Решение по дело №9410/2020 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 16.02.2021 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 2-ри състав, в публично заседание на осемнадесети декември две хиляди и двадесета година, в състав:

                

                                                                           Съдия: Евгени Георгиев

                                    

и секретар Юлиана Шулева, разгледа гр. д. № 9 410/2020 г., докладвано от съдия Георгиев, и

 

Р Е Ш И:

 

[1] ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на М.Х.Ш. следните суми:

- 15 000,00 лева на основание чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство II-048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура - София, по което той е пострадал, плюс законната лихва от 04.09.2017 г. до окончателното изплащане;

- 15,00 лева на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ разноски по делото. М.Ш. е със съдебен адрес – адвокат Е.Ф.,***, офис 10. Прокуратурата на Република България е с адрес в гр. София, бул. "Витоша" № 2.

 

[2] ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ на М.Х.Ш. срещу Прокуратурата на Република България за разликата над 15 000,00 лева до пълния предявен размер от 120 000,00 лева.

 

[3] Решението може да бъде обжалвано пред САС в двуседмичен срок от съобщението за изготвянето му. Ако ищецът подаде въззивна жалба, с нея той следва да представи доказателство, удостоверяващо внасянето на 5,00 лева държавна такса по сметка на САС. При неизпълнение съдът ще върне въззивната жалба.

 

МОТИВИ НА СЪДА ЗА ВЗЕМАНЕ НА РЕШЕНИЕТО

Производството е исково, пред първа инстанция

 

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ТВЪРДЕНИ ОТ СТРАНИТЕ, И ИСКАНИЯ НА СТРАНИТЕ КЪМ СЪДА

 

1. На ищеца

 

[4] В искова молба от 04.09.2020 г. М.Ш. е заявил, че е пострадал от престъпленията, които се разследват по сл. д. 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. 780-II/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София (ВОП), а след това в досъдебно производство II-048/1999 г. по описа на ВОП - „делото за Възродителния процес. Той е бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера Белене от 03.01.1985 г. до 19.03.1986 г., а е бил лишен от свобода от 19.03.1986 г. до 16.06.1988 г. в село Костичовци.

 

[5] Въпреки че наказателното производство по посоченото дело е започнало още през 1991 г., то все още не е приключило. Тази продължителност е прекомерна и е извън разумния срок. От това М.Ш. е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване, безпокойство за резултата от делото, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че то се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, Той оценява тези вреди на 120 000,00 лева, а ответникът Прокуратурата на Република България (Прокуратурата) не е изплатила обезщетение за тях. Затова М.Ш. моли съда да осъди Прокуратурата да му заплати: 120 000,00 лева обезщетение за неимуществени вреди, които е претърпял от забавеното разглеждане на описаното дело; обезщетение за забава от 04.09.2017 г. до окончателното изплащане (исковата молба, л. 2-8).

 

2. На ответника

 

[6] Прокуратурата оспорва предявения иск. Тя заявява, че:

1. искът е недопустим за периода преди 15.12.2012 г., защото ищецът не е уточнил кое процесуално действие не е било извършено след тази дата, когато е влязъл в сила ЗОДОВ;

2. наказателното производство е продължило толкова дълго не по вина на Прокуратурата, а поради – неизпълнение на съдебни поръчки от Република Турция; фактическата му и правна сложност; връщането му от съда в досъдебната фаза;

3. търсеното обезщетение е прекомерно. Затова Прокуратурата моли съда да отхвърли иска (писмения отговор и допълнението към него, л. 106-111).

II. ОБСТОЯТЕЛСТВА, КОИТО СЪДЪТ УСТАНОВЯВА, СЛЕД КАТО СЕ ЗАПОЗНА С ФАКТИЧЕСКИТЕ ТВЪРДЕНИЯ НА СТРАНИТЕ И ДОКАЗАТЕЛСТВАТА, СЪБРАНИ ПО ДЕЛОТО

                       

[7] М.Ш. е бил роден на *** г. в гр. Кърджали. На 28.11.1983 г. Министърът на вътрешните работи е издал заповед, с която е определил гр. Белене, Плевенски окръг, като място за прилагане на превантивна административна мярка „принудително установяване в друго населено място“ (заповедта, л. 24).

 

[8] На 03.01.1985 г. М.Ш. е бил настанен в трудово-възпитателно общежитие (ТБО) „Белене“ (удостоверението, л. 17). Два месеца по-късно, на 05.03.1985 г. Министърът на вътрешните работи е наложил на М.Ш. превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция (ЗНМ) принудително установяване в Белене за три години. Той е направил това, защото М.Ш. „[п]о време на провеждането на мероприятията за националното осъзнаване на турчеещите се българи се е срещал с турски дипломат и е предал негативна, клеветническа информация. Правел е изявления, че е необходимо да се организира въоръжена борба“ (заповедта, л. 13).

 

[9] На 11.03.1986 г. Министърът на вътрешните работи е издал втора заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ спрямо М.Ш.. Министърът е направил това, защото е приел, че М.Ш. е „националист, подтиква познатите си към извършване на тежки противодържавни престъпления. По време на престоя си в Белене остава на твърди националистически позиции“. Този път М.Ш. е бил принудително установен за три години в село Костичовци, Видински окръг (заповедта, л. 14).

 

[10] На 18.03.1986 г. М.Ш. е бил преведен от ТБО „Белене“ в с. Костичовци (удостоверението, л. 17). Там той е останал до 16.06.1988 г., когато е била прекратена превантивната административна мярка, взета спрямо него (заповедта, л. 16).

 

[11] На 01.06.1990 г. Народното събрание е приело решение, с което е обявило политическа и гражданска реабилитация на 517 лица, неоснователно лишени от свобода в Белене във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани. Между тях е бил и М.Ш. (държавен вестник, л. 28-30; удостоверението, че М.Х.Ш. и М.С.М.са имена на едно и също лице, л. 95).

 

[12] На 31.01.1991 г. Прокуратурата на Въоръжените сили е образувала сл. д. 1/1991 г. за престъпления по чл. 387, ал. 2, връзка с ал. 1 от НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г.-15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ (определенията на СГС, л. 53-58; обвинителния акт, л. 192-219). Обвинителният акт е бил внесен в съда и е било образувано н. о. х. д. 1/1994 г. на Върховния съд, Военна колегия.

 

[13] По делото ВС е установил, че са били допуснати съществени процесуални нарушения, прекратил е съдебното производство и е върнал делото на Прокуратурата за доразследване. Нарушенията, които ВС е установил, са били за това, че:

-                 не са били индивидуализирани с имена и адреси някои от пострадалите;

-                 не са били посочени конкретните правни норми, които е бил нарушил единият от обвиняемите;

-                 не са били спазени датите за разпит, за които са били уведомени обвиняемите, единият обвиняем е бил разпитан без да присъства адвокатът му, а протоколът за разпит не е бил подписан от прокурора (разпореждането 220-222).

 

[14] На 19.02.1996 г. 94 граждани са подали жалба до Прокуратурата, с която са поискали да се потърси наказателна отговорност от бивши държавни ръководители за насилствената промяна на имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на други в Белене. Между жалбоподателите е бил и М.Ш. (жалбата, л. 31-32).

 

[15] На 19.12.1997 г. Прокуратурата отново е внесла обвинителния акт в съда, по който е било образувано н. о. х. д. 1/1998 г. на ВКС, Военна колегия (определенията на СГС, л. 53-58; обвинителния акт, л. 223). На 28.04.1998 г. ВКС е приел, че Прокуратурата не е отстранила съществените процесуални нарушения, установени с разпореждането на ВС от 1994 г. ВКС е установил и противоречие в диспозитива на обвинителния акт. Затова ВКС е прекратил съдебното производство и е върнал делото на Прокуратурата за доразследване (разпореждането, л. 251-254).

 

[16] На 13.05.1998 г. сл. д. 1/1992 г. е било изпратено по компетентност на Военно окръжна прокуратура (ВОП). Първоначално то е било образувано като сл. д. 780-II/1998 г., а впоследствие като досъдебно производство II-048/1999 г. на ВОП-София (определението на СГС, л. 53-55).

 

[17] На 21.01.2002 г. М.Ш. е бил разпитан във връзка с воденото досъдебно производство. По време на разпита са му били разяснени правата на пострадал по чл. 60-64 от НПК (отм.) (протокола, л. 127).

 

[18] От 1997 г. насам Прокуратурата не е внасяла обвинителен акт в съда по досъдебно производство II-048/1999 г. С определения от 19.07.2018 г. и от 03.09.2018 г. СГС е определял едномесечен срок на ВОП-София за проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства, и произнасяне от прокурора съгласно правомощията му по чл. 242, ал. 1 от НПК (определенията, л. 53-58). На 04.10.2018 г. прокурор от ВОП-София е спрял наказателното производство по досъдебно производство II-048/1999 г. (постановлението, л. 59-60).

 

[19] Не се спори, че Прокуратурата не е заплащала на М.Ш. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му за разглеждане на процесното наказателно производство в разумен срок. М.Ш. е заплатил 10,00 лева държавна такса и 5,00 лева за съдебно удостоверение (л. 9). Прокуратурата не е направила разноски.

 

III. ПРИЛОЖИМО КЪМ СПОРА ПРАВО, СЪОТНАСЯНЕ НА УСТАНОВЕНИТЕ ОТ СЪДА ОБСТОЯТЕЛСТВА КЪМ ПРИЛОЖИМОТО КЪМ СПОРА ПРАВО И РЕШЕНИЕ НА СЪДА ПО ДЕЛОТО

 

[20] М.Ш. е предявил иск по чл. 2б, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за  обезщетение за неимуществени вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на наказателно дело в разумен срок.

 

1. По иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ

 

[21] Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Следователно предпоставките за уважаването на иска са:

1. ищецът да е пострадал от престъпление, за което е било образувано наказателно производство;

2. това наказателно производство да не е приключило в разумен срок;

3. от забавянето ищецът да е претърпял имуществени/неимуществени вреди;

4. ответникът да не е заплатил обезщетение на ищеца за тези вреди.

 

[22] Съдът приема, че М.Ш. е пострадал от престъплението, за което е било образувано сл. д. 1/1992 г., впоследствие преобразувано в досъдебно производство II-048/1999 г. Това е така, защото повече от три години и половина спрямо него е била прилагана принудителна административна мярка – едно от деянията, за които е било образувано досъдебно производство II-048/1999 г. Нещо повече, съдът установи, че по досъдебното производство на М.Ш. са му били разяснени правата като пострадал. Ето защо съдът приема, че М.Ш. е пострадал от престъплението, за което е било образувано досъдебно производство II-048/1999 г. Налице е първата предпоставка за уважаването на иска.

 

[23] Съдът следва да установи, дали е разумна продължителността на разследването, водено от Прокуратурата. Датата на образуване на следственото дело е началният момент, от който се преценява разумността на продължителността на разследването (решение на ВКС 72-2017-III Г.О. по гр. д. 3619/2016 г.). За да прецени разумността на срока, съдът взема предвид:

- общата продължителност и предмета на производството;

- неговата фактическа и правна сложност;

- поведението на страните и на техните процесуални или законни представители;

- поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи;

- други факти, които имат значение за правилното решаване на спора (чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ; решения на ЕСПЧ: Желязков и други срещу България от 03.04.2008 г.; Калпачка срещу България от 02.11.2006 г.; Тодоров срещу България от 15.01.2005 г.).

 

[24] В случая общата продължителност на делото към момента на подаването на исковата молба е била 29 години и седем месеца. Съдът приема, че делото се отличава с известна фактическа сложност. Каквато и да е сложността обаче, тя не може да обоснове продължителност на наказателното производство, надхвърляща почти два пъти абсолютната давност за конкретните престъпления.

 

[25] М.Ш. не е имал поведение, което би могло да доведе до забавяне на делото. Съдът установи, че той се е интересувал от неговото развитие и е сътрудничил на разследването, бил е част от пострадалите, които са входирали жалба до Прокуратурата, към която са били приложили имената и адресите си в Република Турция. Нещо повече, М.Ш. е пътувал до България, за да бъде разпитан във връзка с делото.

 

[26] Съдът следва да прецени, доколко поведението на Прокуратурата е допринесло за забавянето на делото. Съдът е прекратявал два пъти съдебните производства по внесените обвинителни актове за едни и същи процесуални нарушения на Прокуратурата, които тя е могла да отстрани, защото съдът е указал да се уточнят имената и адресите на пострадалите, но не и те да бъдат разпитвани. Въпреки това повече от 26 години Прокуратурата не е отстранила нарушенията, а дори накрая е спряла наказателното производство. Затова съдът приема, че не е разумен срокът на разглеждане на досъдебно производство II-048/1999 г. Налице е втората предпоставка за уважаването на иска.

 

[27] Съществува силна оборима презумпция за претърпяването на обичайните неимуществени вреди, причинени от надхвърлянето на разумния срок за едно производство. Тези вреди са: притеснения за развитието на производството и от евентуален неблагоприятен изход; накърняване на чувството за справедливост на пострадалия и на доверието му в държавността (решение на ВКС 272-2020-IV Г.О. по гр. д. 924/2019 г.; вж. и решенията на ЕСПЧ, цитирани от адвокат Ф. в становището от 15.12.2020 г., л. 132-133 - Фингър срещу България от 10.05.2011 г., §130; Димитров и Хамънов срещу България от 10.05.2011 г., §125).

 

[28] Прокуратурата не е оборила презумцията, че М.Ш.  се е притеснявал за развитието на процесното досъдебно производство и от евентуален неблагоприятен изход, и, че е било накърнено чувството му за справедливост и доверието му в държавността поради неразумната му продължителност. Ето защо съдът приема, че М.Ш. е претърпял тези вреди. Налице е третата предпоставка за уважаването на иска.

 

[29] Съдът установи, че Прокуратурата не е изплащала на М.Ш. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане на процесното наказателно производство в разумен срок. Налице е и последната четвърта предпоставка за уважаването на иска.

 

[30] Съдът следва да определи размера на обезщетението. При определянето на обезщетението съдът следва да се съобразява с практиката на по-горните съдилища за аналогични случаи (решение на ВКС 214-2019-IV Г. О. по гр. д. 3921/2017 г.). В правно-информационната програма Сиела, сайтовете на САС и ВКС съдът не откри решение на САС или ВКС, чиито предмет да е било обезщетяването на неимуществени вреди на пострадал от процесното досъдебно производство.

 

[31] В свои решения обаче, ВКС е определял обезщетения за неимуществени вреди на пострадали от престъпления, за които наказателното производство е продължило неразумно дълго. С тях ВКС е определил обезщетения от:

-                 5 000,00 лева - решение на ВКС 320-2016-IV Г. О. по гр. д. 2 403/2016 г.[1];

-                 10 000,00 лева – решение на ВКС 72-2017-III Г. О. по гр. д. 3 619/2016 г.[2].

 

[32] Съдът отчита периода на забавяне на разглеждането на настоящото досъдебно производство и обезщетенията, определени от ВКС в цитираните решения[3]. Така съдът приема, че 15 000,00 лева е справедливо обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от М.Ш.. Затова съдът уважава иска на М.Ш. за 15 000,00 лева, като го отхвърля за разликата до пълния предявен размер от 120 000,00 лева.

 

[33] Прокуратурата е възразила, че искът е недопустим за периода преди влизането в сила на чл. 2б от ЗОДОВ - 15.12.2012 г. - защото не е било придадено изрично обратно действие на чл. 2б от ЗОДОВ. Възражението е неоснователно, защото чл. 2б от ЗОДОВ е средството за реализиране на отговорността на държавата, която произтича от чл. 6, § 1 на КЗПЧОС и чл. 7 на Конституцията на Република България. КЗПЧОС е влязла в сила на 07.09.1992 г. и има пряко и непосредствено действие, а КРБ е в сила от 13.07.1991 г. Ето защо съдът приема, че възражението е неоснователно.

 

2. По разноските

 

[34] М.Ш. търси разноски. Той е направил такива за 15,00 лева.

 

[35] Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ, ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Съдът уважава частично иска на М.Ш. срещу Прокуратурата. Затова съдът осъжда Прокуратурата да заплати на М.Ш. 15,00 лева държавна такса.

 

Съдия: