№ 182
гр. София , 02.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Елена Тахчиева
Кристина Филипова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело №
20201000502416 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 16.03.2020г., постановено по гр.д. № 2363/2019г. по описа на Софийски
градски съд, І-6 състав е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на И. Ц.
Ц. на осн. чл.2, ал.1, т.3 предл. първо от ЗОДОВ обезщетение в размер на 5 000лв. за
претърпените неимуществени вреди вследствие на незаконно повдигнато и поддържано от
Прокуратура на РБ обвинение за престъпление по чл.199, ал.2, т.3, вр. с чл.198, ал.1, пр.1 и
пр.2, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК, повдигнато и поддържано по ДП № 192/2009 г. по описа
на СДВР, пр.пр. № 3475/2009 г. по описа на СГП, прекратено с влязло в сила постановление
на СРП от 31.10.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 18.02.2016
г. до окончателното издължаване, като над присъдения размер до претендирания от
30 000лв искът е отхвърлен като неоснователен.
Решението в осъдителната му част е обжалвано от Прокуратура на РБ чрез прокурор от
СГП. Твърди се неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Поддържат се конкретни доводи, че не са доказани вида и
размера на вредите, а евентуално, че присъденото обезщетение е завишено по размер.
Изтъква се, че задържането на ищеца под стража било три месеца и пет дни – време
значително по-малко от обичайната продължителност на тези мерки при подобни
престъпления, и че твърденията за преживян голям стрес са неоснователни на фона на
многократните предишни осъждания и задържания в следствения арест. Поддържа се още,
1
че срещу ищеца има водени и приключили с осъдителна присъда в този период наказателни
производства, поради това сочените по-големи по интензитет вреди били неоснователни.
Оспорва се присъденият размер с доводите, че не са прецени и съобразени всички от
значение обстоятелства, включително криминалните прояви на лицето и предишните му
осъждания, поради това обезщетението се явявало прекомерно в нарушение на чл.52 ЗЗД.
Иска се отмяна на решението в обжалваната му осъдителна част и вместо това
постановяване на ново по същество, което се отхвърли иска или обезщетението се намали
по размер.
Решението е обжалвано в отхвърлителната му част от ищеца И.Ц. чрез пълномощник
адв. В.П. с оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон /чл.52
ЗЗД/. Поддържат се подробни доводи и съображения, че съдът не е преценил по тежестта и
интензитет търпените вреди като отражението на обвинението върху личния живот на
пострадалия и настъпилите негативни последици за него вследствие на мерките за
процесуална принуда – задържане под стража и забраната да напуща пределите на страната.
В тази връзка са развити подробни съображения, че вредите са в по-голям интензитет от
обичайните, защото непосредствено след повдигане на обвинението му се родило дете,
което за един некратък период не можел да вижда, по време на престоя в ареста бил
тормозен и принуден да търпи крайно лошите там условия, самото задържането било
извършено зрелищно и станало достояние на живущите около него; забраната да напуща
страната провалила общите планове с партньорката му да живеят в друга държава в ЕС, и му
причинила неудобства, защото такива пътувания се налагали при дейността му като куриер.
Изтъква още, че гласните доказателства безспорно установявали, че търпените вреди били
именно по повод на процесното обвинение и нямали връзка с другите дела. Иска се отмяна
на решението в обжалваната му отхвърлителна част и вместо това постановяване на ново по
същество, с което се уважи искът в претендирания размер.
В срок не са постъпили отговори на въззивните жалби от насрещните по тях страни.
Софийският апелативен съд, след като прецени доводите на страните и прецени
събраните по делото доказателства, приема следното:
Решението е валидно и допустимо / чл.269, изр.първо ГПК/.
Производството е образувано по иск против Прокуратура на РБ с правно основание
чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ /в редакцията на нормата след изменението изм., бр. 98 от 2012 г.
ДВ/ за компенсиране на неимуществени вреди претендирани в размер на 30 000лв. Като
правопораждащи факти в исковата молба се изтъкват търпени неимуществени вреди,
посочени в исковата молба в пряка причинна връзка с незаконно повдигнатото и
поддържано обвинение в периода 20.05.2009 г. – 05.11.2014 г. за престъпление по чл.199,
ал.2, т.3, вр. с чл.198, ал.1, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1 НК по ДП № 192/2009 г. по описа на
СДВР, пр.пр. № 3475/2009 г. по описа на СГП, което е прекратено с влязло в сила
2
постановление през месец ноември 2014 г., на основание чл.369, ал.1 НПК. Като
фактически обстоятелства във връзка с обема на вредите са посочени мерките за
процесуална принуда и забраната да напуска пределите на страната, вследствие на които
бил подложен на стрес и лишен от възможност да осъществява обичайните си дейности,
като конкретните негативни последици са изчерпателно посочени в исковата молба.
В срока за отговор ПРБ е оспорила иска по основание с възражения, че не се
установяват действително търпени вреди в пряка причинна връзка с процесното обвинение
и евентуално, че претендираният размер е прекомерен спрямо твърдените за настъпили
вреди предвид наличието на други осъждания и наказателни производства същия период,
както и с оглед на обществено-икономическите условия в страната.
Първоинстанционният съд е приел, че са налице материалните предпоставки по
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ /в ред. бр. ДВ 98/2012г./ предвид на безспорно установените
обстоятелства за повдигнато против ищеца обвинение за престъпление от общ характер,
което в последствие е прекратено с постановление на прокуратурата, и че в причинна връзка
с него и взетите мерки за процесуална принуда е търпял вреди в личностен и социален
аспект, за чието репариране е приет за справедлив размер от 5000лв.
Разгледани по същество на заявените основания / чл.269, изр.второ ГПК/ въззивните
жалби на страните са неоснователни, по следните съображения:
По делото са безспорно установени с писмени доказателства следните факти, за
които няма спор между страните:
С постановление от 20.05.2009 г. ищецът бил привлечен в качеството му на обвиняем за
престъпление по чл.199, ал.2, т.3, вр. с чл.198, ал.1, пр.1 и пр.2, вр. с чл.20, ал.2, вр. с ал.1
НК – за грабеж на пари и ценности от обществен трезор и на същата дата задържан за 72
часа. Спрямо ищеца е взета мярка за процесуална принуда задържане под стража, която е
изменена с определение от 20.08.2009 г. по н.ч.д. № 3390/2009 г. на СГС, НО, 18 състав в
парична гаранция в размер на 2000 лв. Видно от приложеното удостоверение от 18.11.2019
г. на ГД „ИН“ ищецът е бил задържан с мярка за неотклонение „задържане под стража“ на
20.05.2009 г. и освободен на 25.08.2009 г. Със заповед от 10.09.2009 г. на ВНД Директор ГД
„ОП“-МВР на ищеца е наложена принудителна административна мярка-забрана за
напускане пределите на РБ, която е отменена с постановление на СГП от 11.07.2011 г.
Представени са писмени доказателства от страна на ищеца, свидетелстващи, че
считано от 07.05.2009 г. е започнал работа като куриер-служба офис в „Стар Холидейз“
ООД. От работодателя е издадена служебна бележка, че във връзка с изпълнение на
служебните задължения, ищецът е имал необходимост да напуска пределите на страната за
периода от 20.04.2011 г. до 20.06.2011г.
Към месец май 2009 г., когато му било повдигнато обвинение и бил задържан,
3
ищецът е имал двумесечна дъщеря. След направено искане от ищеца до СГС по реда на
чл.368 от НПК и постановено определение от 08.09.2014 г. по н.ч.д. № 3917/2014 г. по
описа на СГС, считано от 31.10.2014г. прокуратурата е прекратила на основание чл.369,
ал.1 от НПК частично наказателното производство по ДП № 192/2009 г. по описа на СДВР,
пр.пр. № 3475/2009г. на СГП в частта относно повдигнатото на ищеца обвинение.
Постановлението е влязло в сила през месец ноември 2014 г.
Във връзка с възраженията в отговора на ПРБ относно интензитета и обема на вредите са
представени писмени доказателства, от които се установява, че ищецът е осъждан
многократно на „лишаване от свобода“, включително и за престъпление грабеж, за което му
е било повдигнато обвинение по процесното досъдебно производство.
Пред първата инстанция е разпитана свидетелката А. М., с която ищецът съжителства на
съпружески начала и от които показания се установява, че имат дете, което към момента на
процесното обвинение е било на два месеца – родено през м. 2009 г. В показанията си
свидетелката е посочила, че повече от три месеца е бил в ареста и към момента на
задържането му бил започнал работа. Преди задържането имали нормален живот, след което
настъпили негативи за цялото семейство и особено за ищеца. Бил притеснен да не бъде
несправедливо осъден за това тежко престъпление, в което го обвиняват. По време на
задържането свидетелката го посещавала. В ареста постоянно го тормозели, нямало никакви
нормални условия, развил кожно заболяване. Задържането на ищеца станало достояние
освен на целия комплекс, в който живеели и в друг блок, в който свидетелката има
собствено жилище, тъй като и там била отишла полиция. В този апартамент били правени
обиски, въпреки че живеели наематели, които били изкарани на улицата заедно с двете им
малки деца с часове.Всички живущи и семейни приятели разбрали за обвинението и след
случилото се променили отношението към тях. Преди това поддържали добри отношения с
тези хора, а след това му бил лепнат етикет на престъпник. Имали общи планове преди
задържането включително семейството да отиде да живее в друга държава в ЕС, но това не
могло да се реализира, заради наложената забрана за напускане на страната в продължение
на две години. Ищецът работел в туристическа фирма и тази забрана му повлияла и на
работата, във връзка която му се налагало да пътува в чужбина. И към момента според
свидетелката ищецът не се е стабилизирал психически и емоционално и продължавал да
търпи негативите от случилото се.
При горните факти се налагат следните правни изводи:
По отношение жалбата на Прокуратура на РБ, съдържаща оплаквания по отношение на
основателността на иска за обезщетение.
Безспорно е в случая, че наказателното производство е прекратено по повдигнатото
обвинение поради недоказаност, което обуславя незаконност на казателното производство и
наложените във връзка с него мерки за процесуална принуда. Поради това са налице
материално правните предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата чрез
4
Прокуратурата като неин процесуален субституент на посоченото правно основание по чл.2,
ал.1 т.3 ЗОДОВ. Неоснователни са на следващо място оплакванията против основателността
на иска, изразяващи се в липса на причинно-следствена връзка между негативните
преживявания на ищеца, възникнали в резултат на воденото срещу него наказателно
производство. Събраните гласни доказателства посредством разпита на св.М. пред първата
инстанция, потвърждават тезата на ищеца, че е търпял вреди в личен план, изразяващи се в
съвсем естествени негативни преживявания като чувство на унижение и огорчение, заради
несправедливо повдигнатото обвинение и от начина, по който е бил зрелищно задържан и с
това е обвинението е станало достояние на неограничен кръг хора – негови съседи и
семейни приятели.
Спорен с оглед на заявените оплаквания във въззивните жалби е размерът на
присъденото от първата инстанция обезщетение.
Неоснователен е доводът на Прокуратурата за неправилност на решението, поради
противоречие с нормата на чл.52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението,
първоинстанционният съд е отчел всички релевантни факти: продължителността на
наказателното преследване /започнало през 2009г с привличането като обвиняем и
приключило през 2014г повече от пет години/, тежестта на повдигнатото обвинение за
грабеж, за което се предвижда ефективно наказание лишаване от свобода, взетите спрямо
ищеца мерки за процесуална принуда, сред който най-тежката „задържане под стража“ за
период от три месеца и забрана да напуска пределите на страната за период от две години,
както и начинът, по който обвинението се е отразило на психическото и емоционално
състояние на ищеца и повлияло негативно на цялостното му качество на живот. Безспорно е
установено посредством обсъдените доказателства, че последният е бил подложен на стрес
при това в период, в който му се е родило дете и е бил лишен от възможността в
продължение на месеци физически да участва в грижите. Отчетени са на следващо място
допълнително утежняващите обстоятелства, свързани с преживените отрицателни емоции,
заради зрелищното задържане, станало достояние на неограничен кръг хора, в които се
създало негативно отношение към него като човек с престъпно поведение.
При така изложеното, според настоящият състав дължимото обезщетение е правилно
определено от първата инстанция в размер на 5 000лв, като е отчетен действителния обем на
търпените неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение. Ценените в хода на
съдебното дирене пред първата инстанция доказателства не подкрепят развитите
съображения във въззивната жалба на прокуратурата за прекомерност на присъденото
обезщетение. Верни са доводите, че наличието на други осъждания за престъпления от общ
характер, включително за престъпление по чл.199, ал.2, т.3 НК /грабеж/, за което е
повдигнато обвинение в същия период, са основание за намаляване на обезщетението, тъй
като личността и репутацията на увредения са от съществено значение за тежестта и
интензитета на моралните страдания. От една страна възприемането му като човек с
престъпно поведение и злепоставянето му в обществото не се дължи само и единствено на
5
процесното обвинение, както би било при човек с чисто съдебно минало, а от друга
последният е бил задържан и спрямо него е била упражнена процесуална принуда и по
друго обвинение, поради това обема и интензитета на моралните страдания не могат да се
счетат за по-големи от обичайните в подобни случаи. Тези обстоятелства, обаче са отчетени
при определяне на размера на вредите в по-нисък от претендирания размер и не променят
горния извод за правилно приложение на материалния закон /чл.52 ЗЗД/.
Неоснователна се явява въззивната жалба на ищеца в първоинстанционното
производство против решението в отхвърлителната му част, позоваваща се на оплаквания за
определяне на обезщетението в занижен размер.
При определяне размера на обезщетението първоинстанционният съд /както вече се
посочи/ е отчел и обсъдил всички от значение обстоятелства за неблагоприятното отражение
на наказателното преследване върху психиката на ищеца и създадените му затруднения в
личен аспект, включително допълнително утежняващите по интензитет последици, свързани
с невъзможността физически да бъде близо до невръстното си дете в продължение на
месеци, както и чувството на дискредитиране и злепоставяне от начина, по който е бил
задържан и този факт е станал достояние на широк кръг лица, с които е имал социални
контакти. Ищецът в съответствие с тежестта на доказване по чл.154 ГПК не установи по
категоричен начин обективно да е търпял вреди от наложената забрана да напуска пределите
на страната. От една страна няма убедителни доказателства, че именно точно в този период
е имал семейни планове да промени местопребиваването си в друга държава, и че той или
фактическата му партньорка са имали конкретни предложения за работа. Подобни данни
действително се съдържат в показанията на св. М., но те не се подкрепят с други
доказателства по делото, за да се кредитират като достоверни и в тази им част, независимо
от особените отношения, в които се намира с ищеца. На следващо място въпреки
повдигнатото обвинение има данни, че през този период ищецът е започнал работа по
трудово правоотношение, като необходимостта да напуска пределите на страната във връзка
със служебните си задължения не се обосновава с представената служебна бележка /л.18 по
номерацията на СГС/, нито от приложения в копие трудов договор, където е упоменато, че е
нает като персонал неизискващ професионална квалификация. Съдържащата се в частния
документ информация е крайно лаконична – не става ясно каква точно е била длъжността на
ищеца и по какъв повод за изпълнение на преките му задължения по длъжностна
характеристика е било нужно да пътува в чужбина. А от друга посоченият период, в който
евентуално се е налагало да пътува, но е бил препятстван от наложената забрана е само два
месеца, от което не следва да са настъпили някакви особени вреди. В обезщетението за
неимуществени вреди от деликт по чл.2 ал.1 т.3 от ЗОДОВ не се включват тези,
произтичащи от лоши битови условия и унизително отношение в следствения арест, за
които отговорност не носи прокуратурата. В съответствие със задължителните разрешения в
ТП № 2/19.05.2015г. по тълк. д. № 2/2014г. на ГК ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС
претендираните от ищеца неимуществени вреди от лошите условия в следствения арест,
6
респ. унизително отношение при изтърпяване на наложената най – тежка мярка за
неотклонение не подлежат на обезщетяване по реда на чл. 2 ЗОДОВ, тъй като произтичат от
административна дейност на административен орган и за тях е предвиден друг ред по чл. 1
ЗОДОВ.
В обобщение, поради съвпадане в изводите на двете инстанции по спорните въпроси
обжалваното решение ще подлежи на потвърждаване. При този изход на спора няма
основание да се изменят присъдените от първата инстанция разноски, нито се следват
разноски на страните пред въззивната инстанция.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 16.03.2020г., постановено по гр.д. № 2363/2019г. по
описа на Софийски градски съд, І-6 състав.
Решението, подлежи на обжалване пред ВКС на Република България в едномесечен
срок от връчване препис на страните при наличие на предпоставки по чл.280 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7