Р Е Ш Е Н И Е
№….........../22.04.2019 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети март през две хиляди
и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 15151 по описа на съда за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, срещу С.М.Я., ЕГН **********, и Е.О.Я., ЕГН **********,***, пасивно субективно и обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове с
правно основание чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че в полза на
ищеца съществуват вземания против солидарно задължените ответници в размер на
следните суми: сумата от 2628,74 лв.,
представляваща неизплатена главница по договор за револвиращ
заем № ********** от 07.06.2011 г., ведно със законната лихва, считано от
датата на датата на подаване на заявлението в съда – 27.07.2018 г., до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 3204,30 лв., представляваща договорно възнаграждение за периода от
03.09.2017 г. до 06.11.2017 г., и сумата от 443,28 лв., представляваща неустойка по т. 10.4 от ОУ към договора,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11529/2018 г. по описа на Районен съд – Варна, 41-ви състав.
По твърдения в исковата молба и
уточнителната молба на л. 36 от делото, на 07.06.2011 г. между страните е
сключен договор за револвиращ заем № ********** при
Общи условия (ОУ), по силата на който ищецът - „П.К.Б.” ЕООД, в качеството му
на кредитор, е предоставил в заем на ответниците С.М.Я.
и Е.О.Я. – солидарни длъжници, сумата от 3200 лв., от която 2079,66 лв. са преведени по банкова
сметка *** Я. на 07.06.2011 г., а с остатъка от 1120,34 лв. са погасени други нейни
задължения към ищцовото дружество. Ищецът твърди, че
ответниците са се задължили да върнат усвоената сума от 3200 лв., ведно с
договорно възнаграждение в размер на 8012,25 лв., на 36 равни месечни
погасителни вноски в размер на 262 лв. всяка от тях, с падеж 1-во число на
съответния месец, при годишен лихвен процент 91,40 % и годишен процент на
разходите 128,21 %. Излага, че по молба на ответницата, на основание т. 14.1 от
ОУ, са сключени три анекса към договора, с всеки от които страните са отложили
плащането на по две месечни вноски, като последно уговореният погасителен план
предвижда издължаване на кредита на 48 погасителни вноски, последната с падеж
01.07.2015 г. Твърди също, че ответниците са погасили 19 пълни месечни вноски
по кредита и една непълна, като последното плащане е извършено на 16.09.2013
г., след която дата са изпаднали в забава и на 02.12.2013 г. кредитът е обявен
за предсрочно изискуем, за което на същата дата са изпратени уведомителни писма
до длъжниците. На основание т. 10.4 от ОУ при прекратяването на договора е
начислена неустойка в размер на 443,28 лв., определен като 50 % от остатъчния
размер на задължението. Поддържа, че след прекратяването на договора е
постъпило доброволно плащане по кредита, с което е погасена една пълна и една
непълна месечна вноска. Твърди, че общо извършените плащания по кредита
възлизат в размер на 5539 лв., с която сума са погасени частично дължимите суми
за договорно възнаграждение в размер на 4807,95 лв. и главница в размер на 571,26
лв. и в пълен размер начислената на основание т. 10.1 от ОУ лихва за забава от
159,71 лв. След тези плащания ответниците са останали задължени към ищеца за
следните суми: 2628,74 лв. – главница, 3204,30 лв. – договорна възнаградителна
лихва и 443,28 – неустойка по т. 10.4 ОУ. Същите са предмет на издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11529/2018 г. по описа на Районен съд
– Варна, 41-ви състав, срещу която длъжниците (настоящи ответници) са подали
възражения.
По изложените съображения моли да бъде прието за установено в отношенията
между страните, че в полза на ищеца съществуват посочените вземания срещу
солидарно задължените ответници, и претендира присъждане на съдебни разноски.
В открито съдебно заседание ищецът не изпраща представител. Предварително
депозира молба, в която поддържа исковата молба и направеното в нея искане.
В срока по чл. 131 ГПК
ответниците, чрез адв. Р.Д., са депозирали отговори
на исковата молба с идентично съдържание, в които излагат становище за
допустимост, но неоснователност на предявените искове. Не оспорват, че между
страните е сключен соченият договор за потребителски кредит, че сумата от 3200
лв. е усвоена, както и че са извършени плащания по договора в общ размер на
5539 лв. Поддържат, че процесният договор е
недействителен, тъй като не отговаря на изискванията на чл. 11 ЗПК: липсва
информация за броя и размера на погасителните вноски, ГПР и ГЛП са общо
определени; не са конкретизирани елементите на вноските; договорът няма дата и
място на сключване; не е посочен лихвен процент при просрочие; правото на отказ
на потребителя от договора е формулирано едва в ОУ. Освен това излагат, че процедурата
по сключване на договора предвижда допълване на съществени негови елементи
едностранно от кредитора, за които длъжниците не са дали съгласие; на същите не
е представен и погасителен план; параметрите на договора са отразени само
цифрово. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, считат, че са били
задължени да върнат само чистата стойност на кредита, което са сторили с
извършените плащания. Релевират възражение за
нищожност поради противоречие с добрите нрави на клаузите от договора, с които
е уговорена договорната възнаградителна лихва по кредита (ГЛП от 91,40 %), ГПР от 128,21 % и процесната неустойка по т.
10.4 от ОУ.
По изложените
съображения по същество формулират искане за отхвърляне на предявените искове и
присъждане на разноски по делото.
В отрито съдебно
заседание ответниците, чрез процесуалния им представител, поддържат отговорите
на исковата молба и формулираното искане по същество.
След като съобрази доводите на страните
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Положителните
установителни искове, с които съдът е сезиран, са допустими, доколкото
са налице общите предпоставки за съществуването и надлежно упражняване на
правото на иск, както и специалните такива (съгласно т. 10а от Тълкувателно
решение по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС), свързани с реда за
търсената защита по чл. 422, ал. 1 ГПК. Последните се
установяват от материалите по приобщеното ч. гр. д. № 11529/2018
г. по описа на Районен съд – Варна, 41-ви състав, от които е видно, че въз
основа на подадено на 27.07.2018 г. заявление от „П.К.Б.” ЕООД срещу солидарните
длъжници С.М.Я. и Е.О.Я. е издадена заповед №
5854/01.08.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
процесните суми, срещу която всеки от длъжниците своевременно е възразил. В
указания едномесечен срок по чл. 415 ГПК заявителят е предявил установителните искове, предмет на настоящото производство.
Основателността на предявените
искове с правно основание чл. 9, ал. 1 ЗПК е обусловена от
следните кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: наличието на
валидно възникнало облигационно правоотношение между страните, точно изпълнение на поетите от кредитора (ищец) задължения по договора,
настъпила изискуемост на задълженията в претендирания размер и неизпълнение на
същите от страна на длъжниците (ответници). Съгласно правилата за разпределение
на доказателствената тежест в процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154,
ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на
положителните факти, пораждащи съдебно предявените вземания. По отношение на
неизпълнението, което като отрицателен факт от действителността, е достатъчно
твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт, който го изключва, а именно точно изпълнение.
С приетия за окончателен доклад по делото е отделено за безспорно
обстоятелството, че на 07.06.2011 г. между „П.к.Б.“ ЕООД, от една страна, в
качеството му на кредитор, и от друга страна -
С.М.Я. (клиент) и Е.О.Я. (солидарен длъжник), е сключен договор за револвиращ заем № ********** при ОУ, по силата на който
кредиторът се е задължил да предостави в заем на клиента сумата от 3200 лв. За
безспорно е прието е също, че кредиторът (ищец) е изпълнил задължението си по
договора и кредитът е усвоен изцяло.
Спорен между страните е въпросът за действителността на сключения договор,
респективно за вида и размера на насрещните задължения на ответниците.
Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски
кредит, поради което за спорното правоотношение са приложими разпоредбите на
Закона за потребителския кредит, в редакция, ДВ, бр. 58 от 30 юли 2010 г.,
действаща към момента на сключване на сделката – 07.06.2011 г. (ЗПК).
Възраженията на
ответниците за нищожност на договора се основават на твърдения за противоречие
с разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1,
т. 7-9 ЗПК, които съдът намира за основателни.
Видно от клаузата
на т. 2 от Общите условия на „П.к.Б.” ЕООД към договор за револвиращ
заем на физически лица, версия 12.05.2010 г. (л. 10-11), заемополучателят
попълва предварително параметрите на исканията за заема (част V от бланката на
проектодоговор), като окончателните условия на кредита (част VI) се определят
от кредитора впоследствие и договорът влиза в сила от този момент (с
подписването му от заемодателя).
Между страните
няма спор, че при кандидатстването за отпускането на кредита, ответникът С.М.Я.,
в изпълнение на описаната процедура от ОУ, е попълнила с помощта на кредитен
експерт предоставена му бланка на проектодоговор, като в същата са вписани данните на
кредитния експерт, кредитора, кредитополучателя и солидарния длъжник, вида на
кредита и параметрите на искания револвиращ заем (т.
I до т. V от бланковия договор).
Окончателните
условия по кредита, посочени в т. VI от договора, са одобрени впоследствие от
кредитора и имат следното съдържание: сума за заема: 3200, срок на заема: 36,
размер на вноската: 262, общо задължение: 9640,33, ГПР (%): 128,21, годишен
лихвен процент: 91,40, лухвен процент на ден: 0,25, сума
на всеки револвинг: 2200, договорно възнаграждение
при револвинг: 4088, общо задължение по револвинга: 6288.
Неразделна част
от съдържанието на договора са ОУ, с които ответниците, подписвайки бланковия
договор, са декларирали, че са запознати и приемат. Няма данни към датата на
сключване на договора (07.06.2011 г.) на същите да е представен погасителен
план и клаузите в договора не препращат към такъв. Приложен по делото е само
коригиран погасителен план от дата 31.01.2013 г. (л. 20), подписан от страните,
в който е посочен падежът на погасителните вноски и техния размер като обща
сума на всяка вноска. Пълните условия по издължаване на кредита, с посочване на
размера на главницата и възнаградителната лихва,
включени в отделните плащания на съответната падежна дата, са видни от извлечение
по сметка от 02.10.2018 г., представено от ищеца към исковата молба (л. 22).
Съдът намира, че така
описаната и уредена в ОУ процедура по сключване на процесния договор
противоречи на нормативно установените в специалния закон (Глава втора от ЗПК) изисквания
за предоставяне на преддоговорна информация. Неяснотата
относно крайните параметри на заема води до невъзможност за потребителя да
вземе информирано решение за сключването на сделката и го поставя в неравнопоставено положение спрямо насрещната страна, което
от своя страна противоречи на основния принцип на добросъвестност,
регламентиран в общия нормативен акт - чл. 12 ЗЗД. Обстоятелството, че
длъжниците са декларирали да им е предоставена необходимата информация, не
оборва този извод, тъй като самата процедура не предвижда припокриване на
насрещните волеизявления като условие за сключване на двустранния договор съгласно
чл. 14 ЗЗД.
Освен това посоченото
по-горе съдържание на договора не съответства и на императивно установените в
чл. 11 ЗПК изисквания.
Единствено
цифровото отразяване на параметрите на договора, без посочване на конкретната
валута на задълженията по кредита и времеви диапазон на срока за неговото
издължаване, водят до неяснота относно съществените елементи на заемното
правоотношение, която води до обоснован извод за пълна липса на задължителни
реквизити на договора за потребителски кредит (арг.
от чл. 11, ал. 1, т. 6 и 7 ЗПК). Изложените от ищеца аргументи в обратна насока
настоящият съдебен състав не споделя, тъй като почиват на вероятности, а
законът предвижда императивно изискване договорът за потребителски кредит да
бъде изготвен на ясен и разбираем език и да има точно определено задължително
съдържание. Фактът, че „навсякъде в ОУ се
говори за месечни вноски“, не води до категоричен извод за уговорен месечен
срок на договора, нито официалната
парична единица в Република България е единствената възможна валута за
разплащане между частни лица. Обстоятелството, че по сметката на потребителя е
преведена сума в лева, както и че дължимите плащания са извършени също в лева, е
ирелевантно за преценката действителността на договора, тъй като същата се
извършва към момента на сключването му, а усвояването на кредита и неговото
погасяване касаят изпълнението на вече поети задължения. Нарушението на задължителните
изисквания на закона за формата и съдържанието на сделката не може да бъде
преодоляно чрез тълкуване на волята на страните, основано на последващо тяхно поведение.
Отделно от това,
към договора липсва и погасителен план, който да е предоставен на ответниците при
сключването на договора и да отразява условията за издължаване на кредита,
включително размера, периодичността и датите на погасителните вноски, каквото
задължително изискване е регламентирано в разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
Основателно също
е и възражението на ответниците за нищожност на клаузата, предвиждаща ГПР от 128,21
%, поради накърняване на добрите нрави. След като се съпостави размера на
предоставената сума (3200 лв.), с този на общото задължение по кредита (9640,33
лв.) и се вземе предвид периода за издължаване на кредитния ресурс (36 месеца),
може да се направи обоснован извод, според който липсва еквивалентност на престациите по двустранния договор, респ. обсъжданата
клауза излиза извън рамките на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД.
Съгласяването на длъжниците с тези условия по кредита не изключва нищожността
на клаузата на соченото основание, която е обективна. Възмездността
на договора и по-високият риск, поеман от небанковата финансова институция при
отпускането на т.нар. „бързи кредити“, на които се позовава ищецът, също не са
в състояние да оправдаят тази значителна разлика в насрещните задължения на
страните.
С оглед
на гореизложеното, съдът намира, че към процесния договор не са спазени всички
изисквания на чл. 11, ал. 1 ЗПК и същият е недействителен, на основание
чл. 22 ЗПК. Като последица от тази недействителност, разпоредбата на чл. 23 ЗПК
предвижда, че потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Следователно за
ответниците не е възникнало задължение за заплащане на възнаградителна лихва по
кредита и предявеният иск за сумата от 3204,30 лв., представляваща остатък от
договорно възнаграждение за периода от 03.09.2017 г. до 06.11.2017 г., е
неоснователен.
Безспорен между
страните е фактът, че общият размер на извършените от ответниците плащания по
договора възлизат в размер на 5539 лв. Доколкото тази сума е по-голяма от
чистата стойност на кредита от 3200 лв., задължението на ответниците да върнат предоставените
им в заем средства е погасено чрез изпълнение и претенцията за главница в
размер на 2628,74 лв. също е неоснователна.
При тези правни
изводи съдът счита, че не е необходимо да обсъжда останалите събрани по делото
доказателства и в частност заключението на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза.
По предявения иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Недействителността на договора на
основание чл. 22 ЗПК не се отразява на задължението на потребителите за
заплащане на уговорена неустойка за неизпълнение, освен ако последната е
недействителна на собствено основание. Според константната съдебна практика за
нищожност поради противоречие с добрите нрави и неравноправност на клаузата за
неустойка съдът следи служебно, като такова изрично възражение е релевирано и от ответниците в депозираните отговори на
исковата молба.
В конкретния
случай ищцовото дружество претендира заплащане на
неустойка в размер на 443,28 лв., начислена на основание т. 10.4 във вр. чл. 10.3.1 от ОУ. Въпросните клаузи предвиждат, че при забава на клиента за заплащането
на една месечна погасителна вноска повече от 30 календарни дни настъпва
автоматично прекратяване на договора за револвиращ
заем, остава в сила задължението на клиента и солидарния длъжник да заплатят
всички дължими суми и върху целия размер на заема се начислява неустойка в
размер на 50 %.
В рамките на
извършената проверка относно валидността на посочената неустоечна
клауза, съдът намира, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави.
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, добрите
нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или следват от тях. Условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора, като се отчита естеството и размерът на задълженията,
изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи; видът на уговорената
неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението на
задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношението между
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението
вреди и др.
Процесната неустойка е компенсаторна – същата обезпечава
неизпълнението на договора и защитава интереса на кредитора при прекратяване на
облигационната връзка по вина на длъжника. Неустойката е дължима при разваляне
на договора поради забава в заплащането на която и да е от месечните
погасителни вноски, а размерът на същата е 50 % от стойността на целия заем (а
не от остатъчната му стойност). Подобна уговорка позволява частично
удовлетвореният кредитор да получи едновременно неизплатената част от дълга,
ведно с неустойка върху тази непогасена част, но и върху погасената вече сума,
което противоречи на принципа на справедливостта и излиза извън обезпечителната
и обезщетителна функция на неустойката. Размерът на
подобна неустойка, предвид уговорения процент (50 %) и основата за изчисляване
(целия заем), прекомерно надвишава стойността на очакваните от неизпълнението
вреди. Това значително несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна.
Следователно
клаузата на т. 10.4 от ОУ задължава потребителя при неизпълнение на
задълженията му по договора да заплати необосновано висока неустойка. По
съображенията, изложени по-горе, съдът намира, че освен поради противоречие с
добрите нрави, обсъжданата неустоечна клауза е също и
неравноправна, респективно нищожна, и на основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите,
приложим към процесното правоотношение съгласно изричното препращане на чл. 24
от ЗПК.
Нищожността на
клаузата изключва възникването на претендираното с
иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД вземане и обуславя неговата неоснователност.
По разноските:
Предвид
изхода на спора и направеното от процесуалния представител на ответната страна
искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2
във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата,
в полза на адв. Р.Д. следва да бъде присъдено
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на всеки от
ответниците в размер на по 643,82 лв., определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3
от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, или общо 1287,64 лв.
Съгласно задължителните указания, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение №
4/2013 г., ОСГТК на ВКС, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство.
Всеки от
длъжниците в заповедното производство (настоящи ответници) е подал възражение
срещу издадената заповед за изпълнение, чрез адв. Р.Д.,
за което по заповедното дело са приложени съответните пълномощни (л. 17 и л.
22) и договори за правна защита и съдействие (л. 18 и 22), в които е уговорена
безплатна адвокатска помощ. Следователно е полза на адв.
Д. следва да бъде присъдено и възнаграждение за процесуалното представителство
на всеки от длъжниците в заповедното производство в размер на 449,67 лв.
определено по реда на чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2, т.
2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, или общо 899,34 лв.
С оглед изхода на
спора, разноски в полза на ищеца не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК от „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, срещу С.М.Я.,
ЕГН **********, и Е.О.Я., ЕГН **********,***, установителни искове с правно основание чл. 9, ал. 1 от ЗПК и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че в
полза на ищеца съществуват вземания против солидарно задължените ответници в
размер на следните суми: сумата от
2628,74 лв. (две хиляди шестстотин двадесет и осем лева и седемдесет и четири
стотинки), представляваща неизплатена главница по договор за револвиращ заем № ********** от 07.06.2011 г., ведно със
законната лихва, считано от датата на датата на подаване на заявлението в съда
– 27.07.2018 г., до окончателното изплащане на задължението, сумата от 3204,30 лв. (три хиляди
двеста и четири лева и тридесет стотинки), представляваща договорно
възнаграждение за периода от 03.09.2017 г. до 06.11.2017 г., и сумата от 443,28 лв. (четиристотин
четиридесет и три лева и двадесет и осем стотинки), представляваща неустойка по
т. 10.4 от ОУ към договора, за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11529/2018 г. по описа на
Районен съд – Варна, 41-ви състав;
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на адв. Р.Д.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 1287,64 лв. (хиляда
двеста осемдесет и седем лева и шестдесет и четири стотинки), представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ и съдействие на ответниците
в исковото производство, на основание чл.
38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата във вр.
чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения;
ОСЪЖДА „П.К.Б.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на адв. Р.Д.Д., ЕГН **********,
с адрес: ***, сумата от 899,34 лв. (осемстотин
деветдесет и девет лева и тридесет и четири стотинки), представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ и съдействие на длъжниците в заповедното производство, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата във вр. чл. чл. 7, ал. 7 във вр. ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения;
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на
страните;
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: