Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 02.07.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на шестнадесети
април две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4537 по описа на СГС
за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 –
273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника „Й.и С.Т.“ ЕООД срещу решение от 21.11.2019 г., поправено с решение
от 15.03.2020 г., по гр.д. №55304/2016 г. на Софийски районен съд, 61 състав, с
жалбоподателят е осъден да заплати на П.И.Е. на основание чл.200 ал.1 КТ сумата
от 23 055,40 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, изразяващи се в болки и страдания, вследствие злополука, настъпила на
06.06.2017 г., призната за трудова с разпореждане №20937 от 11.07.2017 г.,
издадено от НОИ, СУ „Социално осигуряване“, ведно със законната лихва, считано от
06.06.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 560,00 лв., представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи
за закупуване на заключваща плака за дистален радиус и 3 бр. К-игли /фактура
№********** от 14.06.2017 г., издадена от „Първа частна МБАЛ – Враца“ ЕООД/,
вследствие злополука, настъпила на 06.06.2017 г., призната за трудова с
разпореждане №20937 от 11.07.2017 г., издадено от НОИ, СУ „Социално
осигуряване“, ведно със законната лихва, считано от 20.11.2018 г. до
окончателното изплащане, на основание чл.86 ЗЗД сумата от 81,83 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата от 560,00 лв. за периода
14.06.2017 г. – 19.11.2018 г., както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на
СРС и неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е отказал да
възстанови по реда на чл.64 ГПК срокът за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, както и че призоваването му е нередовно, поради което възражението му за
съпричиняване не е преклудирано, както неправилно е приел СРС. Поддържа, че по
делото не е установено наличието на причинна връзка между претърпените болки и
страдания и настъпилата трудова злополука. Твърди също, че неправилно
първоинстанционният съд е определил размера на дължимото се обезщетение за
претърпените от неимуществени вреди, както и че не е претърпял сочените
имуществени вреди. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да
отмени решението и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна П.И.Е. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Предмет на настоящото въззивно производство е и
определение на СРС, постановено на 01.02.2020 г., с което решението е изменено
в частта за разноските, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 804,31 лв. Това определение
е обжалвано от ищеца с частна жалба, в която е посочено, че присъденото
адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено до минималния размер по
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Жалбоподателят моли определението на
СРС да бъде отменено, като присъденото на ответника адвокатско възнаграждение бъде
намалено до минималния размер по Наредба №1/2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения или до размера на сумата от 536,16 лв.
Ответникът по жалбата „Й.и
С.Т.“ ЕООД в
законоустановения срок оспорва частната жалба.
Решението не е обжалвано от ищеца в частта, в която предявеният
иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над
посочения по-горе размер, поради което решението е влязло в законна сила в тази
му част.
Съдът, като обсъди
доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по
делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По въззивната
жалба:
Жалбата е подадена в срок и е
допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само
по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на
решението, следва да се добави и следното:
СРС е сезиран с
кумулативно съединени искове с правно основание чл.200 КТ – за заплащане на
обезщетения за претърпените от реализирана на 06.06.2017 г. трудова злополука
неимуществени и имуществени вреди, и чл.86 ЗЗД – за заплащане на законна лихва
върху обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди.
Неоснователни са доводите на въззивника за
допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с
призоваването му. На същия
е връчен препис от исковата молба и приложенията към нея за отговор в срока по
чл.131 ГПК по реда на чл.50 ал.2 ГПК, като СРС е приложил цитираната
разпоредба, след като на седалището и адреса на управление на ответното
дружество, посочен в ТР при АВ, са изпратени две съобщения, които са върнати в
цялост с отбелязване, че по сведения от собственика на имота на този адрес няма
офис и служители на дружеството, т.е. в съответствие с разпоредбите на ГПК за
връчване на търговци и ЮЛ и трайната съдебна практика, правилно първоинстанционният
съд е приел, че исковата молба и приложенията към нея са редовно връчени на
ответника. В случая сочената от въззивника разпоредба на чл.50 ал.4 ГПК,
съгласно която, когато връчителят не намери достъп до канцеларията или не
намери някой, който е съгласен да получи съобщението, той залепва уведомление
по чл.47 ал.1 ГПК, не е приложима, доколкото на адреса въобще не се намира офис
на дружеството, до канцеларията в който евентуално връчителят да няма достъп. Не
следва да бъдат разглеждани доводите на въззивника, касаещи възстановяването по
реда на чл.64 и сл. ГПК на срока за отговор по чл.131 ГПК, тъй като
определението на СРС, с което е отказал да възстанови срока, е влязло в сила.
Неоснователен е и доводът на
въззивника, че първоинстанционният съд не е разгледал релевираното възражение
за съпричиняване по чл.201
ал.2 КТ от страна на ищеца. В едномесечения срок по чл.131 ГПК въззивникът не е депозирал отговор на
исковата молба. Преклудирани са всички възражения, които
не са свързани със служебно приложения на материалния и процесуалния закон от
съда, т.е. при които е нужно заинтересуваното лице да направи съответно
волеизявление, вкл. възражението за съпричиняване, наведеното едва в първото
съдебно заседание, проведено пред първоинстанционния съд, което не следва да
бъде разглеждано, с оглед разпоредбата на чл.133 ГПК, както правилно е приел и
СРС. Произнасянето по
възражение за съпричиняване, въведено след изтичане на преклузивния срок
за отговор на исковата молба, съставлява съществено процесуално нарушение /определение №181/22.03.2017 г. по т.д. №2301/2016 г., ІІ ТО на ВКС/. В същия срок ответникът трябва да направи и
фактическите си възражения срещу иска, т.е. да се позове на правоизключващи и
правопогасяващи спорното право факти, т.е. и по отношение на фактите срокът за
отговор е фатален, с оглед цитираната разпоредба на ГПК. Съдът има задължение
да дава на страните указания в първото по делото заседание, но само във връзка
с необходимостта да се ангажират доказателства за фактите, на които страните
вече са се позовали – ищецът в исковата молба, ответникът - в отговора. Доколкото възраженията срещу основателността на иска, свързани с
приложимия императивен материален закон, не може да се преклудират с отговора,
ответникът може да си служи за първи път с тях и по-късно, вкл. пред въззивната
и касационната инстанция. Неоснователно е обаче твърдението на въззивника, че
разпоредбата на чл.201 ал.2 КТ е императивна, респ. че съдът е длъжен да намали
присъденото на работника/служителя обезщетение за претърпените от трудовата
злополука вреди, ако установи, че последният е действал при условията на груба
небрежност. Сочената разпоредба е диспозитивна и съдът не дължи произнасяне при
липса на своевременно релевирано възражение за съпричиняване от страна на
работодателя /решение №432/29.06.2010 г. по гр.д. №392/2009 г. по описа на ІV
ГО на ВКС/. На следващо място, не се преклудира по принцип и възможността да се
противопоставят правни доводи срещу основателността на иска, тъй като това е
свързано с приложимия материален закон.
В
разпоредбата на чл.200 КТ е създадена специална уредба на отговорността на
работодателя за вреди, причинени на работника в резултат на трудова злополука
или професионално заболяване.
По
предявения иск с правно основание чл.200 ал.1 КТ в тежест на ищеца е да докаже:
1) настъпване на трудова злополука, 2) настъпване на временна
неработоспособност, 3) вреди в резултат на това състояние, 4) причинна връзка
между неработоспособността и претърпените от ищеца вреди.
От
събраните по делото доказателства /епикризи, болнични листове, заключението на
СМЕ, което и настоящият съдебен състав кредитира напълно, и др., е установено
при условията на пълно и главно доказване, че при процесната трудова злополука
ищецът е получил многофрагментно счупване над китката на лакътната и лъчеви
кости на лявата предмишница, довело до временна неработоспособност, т.е. налице
е причинна връзка между претърпените от ищеца вреди и неработоспособността му,
което води до извод за неоснователност на доводите на въззивника в тази насока.
Съгласно
чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като
преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти
– интензитет и продължителност на болките и страданията, период на
възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната
практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски
оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но
съобразени с конкретния случай.
От приетото по делото заключение на
СМЕ се установява, че счупването при ищеца е било открито, като в деня на
инцидента след прилагане на анестезия и наместване ръката е имобилизирана в
гипс, а на 12.06.2017 г. е извършено открито наместване на счупването и
вътрешна фиксация с метални остеосинтезиращи елементи, проведено е и
антибиотично лечение с антибиотици, аналгетици, противотромботична профилактика
и лечение на съпътстващи заболявания, на 09.08.2017 г. е свалена
имобилизацията, след което е провеждано болнично лечение с физиотерапия, а на
06.06.2018 г. е извършена операция за отстраняване на наложената метална
остеосинтеза. Вещото лице сочи още, че след получената травма ищецът е изпитвал
силни болки и страдания, които болки постепенно са намалявали, но през
мес.12.2017 г. е установено засягане на нерв, иневриращ моториката на пръстите
на лявата ръка. От заключението се установява още, че оздравителният процес при
такъв вид травми е 2-4 мес., след екстракцията на имплантите – 2-3 седмици, а
към настоящия момент ищецът е функционално възстановен.
От показанията на свид. М.П.се
установява, че при процесната злополука ищецът е получил счупване на лявата
ръка, в болница в Италия са гипсирали ръката, след което в България му е
направена операция. Свидетелят сочи още, че 15-20 след операцията ищецът е
изпитвал много силни болки, постоянно е пиел обезболяващи, ръката е била
гипсирана до рамото, а след сваляне на гипса 1 мес. е ходил на рехабилитация и
след четвъртия месец е започнал отново работа. Впоследствие е установено, че
няма чувствителност на два пръста и че има увреждане на главния нерв, свързващ
тези два пръста, а през мес.12.2017 г. е махната металната пластина, след което
1 мес. пак е правил раздвижване.
Настоящият
съдебен състав, при определяне размера на обезщетението, отчита
обстоятелството, че фрактурата е заболяване без риск за живота на пострадалия,
че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца двукратно е
проведено оперативно лечение, както и консервативно такова, и рехабилитация,
периодът на възстановяване е със средна продължителност и се е налагало
ограничен двигателен режим на пострадалия. Съдът отчита и обстоятелството, че
към датата на процесното ПТП ищецът е бил на 53 години, т.е. в трудоспособна
възраст, както и че тези болки са отзвучали, но към настоящия момент ищеца има остатъчни
травми /засегнатия нерв на ръката/. С оглед на изложеното по-горе и предвид
икономическата конюнктура към момента на настъпване на злополуката, съдът
счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в
размер на 25 000,00 лв., от която сума подлежи на приспадане полученото от
ищеца застрахователно обезщетение, както правилно е приел и СРС.
С оглед изложеното, въззивната инстанция приема, че определеното от първата
инстанция обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди не е в
завишен размер, както се твърди от въззивника. При определяне на размера на
обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд се е съобразил с
разпоредбите на материалния закон /чл.52 ЗЗД/ и със събраните по делото
доказателства.
Ищецът претендира и имуществени
вреди, изразяващи се в направените от него разходи за лечение, за които разходи
е установено при условията на пълно и главно доказване, че са в причинна връзка
с процесната злополука.
Неоснователни и недоказани са
твърденията на въззивника, че процесните разходи за лечение са заплатени от
работодателя чрез предоставена на ответника кредитна карта. От представените
фактура и фискален бон се установява, че ищецът е заплатил в брой процесната
сума от 560,00 лв. на 14.06.2017 г., а твърденията на ответника касаят
последващо теглене на суми от сочената кредитна карта, за които суми освен това
не са представени никакви доказателства да са изразходвани от ищеца във връзка
с лечението му.
Поради изложеното и
поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение
като неоснователна, а обжалваното решение на СРС – потвърдено.
По частната жалба:
Частната жалба е подадена в срок,
като същата е допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.78 ал.3 ГПК,
ответникът има право на разноски съразмерно с отхвърлената част от иска.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие,
сключен между ответника и Адв. дружество „Диков и Д.“, според който ответникът
е заплатил адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в
размер на сумата от 2400,00 лв. с ДДС.
Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради
прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в §
2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението
до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето
дело адвокатско възнаграждение надвишава минимално този минимален размер,
изчислен съобразно чл.7 ал.2 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /минималният дължим се на ответника размер, изчислен съразмерно
с отхвърлената част от исковете, е 643,14 лв. с ДДС/, но с оглед на
фактическата и правна сложност на делото не следва да бъде намалявано до
минималния такъв, както правилно е приел и СРС.
При
съвпадение на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, обжалваното определение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на делото
и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК следва
да се присъдят разноски във въззивното производство в размер на сумата от 1240,92
лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платимо по реда на чл.38 ЗА.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №282150/21.11.2019 г., поправено с решение №69634/15.03.2020
г., постановено по гр.д. №55304/2016 г. по описа на СРС, ГО, 61 състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА
определение №30140/01.02.2020 г., постановено по гр.д. №55304/2016 г. по описа
на Софийския районен съд, ГО, 61 състав.
ОСЪЖДА „Й.& С.Т.“ ЕООД, ЕИК *******, седалище и адрес на управление:***,
да заплати на адв. Н.Ц., адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК вр.
чл.38 ЗА сумата от 1240,92 лв., представляваща адвокатско възнаграждение
във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок, а в частта, в която съдът се е произнесъл по частната жалба,
имащо характер на определение, с частна жалба в едноседмичен срок от
съобщаването им на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.