№ 68
гр. Каварна, 06.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на пети октомври
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Емилия Д. Панчева
при участието на секретаря Анастасия Г. Митева
като разгледа докладваното от Емилия Д. Панчева Гражданско дело №
20213240100116 по описа за 2021 година
Производството е образувано по искова молба подадена от С. М. К. с
адрес с. ****, ул. „****” № 19, чрез адв. П.Н. от ВАК, против „Н.” ООД, ЕИК
*** със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „****” № 3 (****), ет.
10, представлявано от И.Н.С., с която е предявен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, ведно с акцесорното искане за присъждане и на
законната лихва на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от датата на подаване на исковата
молба – 09.03.2021 г., до датата на плащането.
В исковата молба се сочи, че на 13.04.2020 г. между С.К. и „Н.” ООД е
сключен договор за потребителски кредит № ****, по силата на който
ответното дружество се е задължило да предостави на кредитополучателя
потребителски кредит в размер на 1 000,00 лв. Договорено е
кредитополучателят да върне предоставената сума в срок до 14.04.2021 г. при
годишна лихва в размер на 41,05 % и годишен лихвен процент /ГПР/ - 49,72
лв.Общата дължима сума, която кредитополучателят е следвало да върне
възлизала на 1236,00 лв. от които 1000,00 лв. главница и 236,00 лв. лихва, при
условие, че представи в срок до края на следващия ден от сключване на
договора /до 14.04.2020г./ банкова гаранция или гаранция издадена от
небанкова финансова институция, която да бъде в размер на 1236,00 лв. със
срок на валидност до 15.04.2021 г., съгл. чл. 4, ал. 3 от договора. Договорено
било още, че при непредставяне на посочената гаранция, съгласно чл. 6, ал. 1
1
от договора С.К. дължи на „Н.” ООД неустойка в размер на 1080 лв. Ищецът
твърди, че по така сключения договор е заплатил две вноски в общ размер на
400,00 лв., от които 66,05 лв. платени без основание суми за възнаградителна
лихва за периода 14.05.2020 г. до 14.07.2020 г.
Твърди се, че договорът бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 от ЗПК и за нарушаване на добрите нрави.
Поради недействителност на договора, съответно клаузите за лихва и
неустойка, получените суми над върнатата главница били без правно
основание. Моли за присъждане на сумата 66,05 лв. - получена без основание
за възнаградителна лихва, ведно със законната лихва, считано от постъпване
на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.
В срока по 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
претенцията. Твърди, че дължимата по договора за кредит лихва е изяло
съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна
уредба и предвидените в ЗПК ограничения и е в размер на 41,05%.
Годишният процент на разходите по кредита е в размер на 49,72% от сумата
на заема, в съответствие с разпоредбите на ЗПК.
Твърди, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК било спазено, като
освен ясно посочения годишен процент на лихвата по кредита, в чл. 3, ал. 1,
във вр. с чл. 11, ал. 2 от договора за кредит се съдържали и ясни условия за
нейното прилагане – погасителен план. Цялата посочена информация се
съдържала и в стандартния европейски формуляр, предоставен на
потребителя преди сключване на договора за кредит, където бил
предварително посочен размерът на лихвата. Същата е с фиксиран годишен
размер - 41,05 % от главницата по заема, посочен в договора за кредит и
стандартния европейски формуляр, като е налице и „разбивка” на начина на
заплащане на лихвата в стойности по месеци и дни чрез посочване на
размера, броя и периодичността на погаситлните вноски. По този начин
потребителят е бил изцяло наясно със своите задължения по договора и
техния размер както преди сключване на договора за кредит, така и в рамките
на развитието на правоотношението след това. Със заплащането на първите
две вноски от кредите ищецът е потвърдил и признал тяхната дължимост в
договорения размер. Оспорва се твърдението на ищеца за заплащане на сума
2
в размер на 400,00 лв. като се твърди, че на 02.06.2020 г. е заплатена сума в
общ размер на 195,00 лв. и на 13.07.2020г. – сума в общ размер на 195,00 лв. С
изложените мотиви моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори и от приетите по делото писмени доказателства: договор за
потребителски кредит № ****/13.04.2020 г., стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити и общи условия
приложими към договорите за потребителски кредите на „Н.” ООД се
установява, че на 13.04.2020 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца под формата на кредит сумата от 1000 лева, която
той се е задължил да върне в уговорения срок, ведно с лихва и разходи по
кредита, съгласно договора. В договора за кредит е уговорено, че общата
дължима сума, която С.К. следва да върне е в размер на 1236 лв., от които 236
лв. лихва. Уговорено е, че кредитополучателят се задължава да върне
главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 14.04.2021 г. на вноски
съгласно погасителния план по чл. 11, ал. 2 от договора. Съгласно чл. 11 от
договора кредитополучателят се задължава да заплаща на кредитора като
възнаграждение годишна лихва в размер на 41,05% от главницата по кредита.
Кредитополучателят погасява задълженията си по договора на равни месечни
вноски (главница и лихви), съгласно погасителния план.
По делото е приета като доказателство справка по договор за
потребителски кредит № **** от която се установява, че ищецът е заплатил
на 02.06.2020 г. вноска по кредита в размер на 195,00 лв., от която сумата от
68,80 лв. е отнесена за погасяване на главницата, сумата от 34,20 лв. за
погасяване на лихва и сумата от 90,00 лв. за неустойка. На 13.07.2020 г.
ищецът е заплатил вноска по кредита в размер на 195,00 лв., от която 71,15 лв.
е отнесена за погасяване на главницата, сумата от 31,85 лв. за погасяване на
лихва и сумата от 88,00 лв. за неустойка.
При така установената по делото фактическа обстановка, съдът намира
от правна страна следното:
3
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с
осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да
провери действителността на договора и на ненаведени от страните
основания в следните хипотези: 1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от
ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т. д.
№ 1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. д. №
951/2017 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т. д. №
115/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. №
4497/2017 г. на ВКС, III г. о.; 2/ при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. 3686/2014 г. на ВКС, I т.
о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т. о.;
Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т. о.; 3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр. д. № ЗЗ42/2017 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/ 2014 г., ВКС, IV г. о; Решение № 384 от
2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се обсъдят наведените от ищеца доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка
налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните,
за които съдът, дори и без довод по предявен иск по чл. 55 ЗЗД следи
служебно.
Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките
на своята професионална дейност, т. е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в
релевантната за периода редакция.
4
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23
ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и връщане на лихвата и
други разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална
формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя
как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест,
в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т. к. в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същият от 49,72/. Посочената годишна фиксирана лихва от
41,05 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
5
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т. к. посочените в договора ГПР от 49,72 %
и общата сума на плащанията от 1236,00 лева, не съответстват на
действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е
предвидено начислената неустойка да се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план.
Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез банкова гаранция
или гаранция издадена от небанкова финансова институция, съдържа
множество изначално поставени ограничения и конкретно определени
параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който
следва да се предоставят – до края на следващия ден от сключване на
договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде
кратък – за потребителя се създава значително затруднение, т.к. банковата
гаранция или гаранция издадена от небанкова финансова институция трябва
да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но
за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр.,
т. е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие.
При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до
скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди
за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този
начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето
защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11
ЗПК, договорът се явява недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
6
трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см.
на чл. 11,т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно
цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно -
посочването на по нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че
клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е
неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи.
Безспорно е плащането на възнаградителна лихва в размер на исковата
сума от 66,05 лева, установява се от предоставената от ответника и
неоспорена справка /л. 94-96/.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и доказан, тъй като
сумата за погасяване на възнаградителна лихва е получена при начална липса
на основание и следва да бъде върната на потребителя, ведно със законната
лихва от постъпване на исковата молба до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски
следва да се присъдят на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Ищецът
претендира разноски, както следва: 1000.00 лв. – адвокатско възнаграждение,
50.00 лв. – държавна такса. Наведеното от проц.представител на ответника
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение се явява
7
основателно. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК предвижда възможност за
съда по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на
адвокатското възнаграждение, но не по-малко от минималния такъв, в случай
когато заплатеното от страната възнаграждение за адвокат се явява
прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото. В настоящия случай съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, се установява, че минималният размер за адвокатско
възнаграждение е 300,00 лв. Съдът намира, че заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение от 1000.00 лв. се явява прекомерно съобразно
правната и фактическа сложност на делото, приключило в две съдебни
заседания. Поради това са налице основания за приложение на чл. 78, ал. 5
от ГПК и намаляване на претендираното от ответника адвокатско
възнаграждение до минималния размер, който възлиза на сумата 300,00 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Н.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. "****" № 3 (****), ет. 10, представлявано от И.Н.С., да заплати на
С. М. К., ЕГН **********, с адрес: с. ****, общ. Каварна, обл. Добрич, ул.
„****” № 19, сумата от 66,05 лв. (шестдесет и шест лева и пет стотинки) -
получена без основание по клауза за възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит № ****/13.04.2020 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от постъпване на исковата молба в съда – 09.03.2021 г. до
окончателното погасяване, както и сумата от 350,00 лв. (триста и петдесет
лева) разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Добрички окръжен съд,
в двуседмичен срок от получаване на съобщението от страните, че е
изготвено и обявено.
Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно
със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
Съдия при Районен съд – Каварна: _______________________
8