил недействителен, ответното дружество следвало да върне 1308.72 лв. на
ищеца, които той бил платил в повече. Твърди се, че бил налице
фактическият състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на платеното при
начална липса на основание. Твърди се, че ищецът Г. А. К. бил платил сума в
размер на 1308.72 лв. в повече по процесния договор за паричен заем, който
бил недействителен, поради което ищецът счита, че „* *“ ООД следвало да му
заплати сума в размер на 1308.72 лв. поради връщане на платеното в същия
размер поради начална липса на основание.
Моли се съдът, кумулативно да обяви за нищожна клаузата на т. 6.2 от
договор за паричен заем с № 788542 сключен на 29.12.2022 г. между Г. А. К.,
с ЕГН ********** и „* *“ ООД, с ЕИК: ** предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 1 091.56 лв. при непредоставяне на уговореното в т. 6.1
от договора обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, поради
заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т.
10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
ЗЗД и неравноправност – чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 146, ал. 1
от ЗЗП, както и да обяви целият договор за паричен заем за нищожен поради
противоречие на закона – чл. 26 от ЗЗД във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 22
от ЗПК. В условията на евентуалност, ако се обяви целият договор за паричен
заем за недействителен, се моли съдът да осъдит "* *" ООД на основание чл.
55, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД да заплати на Г. А. К. сумата в размер на 1308.72 лв.
като недължимо платено. Моли се съдът да осъди ответника да заплати
направените по делото разноски. Сочат се доказателства.
Във връзка с Определение № 553/01.03.2024 г. на съда, ищецът е
депозирал молба, в която изразява становище, че установителните искове, с
които се иска да бъде прогласена нищожността на процесния договор за
паричен заем (ДПЗ) с № 788542 и за нищожността на неустоечната клауза са
8
предявени в условията на евентуалност, както и, че искът за нищожност на
целия договор е главен спрямо иска за нищожност на неустоечната клауза,
който е евентуален. Изложено е становище, че осъдителният иск от своя
страна е евентуален спрямо двата установителни иска за нищожността на
процесния договор и за нищожността на неустоечната клауза, като при
установяване на нищожност на процесния договор или на нищожността на
неустоечната клауза в условията на евентуалност спрямо тях, се моли съдът
да се произнесе й по осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.
В днешно съдебно заседание, процесуалният представител на ищеца
заявява, че се претендира, че неговият доверител е платил в повече сумата в
размер на 1222,00 лева, поради което и моли, при условията на чл. 214 ГПК
съдът да допусне изменение на размера на исковата претнеция чрез нейното
намаление до този размер.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в
който същият излага най-напред искания за приложение на разпоредбата на
чл. 213 от ГПК, след това по съществото на спора поддържа възражение за
неоснователност на претенцията на ищеца – главната, включително и
акцесорната. В писмения отговор, ответникът "* *" ООД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1784, р-н Младост, бул.
Цариградско **, чрез АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „НЕС**ОВ, М.“, код по
БУЛСТАТ *********, чрез адвокат Х. М. – САК, с личен адвокатски номер
**********, Съдебен адрес: гр. София, ул. „** твърди, че оспорва исковете
като неоснователни, нередовни и предявени в условията на злоупотреба с
права. Аргументира становището си, като на първо място, по допустимостта
на иска, заявява, че настоящото производство, разглеждано самостоятелно,
било недопустимо поради това, че правото на иск е било упражнено при
условията на злоупотреба с право, като твърди, че в рамките на три дни Г. А.
К., ЕГН **********, е бил депозирал срещу ответното дружество две напълно
идентични искови молби пред районен съд – гр. Пазарджик – на 05.01.2024 г.
и 08.01.20224 г., по които молби били образувани две дела под следните
номера: настоящото гр. д. № 54/2024 г. и гр. д. № 65/2024 г. Твърди, че двете
искови молби са били подадени от едно и също лице, чрез един и същ
процесуален представител и имали идентично съдържание, в т.ч. петитуми и
обстоятелствени части. Посочва, че намира поведението на ищеца за
абсолютно проявление на злоупотреба с право, което било с една единствена
9
цел, а именно да се възложи в тежест на ответника заплащането на разноски в
прекомерен размер. Твърди, че въпреки че г-н К. е имал възможността да
получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в
една искова молба, претенциите си за недействителност на едни и същи
клаузи от едни и същи договори, сключвани между страните в различни
периоди от трайните им отношения на заемодател и заемател, той бил
образувал две с целта да се обогати за сметка на ответника с двукратно по-
високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Ответникът
твърди, че намира процесуалното поведение на ищеца за злоупотреба с
процесуални права, противоречаща на принципа за законност и
добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Твърди, че съобразно
установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали
извършваните пред него процесуални действия отговарят на правилото за
добросъвестност, която страните си дължали по силата на чл. 3 от ГПК, като
при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не
следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги
дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия,
съставляващи злоупотреба с право – сочи съдебна практика, като се моли
съдът да противодейства на извършената злоупотреба с право, като по реда на
чл. 213 ГПК съедини горепосочените дела в едно производство и постанови
едно общо решение по тях. При преценка на искането, се моли съдът да
обърнете внимание, че идентичността между делата и производствата била
твърде съществена, за да се гледат в отделни производства, чиято единствена
цел била генериране на все по-високи разноски за ответното дружество.
Твърди се, че към настоящия момент делата са на един и същи етап,
твърденията, аргументите и оспорванията са идентични, предявени са
напълно идентични искания, процесуалните представители и на двете страни
са едни и същи, като се изтъква обстоятелството, че с договора за кредит,
който се оспорвал в гр. д. № 65/24 г. е бил рефинансиран договорът за кредит,
който се оспорва по настоящото дело, което според ответника било видно от
чл. 6.1 от договор № 901927 от 27.07.2023 г. и от изричното признание в
исковата молба. Разглеждането на двете производства съвместно и
постановяването на едно общо Решение, според ответника, би отговаряло в
най-пълна степен на принципите на гражданския процес – добросъвестно
упражняване на процесуалните права от страните под страх от отговорност за
10
вреди, състезателното начало и равенството между страните в
производството, както и процесуална икономия, тъй като така съдът нямало
да бъде задръстван от напълно идентични молби, искания и становища по
отделни производства, респективно задължен да се произнася по всички тях
поотделно, а и ищцата щяла да може в най-пълна степен и кратки срокове да
получи разрешение на инициираните от нея спорове. Сочи, че районните
съдилища съединявали предявените самостоятелно производства, които
имали едни страни и идентични искове, като сочи Определение №
120/24.01.2024 г. по гр.д. № 52/2023 г.; Протоколно определение от о.с.з.,
проведено на 31.01.2024 г. по гр. д. № 1058/2023 г. на РС – гр. Петрич, I-ви
състав; Протоколно определение от о.с.з., проведено на 31.01.2024 г. по гр. д.
№ 1195/2023 г. на РС – гр. Петрич. Ответникът, при условията на
евентуалност, в случай че делата не бъдат съединени по желания от него
начин, моли, при успешен развой на делото за ищеца да не бъдат присъждани
разноски за повече от едно производство, като в тази насока сочи съдебна
практика на Софийски градски съд в Решение от 21.01.2021 г. по в.гр.д. №
6572/2019 г. на II-Г състав, Определение № 2927/07.03.2023 г. по ч.гр.д. №
1597/2023 г. на ЧЖ-VI-А състав, Определение № 11379/10.11.2022 г. по
в.ч.гр.д. № 11595/2022 г., Определение № 4836 от 18.04.2023 г. по ч.гр. д. №
4272/2023 г. Твърди, че същата била възприета и от много други
първоинстанционни състави, като например този на Софийски районен съд,
постановил Решение № 6654 от 28.04.2023 г. по дело №34485/2022. Сочи, че
съществува и пространна практика на Върховния административен съд (ВАС)
относно злоупотребата с право на разноски по Закона за достъп до
обществена информация (ЗДОИ), която следвало да бъде приложима и в
гражданския процес по аргумент на по-силното основание, доколкото
съгласно чл. 144 АПК за неуредените въпроси в дял III “Производство пред
съд“ субсидиарно се прилага Гражданският процесуален кодекс. Сочи, че
според ВАС, преценката за това дали е злоупотребено с дадено право от
участник в конкретно съдебно производство е на решаващия съд, който се
основава на изследване поотделно и в съвкупност на събраните в съответния
казус доказателства, както и, че Върховните съдии допълвали, че при
упражняване на акцесорното право на разноски и при изрично възражение от
ответната по делото страна за присъждането им с твърдения за злоупотреба с
право – в случая конкретно по отношение присъждането на адвокатско
11
възнаграждение, съдът дължал проверка за наличие на злоупотреба с
процесуални права от страната, на която е оказана правна помощ, тъй като
черпене на права, включително акцесорни, от недобросъвестно поведение в
процеса било недопустимо. Последствието при установяване на факта на
недобросъвестно упражнени процесуални права от жалбоподателя по смисъла
на чл. 3 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК било, че акцесорното право на
адвокатско възнаграждение на адвоката му не следвало да бъде признато с
оглед недопускане целеното обогатяване за сметка увреждане на насрещния
субект – сочи Определение № 13243 от 08.10.2019 г. по адм. д. № 11401/2019
г. на Върховния административен съд; Решение № 14629 от 31.10.2019 г. по
адм. д. № 3257/2018 на Върховния административен съд, Пето отделение. До
същия извод относно дължимите разноски при множество заведени
идентични дела бил достигнал и Софийски районен съд, с Определение
№27213/03.08.2023 г. по гр. д. № 55943/2023 г. на 36 с-в, с което бил оставил
без уважение искането на ищеца за присъждане на разноски поради
наличието на злоупотреба с право при предявяване на многобройни дела в
отделни производства срещу „* *“ ООД, позовавайки се на Определение №
174 от 26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г.о.; Определение №
5356 от 28.04.2023 г. по в. ч. гр. д. № 4277/2023 г. на СГС, ЧЖ-I-Д и
Определение № 8441 от 11.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 7344/2023 г. на СГС.
Твърди се, че разделянето на споровете с множество производства води и до
отделни съдебни решения, респективно до издаването на отделни
изпълнителни титули, с което допълнително се утежнявало положението на
ответната страна в качеството на длъжник по безброй изпълнителни дела,
завеждани от ищците по гражданските дела, от една страна, и от
процесуалните им представители, от друга страна, въз основа на присъдените
им в лично качество разноски по договори за безплатна правна помощ, също
сключвани в условията на злоупотреба с право, доколкото ищците в по-
голямата си част не са били материално затруднени лица. Твърди, че на тази
незаконосъобразна практика следвало да се противодейства с присъждането
на разноски само за едно производство и съденяване на делата по реда на чл.
213 ГПК. Моли се съдът да има предвид, че ако ищецът не бъде
възпрепятстван да образува дела при злоупотреба с права чрез процесуалните
средства на ГПК, то поведението му да тегли кредити и след това да
предявява искове за нищожност на договорите, респективно да претендира
12
разноски за всяко едно отделно производство най-вероятно щяло да
продължи. Твърди се, че от двата кредита на настоящия ищец и
процесуалното му поведение ставало ясно, че крайният резултат за него щял
да бъде следният: след получаване на заемните суми, главниците се връщали
на кредитора и непосредствено след това се предявявали искове за
нищожност на договорите в цялост, в случай, че по делата бъдат постановени
решения в полза на ищеца, то същият щял бъде освободен от задълженията си
да плати каквито и да било други суми на кредитора си, т.е. щял да е получил
безлихвени заеми, а отделно от това щели му бъдат присъдени разноски за
всяко едно отделно производство, които надвишавали в пъти осъдителните
претенции. Това явно се виждало, според ответника, и от гр. д. № 65/24 г., по
което осъдителният иск бил предявен за сумата от 45 лева.
На второ място, по редовността на искова молба, се заявява, че
предявената искова молба не отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4. и
т. 5 от ГПК, както и, че заявеното с петитума на исковата молба съединяване
на искове било недопустимо. Твърди се, че в случай че процесният договор
бъде обявен за недействителен в цялост, то за ищеца не бил налице правен
интерес от водене, респективно произнасяне по иск за установяване на
нищожност на отделна клауза от същия договор. Твърди се още, че двата иска
не могат да се разглеждат кумулативно, доколкото наличието на правен
интерес било абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото
на всеки един от тях. Твърди се още, че по отношение на осъдителния иск
ищецът не бил посочил какво представлявала сумата от 1038,72 лева –
главница, лихва или друго. Освен това, се твърди, че предявената искова
молба не отговаряла на изискванията на чл. 127, ал. 4 ГПК, като се посочва, че
ищецът бил предявил иск за парично вземане, но не бил посочил банкова
сметка и начин на плащане, предвид което, според ответника, така
предявените искове не следвало да бъдат разглеждани преди да бъдат
отстранени посочените нередовности.
На следващо място по основателността на исковете ответникът изразява
становщие, за неоснователност на претенциите на ищеца за обявяване
нищожността на договора, за недействителност на неустоечната клауза, както
и осъдителните претенции за връщане на дадено без основание. Твърди, че не
било налице недействителност на договора за потребителски кредит, както и
че действителността на процесния договор за потребителски кредит била
13
обусловена от това, че са били покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) по
реда на който е бил сключен договора. В подкрепа на твърденията си прилага
доказателства, като твърди, че с част от тях опровергава твърдението на
ищеца, че клаузите в договора са били в противоречие с принципа за
добросъвестност и справедливост, като заявява, че било видно от лог файла,
че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил
наясно с всички условия по договора, като сам бил избрал параметрите и
условията му. Твърди се също така, че отделно от това, процесният договор е
бил рефинансиран с друг договор между страните от 27.07.2023 г., който бил
сключен за идентичен с настоящия кредитен продукт, което само по себе си
доказвало, че ищецът на няколко пъти се бил запознавал с условията за
получаване на идентичните кредитни продукти и ги бил приемал,
респективно е бил наясно с икономическите последици от обвързването с тях,
предвид което се твърди, че клаузите се явявали индивидуално договорени с
конкретния потребител. Твърди се също така ,че кредитополучателят е бил
запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при
добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Ответникът
твърди, че от фактическата обстановка по случая можело да се направи извод,
че ищецът бил договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на
чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи
права от неправомерното си поведение, изтеглил бил кредити, избирайки
конкретните услуги, които да ползва, а впоследствие инициирал
производства, по които да му бъдат присъдени разноски, което било с
единствената цел да увреди кредитора си. Твърди се още, че в случай, че
ищецът бил добросъвестен, същият бил разполагал с цели 14 дни, за да
упражни правото си на отказ от договора съгласно чл. 28.5 от Общите
условия, като правото на отказ е било изрично посочено и в СЕФ, в който
случай последиците за ищеца щели да бъдат същите като при успешно
проведено дело срещу "* *" ООД, ЕИК **, но с тази разлика, че нямало да се
намесват трети за спора страни, да се дължат разноски за държавни такси и
адвокатски възнаграждения, както и да се задръства съдебната система с
изпразнени от съдържание дела. Твърди се, че възможността за отказ от
договора гарантирала в най-голяма степен правата на потребителя, в случай,
14
че последният преценял, че е встъпил в кредитно правоотношение при
неизгодни за него условия, както и, че с информация за това свое право
ищецът бил разполагал на няколко етапа от правоотношението – веднъж при
приемането на Общите условия на 27/07/2023 г., в които правото на отказ от
договора е било подробно обяснено, втори път след получаването на
Стандартния европейски формуляр, в който в т. 1 от част IV „Други важни
условия по договора за кредит“, правото на отказ в 14 дневния срок от
сключването на договора е конкретно посочено, както и трети път след
получаването на самия договор за кредит на имейл адрес. Твърди се, че по
същия ред ищецът е бил договарял и се бил запознавал с условията на
кредитора и при сключване на предходния договор за кредит от 29.12.2022
г.,тоест, според ответника, ищецът не само е могъл да не ползва услугите на
кредитодателя, стига да не е искал това, но след избирането им е разполагал с
няколко възможности да се откаже от сключването на договора преди
отпускането на кредита, както и след отпускането му. Сочи се, че вместо да
направи нещо от изброените действия, той бил изтеглил заема от ответното
дружество, с единствената цел да се обогати от последващите съдебни
производства.
Относно годишния процент на разходите /ГПР/ е заявено становище, че
според ответника са спазени всички закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 изисквания
относно формирането на годишния процент на разходите /ГПР/. Посочва се,
че съгласно ЗПК кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора, като се твърди, че както в договора
за потребителски кредит, така и в Стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е било посочено
какъв е бил размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно
от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че
съгласно посочената норма „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена
с Постановление на МС на РБ.“ Твърди, че при допустима норма от 65,60 %,
ГПР в настоящия случай е бил определен на 47,81 %, от което било видно, че
в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на
законната лихва за забава. Твърди се, че са неоснователни и доводите за
нищожност на договора във връзка с уговорената неустойка и ГПР, като сочи,
че на първо място нищожността на отделна клауза не влече след себе си
15
нищожност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без
нея, както и, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на
договора за заем, а напротив, тя самата е била договорена между страните, за
да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Твърди се,
че несъщественият характер по отношение на валидността на главното
правоотношение се извличало, както от правната характеристика на
института на неустойката, така и от тълкуването на процесния договор. Сочи,
че съгласно ЗПК кредитодателят е бил длъжен да посочи ГПР и компонентите
му към датата на сключване на договора, както и, че от своя страна,
неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните,
като в настоящия случай страните са я били уговорили като плащане, което да
бъде извършено, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на
главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Твърди, че
така, изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било
изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР, като
заявява, че противното би било и в нарушение на закона, който давал
задължителни указания какви са компонентите на годишния процент на
разходите. Твърди, че ГПР представлява сбор от разходите, които ще направи
кредитополучателят за ползване на предоставената услуга, че това са
определени суми от кредитодателя, които представляват цената за
предоставената от него услуга и именно поради това законодателят бил
установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми
и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР, който
представлявал крайната стойност на заплатената услуга, за която
потребителят следвало да бъде информиран предварително. Посочва се, че
съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на
годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за
потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване
на някое от задълженията му според договора за кредит“, а неустойката, от
своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да
обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на
изправната страна и подлежала на договаряне между страните, като се твърди,
че в настоящия случай, освен че неустойката е била дължима от потребителя
за неспазване на конкретно задължение по договора, тя е била уговорена като
фиксиран размер и двете страни са били напълно наясно с размера й още
16
преди да настъпи фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечава.
Предвид изложеното, сподед ответника, двете понятия не бивало да се
смесват, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция.
Сочи, че твърдението на ищеца, че уговорената между страните неустойка
представлявала лихва, която следва да бъде включено в ГПР било
неоснователно и противоречало на действителните уговорки между страните.
Твърди, че от клаузите на договора било напълно ясно, че неустойката не
представлява разход по кредита, който следва да бъде включван в ГПР, че
разходите, които се включват в ГПР били такива, с които кредиторът е бил
наясно към датата на сключване на договора. Твърди още, че в настоящия
случай неустойката е била индивидуално договорена между страните, като
клаузата е била напълно ясна и разбираема, че такава би била дължима след
сключване на договора и само в случай, че заемополучателят не предложи
обезпечение на задължението си, т.е. към датата на сключване на договора
кредиторът не бил знаел дали ще възникне основание за плащане на
неустоечната сума, както и, че въпреки това търговецът бил внесъл
достатъчно яснота по този въпрос, като в договора за кредит, който е
представен от ищеца, в имплементирания погасителен план била посочена
възможна вноска за неустойка за целия период на погасяване. Твръди се, че
обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е било посочено изрично в плана за погасяване,
както и че тези суми щели да бъдат дължими само при неизпълнение на
задълженията по чл. 6.5 от договора за заем. Твърди се още, че ясно и точно
били посочени размерите на вноските със и без неустойка, каква част от тях
представлява лихва и главница към всеки един падеж, като смисълът да бъдат
посочени сумите бил именно да бъде информиран потребителят за
задължението си към търговеца при всяко възможно развитие на
правоотношението им. Относно годишния лихвен процент /ГЛП/ е изразено
становище, че в настоящия случай лихвата била фиксирано уговорена за
целия срок на договора, а именно 40,05 %, като при това обстоятелство
ответното дружество, не си било запазило правото да променя едностранно
същата. Твърди се, че между страните било уговорено, че договорената лихва
ще се разпределя във всяка една от вноските по кредита, а нямало да се
заплаща на кредитодателя еднократно в пълен размер, като по този начин се
целяло поставяне на кредитополучателя в по-благоприятно положение, тъй
17
като не бил ангажиран от връщане на суми в пълен размер в кратки срокове.
Сочи се, че в чл. 3, т. 3.1, т. 3.7, т. 3.10 от изготвения договор за
потребителски кредит и в т. 6 Част II от европейски формуляр са били
посочени размерът на заемната сума, размерът на фиксираната
възнаградителна лихва и размерът на общата сума, която следвало да бъде
изплатена на кредитодателя, като по този начин кредитополучателят бил
напълно информиран за условията, при които сключва процесния договор,
както и, че в чл. 3 от договора бил инкорпориран погасителен план,
съдържащ цялостна информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. Ответникът сочи, че твърденията, че
уговореният в договора за потребителски кредит фиксиран лихвен процент е
в противоречие с добрите нрави, са неправилни и необосновани. Твърди, че
фиксираната възнаградителна лихва е 40,05 %, което обективно погледнато,
при експресното предоставяне на кредитния продукт от страна на „* *“ ООД,
ЕИК **, предоставянето на дълъг срок за връщане на сумата и при наличието
на условия за разсрочено плащане, не намира възнаградителна лихва в размер
на 486,47 лв. за прекомерно висока спрямо предоставен кредит в размер на
1900 лв., отделно от това, сочи, че твърденията на ищцовата страна за
нищожност на договорената лихва поради това, че размерът надвишавал
„допустимия съгласно морала размер“ било неоснователно. Твърди, че
възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона бил
установен максималният размер на ГПР, от което следвало, че максималният
възможен размер на договорната лихва бил нормативно регулиран, като в
този смисъл сочи, съдебна практика - Решение № 3232 от 12.07.2023 г. на РС -
Пловдив по гр. д. № 1056/2023 г. и др. Сочи, че при така формулираните
клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на
сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с
които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни
хипотези на развитие на отношенията им, поради което твърди, че
договорните клаузи са били индивидуално договорени, ясно и точно описани
в договора и потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото си
задължение към търговеца, както при сключване на процесния договор, така и
преди това, както и че Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити също са били посочени разходите по
кредита, както и размерът на неустойката, уговорена впоследствие в договора
18
за кредит. Твърди се още, че уговорената неустойка е действителна, и че
оспорената от ищеца неустойка е била уговорена като санкция за
неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с
подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в чл. 6.5. условия. Сочи, че съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК
предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране е
съобразена със закона практика, която не води задължително до неравновесие
в правата и задълженията на страните, като твърди, че ответното дружество
било предоставило паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се
бил задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Твърди, че
процесният договор за потребителски кредит е бил сключен изцяло по волята
на ищеца, който бил попълнил искане за сключване на договор за кредит,
получил бил подробна информация за желания от него кредитен продукт под
формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се
съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Твърди, че дори да не бил могъл да обмисли достатъчно добре
ангажимента, който поемал по силата на чл. 6.5 и чл. 6.6 и след сключването
на договора, дори след изтичането на двудневния срок, да е осъзнал, че е
неспособен да се справи с това да представи поръчител или банкова гаранция,
които да отговарят на съответните условия на кредитора, кредитополучателят
бил разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си
на отказ от договора, предвидено в т. 1, IV част на Стандартния европейски
формуляр, без да бил обвързан по никакъв начин от спорната неустойка,
както и без никакви други отрицателни последици за него – заплащане на
обезщетения или такси. Твърди, че тази възможност гарантирала в пълна
степен правата на потребителя, в случай че последният решал, че бил
сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия, както и, че друга
възможност за кредитополучателя е било удължаването на тридневния срок
чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на
различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед
например или друго. Според ответника, от фактическата обстановка на казуса
ставало ясно, че ищецът изобщо не бил имал намерение да предоставя
обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита бил целял да се
обогати неоснователно от кредитодателя си, като в условията на злоупотреба
19
с право заведе неоснователен иск за недействителност на целия договор за
потребителски кредит и в условията на евентуалност на неустоечната клауза.
Очевидно било, твърди ответникът, че ищецът бил договарял
недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния
принцип на правото, че никой не можел да черпи права от неправомерното си
поведение, както и, че нямало как в случая да се твърди противоречие на
договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на
ЗЗП, поради изброените вече причини, свързани с индивидуалното
договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху
обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното
отпадане. На следващо място се посочва от ответника, че неустойката е
имала предварително определен начален и краен момент, също така е била с
фиксирани параметри за срока на договора, и доколкото преценката за
нищожност на неустойката на това основание се правела за всеки конкретен
случай, както задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г на ОСТК на ВКС; Решение № 776 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр.д. №
969/2009 г., IVг. о., ГК, се счита от ответника, че в разглеждания такъв,
противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при
изследването на този въпрос се правело проверка за наличие и на
допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този, дали
изпълнението на задължението е било обезпечено с други правни способи
като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката е била в
прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. Ответното
дружество твърди, че при сключване на процесния договор ищецът, не бил
предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от
връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя
страна кредиторът бил направил предварителна оценка на вредите от липсата
на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането,
калкулирайки я в неустойката по чл. 6.6, като бил дал възможност и
допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение, и съответно
да не плащал неустойката. Сочи, че следва да се вземе предвид също, че в
практиката на ВКС се приемало, че кредиторът имал право на неустойка,
само ако била налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата
е била уговорена, както и, че в този смисъл, когато договорената неустойка е
била компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на
20
чл. 79, ал. 1 ЗЗД е било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение
за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника
компенсаторна неустойка, като се сочи съдебна практика - Решение № 26 от
26.04.2017 г. по т.д. № 50246/2016 г., III Г.О. на ВКС, Решение № 123 от
17.11.2010 г. по гр.д. № 698/2009 г., II ГО. НА ВКС и др.. Ответникът твърди,
че в тази връзка, напълно неоснователно ищцецът се позовавал на чл. 33, ал. 1
ЗЗП, доколкото цитираната разпоредба уреждала правило при забава на
погасяванията на потребителя, а в настоящия случай неустойката била
уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
а не при забавено изпълнение на потребителя. Твърди, че всички твърдения за
нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, са
неоснователни, както и че настоящият договор следвало да се тълкува
стриктно и в контекста на трайните отношения между конкретния потребител
и търговец, а именно, че между страните са налице сключени два договора за
кредит. Твърди, че конкретното тълкуване на договора за кредит в контекста
на трайните отношения между страните е било необходимо, тъй като
преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител на първо
място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на
конкретното условие, а след това дали клаузите, с които се обвързвал
потребителят, му давали достатъчно ясна и точно информация, за да
предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия
период на обвързаността си с търговеца. Сочи, че именно на тази основа СЕС
правел преценка за равноправност на клаузите от потребителските договори,
тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. Твърди, че
въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор, ищецът бил
сключил с ответното дружество два договора за кредит за идентични
кредитни продукти предоставяни при идентични условия, предвид което, не
можело да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите по
договорите, както и липса на информираност с условията и последиците от
процесните клаузи, доколкото ищецът се е бил запознавал с тях многократно
и всеки път бил имал възможност да не се задължава с тях, но сам бил
избирал да направи обратното, поради което, според ответника, в случая било
налице индивидуално договаряне, което изключвало неравноправността на
оспорените клаузи и липсата на достатъчно информация за финансовите
задължения, които се поемат с тях. Сочи се съдебна практика – Решение №
21
3515 от 18.04.2022 г. на СРС по гр. д. № 2301/2022 г.; Решение № 265416 от
13.08.2021 г. на СГС по гр. д. № 13847/2018 г. и цитираната в него т. 57 от
Решение на Съда (втори състав) от 20 септември 2017 година по дело C-
186/16 (Ruxandra Paula Andriciuc и др. срещу Banca Romвneasca SA.
Ответникът твърди, че от тези обстоятелства било ясно, че ищецът е бил
информиран за условията за ползване на продукта на търговеца
предварително. Моли се при преценка за неравноправност на договорните
клаузи съдът да вземе предвид цитираната съдебна практика, която била
приложима в конкретния случай. Също така твърди, че сключването на два
поредни договора за кредит оборвало твърденията на ищеца за
недобросъвестност от страна на ответното дружество и противоречие с
добрите нрави на процесния договор, доколкото от фактическата обстановка
на трайните отношения между страните ставало ясно, че същите били
договаряли равнопоставено, като ищецът сам бил инициирал сключването на
процесния договор при пълно знание за условията му. Изложени са
твърдения, че са неоснователни и твърденията за заблуждаваща търговска
практика, липса на информация за всички разходи по връщане на
предоставения кредит, както и на ясен и разбираем език на договорните
клаузи, в частност тези предвиждащи неустойка, като се посочва, че в
договора и в представения Стандартен европейски формуляр са били
записани ясно и точно всички параметри и условия по кредита, че
неустоечната клауза е била съставена на ясен и разбираем език, размерът на
неустойката е бил посочен в общ конкретен размер чрез цифрова стойност, не
в процент, предпоставките при които се дължала неустойката са били точно и
изчерпателно изброени, както и начинът на плащане – срок и размер на всяко
едно отделно плащане до крайния падеж на договорите. Предвид изложеното,
ответното дружество твърди, че процесните клаузи напълно отговаряли на
изискванията на Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в
потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС,
както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването
договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следвало да се
схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и
разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е
22
прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на
заемната сума, така, че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици -
Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13
ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 – т.
75.
По кондикционния иск се излага становище, че от неоснователността на
установителния иск за обявяване на нищожност на договора в цялост следва и
неоснователността на иска за връщане на даденото по него. Твърди се, че
съгласно валидно сключения договор за кредит по съображенията, изложени
по-горе, основните му параметри са: 900 лева – главница и 230,44 лихва.
Твърди се, че отделно от тях, ищецът не бил изпълнил задължението за
предоставяне на обезпечение, поради което в сила била влязла и клаузата за
неустойка. Твърди се, че кондикционният иск е неоснователен, тъй като
ищецът дължал сумата от 1038,72 лева на кредитора си. Моли се, съдът да
постанови съединяването на гр. дела по описа на Районен съд – гр. Пазарджик
с номера- настоящото гр. д. № 54/2024 г. и гр. д. № 65/2024 г. в едно общо
производство, поради наличието и на двете алтернативно посочени
предпоставки в чл. 213 ГПК, а именно: участието на едни и същи лица на
страната на ищеца и на ответника и наличието на връзка между тях.
Алтернативно, в случай, че съдът приеме иска за допустим за самостоятелно
разглеждане в настоящото производство, се моли съдът да отхвърли
предявените от Г. А. К., ЕГН **********, претенции като неоснователни, а в
случай, че не бъдат отстранени нередовностите, исковата молба да бъде
върната и производството по делото да бъде прекратено. Претендира се
присъждане на извършените в хода настоящото производство разноски от
ответното дружество, за което допълнително ще бъде представен списък по
чл. 80 от ГПК. Сочат се доказателства.
Съдът, на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК УКАЗВА на ищоцвата страна,
че носи доказателствената тежест за установяване и доказване на твърдените
от нея факти и обстоятелства, от които черпи претендираните си права,
включително следва да докаже обстоятелствата очертаващи основанията на
неговите претенции за недействителност на целия договор, респективно, на
клаузи от него, както и размерите на претендираната сума като неоснователно
обогатяване, като в тази връзка УКАЗВА на ищцовата страна, че следва да
23
сочи доказателства за установяване на размера на тази претенция, а именно,
че по процесния договор е погасил сума равняваща се на исковата, и тази
сума представлява плащане извън погасената главница от 900 лева,
евентуално, да сочи доказателства на какво основание са били дължими тези
суми, които се претендират като недължимо платена неустойка и договорна
лихва, и каква част от тях е била погасена в брой или респективно с
последващото рефинансиране по договора.
Ответната страна, от своя страна, следва да сочи доказателства
очертаващи възраженията и по предявените искови претенции, а именно
възраженията й във връзка с недействителността на договора, респективно, на
клаузи от него.
Съдът, на първо място, намира за основателно искането на ищцовата
страна, в първото по делото заседание за допусне изменение размера на
исковата претенция, чрез нейното намаление. Поисканото изменение на
размера на исковата претенция, чрез нейното намаляване е допустимо и
уместно, тъй като по никакъв начин не затруднява защитата на ответната
страна. По изложените съображения, съдът :
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА НАМАЛЕНИЕ на размера на осъдителната претенция,
която се поддържа по настоящото дело в размер на 1222,00 лв.
Преди да пристъпи към изслушване на становището на ищцовата страна
във връзка с дадените указания за разпределение на доказателствената тежест,
съдът счита, че следва да изслуша нейното становище във връзка със
заявеното искане по чл. 213 ГПК.
АДВ. М.: - Относно искането по чл. 213 ГПК искам да заявя, че в
пълномощията на съда е да прецени дали да съедини двете дела, тъй като е
записано в разпоредбата на чл. 213 ГПК (цитира), което обуславя, че
разпоредбата няма императивен характер. В настоящия случай, че не
необходимо съединяването на двете дела, тъй като това ще забави
правораздаването. Исковите молби са пуснати в отделни производства, тъй
като в настоящото производство има предявен осъдителен иск, и съгласно
същото Определение № 10795/12.03.2024 г. на Софийски районен съд по гр.д.
24
№ 60462/2023 г. е оставено искането на „* *“ на осн. чл. 213 ГПК без
уважение.
Съдът след като взе предвид конкретните данни по настоящото дело,
счита, че направеното искане от ответника за съединяване на настоящото
гр.д. № 54/2024 г. с по-късно образувано дело № 65/2024 г., по реда на чл. 213
ГПК, за неоснователно. Разпоредбата на чл. 213 ГПК е една процесуална
възможност, а не служебно задължение на съда. При служебна проверка,
съдът констатира, че действително между същите страни е образувано гр.д. №
65/2024 г. по описа на Районен съд Пазарджик, по предявени искови
претенции, които обаче касаят различни договорни отношения. Не
съществува процесуално правило, което да задължава съдебните състави да
постановяват общо решение по такива дела, тъй като имат различен предмет,
различни договорни отношения и страните биха могли да противопоставят
различни свои възражения. Що се касае до съображенията изложени от
ответника за злоупотреба с права, тези съображения, от една страна, не се
подкрепят от данните по делото събрани към настоящия момент, а от друга
страна, те не обосновават приложението на нормата на чл. 213 от ГПК.
Поради това, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника „* *“ ООД за
съединяването по настоящото дело за общо разглеждане на исковете
предявени по гр.д. № 65/2024 г. по описа на Районен съд Пазарджик.
АДВ. М.: - В тази връзка, моля на основание чл. 195 от ГПК да
назначите ССчЕ, която вещото лице експерт да отговори на следните
въпроси:
Първи въпрос: Какъв е размерът на заплатените парични суми от Г. А.
К. на „* *“ ООД от 29.12.2022 г. до 27.07.2023 г., по процесния договор, след
като се запознае със счетоводството на ответното дружество?
И вторият въпрос е: Какъв е размерът на годишният процент разходи по
процесния договор за потребителски кредит, с включената и начислена
неустойка в размер на 1091,56 лв.?
С оглед направените оспования от ответната страна по съществото на
спора, включително и за размерите на исковата претенция, съдът намира за
25
основателно исането за събиране на доказателства под формата на ССчЕ,
поради което това доказателствено искане на ищцовата страна следва да бъде
уважено. Затова, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА по делото да бъде изслушана съдебно-счетоводна
експертиза, като вещото лице, след запознаване данните по настоящото дело
и след извършване на необходимите проверки, да отговори на въпросите
поставени от адв. М., така, като са отразени в настоящия протокол.
ОПРЕДЕЛЯ депозит за изготвяне на заключението в размер на 250 лева,
вносими от ищцовата страна по сметка на Районен съд Пазарджик, в
седмодневен срок считано от днес.
ОПРЕДЕЛЯ за вещо лице Б. Д., която да бъде призована след внасяне
на определения от съда депозит.
Съдът счита, че следва да бъдат приети представените от ответната
страна писмени доказателства, които ще прецени по отношение на тяхната
относимост към предмета на настоящия правен спор, със съдебния акт по
същество. Другите писмени доказателства приложени от ищеца, както и от
ответника с писмения му отговор са приети с определението по чл. 140 ГПК,
поради което, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ПРИЕМА допълнително представените от ответната страна писмени
доказателства.
За събиране на допуснатите доказателства, а именно изслушване на
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ОТЛАГА делото и го НАСРОЧВА за 28.05.2024 г. от 11:30 часа, за
която дата и час ищецът уведомен чрез процесуалния си представител.
Ответникът се счита за редовно призован при условията на чл. 56, ал. 2
ГПК.
ДА СЕ ПРИЗОВЕ вещото лице Д. след внасяне на определения от съда
депозит.
Протоколът се изготви в съдебно заседание, което приключи в 11:26
26
часа.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
Секретар: _______________________
27