РЕШЕНИЕ
гр.
София, 27.12.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I-3 състав в публично заседание, проведено
на двадесет и седми ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
СЪДИЯ:
ВЛАДИМИР ВЪЛКОВ
при
секретаря Весела Станчева, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 10868
по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на разглеждане са обективно съединени искове с
правно основание чл. 407 ал. 1 от Търговския закон – отменен ТЗ – отм.).
Производството е образувано по искане на Д.Д.Ч.(Ч.) срещу „Д.з.“ АД. В
исковата молба се твърди да е дъщеря на Д.Д.Ч., роден
през 1960 г. и починал на 01.10.2005 г. при пътнотранспортно произшествие,
причинено по вина на водача на л.а. „Ситроен Ксантия“
с рег. № *******. Твърди се водачът да е бил застрахован при ЗК „ОРЕЛ“ АД, старо
наименование на ответника. Сочи се, че смъртта е настъпила в резултат на тежка черепно-мозъчна-шийно-гръбначна травма, довели до парализа
на важни мозъчни центрове. Ищцата страдала от смъртта на баща си, който я е
създал и отгледал. Твърди също така да е пропуснала материална подкрепа от баща
си, който в трудоспособна възраст полагал общественополезен труд и ищцата разчитала
на материалната му помощ при следване, продължаване на обучението, което не
сторила – заплащане на такси и други. Позовавайки се на Регламент и Директива
на Съвета от 30 декември 1983 г., съответно Директива 2005/14/ЕО на Европейския
парламент и на съвета от 11 май 2005 г. счита за следващо й се обезщетение в
размер на 350 000 евро за причинените вреди в това число за обезвреда на претърпяната мъка, болка страдание и загуба на
морална подкрепа, претендира обезщетение от 320 000 евро, а за имуществени вреди
– 370 000 евро. (съгласно увеличение с молба от 28.03.2018 г.,
конкретизирано с молба по л. 576 от делото).
В отговор по исковата молба от името на ответника по
същество се оспорва да е налице вина за водача на автомобила, както и да е
налице причинно-следствена връзка между поведението му и настъпилата смърт.
Твърди се да е налице самоувреда. Евентуално счита,
че при определяне размера на обезщетението следва да бъде отчетена и
икономическата конюнктура към м. октомври 2005 г., съответно утвърдената съдебна
практика за размера на обезщетенията към този момент. Оспорва да дължи
обезщетение над посочения в полицата размер от 400 000 лв. като застъпва
теза, че в рамките на тази сума следва да бъдат отчетени и правата на
останалите наследници, оценени при разгледания от наказателния съд иск за
обезщетение от по 10 000 лв. Прави възражение за съпричиняване
при твърдение, че наследодателят на ищцата е предприел пресичане на
неопределено с пътна маркировка място. Противопоставено е и възражение за
изтекла давност. Сочи се, че исковата молба е депозирана след повече от 5
години, считано от увреждането.
В съдебно заседание по съществото на спора ищцата не
се явява и не изпраща представител. След приключване на съдебното заседание по
делото е постъпила молба с приложен препис от невлязло в сила съдебно решение с
довод за установена практика по сходни случаи и твърдение за роднинска връзка
между съдията, постановил решението и адвоката на ищците.
Като частен правоприемник на ищцата в хода на
производството като трето лице помагач е конституирано „Б.-ММ“ ООД. Дружеството
не изпраща представител и в хода на устните прения и не изразява становище по
съществото на спора.
Процесуалният представител на ответника – юрк. П.,
писмено оспорва исковете при довод за изтекла погасителна давност. Застъпва
теза за недоказана емоционалната връзка на ищцата с пострадалия, съответно това
да е довело до претърпени от нея морални болки и страдания от смъртта му.
Евентуално счита отговорността му за ограничена до присъдения размер на
обезщетението срещу деликвента. Твърди, че с оглед
рисковото поведение на пешеходеца – предприел пресичане на пътното платно на
неопределено за целта място и в тежка степен на алкохолно опиване, дължимото
обезщетение следва да бъде редуцирано. Оспорва да са доказани твърдяните имуществени вреди. Претендират се разноски
съответно възнаграждение за САТЕ – 200
лв., ДТ за съдебно удостоверение – 2 бр. в размер на 10 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв.
След приключване на съдебното заседание по делото е постъпила
молба с приложени удостоверения за раждане и удостоверение за започната работа
от ищцата. Доказателствените искания са обосновани с
твърдение, че ищцата се е грижела за децата си, което я възпрепятствало да
започне работа преди 15.11.2018 г. Твърдяните в
процеса имуществени вреди обаче се извличат от загубената материална подкрепа
за продължаване на образованието. Тъй като приложените към молбата писмени
доказателства не касаят надлежно въведените в процеса факти, обуславящи предявената
претенция за имуществени вреди, те не се явяват относими,
поради което и не обосновават основание за възобновяване на съдебното дирене.
Ето защо и като обсъди наведените в процеса доводи, преценени с оглед събраните
по делото доказателства, относими към надлежно
въведените в процеса твърдения, съдът намира за установено от фактическа страна
следното:
От удостоверение за наследници, неоспорено от
ответника, се установява, че Д.Д.Ч., ЕГН ********** е
дъщеря на Д.Д.Ч., починал на 01.10.2005 г.
С договор за цесия от 25.01.2011 г. писмено е изразено
съгласие, че ищцата прехвърля на „Б.-ММ“ ООД 0,3 % от претенцията по гр.д. №
10868/2010 – ГО-1-3 състав – СГС от вземаното си срещу ЗПАД „Д.“ АД във връзка
с извършено ПТП на 01.10.2005 г. с превозно средство с рег. № *******, Ситроен-Ксантия. Същевременно е посочено, че размерът на цедираното вземане се определя от предявената сума с
„ПРЕДЯВЯВАНЕ НА ПЛАЩАНЕ ПОКАНА ЗА ПЛАЩАНЕ“ с вх. № 19610 от 20.09.2010 г. си по
гр.дело 10868/2010 г. От наличния по л. 3 от делото документ се налага извод,
че претендираната сума е в размер на 350 000 евро. Договорено е, че цедентът (ищцата) спира всички свои действия за претенция
на сумите от своите длъжници, не предявява граждански
искове срещу длъжниците, спира всяка своя
кореспонденция, свързана с предявената сума на дата 20.09.2010 г. и предоставя
на цесионера всички желани от него документи. Цесионерът встъпва в правата на частичен кредитор към „Д.З.“
АД по прехвърлянето вземане като упражнява пълните материални и процесуални
права по вземането. Посочено е също така, че цесионерът
се задължава да заплати дължимата сума по насотящия
договор с подписване на настоящия договор – ІІ.4.
С влязла в сила присъда № 43 от 11.10.2010 г. по внохд № 410/2010 г. на Софийски апелативен съд на ищцата и
още двама наследници е присъдено обезщетение от по 50 000 лв., а за
разликата исковете са отхвърлени. В рамките на наказателното производство е
установено, че лекият автомобил, управляван от к.А., на 01.10.2005 г. около
22:00 ч. се движел по ул. „Обиколна“ в посока от Околовръстен път към ул.
„Житница“ в условията на нощно време, интензивен валеж от дъжд и при работещо
улично осветление. Пътното платно било предназначено за двупосочно движение с
по две ленти за всяка посока, покрито с асфалтова настилка. Водачът на л.а. „Синтроен“ модел „Ксантия“ се
движел в крайната лява лента със скорост около 50 км/ч. и при включени къси
светлини на автомобила. В района на кръстовището с ул. „Безименна“ подсъдимият
видял пешеходец, стоящ на разделителната линия на пътното платно. Въпреки това
продължил движението си със същата скорост. Внезапно пешеходецът пресякъл
разделителната линия като се движел отляво надясно спрямо посоката на движение
на автомобила. Виждайки това подсъдимият задействал спирачната система на
автомобила си, но не успял да избегне съприкосновението с дялото
на пешеходеца. От удара то било изхвърлено нагоре с последващо падане върху
предния капак и челното стъкло на автомобила. След известно „носене“ тялото
било отхвърлено на асфалта и се установило върху пътното платно на ул.
„Обиколна“ в района на намиращ се там спирков навес. Показанията
на свидетеля А. не разкриват убегнали от вниманието
на наказателния съд обстоятелства досежно механизма на настъпване на
увреждането. Като причина за смъртта е приета тежка черепно-мозъчна и шийно-гръбначно-мозъчна травма, довела до парализа на важни
мозъчни центрове. Посочено е, че водачът не е изпълнил задължението си да
съобрази скоростта на управлявания от него автомобил с комплекса от значими
фактори, поставящи в риск безпроблемното осъществяване на движението - нощно
време, недостатъчна осветеност на платното за движение, интензивния валеж,
мократа пътна настилка и пешеходецът, стоящ на разделителната линия на платното
за движение. Прието е, че водачът е дължал да ги съобрази и да ограничи
скоростта си до необходимата, за да гарантира безпроблемно осъществяване на
движението – до 37 км/ч. Установено е също така, че пострадалият е бил в тежка
форма на алкохолно опиянение – 2,85 промила, засягащо както възможността му за
правилно възприемане на обстановката и предприемане на съобразени с нея
действия, така и върху способността му да се задържи неподвижно на едно място.
Досежно определения размер на обезщетението съдът е приел, че ищцата е търпяла
типичните за дете страдания от загубата на баща й като е отчетен и приносът на
пострадалия за настъпилото произшествие. Като справедлив за ищцата и останалите
наследници – съпруга и брат, е определен размер от по 50 000 лв.
По делото не се спори, а и от представената
застрахователна полица № 081051067639, издадена ог ЗК
„ОРЕЛ“ АД се налага извод, че увреждането е настъпило в периода на действие на
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, свързана с притежаването и
използването на МПС.
На съда служебно е известно, че ЗК „Орел“ АД е
предходно наименование на „Д.з.“ АД.
Не се устаниовява в рамките
на изпълнителното производство по изп.дело №
20118620400002/11 г. на ЧСИ М.Г., образувано срещу К.И. А., да е била събрана
сума, съответно да е погасена каквато и да било част от предявената в
производството главница.
При възприетата фактическа обстановка от правна страна
съдът намира следното:
По иска с правно основание чл. 407 ал. 1 ТЗ (отм.)
По силата на закона ползващото се от застраховка
„Гражданска отговорност“ лице е овластено да
претендира от застрахователя плащане на обезщетение за причинените му вреди в
резултат на настъпило застрахователно събитие. Правото възниква при проявление
на фактите, от които законът законът го извлича. Ето
защо и спорът следва да бъде решен според действалия закон към датата на
застрахователното събитие.
Страните не спорят, а и установените от наказателния
съд обстоятелства навеждат на извод, че увреждането е настъпило при управление
на моторно превозно средство. Според чл. 80 ал. 1 от Закона за застраховането –
отменен, но действал към датата на пътнотранспортното произшествие, при
застраховката "Гражданска отговорност" застрахователят покрива
отговорността на застрахованите за причинените от тях на трети лица
неимуществени и имуществени вреди, свързани с притежаването и използването на
моторно превозно средство, за които застрахованите отговарят съгласно
българското законодателство или законодателството на страната, в която е
настъпила вредата. Така очертаното правоотношение еднозначно определя
застрахователя като отговорен пред трето ползващо се от застраховката лице да заплати
дължимото от застрахования водач на превозното средство. С влязъл в сила
съдебен акт – присъда № 43 от 11.10.2010 г., е установен размерът на дължимото
обезщетение на ищцата за причинените й неимуществени вреди при отчитане приноса
на пострадалия, на 50 000 лв. Ищцата не би могла да претендира повече от деликвента. Ето защо и отговорността на ответника като
негов застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на собственика,
държателите и упълномощените от тях водачи, е ограничена до утвърдения размер
на дължимото от застрахования обезщетение за неимуществени вреди. За пълнота на
изложението следва да се посочи, че законодателството на Европейския съюз не е
приложимо към правоотношения, развили се преди присъединяването на Република
България към тази правна общност. Освен това, нормативно определения размер на
застрахователно покритие не гарантира вземане за пострадалия на указаната
стойност, а установява задължение за държавата да регламентира
застрахователната дейност по начин, гарантиращ осигуряване на застрахователно
покритие в посочения размер. Ето защо възниква въпросът обвързан ли е
ответникът – застраховател на виновния водач, от размера на установеното като
дължимо от застрахования обезщетение.
Съгласно чл. 300 ГПК присъдата е задължителна за
гражданския съд без оглед на обстоятелството дали длъжникът е участвал в
наказателното производство досежно факта на деянието, което ще рече –
елементите от фактическия състав на установеното престъпление, противоправността на деянието и виновността на дееца.
Следователно еднозначно е установен противоправния
характер на дейнието и причинно-следствената му
връзка с вредоносния резултат – смъртта на Джамал Чобанов и доводът за самоувреда от страна на пострадалия е неоснователен.
Разгледаният от наказателния съд граждански иск не се включва
в този обхват. Възниква обаче въпросът възможно ли е определеният от съд размер
на справедливо възнаграждение да бъде преразгледан. Съгласно чл. 297 ГПК
постановеното решение в рамките на друг гражданскоправен
спор е задължително за всеки съд. При все, че ответникът не е бил страна в
приключилия съдебен процес и по силата на чл. 298 ГПК той не е обвързан от
силата на пресъдено нещо, настоящият състав приема,
че спецификата на материалното правоотношение, от което произтича неговата
отговорност, го ангажира с установения вече размер на обезщетението.
Съгласно чл. 405 ТЗ (отм.) с договора за застраховка
„гражданска отговорност“ се задължава да покрие отговорността на застрахования
за причинените от него имуществени и неимуществени вреди. Възниква въпросът за
механизма, по който следва да бъдат установени предпоставките за възникване на
отговорността и нейния обем. При все, че законът еднозначно утвърждава
относително действие на договора – той ангажира единствено страните по него,
нормата на чл. 408 ТЗ му придава значение и за застрахователя. По силата на чл.
407 ал. 3 ТЗ (отм.) застрахователят може да прави възражения, произтичащи от
договора за застраховакта или от деликтното
правоотношение. Поради тази причина и действието му е обусловено от изрично одобрение.
С други думи, страните в деликтното правоотношение
основание и обем на отговорността за обезвреда не
могат да обвържат застрахователя с възприетото от тях основание и обем на отговорността
за обезвреда.
Застрахователят обаче дължи да поеме отговорността на
застрахования. Договорът за застраховка „гражданска отговорност“ е в полза на
трето лице. Тази му характеристика овластява пострадалия да претендира
следващото му се обезщетение пряко от застрахователя, който е задължен да плати
нито повече, нито по-малко от дължимото обезщетение от причинителя на
увреждането. Отговорността за обезвреда е ограничена
до вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането – чл.
51 ал. 1 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД. Израз на това правило е и
утвърденото със следващата алинея съотнасяне обема на отговорността с
обективния принос в прицинно-следствения процес.
Страната няма задължение да знае правото, а съдът дължи да утвърди
произтичащата от него справедливост. Ето защо настоящият състав приема, че
задължението за съда да определи правото с оглед на установени в рамките н
производството факти и обстоятелства (без да е обвързан от гледната точка на
страните за тяхното значение) го ангажира служебно да идентифицира наличието на
съпричиняване. Следователно, установеното основание и
обем на отговорността на застрахования от съд изключва субективния елемент при
решаването на тези правнозначими въпроси.
Понеже нормата на чл. 407 ал. 3 ТЗ (отм.) ограничава
възраженията на застрахователя при пряко предявена срещу него претенция за обезвреда от пострадалия, процесуалното възражение за
неучастие в съдебния процес, установил основанието и обема на отговорността за обезвреда, не овластява застрахователя да откаже плащане. Доколкото
фактите и обстоятелствата, на които съдът основава представата си за случилото
се в рамките на гражданския процес се въвеждат от страните, зачетеният от
правния ред интерес за застрахователя да плати обезщетение за вредите,
съставляващи пряка и непосредствена последица от увреждането го овластява на
собствено основание да акцентира върху факт, останал необсъден в съдебен процес,
развил се без негово участие.
От доказателствата по делото обаче не се установяват
факти, обегнали от вниманието на наказателния съд, установил
както основанието, така и обема на отговорността на причинителя на увреждането
– да заплати обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв. С оглед
обезпечително-гаранционния характер на отговорността на застрахователя и
недоказаност на основание за редуциране обема на отговорността следва да се
приеме, че настоящият състав е обвързан от установения размер на справедливо
обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Правният ред разграничава две форми на имуществени
вреди – загуба, изразяваща се в намалено имущество или пропусната полза –
осуетена възможност за увеличаването му. Както бе посочено вече обезщетение се
дължи за вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от противоправното поведение. В случая ищцата твърди да е
пропуснала материална подкрепа от баща си, който в трудоспособна възраст
полагал общественополезен труд и ищцата разчитала на материалната му помощ при
следване, продължаване на обучението, което не сторила и заплащане на такси.
Тези твърдения сочат на очакване баща й да поеме разходи за планирано, но
нереализирано продължаване на образованието й. Очертаната вече граница на
отговорността за обезвреда – пряка и непосредствена
последица, определя като подлежащо на обезвреда
несъществувало в патримонияма на ищцата благо към
момента на увреждането, придобиването на което е било сигурно, но не е получено
единствено поради смъртта на баща й. Твърденията сами по себе си не отговарят
на тези критерии.
В случая вредата се свързва с очаквано посрещане на
разходи, които обаче и по твърдение на самата ищца не са възникнали, тъй като
тя не е продължила обучението си. Освен това, от данните по делото се
установява, че към датата на смъртта ищцата е била пълнолетна, поради което и
баща й не й дължи материална подкрепа, за да започне обучение. Само реално
продължилото, а не хипотетично възможното, ангажира бащата да се включи
имуществено при посрещане на конкретни разходи и то само ако това не лишава
самия него от необходима издръжка или друго лице, на което бащата дължи изръжка. От тази гледна точка и причинно-следствената
връзка между смъртта на бащата и твърдяната пропусната полза от ищцата е
изключена. Ето защо и така предявения иск следва да бъде отхвърлен изцяло.
Съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК утвърждавайки предявено за защита
право съдът дължи да се увери, че то принадлежи на ищеца, зачитайки всички
обстоятелства, настъпили до приключване на устните състезания. Ето защо и
предвид въведеното в процеса твърдение за настъпило правоприемство
досежно част от вземането и конституираната страна при условията на чл. 226 ал. 2 изр. първо ГПК
– като трето лице помагач на ищцата – „Б.-ММ“ ООД, наложително се явява
изследването на въздействието му върху титулярството
върху вземането.
Нормата на чл. 99 ЗЗД регламентира изрично възможност титулярът на определено вземане да се разпореди с него.
Основание за правоприемството се явява съгласувана
воля, а предметът на договора е еднозначно определено вземане. Настоящият
състав приема, че договорът за цесия от 25.01.2011 г. при очертаното му вече
съдържание е нищожен.
Основна характеристика на паричното вземане са
неговите основание – обстоятелствата, от които произтича и размер. Ясно е
изразена воля за желано прехвърляне на част от вземането за обезщетение,
произтичащо от непозволеното увреждане, предмет на разглеждане в настоящото
производство. Неясен е обаче размерът на прехвърленото вземане. С оглед нормата
на чл. 20 ЗЗД и при невъзможност договорът подлежи на тълкуване според другите
клаузи, целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
Процентното съотношение е утвърден в практиката способ
за остойностяване на част от цяло, което е или 1) неделимо, или 2) неопределено.
Паричното вземане, предмет на настоящото производство обаче е делимо, поради
което и обособяването на неговия размер е обективно възможно. Следователно,
първата от възможните хипотези за интерпретация на действителната воля е
изключена. Цитираната в І.3. от договора „ПРЕДЯВЯВАНЕ
НА ПЛАЩАНЕ ПОКАНА ЗА ПЛАЩАНЕ“ с вх. № 19610 от 20.09.2010 г. сочи на конкретна
сума – 350 000 евро, логично следва извод, че размерът на основата е бил
известен на страните. Следователно, изключена е и втората хипотеза.
Ако се приеме, че действителната воля на страните е
размерът на вземането да бъде определен от установения размер в съдебното
производство, а разклаузата на т. І.3 от договора
определя гарантиран размер на вземането, това противоречи на изрично изразената
воля. С други думи, при все, че ищцата прехвърля само малка част от вземането
си, гарантираният размер за приобретателя не изключва
възможността да получи по-голяма част, а включително и повече от нея самата.
Отнесено към размера на установеното в случая вземане при договорен 0,3 % от
350 000 евро, възлизащо на 2053,62 лв., тази сума съставлява 4,11 % от вземането.
Несъответствието е повече от 13 пъти.
По изложените съображения настоящият състав не намира
основание за еднозначен извод досежно размера на прехвърленото вземане. Тъй
като този реквизит на благото е съществен за индивидуализацията му, договорът
за цесия се явява с невъзможен предмет.
Дори хипотетично да се приеме, че по пътя на тълкуване
е възможно игнориране само на клаузата, гарантираща минимален размер на
възнаграждението, а третото лице се легитимира като приобретател
за 0,3 % от установеното вземане или 150 лв., този резултат предполага зачитане
на договор, сключен в заобикаляне на закона. Страните изрично са посочили, че
подписаният договор лишава ищцата от възможността й да предприема каквито и да
било действия в защита и реализация както на прехвърлената неопределена по
размер към датата на сключване на договора част и на запазената за нея част от
вземането. Еднозначно следва от клаузите на договора, че цесионерът
– „Б.-ММ“ ООД, цитат: упражнява пълните
материални и процесуални права по вземането.
Законът не допуска прехвърляне на процесуални права. Интересът от съдействие за
защита на чужди материални права пред съд се осъществява по пътя на
процесуалното представителство, което е от компетнетността
на ограничен кръг правни субекти, притежаващи качеството адвокат – чл. 134 ал.
1 изр. второ от Конституцията на Република България. Търговско дружество не
отговаря на тези критерии.
Особените правила за осъществяване на адвокатска
дейност са предвидена от закона гаранция, че интересите на нуждаещия се от
защита ще бъдат адекватно представени и защитени според специфичните изисквания
на закона. Обезпечаването на принципно зачетен от закона интерес от защита и
съдействие с недопустими средства – осъществяване на адвокатска дейност от
лице, различно от адвокат, определя договора като сключен в заобикаляне на
закона.
Нищожният договор не поражда материални права, поради
което „Б.-ММ“ ООД не се легитимира като титуляр на част от установеното в
процеса вземане. Ето защо и към момента на приключване на устните състезания
ищцата е титуляр на цялото установено в процеса вземане за обезщетение за
неимуществени вреди от 50 000 лв.
При установеното задължение в тежест на ответника
налице са предпоставките за разглеждане на противопоставеното възражение за
погасителна давност. Съгласно чл. 392 ТЗ (отм.) правата по застраховка
„Гражданска отговорност“ се погасяват с изтичане на пет години, считано от деня
на настъпване на застрахователното събитие. Застрахователното събитие е
настъпило на 01.10.2005 г., а защитата на вземането за застрахователно
обезщетение е поискана на 29.09.2009 г. Нормата на чл. 116 б. „б“ ЗЗД повелява,
че с предявяване на иска давността се прекъсва и следователно към датата на
предявяване на иска указаният от закона срок за реализация на защитата не е
изтекъл. По силата на чл. 115 ал. 1 б. „ж“ ЗЗД давност не тече, докато трае
съдебният процес. Следователно, законодателят лишава от правно значение
изтеклия период от време между предявяване на иска и влязлото в сила съдебно
решение, утвърждаващо вземането. Това определя като неоснователен поддържания
от ответника довод за погасено по давност вземане.
Съобразно утвърдената съдебна практика съдът не е
обвързан от валутата на претендираното вземане. Тъй
като няма основание за превалутиране на установеното
задължение за застрахования в български лева, тази сума следва да бъде
възложена и в тежест на ответника. Ето защо иск за обезщетение на неимуществени
вреди следва да бъде уважен до сумата от 50 000 лв. и да бъде отхвърлен до
за разликата до пълния предявен размер.
По
разноските
Законът задължава страната в съдебен процес,
необосновано от правна гледна точка станала причина за развитието му, да
възмезди насрещната за сторените разноски. Изследването на този въпрос обаче
нормата на чл. 81 ГПК изрично обуславя от нарочно искане. Не се установява
искане от страна на ищцата, поради което безпредметно остава изследването на
този въпрос.
Ответникът претендира направените в процеса разноски –
възнаграждение за вещо лице и заплатени такси за съдебни удостоверения.
Настоящият състав счита, че макар и да е свързана с изхода от спора
отговорността за обезвреда и в съдебното производство
почива на очертания вече предел – подлежат на възмездяване разноските,
съставляващи пряка и непосредствена последица от необосновано предизвиканото
съдебно производство. Законът гарантира възможност за всяка от страните в
процеса да определи линията на процесуалното си поведение в това число и
обхвата на въведените в процеса твърдения и доказателствата, с които желае да
ги подкрепи. Няма разумна причина насрещната страна по спора да бъде държана
отговорна за неправилна оценка в тази насока. По тези съображения настоящият
състав счита, че на възстановяване подлежат само разноските, обосновали
достигане на изгоден за правоимащата страна въпрос. Заключението на вещото лице
не води до установяване на неотчетен от наказателния съд факт, обуславящ
неизследвано съпричиняване – част от поставените
въпроси са неотносими предвид обвързващата сила на постановената присъда.
Поради тази причина и противопоставеното възражение от страна на ответника
досежно размера на вземането е прието за неоснователно. Съдебните удостоверения
не обосновават приобщаване на информация от значение за изхода по спора – не се
доказа твърдението за погасено задължение чрез плащане в рамките на
изпълнителното производство. Няма основание в тежест на насрещната страна да
бъде възлаган и разход, основан на допусната от съда грешка при оценка обхвата
на служебното начало. Задълженията на съда да зачете присъдата и предходно
постановен съдебен акт от значение за разглеждания спор го ангажира и да
действа служебно при установяване на тяхното съдържание. По тези съображения
настоящият състав не намира основание да възлага в тежест на ищцата направените
от ответника разходи, било то и пропорционално на отхвърлената част от
предявените искове. С оглед нормата на чл. 236 ал. 1 т. 6 ГПК така формираната
воля следва да бъде огласена в решението – диспозитива на настоящия акт.
Нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК признава на юридическо
лице, защитавано в процеса от юрисконсулт, възможност да му бъде присъдена сума
при изрично указан механизъм за определяне на размера й. По делото са проведени
седем съдебни заседания, провокирани от отсъствието на ищцата, съответно на
неин представител, за уточняване на позицията й по възникнали в производството
процесуални въпроси, съответно за събиране на допуснати й доказателства по
делото. Юрисконсулт е ангажиран и за защита на ответника в рамките на
инициираното производство по недопустима частна жалба. Следователно, налице е
усложнение на делото от фактическа страна. Това определя като оправдано възнаграждение
при условията на чл. 25 ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ,
обосноваващ и претендирания в случая размер на
възнаграждението. Настоящият състав счита обаче, че използваният съюз и определя тази отговорност като
производна от основната – за възстановяване на сторени по делото разноски.
Затова и установеният размер на възнаграждението следва да бъде съотносена с размера на отхвърления спрямо предявения
размер.
Тъй като ищцата е освободена от задължението да
предплати държавна такса дължимата сума за уважения размер на претенцията
следва да бъде възложена в тежест на ответника.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.
407 ТЗ (отм.) „Д.з.“ АД, ЕИК ********** със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.Д.Ч.,
ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 50 000
лв. – обезщетение по застрахователна полица № 081051067639 за неимуществени
вреди от настъпила смърт на баща й на 01.10.2005 г., причинени от водача на
л.а. марка „Ситроен“ модел „Ксантя“ рег. № *******
като ОТХВЪРЛЯ иска за сумата 575865,00
лв. – разлика до левовата равностойност на пълния предявен размер от 320 000
евро.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Д.Д.Ч. срещу „Д.з.“
АД, ЕИК ********* предявения иск на основание чл. 407 ТЗ (отм.) за сумата
200000 евро – имуществени вреди от настъпила смърт на баща й на 01.10.2005 г.,
причинени от водача на л.а. марка „Ситроен“ модел „Ксантя“
рег. № *******.
ОСЪЖДА на основание чл.
78 ал. 6 ГПК „Д.З.“ АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление:*** да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
Софийски градски съд сума в размер на 2000,00 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.
78 8 ГПК Д.Д.Ч., ЕГН ********** с адрес *** да
заплати на „Д.з.“ АД, ЕИК ********** със седалище и адрес на управление:***,
сумата от 433,33 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането по чл. 78 ал. 3 ГПК, предявено от „Д.з.“ АД.
Решението е постановено при участието на „Б.-ММ“
ООД като трето лице помагач на страната на Д.Д.Ч..
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд -
София в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: