Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 10.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на четвърти декември през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 2543 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 290908 от 02.12.2019 г., постановено по гр. д. № 59568/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 125-ти състав, е осъден ответникът М.В.В. да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД сумата от 632,60 лева – главница по обща фактура № **********/31.07.2016 г., съдържаща цялото вземане за отоплителен сезон м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г., за топлоснабден имот с адрес в гр. София, жк „*****, аб. № 044162, заедно със законната лихва от предявяване на иска – 11.09.2018 г., до окончателното плащане, сумата от 120,53 лева – обезщетение за забава върху тази фактура за периода 16.09.2016 г. – 31.07.2018 г., сумата от 14,32 лева – дялово разпределение по фактури, издадени от м. 09.2015 г. – м. 04.2016 г., заедно със законната лихва от предявяване на иска – 11.09.2018 г., до окончателното плащане, както и сумата от 3,60 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 16.09.2015 г. – 31.07.2018 г. Със същото решение са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД срещу М.В.В. за главница за топлинна енергия в размер на 495,18 лева по обща фактура № **********/31.07.2015 г., за вземането от 144,63 лева – обезщетение за забава върху нея, за сумата от 5,37 лева – дялово разпределение по фактури от м. 06.2015 г. до м. 08.2015 г., и за лихва върху него в размер на 1,60 лева.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете на ищеца „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество. В същата се оспорва изводът на районния съд, че част от претендираната сума е погасена по давност, като ищецът се позовава на чл. 32 от Общите условия, в който счита да е определен редът и срокът, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно в 30 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, след което същите изпадат в забава. С оглед изложеното, се иска решението да бъде отменено в обжалваните части, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендират се сторените съдебни разноски за въззивната инстанция.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от ответника
М.В.В.,
в който се излагат доводи за недопустимост на същата, поради недопустимостта на
цялото развило се пред СРС производство. Излагат за съображения и за нейната
неоснователност заради множество неточности, противоречия и липсата на
мотивираност. Поради което се отправя искане въззивната жалба да бъде оставена
без разглеждане, респ. без уважение.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищцовото дружество.
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от ответника М.В.В.,
чрез назначения му по делото особен представител, в частта, в която исковете на
„Т.С.“ ЕАД са уважени. Намира се, че решението на СРС е недопустимо, доколкото
същото е постановено по подадена искова молба срещу лица, които са починали
преди завеждане на иска, а и липсват данни ответникът да е приел наследството
на своите наследодатели. Оспорва се и приетото от районната съдебна инстанция,
че М.В. е собственик на процесния топлоснабден имот, доколкото по делото не са
ангажирани доказателства той да е приел наследството и да е проведена процедура
по чл. 51, ал. 1 от ЗН. Сочи се, че исковата претенция не е доказана по
основание и размер, тъй като единствените ангажирани в тази насока
доказателства са извлеченията от счетоводните системи на „Т.С.“ ЕАД, които са
били оспорени от ответника като нередовни. Счита се, че не е установено по
делото качеството на топлоснабдяването и дали то отговаря на утвърденото от
ДКЕВР, както и липсва отговор на релевираните възражения във връзка с
твърдените нарушения на императивните разпоредби по ЗЗП. Излага се, че ищцовото
дружество няма нито материалната, нито процесуалната легитимация да претендира
заплащане на такса за услугата дялово разпределение. Поради което се отправя
искане за обезсилване на обжалваното решение, евентуално за неговата отмяна в
обжалваната част.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба на ответника от ищеца „Т.С.“ ЕАД, в който се излагат доводи за нейната
неоснователност и се иска оставянето й без уважение.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ответника в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД.
Жалбите, с които е
сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирани страни и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от
СРС, 125-ти състав, решение за валидно и допустимо. В тази връзка, неоснователните
са изложените от ответника доводи за недопустимост на обжалвания съдебен акт, доколкото
е постановен по подадена искова молба срещу лица, които са починали преди
завеждане на иска, а и липсват данни ответникът да е приел наследството на
своите наследодатели. Действително, съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ОСГТК
на ВКС, предявяването
на иск срещу лице, което към този момент
вече е починало, изключва изначално възникването на
валидно процесуално правоотношение, поради което и образуваното исково
производство срещу такова лице е процесуално недопустимо и подлежи на прекратяване. В процесния случай
обаче, исковата молба е предявена срещу В.М.Г.и срещу наследниците на М.В.Г., а
не директно срещу последния. След извършване на съответните процесуалния
действия районната съдебна инстанция е констатирала, че ответницата В.М.Г.е
починала преди завеждането исковата молба в съда, поради което с определение №
530855/09.11.2018 г. законосъобразно е прекратило производството по гр. д. №
59568/2018 г. по отношение на нея. Със същото определение, съобразявайки
направеното от ищеца с молба от 08.11.2018 г. уточнение, правилно е бил
конституиран като единствен ответник по делото М.В.В., като наследник на М.В.Г..
Поради което, не се установява соченото от ответника процесуално нарушение,
което да води до недопустимост на обжалваното решение. Що се касае до
наведените доводи за недопустимост на последното поради липсата на данни
ответникът да е приел наследството на своите наследодатели следва да бъде
посочено, че процесуалната легитимация в процеса
следва не от някакви обективни факти, които трябва да се издирват и докажат, а
единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, как то е
индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, т.е заявеното от
ищеца спорно право предопределя кои са надлежните страни в процеса.
Процесуалната легитимация не следва да се смесва с материалноправната такава.
Процесуалната легитимация обуславя допустимостта на иска, докато
материалноправната - неговата основателност. Съдът е длъжен да прекрати делото,
ако липсва право на иск в полза на ищеца. Липсата на пасивна материалноправна
легитимация на ответника обаче не прави иска недопустим, а води до отхвърлянето
му като неоснователен. В случая атакуваното решение е постановено при наличие
на всички положителни, респ. липса на отрицателни процесуални предпоставки,
обуславящи правото на иск и неговото надлежно упражняване, поради което се
явява допустим съдебен акт.
Поради това, СГС дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във
въззивните жалби, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269,
предл. 2 от ГПК.
За да бъде уважен предявеният от „Т.С.“
ЕАД иск с правна квалификация
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, респ. за да бъде ангажирана отговорността на ответника, ищецът следва да
докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни отношения
между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това число и
качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално доставената в
процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната стойност възлиза
именно на претендираната сума.
Съгласно нормата на чл. 153 от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на
етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от
сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна
енергия. По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното
предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при
публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Противно на поддържаното от жалбоподателя М.В.В. настоящият
съдебен състав намира, че от представените пред СРС доказателства – договор за
продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредба за държавни имоти от
09.05.1988 г. и удостоверение за наследници на М.В.Г., се установява, че същият
е собственик на процесния недвижим имот – апартамент № 35, находящ се в гр.
София, жк „*****,, и в
това си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързан от облигационна
връзка с предмет – доставка на топлинна енергия. Този извод не се разколебава
от наведеното в жалбата на ответника възражение, че по
делото не са ангажирани доказателства той да е приел наследството и да е
проведена процедура по чл. 51, ал. 1 от ЗН. По
аргумент от разпоредбата на чл. 49 от ЗН и чл. 51 от ЗН СГС приема, че
възражението, че наследството не е прието, е от категорията на личните
възражения и следва да се релевира лично или от изрично упълномощен
пълномощник. Доколкото същото се поддържа от назначения по делото особен
представител, то същото не може да бъде взето предвид от съда.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 –
чл.148) и Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 г.
В случая
измерването на индивидуалното потребление на топлинна енергия и вътрешното разпределение
на разходите за отопление и топла вода между топлоснабдения имот в сградата в
режим на етажна собственост е възложено от етажните собственици на „Т.С.“
ЕООД с договор, сключен от упълномощен представител на етажните собственици. Третото
лице – помагач е осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения
имот за исковия период.
В нормата на
чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане на отношенията между топлопреносното
предприятие и потребителите на топлина енергия в сгради – етажна собственост,
въз основа на принципа за реално доставената на границата на собствеността
топлинна енергия, като всеки потребител дължи заплащането на реално потребената
въз основа на отчетните единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на
топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
За установяване
стойността на доставената до имота топлинна енергия пред СГС е изслушано
заключението на допуснатата от съдебния състав съдебно – техническа експертиза.
Вещото лице е установило обема на
ползваната ТЕ на база извършения реален отчет на уредите, изготвените
изравнителни сметки и цените на ТЕ, действащи през съответния период. Експертното заключение е изготвено въз основа на приложените по делото и
допълнително изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи, въз основа на които е дадено заключение
относно реално потребената топлинна енергия през процесния период, в
съответствие с разпоредбите на ЗЕ. В
процесния апартамент е имало два броя отоплителни тела с монтирани ИРРО, на
които са извършвани отчети от ФДР на 06.05.2015 г. и на 15.05.2016 г.,
подписани от клиент, както и един брой топъл водомер – отчетен на 06.05.2015 г.
и на 15.05.2016 г. с отчет, подписани от клиент. За сградна инсталация са
начислени суми пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект в
сградата. Вещото лице по техническата експертиза е заключило, че на база
доставена ТЕ и дялово разпределение, потреблението на топлинна енергия, дължима
за процесния имот за исковия период – м. 05.2014 г.- м. 04.2016 г., изчислено
по текущи цени, възлиза на сумата от 1 127,84 лева. Липсват данни за
извършени плащания на топлинна енергия, относими за процесния период. Съдът изцяло възприема експертното заключение, тъй като е компетентно
дадено, обстойно мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло
кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като не са представени
такива, които да разколебават доказателствената им стойност.
Ответникът своевременно
е релевирал по делото – с депозирания писмен отговор на исковата молба,
възражение за изтекла погасителна давност. Същото е разгледано от решаващия
съд. Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният
съд е приел, че вземанията на ищеца за исковия период са частично погасени.
С ТР № 3 от
18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, е прието, че вземанията на топлоснабдителните дружества са
периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. Задълженията на потребителите на
предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи
се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чийто падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер.
Съгласно нормата
на чл. 114, ал.
1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в който
вземането е станало изискуемо.
За вземанията
за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г. приложение намират Общите условия за
продажба на топлинна енергия от ищцовото дружество на потребители за битови
нужди в гр. София, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г., и вестник „19
минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия от
2014 г., купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата
на продавача. Ищецът не е ангажирал по
делото доказателства относно момента на публикуване на месечните суми за исковия
период на интеренет страницата си, а и липсват признания за това от насрещната
страна, поради което и на основание чл. 114, ал. 2 от ЗЗД, следва да се приеме,
че давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало.
Предвид обстоятелството, че искът е предявен на 11.09.2018 г., към този момент
е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 11.09.2015
г. Това са вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 08.
2015 г. За този период е погасено по давност и вземането
за дялово разпределение. Решаващият съд е приел, че са покрити по
давност вземанията за периода м. 05. 2014 г. – м. 04.2015 г. Доколкото обаче
ответникът не е ангажирала пред
настоящата съдебна инстанция съответно мотивирано възражение във връзка с
периода, за който СРС е приел да са погасени по давност вземанията на ищеца, то
и на основание чл. 269, изр. 2 от ГПК този въпрос е вън от предмета на
въззивната проверка. Тук е мястото да бъде посочено, че противно на поддържаното от ищцовото дружество във въззивната му жалба, издаването на общата фактура и изравнителната
сметка не установява нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия,
а съставлява способ за определяне окончателния размер на консумираната топлинна
енергия. Релевантен в случая е периодът на
потребление, за който се отнася издадената обща фактура, а не датата на
издаване на последната и посоченият в нея срок за заплащането й. Издаването на
обща фактура съставлява способ за определяне окончателния размер на доставената
топлинна енергия през съответния отоплителен период, поради което погасяването
на вземанията на ищеца за този отоплителен сезон рефлектира и върху вземанията
по съставената обща фактура. Вземанията по общата фактура не се отнасят за
период, различен от съответния отоплителен сезон и са функционално свързани с
него.
Не могат да бъдат
споделени и доводите на ответника, че липсва основание и доказателства по
делото за дължимостта от негова страна на цената за услугата дялово
разпределение. По силата на чл. 22 от Общите условия на ищеца дяловото
разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача по реда
на чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез
възлагане на търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на
продавача стойността на услугата дялово разпределение, извършвана от избрания
от тях търговец. Съгласно чл. 61, ал. 1
от Наредба № 16-ЗЗ4 от 6.04.2007 г. за топлоснабдяването дяловото
разпределение на топлинната енергия между клиентите в сграда – етажна
собственост, се извършва възмездно от лицето, вписано в публичния регистър
по чл. 139а ЗЕ и избрано от клиентите или от асоциацията
по чл. 151, ал. 1 ЗЕ при спазване изискванията на тази
наредба и приложението към нея.
В чл. 36 от Общите
условия на ищеца е предвидено, че клиентите заплащат цена на услугата дялово
разпределение, извършвана от избран от клиентите търговец, като стойността се
формира от: цена за обслужване на партидата на клиент и цена на отчитане на един
уред за дялово разпределение. Редът и начина на заплащане на услугата се
определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово
разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
С договора от
01.11.2007 г., сключен между ищеца и „Т.С.“ ЕООД, страните са договорили
заплащане от „Т.С.“ ЕАД на извършваните услуги съгласно Приложение № 2, въз
основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях.
Договорено е цената да се определя първоначално и да се актуализира ежегодно до
септември следващата година. Представен е и договор от 23.09.2002 г., сключен
между етажните собственици в процесната сграда и фирмата за дялово
разпределение, с който страните са договорили абонаментна цена за отчитане на
показанията на индикаторите за разпределение на топлинна енергия и разхода за
отопление, водомерите за топла вода, поддръжката на монтираните уреди и
изготвянето на обща и индивидуални сметки – 4, 20 лв. на измервателен уред.
Предвид ангажираните по
делото доказателства, ищецът се легитимира като носител на вземане за
стойността на извършваната услуга дялово разпределение. Доколкото във
въззивните жалби не са изложени оплаквания относно определения от СРС размер на
вземането за цената на услугата дялово разпределение и за неговия период, който
не е покрит от погасителна давност, то и на основание чл. 269 от ГПК тези въпроси стоят извън въззивния контрол и не следва да
се обсъждат.
По останалите възражения на жалбоподателя
М.В.В. срещу
основателността на иска съдът намира следното:
Възражението,
че исковата
претенция не е доказана по основание и размер, както и че липсват доказателства
за качеството на доставяната топлинна енергия, се опровергава от доказателствата
по делото, и най-вече от изслушаното пред настоящата съдебна инстанция заключението
на съдебно-техническата експертиза, съобразно което стойността на потребената
топлинна енергия е изчислена в съответствие с действащата за процесния период
нормативна уредба и въз основа на извършен реален отчет на показанията на
монтираните в имота уреди. Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 от ГПК.
Както бе отбелязано, в случая количеството на доставената в цялата сграда
топлинна енергия е отчетено от общия топломер, който според извършените от
вещото лице проверки на предоставените му при изготвяне на заключението
документи, отговаря на метрологичните изисквания. От същото се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания. Този извод е направен не само на база едностранно
съставени от ищеца частни документи /в какъвто смисъл са доводите на ответника/,
но и въз основа на документите за реален отчет на уредите, с които вещото лице
се е запознало при изготвяне на заключението. Следва да бъде отбелязано, че
след като назначаването на вещо лице е предпоставено от липса на специални
знания у съда, експертът по правило не може да бъде ограничаван в източниците,
въз основа на които изготвя специализираното си заключение, независимо дали са
били приобщени по делото или не - наличието на специални знания по въпроса,
предмет на изследване, логически включва притежаването на такива и за
използваните от експерта източници и методи.
По отношение
наведените от ответника доводи за липсата на произнасяне от страна на районната
съдебна инстанция по възражението му за нарушения на
императивните разпоредби по ЗЗП, настоящият съдебен състав намира, че в
процесния случай не се установява нарушение на
разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2016 г. от 25.05.2017 г. по тълк. д.
№ 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, за отношенията, възникващи при доставяне на
топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се
прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 от ЗЗП вр. с § 1 от ДР на ЗЗП. Съгласието за
доставката и нежеланието за преустановяването й по реда на чл. 153, ал. 2 ЗЕ съставлява
„искане“ на услугата по смисъла на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП, поради
което между двата закона не съществува противоречие и не може да става въпрос
за приложението на § 1 ДР на ЗЗП.
Предвид изложеното, поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение предявените искове, въззивните жалби следва да бъдат оставени
без уважение като неоснователни, а решението на СРС – потвърдено като правилно
и законосъобразно.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора с оглед неоснователността на
въззивните жалби и на двете страни, сторените от тях във въззивното
производство разноски следва да останат за всяка една от тях така, както са ги
направили.
Същевременно, предвид обстоятелството,
че в производството по делото М.В.В. е бил представляван от особен
представител, назначен по реда на чл. 47 от ГПК, който не дължи заплащане на
държавна такса, при подаване на жалбата държавна такса не е събрана. Дължимата
държавна такса по жалбата и разноските следва да бъдат присъдени с решението по
спора и да се възложат на съответната страна, съобразно изхода на делото /в
този смисъл ТР № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС/. При това положение с оглед
неоснователността на въззивната жалба на ответника, същият следва да бъде
осъден да заплати дължимата държавна такса за подадената от него, чрез
назначения му особен представител, въззивна жалба, която определена по реда на
чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата
по ГПК, е в общ размер от 25 лева.
По
изложените съображения М.В.В. следва да бъде осъден да заплати в полза на „Т.С.“
ЕАД и сумата от 300 лева – внесен от дружеството депозит за особен
представител.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 290908 от 02.12.2019 г., постановено по
гр. д. № 59568/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 125-ти състав.
ОСЪЖДА М.В.В.,
ЕГН **********, да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 300 лева, представляваща разноски във въззивното
производство за особен представител.
ОСЪЖДА М.В.В., ЕГН **********, на основание чл. 77 от ГПК да
заплати на Софийски градски съд сумата от 25 лева, представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.