Решение по дело №10190/2018 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

№

 

гр. София, 11.03.2019 г.

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-А въззивен състав, в открито съдебно заседание на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ

СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

 

като разгледа докладваното от съдия Луканов въззивно гр. дело № 10190 по описа за 2018г. на Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба от Н.П.Л., чрез упълномощения адв. Г.Л.В. от ПАК, срещу решение № 141170 от 08.06.2017г., постановено по гр. дело № 49578/2015г. по описа на Софийския районен съд (СРС), І ГО, 46 състав.

С обжалваното решение са уважени искове на „Т.С.“ ЕАД за установяване на основание чл.415, вр. чл.422 от ГПК вземания на дружеството срещу Н.П.Л., в размер на сумата от 1424.74 лв. - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия (ТЕ) за имот с аб. № 122750 - ап. № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „**********вх. * за периода м. февруари 2012 г. – м. април 2014 г., ведно с мораторната лихва в размер на 242.48 лв. за периода 31.03.2012 г. – 24.02.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 19.03.2015 г. до окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 24.04.2015 г. по ч. гр. д. № 14630/2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 46-ти състав. Със същото решение ответника е осъден на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК да заплати на ищеца сумата 1073.65 лв. разноски по делото.

Във въззивната жалба са изложени твърдения за частична недопустимост, неправилност и незаконосъобразност на решението. Въззивникът твърди, че във връзка с възражението по чл. 414 от ГПК, по отношение на главницата от 1424.74 лева, представляваща незаплатена сума за предоставена топлинна енергия през периода м.02.2012г.- м.04.2014г., Н.П.Л. изрично е признала главницата в размер на 1363.71 лева, респ. е оттеглила възражението си за тази част от вземането. По отношение на мораторната лихва за забава на плащането на цената на топлинната енергия за периода 31.03.2012г.-24.02.2015г., изрично е признала сумата в размер на 224.86 лева, респ. е оттеглила възражението си за тази част от вземането. Поддържа, че процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск са налице до момента на оттегляне на възражението (съгласно ТР дело № 4/2013г. на ВКС, т.10, б. „а”). Твърди, че издадената заповед за изпълнение на СРС, І ГО, по ч.гр.д. № 14630/2015г. по описа на СРС, 46 с-в в тази си част е влязла в сила и е недопустимо постановяването на решение и присъждане на суми, за които вече има влязъл в сила съдебен акт. Твърди също, че решението е неправилно и незаконосъобразно, а присъдените разноски не са съобразени с изменението на чл. 78, ал. 8 от ГПК, тъй като по делото ищецът е заплатил: 67 лева държавна такса (4% от 1667.22 лева), депозити по 200 лева за всяка от двете експертизи или общо 467 лева, а съдът е присъдил разноски общо в размер на 1073.65 лева или 606.65 лева юрисконсултско възнаграждение. Поддържа, че присъденото възнаграждение не е съобразено с правната и фактическа сложност на делото, с практиката на съдилищата, както и с разпоредбите на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Иска от съда да отмени частично обжалваното решение, като обезсили решението и прекрати делото по отношение на признатите суми. Претендира разноски по делото. Не сочи доказателства.

Въззиваемата страна - „Т.С.“ ЕАД, както и третото лице - помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата. Не сочат доказателства и не претендират разноски.

В открито съдебно заседание страните не се представляват.

С молба от 11.02.2019г. въззивника, чрез представителя си по пълномощие, поддържа въззивната жалба. Не сочи нови доказателства. Изразява становище по съществото на спора, като поддържа изцяло доводите изложени във въззивната жалба. Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.

С молба от 11.02.2019г. „Т.С.“ ЕАД, чрез представител по пълномощие, иска да бъде отхвърлена въззивната жалба, както и да бъдат присъдени разноски на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както и за неговото основание и за реално осъществяване на престацията.

Страните не сочат доказателства и не са правили доказателствени искания. Във въззивното производство не са събрани доказателства.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт.

При установената от първата инстанция фактическа обстановка въззивният състав намира от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана и с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона с т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

І. По валидността на обжалваното решение.

Обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимостта на обжалваното решение.

Първоинстанционното производство е образувано по искове по реда на чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 415 от ГПК, във връзка с издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено ответника Н.П.Л. да заплати на ищеца следните суми: 1424.74 лв. - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия (ТЕ) за имот с аб. № 122750 - ап. № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „**********вх. ******, за периода м. февруари 2012 г. – м. април 2014 г., ведно с мораторната лихва в размер на 242.48 лв. за периода 31.03.2012 г. – 24.02.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 19.03.2015 г. до окончателното изплащане. След приключване на съдебното дирене и на устните състезания, в срока за произнасяне на решението, с молба вх. № 3036020 от 17.05.2017 г. по описа на СРС, ответникът е заявил частично оттегляне на възражението си по чл. 414 от ГПК за част от исковите суми и периоди. Н.П.Л. изрично е признала главницата в размер на 1363.71 лева, респ. е оттеглила възражението си за тази част от вземането, както и изрично е признала сумата в размер на 224.86 лева, респ. е оттеглила възражението си и за тази част от вземането за мораторната лихва за забава на плащането на цената на топлинната енергия за периода 31.03.2012г.-24.02.2015г. Поискано е от първоинстанционния съд да присъди на ответника направените разноски, като е представен списък по чл. 80 от ГПК. 

Настоящият въззивен състав в съответствие с приетото в т. 10а от Тълкувателно решение (ТР) № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК приема, че възражението по чл. 414 от ГПК е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск по реда на чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 от ГПК, за която съдът следи служебно през целия период на висящността на спора, до приключване на делото във всички инстанции. Това възражение е оттегляемо съгласно чл. 416 от ГПК, като за настъпването на правните последици е без правно значение кога е предприето оттегляне на възражението по чл. 414, ал. 1 от ГПК и доведено ли е до знанието на заявителя (в този смисъл е и постоянната съдебна практика обективирана в Опр. № 520/20.09.2011 г. по ч. гр. д. № 468/2011 г. на ВКС, IV ГО; Опр. № 72 от 28.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 910/2012 г., II ТО, ТК; Опр. № 52 от 21.01.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 967/2012 г., II ТО, ТК; Опр. № 733 от 21.09.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 587/2010 г. II ТО, ТК; Опр. № 184 от 28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 3284/2013 г. II ТО, ТК и др.). Аргумент за този извод е и приетото в мотивите на т. 10а от цитираното ТР, че при предявен установителен иск по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК оттеглянето на възражението следва да се депозира или да се изпрати на съда, разглеждащ иска, който прилага последиците по чл. 416 от ГПК, т. е. възражението е оттегляемо и след предявяване на иска по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК и по арг. от чл. 416 от ГПК е допустимо да се извърши до влизане в сила на съдебното решение за установяване на вземането. Когато оттеглянето е установен факт, както в конкретния случай, и доколкото оттеглянето е предприето след приключване на устните състезания пред първостепенния съд, то въззивният съд дължи осъществяване на всички онези процесуални действия, които са насочени към заличаване последиците от предявяване на възражението, което означава, че обжалваното решение, следва да бъде обезсилено в частта, с която са уважени исковете по реда на чл. 415 от ГПК до размера на сумите съгласно оттеглената част от възражението, както и да прекрати производството по делото в тази част.

Независимо, че след оттегляне на възражението от ответника е отпаднала специалната процесуална предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, респ. отпаднал е и правния интерес за ищеца по отношение за сумите за които е оттеглено възражението, след като искът е предявен в изпълнение на дадените указания по чл. 415 от ГПК (поради постъпилото в срок същинско възражение от ответника – длъжник), то не е налице хипотезата на чл. 415, ал. 2 от ГПК и заповедта за изпълнение не подлежи на обезсилване, в който смисъл е и приетото в т. 13 на цитираното ТР - при прекратяване на производство по установителния иск, когато съдът прецени, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, последната не се обезсилва.

ІІІ. По основателността на подадената въззивна жалба досежно правилността на оспорения съдебен акт, в частта, в която не подлежи на обезсилване, настоящият съдебен състав намира следното:

Обжалваното решение № 141170 от 08.06.2017г., постановено по гр. дело № 49578/2015г. по описа на СРС, І ГО, 46 състав, в частта, в която не подлежи на обезсилване – над сумата от 1363.71 лева до 1424.74 лева – главница за периода от м. 02.2012г. до м. 04.2014г., както и над сумата от 224.86 лева до 242.48 лв. - мораторната лихва за периода 31.03.2012 г. – 24.02.2015 г., е правилно и законосъобразно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща изцяло към мотивите в него. Дължимите суми за главницата от 1424.74 лева и мораторната лихва от 242.48 лв. са установени в първоинстанционното производство, съгласно кредитираните от съда заключения по СТЕ и ССчЕ. Следва да се отрази, че направеното от въззивника възражение за погасяване по давност на главницата в размер от 61.03 лв. по фактура от 29.02.2012г. и за мораторната лихва в размер от 17.62 лв., е заявено за първи път едва в молбата от 17.05.2017г., с която е оттеглено възражението за част от претендираното вземане. Това възражение е несвоевременно направено и като преклудирано не следва да се обсъжда от настоящата съдебна инстанция.

Други възражения във въззивната жалба не се излагат, а въззивният съд не установи да е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма при постановяване на оспореното първоинстанционно решение, в частта, в която не подлежи на обезсилване. 

ІV. По разноските за производството:

Съгласно указанието по т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, първоинстанционният съд е длъжен да разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. Настоящият съдебен състав приема, че районният съд е изпълнил частично указанията по цитираното ТР, макар в диспозитива на решението си да не е разграничил в коя част разноските са по исковото производство и в коя част са такива за заповедното производство. Видно от мотивите на първостепенният съд, на ищеца са присъдени платената държавна такса в исковото производство от 73.65 лв., 400 лв. – разноски за вещи лица и 300 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение. Районният съд е присъдил и още 300 лв., които настоящият състав приема, че са разноски за юрисконсултско възнаграждение по заповедното производство, но не е присъдил платената държавна такса от заявителя, която е в размер от 33.34 лв.

С определение № 411073 по гр. дело № 49578/2015г. по описа на СРС, І ГО, 46 състав, съдът е отхвърлил молбата на ответника по чл. 248 от ГПК - за изменение на решението от 08.06.2017г. в частта за разноските, което определение е влязло в сила на 07.06.2018г., като необжалвано.

С оглед изхода на спора – исковете са частично уважени, въззивният съд намира, че дължимите на ищеца разноски съответстват на горепосочените суми, поради което и решението в обжалваната част, с която ответника е осъден да заплати на ищеца разноски по исковото и заповедното производство е правилно и следва да бъде потвърдено. В случая не стои въпросът за дължимостта на направените от ищеца разноски в зависимост от съпоставянето на времето на извършването им и оттеглянето на възражението, тъй като частичното оттегляне на възражението е след приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. Неоснователни са доводите на въззивника, че присъденото юрисконсултско възнаграждение не е съобразено с разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Пред районния съд ответникът не е направил възражение за прекомерност на претендираното от ищеца юрисконсултско възнаграждение в исковото производство съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК. В този смисъл и районният съд, след като е съобразил липсата на такова възражение, е присъдил сумата от 300 лева, която настоящият състав приема, че са разноски за юрисконсултско възнаграждение пред районния съд. Размерът на това възнаграждение за исковото производство, макар да е в максималния размер, е съобразен с чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 и чл. 26 от Наредбата за заплащането на правната помощ и е присъден съразмерно с уважената част от исковете. В останалата част над 300 лв. до 600 лв. са присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение по заповедното производство, в което е издадена и заповедта по чл. 410 от ГПК. Срещу последните също не е направено възражение за прекомерност, поради което правилно от районния съд и те са присъдени в пълния им размер. Съобразявайки нормата на чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК, с настоящия съдебен акт не следва да се влошава положението на жалбоподателя, поради което въззивната инстанция не присъжда в полза на ищеца направените разноски за държавна такса по заповедното производство.

На въззивника не се дължат разноски във въззивното производство поради следните причини: Въззивникът-ответник не следва да се ползва от нормата на чл. 78, ал. 4 от ГПК, независимо, че делото се прекратява частично, тъй като това прекратяване не е поради процесуално действие на ищеца–въззиваема страна (напр. поради оттегляне/отказ от иска), а единствено поради оттегляне на възражението след приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд (за което съгласие на заявителя-ищец не се изисква). В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че ответникът е дал повод за завеждане и на въззивното производство, поради което предвиденото в чл. 78, ал. 2 от ГПК изключение от общото правило за възлагане на разноските също не намира приложение, тъй като изходът от спора се дължи изцяло на поведението на жалбоподателя.

На следващо място съдът приема, че след като оттеглянето на възражението от длъжника има за правна последица влизане в сила на заповедта за изпълнение (арг. от чл. 416 от ГПК), то следва, че оттеглянето на възражението има идентични правни последици с уважаването на иска, в който случай намира приложение чл. 78, ал. 1 от ГПК, поради което и поради тази причина на въззивника не се дължат разноски по въззивното производство.

Въззиваемото търговско дружество претендира юрисконсултско възнаграждение по въззивното производство. С оглед липсата на реално извършени процесуални действия във въззивното производство, настоящият съдебен състав приема, че на въззиваемия-ищец не следва да се присъждат разноски пред СГС.

Предвид цената на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящият съдебен акт е окончателен и не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК, Софийски градски съд, ГО, ІІ-А въззивен състав

 

Р   Е   Ш   И:

 

ОБЕЗСИЛВА съдебно решение № 141170 от 08.06.2017г., постановено по гр. дело № 49578/2015г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 46 състав, в частта, с която е установено, че Н.П.Л., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата от 1363.71 лева - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за имот с аб. № 122750 - ап. № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „**********вх. 1 за периода м. февруари 2012 г. – м. април 2014 г., както и сумата от 224.86 лева – мораторната лихва за периода 31.03.2012 г. – 24.02.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 19.03.2015 г. до окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 24.04.2015 г. по ч. гр. д. № 14630/2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 46-ти състав, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

ОБЯВЯВА за влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 24.04.2015 г. по ч. гр. д. № 14630/2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 46-ти състав, в частта, с която е разпоредено Н.П.Л., ЕГН ********** да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата 1363.71 лева - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за имот с аб. № 122750 - ап. № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „**********вх. 1 за периода м. февруари 2012 г. – м. април 2014 г., както и сумата от 224.86 лева – мораторната лихва за периода 31.03.2012 г. – 24.02.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 19.03.2015 г. до окончателното изплащане.

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 141170 от 08.06.2017г., постановено по гр. дело № 49578/2015г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 46 състав в останалата обжалвана част, с която е признато за установено, че на основание чл.415, вр. чл.422 от ГПК Н.П.Л., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, сумата над 1363.71 лева до 1424.74 лева - главница, представляваща стойността на доставена топлинна енергия за имот с аб. № 122750 - ап. № 22, находящ се в гр. София, ж.к. „**********вх. 1 за периода м. февруари 2012 г. – м. април 2014 г., както и сумата над 224.86 лева до 242.48 лева – мораторната лихва за периода 31.03.2012 г. – 24.02.2015 г., както и законната лихва върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 19.03.2015 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която Н.П.Л., ЕГН ********** е осъдена да заплати на Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******** сумата в размер на 1073.65 лева – разноски, която включва сума от 773.65 лева – разноски по гр. дело № 49578/2015г. по описа на Софийския районен съд, І ГО, 46 състав и сумата от 300 лева - разноски по ч. гр. д. № 14630/2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 46-ти състав.

Решението е постановено при участието на трето лице – „Т.с.“ ЕООД, помагач на ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.

 

 

                     2.