Номер 53822.10.2020 г.Град Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Апелативен съд – Бургас
На 08.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Павел А. Ханджиев
Членове:Кирил Г. Стоянов
Христина З. Марева
Секретар:Станка С. Ангелова
като разгледа докладваното от Павел А. Ханджиев Въззивно гражданско
дело № 20202000500269 по описа за 2020 година
Производството по делото е образувано по повод въззивна жалба от Н.
Й. И. от с. З.В., Община Сливен, срещу решение № 5 от 14.02.2020 г.,
постановено по т.д. № 45/2019 г. по описа на Окръжен съд - Сливен, с което е
отхвърлен иска му на осн. чл. 432, ал. 1 КЗ против ЗД “Б.И.” АД за заплащане
на обезщетение в размер на 120 000 лв. за неимуществени вреди от телесни
увреждания в резултат на ПТП от ***** г.
Въззивникът поддържа, че съдебното решение е неправилно поради
нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Неправилно съдът приел, че в случая не е налице деликт поради
недоказано виновно и противоправно поведение на водача на лекия
автомобил “Рено Лагуна” с рег. № ***** Б.Д.И., чиято гражданска
отговорност е застрахована с договор с ответника. Неправилно съдът приел,
че водачът на автомобила няма вина за настъпване на произшествието и за
телесните увреждания на ищеца, тъй като е реагирал своевременно на
опасността и не е имал възможност за реакция, при която да не настъпят
вредоносните последици. С оглед установените по делото фактически
обстоятелства моментът на реакция на водача не съвпадал с момента на
възникване на опасността. Водачът бил длъжен да възприеме наличието на
опасност и да намали скоростта още от момента, в който е видял движещите
се в насрещното платно две каруци, а не едва когато от едната са изпаднали
хора. В случая действията на водача за намаляване на скоростта и ефективно
1
спиране на автомобила са били несвоевременни и закъснели спрямо момента
на възприемане на двете каруци, които с оглед движението си по пътното
платно са представлявали опасност за останалите участници в движението.
Поведението на водача било противоправно и обосновавало неговата
виновност за настъпването на пътнотранспортното произшествие.
Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което искът да бъде уважен и да бъде осъден застрахователят да
плати на ищеца обезщетение в размер на 120 000 лв. заедно със законната
лихва от 30.10.2018 г. до окончателното изплащане. Претендира се
адвокатски хонорар на осн. чл. 38, ал. 2 ЗА за двете съдебни инстанции.
Въззиваемият ЗД “Б.И.” АД в срока по чл. 263 ГПК е представил
писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба. Изложил е подробни
аргументи за правилността на обжалваното решение. Поискал е обжалваното
решение да бъде потвърдено и да му бъдат присъдени сторените разноски.
Бургаският апелативен съд, като взе предвид изложените
съображения и доводи на страните, прецени събраните по делото
доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва
решението страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на
изискванията на закона за редовност, поради което с определение от
18.08.2020 г. е допусната за разглеждане по същество. При извършената
служебна проверка съобразно с правомощията си по чл. 269 ГПК Бургаският
апелативен съд констатира, че постановеното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваната част.
Сливенският окръжен съд е бил сезиран с искови претенции на осн. чл.
432 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът Н. Й. И. е изложил в исковата молба
твърдения, че на ***** г. около 18,40 часа на път SLV 3089 между с. З.В. и с.
К. водачът на л.а. Рено Лагуна с рег. № ***** Б.Д.И. “е реализирал ПТП,
блъскайки се в каруца, в която се возели 4-ма възрастни и едно дете”. За
автомобила, управляван от И. била сключена застраховка “гражданска
отговорност” с ответника-застраховател. При катастрофата пострадал
ищецът, който се возил като пътник в каруцата, изпаднал от нея и се озовал
под автомобила, при което получил сериозни телесни увреждания, подробно
описани в исковата молба, в областта на таза и корема, както и изгаряния при
съприкосновение с нагорещените части на автомобила. За причинените му по
този начин неимуществени вреди ищецът поискал обезщетение от
застрахователя по застраховката “гражданска отговорност”, който отказал
такова. Отправя се искане да бъде осъден застрахователят да плати на ищеца
2
обезщетение в размер на 120 000 лв. заедно със законната лихва върху
сумата, считано от 30.07.2018 г. до окончателното изплащане.
С молба от 04.06.2019 г. по повод дадени от съда указания за
уточняване на фактическите твърдения относно механизма на настъпване на
пътнотранспортното произшествие ищецът заявил, че в посока срещу
движението на лекия автомобил, в дясната лента за движение, се движели
две каруци една зад друга; първата каруца била управлявана от Т.А. и в нея
като пътник седнал отзад се возил ищецът; водачът на лекия автомобил И.
поради неизвестна причина навлязъл в насрещната лента за движение, където
настъпил челен удар с управляваната от Т.А. каруца.
Ответникът ЗД “Б.И.” АД оспорил исковете. Възразил, че липсват
доказателства за механизма на осъществяване на процесното ПТП. Оспорил
твърденията за претърпените от ищеца неимуществени вреди, връзката им с
процесното събитие, техния интензитет и продължителност. Оспорил, че от
негова страна има противоправно поведение, като възразил, че вина за
настъпването на събитието има лицето, управлявало каруцата. Позовал се и
на съпричиняване на вредите, тъй като пострадалият сам се поставил с
поведението си в опасност. Оспорил размера на иска.
С обжалваното решение първоинстанционният съд отхвърлил исковете
изцяло.
Така постановеното решение е правилно и въззивната инстанция на
осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите му. В допълнение и по повод
конкретните оплаквания на въззивника съдът съобрази следното:
Няма спор между страните, че ищецът е пострадал при ПТП на *****
г., станало на пътя между селата З.В. и К., Област Сливен, при което е
получил телесни увреждания. Спорило се е пред първата инстанция относно
механизма на произшествието и причините за него. По делото е била
извършена съдебна автотехническа експертиза от вещото лице Х.У..
Заключението по експертизата е прието от съда, след като в съдебно
заседание експертът е дал разяснения и е отговорил на въпросите на страните
и на съда. Заключението е пълно, подробно обосновано, дадено от експерт с
необходимата специалност, неоспорено от страните и порида всичко това се
възприема от съда.
Автотехническата експертиза установява, че на посочената дата
автомобил Рено Лагуна с водач Б. И. се е движил по пътя от с. З.В. към с. К. в
дясната лента за движение. В насрещната лента за движение в същото време
се движили две каруци. Първата от тях се движила със скорост около 36 км/ч
и използвала лявата част от лентата за движение, като е възможно левите
колела на каруцата да са били в близост или върху разделителната линия.
Вследствие на разкъсване на връзката между коня и каруцата тя се отклонила
3
наляво спрямо нейната посока на движение, навлязла косо в лентата на
движение на лекия автомобил и от дясната страна изпаднали върху пътното
платно возещите се Д.Е., Т.А. и Н.И., като телата им продължили да се
движат, плъзгайки се по асфалта и срещу направлението на движение на
автомобила. Възприемайки опасността на около 43 м. от мястото на първия
удар, водачът на автомобила И. предприел аварийно спиране. В този момент
скоростта на автомобила била 72 км/ч при опасна зона за спиране 57 м.
Първият удар бил между тялото на Д.Е. и челната част на автомобила.
Последвал удар на челната част на автомобила с Т.А. и последно с Н.И..
Телата на Д.Е. и Т.А. попаднали под автомобила и били прегазени. Тялото на
Н.И. останало пред автомобила. Каруцата, в която са се возили пострадалите,
е описала дъговидна траектория, започваща от собствената дясна лента,
преминаваща пред автомобила и напускаща платното през левия банкет.
Между каруцата и лекия автомобил не е имало контакт. Експертът е
категоричен, че от момента на отклоняване на каруцата към другата лента за
движение реакцията на водача е своевременна и правилна, но той не е имал
техническа възможност да предотврати удара, защото возещите се са
изпаднали от каруцата в опасната зона за спиране.
При така даденото и неоспорено от страните, вкл. от ищеца и неговия
процесуален представител, експертно заключение за причините за
катастрофата следва извод, че фактическите твърдения на ищеца в исковата
молба и уточняващата молба от 04.06.2019 г. остават недоказани. Въпреки
дадените от първоинстанционния съд в с.з. на 31.10.2019 г. изрични указания
на ищеца, че той носи доказателствената тежест да докаже механизма на
ПТП, който твърди, ищцовата страна не е ангажирала никакви доказателства
за това, че лекият автомобил, управляван от Б. И., е навлязъл в насрещната
лента за движение, където е настъпил челен удар с управляваната от Т.А.
каруца. Нито в представения констативен протокол за ПТП от ***** г., нито
в заключението на вещото лице У. се съдържат данни за това, че лекият
автомобил е напуснал лентата си за движение. Напротив, категорично е
установено, че автомобилът е бил в собствената си лента за движение и след
предприетото аварийно спиране се е отклонил леко вдясно в опит да избегне
телата на изпадналите от каруцата хора. Категорично се опровергава и
твърдението за челен удар между каруцата и аавтомобила.
Едва в пледоарията на процесуалния представител на ищеца пред
първата инстанция и в представената писмена защита по реда на чл. 149, ал. 3
ГПК ищецът за пръв път излага твърдения за това, че противоправното
поведение на водача на автомобила се изразява не в това, че е напуснал
собствената си лента за движение и се е блъснал челно в каруцата, а в това,
че не е избрал такава скорост на движение, която да му позволи да спре
автомобила, ако възникне внезапна опасност. Тези фактически твърдения не
са били изложени в исковата молба или в уточняващата я искова молба, нито
с допълнителната искова молба е направено изменение на иска чрез
4
изменение на основанието(чл. 372 ГПК). Тези фактически твърдения не са
станали известни на ответника, който не е имал възможност да ги оспори, да
изложи възраженията си против тях и да ангажира съответните
доказателства. Тези фактически твърдения, следователно, не са станали част
от предмета на делото, поради което съдът не може върху тях да основава
извод за наличие на противоправно поведение на водача на автомобила.
За случая е образувано досъдебно производство № 524/2018 г. по описа
на ОД на МВР - Сливен, което не е приключило към момента на
приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция.
При така установените факти с правно значение искът е неоснователен.
С договора за застраховка “гражданска отговорност” застрахователят-
ответник се е задължил да покрие в границите на определената в договора
сума отговорността на застрахования собственик на МПС, респ. на всеки
водач на автомобила, ползващ го на законно основание, какъвто е бил Б. И., за
причинените на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Ищецът
Н.И., който твърди, че И. му е причинил неимуществени вреди, е упражнил
правото си на пряк иск против застрахователя по застраховката “гражданска
отговорност” на осн. чл. 432 КЗ. Непозволеното увреждане (деликтът), като
източник на задължения и основание за ангажиране на гражданската
отговорност на едно лице, представлява сложен юридически факт, който
кумулативно включва: противоправно деяние – действие или бездействие;
вреда; причинна връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която
се предполага. Ако една от тези предпоставки липсва, липсва деликт, а оттук
следва, че няма основания да се ангажира отговорността на застрахователя.
В случая липсва присъда на наказателния съд, която съгласно чл. 300
ГПК да е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските
последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата
противоправност и виновността на дееца. Ето защо извършването на
противоправно деяние от страна на водача на автомобила следва да бъде
установено с всички доказателствени средства, като тежестта за това
установява се носи от ищеца. След като по съображенията, изложени по-горе,
по делото не се установи водачът на автомобила да е навлязъл в насрещната
лента за движение, където управляваният от него автомобил да е блъснал
каруцата, в която се е возил ищецът, се налага извод, че твърдяното от ищеца
противоправно поведение на водача на автомобила не се доказва. По делото е
установена различна фактическа обстановка и различен механизъм на
настъпване на ПТП, при който липсва заявеното от ищеца противоправно
поведение. Доводите на ищеца, развити за пръв път в пледоарията на адвоката
му и в писмената му защита, и поддържани във въззивната жалба, не следва
да бъдат обсъждани. Те се свеждат до други, различни и незаявени
5
своевременно фактически твърдения, а именно: че водачът на автомобила го е
управлявал със скорост, която не му е позволила да спре, когато е възникнала
опасност на пътя.
Макар оплакванията във въззивната жалба да са извън предмета на
делото, за пълнота съдът отбелязва, че те са и по същество неоснователни. Не
са събрани по делото доказателства, от които да се направи извод каква е
била скоростта на автомобила към момента, в който водачът за пръв път е
видял пред себе си, в насрещното платно за движение двете каруци.
Установено е нещо по-различно, а именно, че в по-късен момент - при
отделянето на коня от каруцата и изпадането на трите тела на пътя, когато
водачът на автомобила е предприел аварийно спиране, скоростта му е била 72
км/ч. Не е било изследвано по делото, а и не е било необходимо, защото са
липсвали съответните фактически твърдения от страна на ищеца, каква е била
скоростта към момента на възприемане на каруците и какво е било
поведението на водача в промеждутъка от време между възприемането
(виждането за пръв път) на каруците и натискането на спирачния педал.
Хипотетично възможно е водачът да е намалил скоростта чрез отнемане на
газта или чрез плавно натискане на спирачния педал. Ето защо действията му
не могат да бъдат окачествени като противоправни.
При положение че липсва противоправно поведение на ищеца, не са
налице основания за ангажиране на отговорността на водача на автомобила, а
оттук - и тази на застрахователя по застраховка “гражданска отговорност”.
Искът е неоснователен. Решението, което го отхвърля е правилно, а
въззивната жалба срещу него - неоснователна.
Поради неоснователността на въззивната жалба въззивникът дължи на
въззиваемия сторените от него разноски. Въззиваемият е представил
доказателства за сторени пред въззивната инстанция разноски в общ размер
4000 лв за платен адвокатски хонорар. Въззивникът е направил възражение за
прекомерност на заплатеното от застрахователя адвокатско възнаграждение
при условие, че то надвишава размера по Наредба № 1 на ВАдвС. При
материален интерес в размер на 120 000 лв. минималният адвокатски хонорар
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1 на ВАС възлиза на 3930 лв.
Защитата на страната се е изразявала в изготвяне на отговор на въззивната
жалба. Съдът намира, че хонорарът нe е прекомерен и не следва да се
намалява. Искането на въззивника за присъждане на ДДС върху тази сума е
неоснователно, тъй като няма представени доказателства за сторени разноски
над сумата 4000 лв. Позоваването на § 2а от ДР на Наредба № 1 е некоректно,
защото условие за присъждане на разноските по делото е те да са реално
направени.
Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 5 от 14.02.2020 г., постановено по т. д.
№ 45/2019 г. по описа на Окръжен съд - Сливен.
ОСЪЖДА Н. Й. И. , ЕГН **********, от с. З.В., Община Сливен, ул.
Теменуга № 2, да заплати на ЗД “Б.И.” АД, ЕИК *****, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. Д.Б. № 87, сумата 4000 лв - разноски за
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7