№ 19026
гр. С., 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20241110123455 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от М. А. Ч., чрез адв. М., срещу „ЮтеКредит
България“ ЕООД, с която е предявен главен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, с който се иска да бъде прогласена нищожността на
договор за кредит № *******/19.09.2022 г., сключен между М. А. Ч. и „ЮтеКредит
България“ ЕООД, поради противоречието му със закона.
Предявен е от М. А. Ч., чрез адв. М., срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД в
условията на евентуалност и иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а,
ал. 2 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 ЗЗП вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, с
който се претендира да бъде прогласена за нищожна клаузата от договор за кредит №
*******/19.09.2022 г., сключен между М. А. Ч. и „ЮтеКредит България“ ЕООД,
предвиждаща заплащането на такса за разглеждане в размер на 607,01 лв., уговорена в графа
„Основни условия“ – „такса за разглеждане (ЛЕВ), поради противоречието й със закона,
евентуално поради заобикаляне на закона.
Ищцата извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
19.09.2022 г. сключила с ответното дружество договор за кредит № *******, по силата на
който й била предоставена в заем сума в размер на 2300 лв., при уговорена лихва на
стойност 731,77 лв. Твърди, че съгласно договора, следвало да заплати еднократна такса за
разглеждане в размер на 607,01 лв., разсрочена за изплащане с погасителните вноски по
кредита, като общата стойност на задълженията й по договора възлизала на 3638,78 лв.
Сочи, че кредитът й бил предоставен при уговорени ГПР от 45,41% и ГЛП в размер на 22%,
1
при месечна погасителна вноска в размер на 120,60 лв. Твърди недействителност на
процесния договор за кредит, евентуално нищожност на клаузата, предвиждаща
заплащането на такса за разглеждане. Счита, че в договора липсва информация относно
приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. Твърди, че погасителният план
към договора не съдържал задължителната информация, съгласно изискванията на ЗПК.
Излага доводи, че посоченият в договора ГПР е отбелязан единствено като абсолютна
стойност, без наличието на яснота относно начина на формирането му, както и че същият не
отговаря на действителния ГПР по кредита, доколкото при формирането му не е била
включена уговорената еднократна такса в размер на 607,01 лв. В тази връзка, счита че са
заобиколени изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което обуславя неравноправния характер на
договорните клаузи, доколкото е налице невъзможност за преценка на реалните
икономически последици от сключване на договора. При условията на евентуалност твърди
нищожност на клаузата, предвиждаща такса за разглеждане, уговорена в графа „Основни
условия“ към договора. Счита, че същата противоречи на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото
законът не допуска събирането на такси и комисионни, свързани с усвояването и
управлението на кредита. Твърди, че уговорената такса противоречи и на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като стойността й не била включена в цифровото изражение на ГПР по кредита.
Отбелязва, че клаузата противоречи на добрите нрави, както и че уговорената такса има
неравноправен характер, доколкото размерът на предвиденото вземане е необосновано
висок. Счита, че таксата е уговорена с цел да бъдат заобиколени изискванията на чл. 33, ал. 1
ЗПК и представлява неоснователно обогатяване в полза на кредитодателя. С оглед
изложеното, моли съда да прогласи нищожността на процесния договор за кредит на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 и чл. 19, ал. 4
ЗПК. При условията на евентуалност, претендира да бъде прогласена за нищожна клаузата,
предвиждаща заплащането на такса за разглеждане в размер на 607,01 лв., уговорена в графа
„Основни условия“ – „такса за разглеждане (ЛЕВ) по договора, поради противоречието й с
чл. 10а, чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 33 ЗПК, чл. 143, ал. 1 и чл. 146 ЗПК. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез юрк. А., е подал отговор на исковата молба.
Взема становище за недопустимост, евентуално неоснователност на предявените искове.
Потвърждава наличието на облигационно отношение с ищцата по силата на сключен
договор за кредит № ******* от 19.09.2022 г., при посочените в исковата молба параметри,
съгласно изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Оспорва твърденията на ищцата, като сочи че
договорът е сключен при съобразяване на изискуемите реквизити, съгласно ЗПК. Счита, че
клаузата относно таксата за разглеждане е част от преддоговорните отношения с ищцата,
поради което не намират приложение разпоредбите относно потребителската закрила.
Твърди, че уговорената такса е взета предвид при формиране на ГПР по кредита, както и че
стойността му не надвишава законоустановените граници. Сочи, че клаузата относно таксата
за разглеждане е индивидуално договорена, както и че същата не попада в ограничението по
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Поддържа, че не са налице основания, които имат за последица
недействителност на договора. Моли съда да остави без разглеждане предявените искове
като недопустими, евентуално да ги отхвърли като неоснователни и недоказани. Претендира
2
разноски. Релевира възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а и от представените писмени доказателства, а именно:
договор за кредит, погасителен план към него и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити, се установява, че между страните
е сключен договор за кредит № *******/19.09.2022г., по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищцата сумата от 2300 лв. със задължението последната да я
върне на 30 месечни вноски при фиксиран ГЛП от 22 %, ГПР от 45,41%, обща сума на
лихвите: 731,77 лв., такса за разглеждане: 607,01 лв. и обща дължима сумата по кредита в
размер от 3638,78 лв. Не се спори още, че предоставеният кредит е бил усвоен от ищцата.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че процентът на ГПР, в случай че таксата за
разглеждане бъде включена при изчисляването му, е 23,283%.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
По главния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.
19, ал. 4 ЗПК:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че договорът е недействителен на заявеното
правно основание.
Тъй като несъмнено възникналото между страните правоотношение е такова между
търговец и потребител, приложение намират нормите на ЗПК и съответно ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно, част от изискванията на чл. 11 от закона досежно
съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожността на
сключения договор. В случая няма спор, че договорът е сключен в изискуемата форма. В
него, респ. в приложенията му, е посочен размерът на ГЛП, фиксиран за срока на договора.
Описани са и условията, при които потребителят има право да се откаже от договора,
размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Неоснователни се явяват наведените в исковата молба доводи за неспазване на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Цитираната разпоредбата предвижда посочване в договора на ГПР
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, както и на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР. В случая съдържанието на процесния договор отговаря на тези изисквания. В
преамбюла на договора, очертаващ неговите основни условия и параметри, са посочени ГПР
3
и общата дължима сума от потребителя. Непосочването поотделно на всеки един от
елементите, включени в ГПР, не съставлява основание за недействителност на договора по
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Подобно изискване се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 ЗПК, но неговото
неспазване, по аргумент от разпоредбата на чл. 22 ЗПК, не води до недействителност на
договора за кредит. В Решение № 106 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о.,
ГК и Решение № 50174 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, е
прието, че съгласно § 2 от ДР на ЗПК, този закон въвежда разпоредбите на Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2,
буква "з" от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се посочат само
размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни вноски и когато е уместно,
редът на разпределение на вноските между различни неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. Неоснователно, на следващо място в
исковата молба се поддържа, че уговорената в договора такса за разглеждане не е включена в
ГПР. Разходът за тази такса несъмнено е взет предвид при посочване на общата сума,
дължима от потребителя, като този извод се потвърждава както от извършено служебно
изчисление чрез онлайн калкулатор, така и от заключението на допуснатата и изслушана в
настоящото производство съдебно-счетоводна експертиза. Ето защо по делото не се
доказаха твърденията, че този процент е невярно изчислен и че действителната стойност на
посочената величина надхвърля предвидения в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум
от 50%. По изложените съображения съдът приема, че процесният договор за потребителски
кредит съответства на изискванията на ЗПК, респективно, че същият не е нищожен на
релевираното от ищцата основание. Горното обуславя извод за неоснователност на
предявения главен иск, който подлежи на отхвърляне.
С оглед отхвърлянето на главния иск, съдът приема, че се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на иска по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, предявен
в условията на евентуалност, поради което съдът дължи произнасяне по него.
По евентуалния иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2
ЗПК:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и
главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата, предвиждаща заплащането на такса
за разглеждане в размер на 607,01 лв., е недействителна на заявеното правно основание.
При извършената проверка относно действителността на цитираната клауза съдът
констатира нарушение на чл.10а, ал. 2 ЗПК. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК
предоставя възможността за събиране на такси и комисионни, но не и такива, които са
свързани с усвояване или управление на кредита. Разглеждане на документите и изплащане
на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване
на кредита - разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните
документи и т. н., т. е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите
за тях следва да са включени в цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна
услуга, както която следва да се заплаща, а представлява действия, които са присъщи при
4
отпускането на всеки един кредит за разглеждане на искането и изплащане на съответната
сума. По този начин се плаща за права, които потребителят има - правото да му се разгледат
документите при кандидатстване за кредит, което е недопустимо от гледна точка на
принципите на добросъвестност и справедливост.
Предвид изричната забрана за заплащане на такси и комисионни за действия,
свързани с усвояването на кредита, съдът приема, че ответникът не е имал правото да
начислява или да претендира заплащане от страна на кредитополучателя такса за
разглеждане на кредита, поради което е налице клауза, която противоречи на нормата на чл.
10а от ЗПК. Независимо дали същата е включена в ГПР и дали потребителят предварително
е имал възможността да се запознае с нея, доколкото тази такса е предвидена в противоречие
със закона, на общо основание - чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, тя се явява нищожна, поради
което предявеният иск е основателен и следва да се уважи.
С оглед уважаването на главния иск, съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното
условие за разглеждане на останалия иск, предявен в условията на евентуалност, поради
което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
При този изход от спора, разноските се определят от изхода на делото по евентуалния
иск (в този смисъл Определение № 284 от 06.04.2012 г. по ч. гр. д. № 238/2012 г. на ІV г.о. на
ВКС). На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът дължи да репарира направените от ищеца
разноски за производството в общ размер на 545,56 лв. за заплатена държавна такса и
депозит за съдебно-счетоводна експертиза.
По отношение на претендираното от процесуалния представител на ищеца
адвокатско възнаграждение в размер на 797 лв. с вкл. ДДС, настоящият съдебен състав
приема за основателно релевираното от процесуалния представител на ответника
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, като аргументите за това са следните:
В разглеждания случай по делото е представен договор за правна защита и
съдействие, в който страните по упълномощителната сделка - ищецът, от една страна и
адвоката, от друга страна, са направили съвпадащи изявления, че правната помощ се
предоставя като безплатна поради това, че ищецът е близък на адвоката - чл. 38, ал. 1, т. 3,
предл. 2 ЗА. Според правилата на чл. 78, ал. 1, ал. 3 и ал. 5 ГПК, страната следва да бъде
компенсирана за реално извършените разноски по спора за един адвокат, каквито при
безплатната правна помощ безспорно няма - поради което и в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА
възнаграждението се присъжда на процесуалния представител, а не на страната, в чиято
полза е разрешен спора.
С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако
се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба,
5
противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я
приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е
посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на
легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато
предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания
са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК.
В Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т.о.,
е определено адвокатско възнаграждение в размер на 150 лв. по дело, което не се отличава с
фактическа и правна сложност, като е прието, че Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатски възнаграждения не съответства на правото на ЕС, поради което не
следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения
могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но
без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи
възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените
услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на
извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.
Предвид гореизложеното, като взе предвид: вида и обема на осъществената правна
защита в исковото производство; липсата на фактическа и правна сложност на спора;
проведеното в исковото производство едно открито съдебно заседание; обстоятелството, че
от служебна справка в деловодната система на съда се установява, че процесуалният
представител на ищцата е предявил над 100 идентични претенции с идентични по
съдържание искови молби, по които в Софийски районен съд са образувани над 100 дела –
напр. гр.д. № 58218/2022 г. по описа на СРС, ГО, 33 състав; гр.д. № 67682/2023 г. по описа на
СРС, ГО, 25 състав; гр.д. № 66972/2022 г. по описа на СРС, ГО, 44 състав, и др., по всяко от
които би се достигнало до присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение
многократно надвишаващи размера на исковите суми, настоящият съдебен състав приема, че
на процесуалния представител на ищеца следва да бъде присъдено адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лв. с вкл. ДДС – в този смисъл са и Определение № 12574
от 12.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 6143/2024 г. по описа на СГС, VI-4 с-в,
Определение № 12716 от 16.08.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 8537/2024 г. по описа на
СГС, ЧЖ-I-„З“ с-в, Определение № 14430 от 19.09.2024г., постановено по в.ч.гр.д. №
10225/2024 г. по описа на СГС, ГО, II-Ж с-в, Определение № 14721 от 25.09.2024г.,
постановено по в.ч.гр.д. № 9457/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-I-„Л“ с-в, Определение №
6
15714 от 09.10.2024г., постановено по в.ч.гр.д. № 9834/2024г. по описа на СГС, ЧЖ-VI-„В“
състав, и др.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „К.С.“, бл.
***, вх. „Е“, ет. 4, ап. 100, срещу „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № 38, ет. 1, офис 4, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожност на
Договор за кредит № *******/19.09.2022 г., сключен между М. А. Ч. и „ЮтеКредит
България“ ЕООД, поради противоречието му със закона.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между М. А. Ч., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж.к. „К.С.“, бл. ***, вх. „Е“, ет. 4, ап. 100, и „ЮтеКредит България“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ч.“ № 38, ет. 1, офис 4, че
клаузата от сключения между тях Договор за кредит № *******/19.09.2022 г., предвиждаща
заплащането на такса за разглеждане в размер на 607,01 лв., е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Ч.“ № 38, ет. 1, офис 4, да заплати на М. А. Ч., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж.к. „К.С.“, бл. ***, вх. „Е“, ет. 4, ап. 100, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата в размер на 545,56 лв. – разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „Ч.“ № 38, ет. 1, офис 4, да заплати на адв. М. В. М., вписан в ПАК, с
адрес: гр. П., бул. „П.Ш.“ № 81, ет. 3, ап. „Б“, сумата от 240 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2, т. 3, пр. 2 ЗА.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7