РЕШЕНИЕ
гр. София, 10.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II „Е” състав в публично заседание на двадесет и първи юни две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Елеонора Г.,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 3256/2019 г.
по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение от 29.01.2019 г., постановено по гр.д. № 49704/2018 г., по описа на
СРС, 119 с-в, са отхвърлени предявените от П.М.М. срещу А.на Министерството на
вътрешните работи искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1,т. 2 и т. 3,
вр. чл. 225, ал. 1 КТ, както следва: 1. за признаване за незаконно на уволнението
на ищеца и за отмяна на Заповед №4581з-621 от 29.06.2018 г. на Ректора на А.на
Министерството на вътрешните работи като незаконосъобразна; 2. за възстановяване
на П.М.М. на длъжността „асистент, висше училище“ в А.на Министерството на
вътрешните работи и 3. за осъждане на А.на Министерството на вътрешните работи
да заплати на П.М.М. сумата от 3242,28 лева за времето от 29.06.2018 г. до 29.12.
2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяването на
иска на 27.07.2018 г. до окончателното изплащане. Със същото решение и предвид
изхода на спора ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски по делото.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от П.М.М., чрез адв. С. Г.,
с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата
неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на
материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа,
че при вярно възприета от СРС фактическа обстановка, съдът е стигнал до
погрешен извод, че поведението на работодателя не е недобросъвестно по смисъла
на чл. 8, ал. 1 КТ. Сочи, че по делото било установено възникването на личен
конфликт между ищеца и декана на факултет „Полиция“, като последният е заявил в
впоследствие, че ще намери начин да уволни ищеца. Поддържа, че от показанията
на свидетеля М.се установявала тенденциозността на действията на работодателя
за определяне на работно време за лицата, работещи на непълно работно време,
тъй като до този момент такова разпределение за служители, работещи по втори
трудов договор, не е правено и същото не може да отчете заетостта на лицата по
основното им трудово правоотношение, както и че след въвеждането на същото проверки
за изпълнението на заповедта са правени само на ищеца. Сочи, че поради заетостта
му в учебното заведение при основния работодател, на 30.05.2018 г. ищецът е
депозирал до ответника заявление за промяна на учебното разписание за ангажираността
му на дата 07.06.2018 г., което немотивирано е оставено без уважение, и което
обстоятелство според свидетеля св. М.не се случвало през дългогодишната ѝ
работа в ответната академия. Изтъква, че липсвало разпределение на работното време,
което е задължителен реквизит при работа на непълно работно време - чл. 138,
ал. 1 предл. второ от КТ, за да се приеме, че служителят е приел да изпълнява
трудовите си функции при условията на същото. Сочи още, че е необоснован
изводът на СРС, че Правилникът за вътрешен трудов ред уреждал този въпрос и че
същият оставал непроменен по отношение на ищеца, с оглед на Заповед рег. №
4581з/30.05.2018 г., която въвежда нов начин на разпределение на работното
време по отношение на служителите, полагащи допълнителен труд и то след
възникване на трудовото правоотношение.
Твърди,
че наличието на основно трудово правоотношение и заетостта на ищеца по същото е
изначално известна на втория работодател - ответник в настоящото производство,
който е сключил процесния трудов договор с правно основание чл. 111 от КТ - за
работа извън установеното за служителя работно време по основното му трудово
правоотношение. Ето защо и работодателят по второто трудово правоотношение е нямал
право да изисква от служителя, а още по-малко с едностранен акт, работа в рамките
на установеното за същия работно време по основното му трудово правоотношение,
както е било в процесния случай. Предвид това, счита, че издадената от
ответника Заповед Рег.№ 4581з/30.05.2018 г. за разпределение на работното време
е незаконосъобразна и като такава не би могла да произведе целените от
работодателя правни последици. В тази връзка е доводът, че в нарушение на чл. 8,
ал. 1 от КТ, без наличието на обективни фактори и с едностранен акт, работодателят
е поставил ищеца в състояние на невъзможност занапред да изпълнява трудовите си
задължения, като това действие е и тенденциозно - с цел изкуствено създаване на
предпоставки за дисциплинарно наказание.
Навежда
доводи, че в дните на отсъствието си е провеждал изпити и консултации в УНСС,
поради което ответникът не може да го задължава да бъде на работното си място
при него в часовете, включени като работно време по основния трудов договор,
доколкото самото трудово правоотношение изисква полагане на труд извън установеното
по основното трудово правоотношение работно време. Твърди и, че за процесния
период е имал предвидена ангажираност в ответното учебно заведение само за дата
07.06.2018 г. и за която, предвид графика по основното му трудово
правоотношение, ищецът е депозирал заявление за промяна, неоснователно и
немотивирано оставено без уважение от прекия му ръководител.
Сочи,
че работодателят не бил изпълнил коректно и задължението си по чл. 193 ал. 1 от КТ, тъй като в поканата за даване на писмени обяснения не е посочено за кой
период от работното време се твърди, че служителят не е бил на работа. Освен
това, цялата дисциплинарна процедура се е развила в рамките на два работни дни,
в които едновременно се искат обяснения от служителя, с указания за 48 часа да
се предоставят такива, и се определя и налага дисциплинарното наказание. Това
обстоятелство било показателно, че предоставената на служителя възможност за
защита е само формална и процесното наказание е предопределено, независимо от
обясненията на ищеца, като единствената цел е да наподоби законово изискуемата
се процедура за предотвратяване настъпването на ефектът на чл. 193 ал. 2 от КТ,
което било допълнителен аргумент за злоупотреба с право.
Поддържа,
че дори и да се приеме, че е налице извършено нарушение, то тежестта на същото
не е съобразена с критериите по чл. 189 от КТ, тъй като работодателят не е
поискал коректно обяснения от ищеца, откъдето да достигне до обоснован извод за
тежестта на същото. Ответникът не е взел предвид и поведението на служителя,
който е действал със съзнанието за липса на нарушение, а от друга - в дадените
от него обяснения, които ако бяха действително отчетени, не биха обусловили
налагането на процесното наказание, още повече че ищецът е имал предвидена
заетост в ответната А.само за дата 07.06.2018 г., за промяна на която е
депозирал надлежно заявление. По изложените съображения моли обжалваното
решение да бъде отменено, а предявените искове изцяло уважени. Претендира разноски.
Въззиваемият
– ответник А.на МВР(МВР) оспорва въззивната жалба по подробно изложени
съображения и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло.
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като жалбоподателят и освободен от заплащане на държавна такса, поради което е
допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна,
като настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи
на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на
СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен
акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, съдът намира
следното:
Между
страните не съществува спор по отношение на фактите, че на 03.08.2017 г. същите
са сключили трудов договор за неопределено време №УРИ 4581р-7869, по силата на
който ищецът заема в ответната А.длъжността „асистент, висше училище", на
основание чл. 67, ал. 1, т. 1 и чл. 1 от Кодекса на труда, във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 7 от Правилника за устройството и дейността на ответната А.и т. 1.8
от M3 №8121з-301 от 17.02.2017 г. Договорът е сключен на 1/2 (половин)
длъжност, като страните са уговорили, че
ищецът ще работи при непълно работно време от четири часа или двадесет
часа седмично, при петдневна работна седмица и установен ненормиран работен ден
за длъжността, както и че с процесната Заповед №4581з-621 от 29.06.2018 г. на
Ректора на А.МВРна основание чл. 195, ал. 1 и чл. 192 от КТ, вр. с чл. 187, ал.
1, т. 1, пр. 3 и чл. 190, ал. 1, т. 2 от КТ, на ищеца е наложено дисциплинарно
наказание „уволнение". Като основание за налагане на наказанието работодателят
е посочил неявяване на ищеца на работа в продължение на десет последователни
работни дни за времето от 06.06.2018 г. до 19.06.2018 г..
Видно
от дадените от П.М. обяснения по повод започналата процедура по налагане на
дисциплинарно наказание, същият е признал, че не се е явил на работа през
посочения период от време, поради фактът, че е полагал труд по основното си
трудово правоотношение.
Въз
основа на така установените факти, следва да се приеме, че ищецът безспорно е
извършил нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в неявяване на работа
за срок от десет работни дни (чл. 187, ал. 1, предл. 3 КТ), което обстоятелство
законодателят е въздигнал в самостоятелно основание за налагане дисциплинарно
наказание - уволнение (чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ). Нарушението е извършено
виновно, тъй като служителя се е отклонил без основателна причина от основното
си задължение да престира на работодателя трудовата си сила.
Оплакванията
на въззивника за липсата на разпределение на работното време при подписване на
трудовия договор, за знание у ответника относно наличието на основно трудово
правоотношение и заетостта на ищеца по същото, поради което не е могъл да
изисква явяването му на работа в рамките на установеното за същото работно
време, както и за незаконосъобразността на Заповед рег. № 4581з/538/30.05.2018
г. за разпределение на работното време, съдът намира за неоснователни, както и
че същите не обуславят
незаконосъобразност на уволнението. Съществен в случая е фактът на неявяването
на ищеца на работа за един значителен период от
десет работни дни, което сочи за грубо нарушение на трудовата дисциплина
и не би могло да бъде оправдано с ангажираността му по основното му трудово
правоотношение, тъй като самият ищец при подписването на трудовия си договор с
ответника е бил наясно, че поема ангажимент всяка седмица, при четири часов непълен работен ден, да престира
труд при този работодател, който предвид естеството на работата му неминуемо е
свързан с явяването му в Академията. Ето защо и твърдението на ищеца, че в
периода 06.06.2018 г. до 19.06.2018 г. е имал предвидена ангажираност при
ответника само за датата 07.06.2018 г., не го освобождава от задължението да се
явява на работа.
По
отношение на доводите за проявено от работодателя тенденциозно отношение, съдът
намира, че същите не обосновават извод за недобросъвестност по смисъл на чл. 8,
ал. 1 КТ. В тази връзка следва да се отбележи, че съдебната практика е дала
разяснение, че злоупотреба с права от работодателя при уволнение на работник
или служител е налице, когато се установи, че единственото му желание, ползвайки
се от законово допустимо средство, е постигне на една-единствена цел -
прекратяване на трудовия договор с конкретен служител, която цел не би могъл да
постигне по друг начин, или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага
сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да
изпълни. Злоупотребата с право е упражняване на правото в противоречие с
неговото предназначение, противопоставяне на духа и буквата на закона, т.е.
превратно упражняване на право (в този смисъл Решение № 130 от 14.07.2016 г. по
гр. д. № 150 /2016 г., IV г.о.). В случая
обаче служителят е допуснал виновно неизпълнение на основно трудово задължение
– полагането на труд, поради неявяването му в един значителен период от време.
Това нарушение има обективен характер,
а извършването му е било в преценката на ищеца, поради което евентуалният личен
конфликт с декана на факултет „Правен“, съобразен със сериозността на
нарушението, не може да се приеме, че обосновава злоупотреба с предвиденото от
законодателя право на работодателя да наложи дисциплинарно уволнение. Следва да
се отбележи, че самият ищец твърди във въззивната жалба (а и видно от
приложените към исковата молба служебни бележки, издадени от УНСС), че е бил ангажиран
през м. юни 2018 г. в УНСС като асистент, както следва: в дните 06, 11, 13, 18
от 09:00 ч. до 11:00 ч., а в дните 14 и 15 от 09:00 ч. до 14:00 ч., на 19ти от
09:00 ч. до 13:00 ч. и в периода 07-10 юни от 09:00 ч. до 17:00 ч. С изключение
на периода 07-10 юни, видно е, че на останалите дати ищецът не е бил зает
целодневно с ангажименти по основното си трудово правоотношение, а за
12.06.2018 г. не се твърди и няма данни да е полагал труд в УНСС, и въпреки
това през целия десетдневен период служителят не се е явил при ответния
работодател, което му поведение не може да бъде оправдано с действия на
ответника, а още по-малко би могло да се приеме, че последният е поставил
въззивника в невъзможност да изпълнява трудовите си задължения. Поддържаното от
ищеца, че за процесния период е била предвидена ангажираността му при ответника
само за дата 07.06.2018 г., не го освобождава от явяване на работа, тъй като
самият той се е съгласил да полага труд в Академията на МВР пет дни в
седмицата, а не само в дните, определени му с график.
Неоснователни
са и аргументите на въззивника за допуснати нарушения от работодателя при
провеждането на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ. На ищеца са предоставени два
дни да представи отговор, който срок в конкретния случай е достатъчен,
показателно за което е и обстоятелството, че поканата е връчена на 27.06.2018
г. в 13:02 ч. и още същия ден служителят е депозирал писмените си обяснения,
като очевидно не се е нуждаел от допълнителен срок, за да аргументира
отсъствието си. В представената по делото покана са посочени точно датите, за
които се искат обяснения от ищеца, а доколкото самият ищец не твърди, че в
определени часове се е явявал на работа през процесния период, то и
индивидуализирането на периода е било напълно достатъчно, за да може служителят
да разбере за какво следва да даде обяснения. Предвид това, предоставеният срок
от 48 часа не е показателен, както се твърди във въззивната жалба, за формално
предоставена възможност за защита на служителя, тъй като същият е съобразен с
характера на самото нарушение. Видно от съдържанието на уволнителната заповед,
дадените обяснения са били взети предвид, а това че на са били приети от
работодателя като извинителна причина за неявяването, не обосновават извод за злоупотреба
с права по чл. 8, ал. 1 КТ.
Посоченото
в заповедта неявяване на работа, в продължение на повече от два работни дни, е
тежко нарушение на трудовата дисциплина, защото същото се отнася до съществен
елемент на трудовото правоотношение - простирането на работната сила. Наличието
на такова тежко нарушение на трудовата дисциплина, като се има предвид и изпълняваната
от ищеца работа – „асистент“ в учебно заведение, водят до извода, че наложеното
му с процесната заповед дисциплинарно наказание съответства на неговата тежест,
съобразно нормативните изисквания, предписани в разпоредбата на чл. 189, ал. 1
от КТ, още повече, че ищецът е отсъствал в продължение на един значителен период
от време – две работни седмици.
С
оглед на изложените съображения съдът приема, че в конкретния случай е налице
основание за налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ на П.
М.М., поради което предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен, а като последица от
това неоснователни са и исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ,
доколкото уважаването им е обусловено от признаване на уволнението за
незаконно.
Тъй
като крайните правни изводи на настоящия състав съвпадат изцяло с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба се явява неоснователна, а обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
При
този изход на делото пред СГС въззивникът следва да бъде осъден да заплати в
полза на въззиваемият ответник на
основание чл. 78, ал. 3, вр. ал.
8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение, чийто размер съдът определени с оглед липсата на фактическа и
правна сложност на делото пред въззивната инстанция.
По аргумент от чл. 280, ал.
1, т. 3 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 25767
от 29.01.2019 г., постановено по гр.д. № 49704/2018 г., по описа на СРС, 119
с-в.
ОСЪЖДА П.М.М., ЕГН **********,***,
офис 20 - адв. С. Г., да заплати на А.на МВРсъс седалище и адрес на управление
в гр. София, бул. „********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата
от 100,00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение в производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред
Върховен касационен съд в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: