РЕШЕНИЕ
№ 204
гр. Карлово, 27.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
№ 20245320102151 по описа за 2024 година
Производството е по иск с правно основание чл.26 от ЗЗД във вр. с чл.
21, ал. 1, чл. 22, във вр. с чл. 11, ал.1, т.9-11 от ЗПК и чл. 55 от ЗЗД.
Ищецът - Х. Н. С. твърди, че с подаването на исковата молба, предявява
иск за обявяване на нищожността на Договор за потребителски кредит №
1316870, сключен на 11.01.2024г., тъй като договора е недействителен,
съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не е посочен
реално дължимия годишен процент на разходите (ГПР) и в него не е включено
възнаграждението за поръчител/гаранция. Посочва, че на 11.01.2024г.,
сключила Договор за потребителски кредит № 1316870, по силата на който
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД й е предоставило в заем сумата от 2500.00 лв.
при фиксирани ГЛП от 23.00% и ГПР от 49.11%. Следвало да внесе общо
дължима сума от 3075.00 лв. като сумата включвала главница и лихва. На
същата дата, а именно - 11.01.2024г., била задължена да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с „М.В..“ („М.Б.“ ЕАД) във връзка с договора
за потребителски кредит и с оглед отпускането му. „М.Б.“ ЕАД трябвало да
обезпечи задълженията на ищеца по договора за потребителски кредит.
Сумата, която трябвало да плати като възнаграждение за поръчителството
възлиза на 2450.00 лв. Счита, че и този договор е недействителен, доколкото с
него се предвижда кредитополучателят да плати възнаграждение на гаранта,
което противоречи на добрите нрави, води до неравноправност, липсва
основание за сключването му и е сключен като обезпечение на недействителна
сделка.
Според чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
1
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г.
по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о.). Доколкото в случая се касае за
приложение на императивни материалноправни норми, за които съдът следи
служебно по аргумент от т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.
д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния
договор за паричен заем може да бъде установена и приложена служебно от
съда без от страните да е наведен такъв довод.
За да се отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради
противоречие със закона следва да се имат предвид разпоредбите на глава
шеста от ЗПК - „Недействителност на договора за потребителски кредит.
Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22, съгласно който когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т.
10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Основание за недействителност на договора е свързано с изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Изискването
е въведено като гаранция, че потребителят ще е наясно как се формира
неговото задължение. В настоящия случай, макар в договора да е фиксирана
общата дължима сума, нейният размер не е коректно посочен. На практика
това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени
допълнителните плащания, които потребителят ще направи предвид
задължението да осигури гарант като обезпечение на кредита. Клаузата за
обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, тъй като дори при
плащане на всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и
възнаграждението на гаранта. Ето защо посоченият в договора ГПР от 49.11%
не отговаря на действителните разходи, доколкото не включва сумата за
обезпечението. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска
практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора.
Твърди, че процесният договор не отговаря на изискванията на чл. 11.
ал.1, т. 10 от ЗПК, поради което съшият е нищожен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
2
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на
това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите,
представлява така нареченото „оскъпяване“ на кредита и включва всички
разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР
следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В
настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния
процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и
как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт. В контекста на дадената дефиниция в чл.
19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит.
Принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като
основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.
Действително с Постановление на МС № 72/08.04.1994г. (отм.) е определен
само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951г. за определяне на
максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов
максимален размер. Максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД,
съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. Съгласно
разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на
ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани морални
правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от
тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Твърди, че по договора за поръчителство, той само формално
представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от
кредитното правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а
целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора
по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Доколкото в тези хипотези
се цели постигане на запретен от закона правен резултат чрез използване на
законни средства (съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона), то
договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
и обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от
3
кредитора, не може да доведе до неговото саниране.
Налице е договор за гаранция, сключен с предварително определено от
кредитора по договора за паричен заем юридическо лице-гарант,
представляващо свързано с кредитора дружество. В договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора (а не
на гаранта) заедно с погасителните вноски по кредита. При тази правна
конструкция, гарантът нито носи риска от неизпълнение, нито реално
получава уговореното възнаграждение, нито упражнява суброгационните си
права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от сделката е
кумулиране в полза на „Фератум България” ЕООД на допълнителен финансов
приход от 2 450.00 лева, представляващ престацията на потребителя по
гаранционната сделка, което е почти 100% от стойността на главницата по
кредита.
При липсата на който и да било от елементите от същественото
съдържание на договора за поръчителство се налага изводът, че процесната
сделка не представлява такъв договор, а по съществото си е съглашение за
въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за
паричен заем, чието възникване му е било известно при сключването на
договора. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция представлява част от общия разход по кредита за потребителя по
смисъла на пap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при
изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК.
В случая това не е сторено, поради което договорът за кредит се явява
сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и
чл.11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е
нищожен съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не е
посочен реално дължимия годишен процент на разходите (ГПР) и в него не е
включено възнаграждението за поръчител. Съдебната практика и закона са
категорични, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне
единствено главницата по договора, какъвто е настоящия случай. Всички
надвнесени суми обаче следва да се върнат обратно на доверителната ми, тъй
като са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно
обогатяване на ответниците. Видно от актуална справка на плащанията по
Договор за потребителски кредит № 1316870, сключен на 11.01.2024г., ищцата
е погасила част от изискуемата сума в размер на 4220.04 лв. Разпределена по
пера, общата сума на договора е следната - 2 500 лв. - главница, 575 лв. - лихва
по договора и 2450 лв. - възнаграждение по договора за предоставяне на
гаранция, като кредиторът „Фератум България“ ЕООД е бил овластен да
приема вместо поръчителя плащанията.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да обяви Договор за
потребителски кредит № 1316870 сключен на 11.01.2024г. между страните за
НИЩОЖЕН, тъй като същият съдържа нищожни неравноправни клаузи.
МОЛИ съда, с решението си да осъди ответника да заплати на ищцата
сумата от 1720.04 лв., която е изплатена от нея на ответника по един нищожен
договор и представлява неоснователно обогатяване, а именно това е сумата
надвнесена над главницата. Претендира за направените по делото разноски,
както и да присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА.
Ответното дружество - „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД намира иска за
неоснователен. Сочи, че твърдението в исковата молба, че поръчителството от
4
М.Б. (М.) е задължително условие за сключване на кредитен договор, е
неоснователно. Кредитополучателят може да избере свой поръчител или този,
предложен от кредитора. Според сайта на „Фератум България“, потребителят
сам избира обезпечението. Следователно сключването на договор за гаранция
не е задължително.
Намира, че исковете за нищожност или унищожаване на Договора за
гаранция са недопустими, тъй като не са насочени срещу правилната страна -
М.Б., а не „Фератум България“ ЕООД. М.Б. е самостоятелно юридическо лице,
банкова институция, лицензирана в М., която предоставя услуги на
територията на Република България по силата на свободата на предоставяне
на услуги, съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е
вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ. Договорът за гаранция е
отделно облигационно правоотношение, по което Фератум България не е
страна. Прогласяването на Договора за гаранция за нищожен, съответно
унищожаването му в рамките на настоящото съдебно производство няма да
произведе сила на пресъдено нещо по отношение на М.Б. и така няма да
настъпи промяна в патримониума на ищеца. На това основание счита, че
ищецът е завел исковете за прогласяването на нищожността, съответно
унищожаването на Договора за гаранция срещу ненадлежна страна по делото,
поради което същите следва да бъдат оставени без разглеждане като
недопустими.
Твърди, че ищецът сам е избрал М.Б. (М.) като поръчител в електронния
формуляр и, след като е бил информиран за дължимите такси, е подал
заявление за кредит. Получил е преддоговорна информация по e-mail, която
изрично посочва, че за сключването на договора за кредит „Фератум
България“ изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от М.Б.,
включително Договор за гаранция. След като е бил информиран, ищецът е
потвърдил чрез SMS желанието си да сключи договора. С оглед на това, не
може да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от ЗЗП.
Ответникът не е въвел ищеца в заблуждение относно избора на поръчител или
дължимите суми. На всеки етап ищецът е бил информиран за последствията
от своя избор, включително за сумите, дължими на М.Б., ако избере нея за
поръчител. Намира, че претенциите на ищеца не са подкрепени с убедителни
доказателства. Исковата молба съдържа общи твърдения, неподкрепени с
конкретни факти и документи, и не представя ясни доказателства за
плащания, възникнали отношения или суми. Твърденията за нарушение на чл.
143 от ЗЗП са неоснователни. Чл. 5 от договора ясно посочва избраната от
ищеца опция за поръчител, без задължение за сключване. В СЕФ и договора за
гаранция са подробно описани възможностите за обезпечение и дължимите
суми към М.Б., които ищецът е приел доброволно.
Твърди, че договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а
разходът за нея не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Твърдението
на ищеца за допълнителни разходи е неоснователно, тъй като обезпечението е
резултат от оценка на кредитоспособността по закон. „Фератум България“ е
предоставила необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е
имал време да избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но
не е упражнил това си право.
„Фератум България“ ЕООД и „М.Б.“ ЕАД оперират като отделни
икономически субекти. Те имат отделни банкови сметки (видни от
погасителните планове към договора за кредит и договора за гаранция,
5
приложени по делото). Българското законодателство не забранява договорът за
поръчителство между длъжник и поръчител да бъде възмезден. Счита, че при
определянето на ГПР няма допуснати нарушения и ищецът е имал цялата
необходима информация и време, за да вземе решение дали сключването на
договор е подходящо за него.
По изложените обстоятелства и приложените към отговора на исковата
молба писмени доказателства, моли съда да отхвърли предявения иск като
неоснователен. Претендира за направените по делото разноски.
След като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност и като взе предвид изложеното от страните, съдът приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Ответникът признава, че с ищеца по делото са сключили договор за
потребителски кредит, по силата на който в негова тежест е възникнало
задължение за плащане на договорено възнаграждение за предоставяне на
обезпечение - поръчителство с „Мултитюд Банк“.
В тежест на ищеца е да докаже, че договора за паричен заем е сключен
при липса на съгласие, че посочената в исковата молба клауза от договора чл.
5 е нищожна на посочените основания - противоречи на закона, доколкото от
този факт извличат изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да
проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението.
Ищецът следва да докаже и че е заплатил претендираната сума на ответника
по него, а последният следва да докаже наличието на правно основание за
плащането.
Ответникът носи тежестта да докаже възраженията, релевирани в
отговора на исковата молба, да установи валидността на всяка една оспорена
като недействителна клауза, както и че сключването й е при съобразяване на
императивните материални норми. Да се установи, че при сключване на
договора не е надвишен размера на ГПР по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че
всяка една оспорена като недействителна клауза е индивидуално уговорена и
не е неравноправна.
От представените по делото доказателства се установява, че на
11.01.2024г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
1316870, съгласно който договор е приложим ЗПФУР. Страните са се
договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 2500 лева, който ищецът е
следвало да погаси на 12 месечни вноски, при първа падежна дата –
10.02.2024г. Годишния лихвен процент е 23.00% или 575.00 лв. с посочен
годишен процент на разходите в размер на 49.11%, като общата сума за
връщане се калкулира на 3075.00 лева. Същият има характеристиката на
договор, сключен от разстояние по смисъла на Закон за предоставяне на
финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
Съгласно нормата на чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Съдът приема, че с
оглед изявлението на кредитополучателят в договора, че дава съгласието си
Кодът за потвърждение (чл. 7 от договора), предоставен му от кредитора,
който е електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП, във
6
взаимоотношенията му с дружеството да има силата на негов саморъчен
подпис, процесният договор за кредит е подписан от ищеца с електронен
подпис.
Установява се от чл. 5 от договора, че заемът, по който ищецът е
заемател се обезпечава с поръчителство, предоставено от М.В. („М.Б.“ ЕАД)
в полза на дружеството - ответник, като договорът за поръчителство се
сключва не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът. С
одобряване от дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение,
уговорката, свързана с обезпечението не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето предоставило обезпечението.
Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряване на заема. Видно
от приетия документ Преддоговорна информация (СЕФ) в чл. 3, т. 4.3 е
посочено, че размерът на разходите за гарант ще бъде 2450.00 лв., като
посочените разходи не се включват в ГПР.
В Общите условия на „Фератум България“ ЕООД към Договор за
потребителски кредит, представляващи неразделна част и приложими по
отношение на всички договори за потребителски кредити, следователно
относими и към настоящия казус, се посочват какъв е начина за сключване и
отпускане на кредит по ДПК, какво е договорното възнаграждение (годишен
лихвен процент), правата и задълженията на всяка една от страните по
договора за кредит, санкциите и кога настъпва предсрочната изискуемост, по
какъв начин се връчва известието до кредитополучателя и реда и начина за
изменение на Общите условия. Договорено е между страните, че за ползвания
кредит кредитополучател дължи на кредитора годишна лихва, чийто процент
е определен в индивидуалния договор. Съгласно чл. 16.2 в случай, че
дружеството получи плащане от заемателя, което не е предназначено за
дружеството, дружеството има право: (а) в случай, че идентифицира за кого е
предназначено плащането (получателя на плащането) да го преведе директно
на получателя му като уведоми за това заемателя. Със сключването на
договора за заем, заемателят дава изричното си съгласие за извършването на
тези действия от Дружеството, както и изричното си съгласие да възстанови
на дружеството, извършените от последното разходи (ако има такива) във
връзка с погрешно полученото плащане и превеждането му на получателя; (б)
в случай, че не успее да идентифицира за кого е плащането дружеството има
право да се свърже със заемателя и да го уведоми за полученото плащане.
Съгласно приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
допуснатата съдебно-икономическа експертиза, която съдът кредитира, по
зададените параметри в Договор за потребителски кредит № 1316870 от
11.01.2024г. за главница, лихва и поръчителство, ГПР възлиза на 445.33%. По
договора, по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК са включени в ГПР - 49.11%.
По зададените параметри в договора, с включеното възнаграждение за
поръчителство, общата сума по кредита възлиза на 5525.00 лева, оскъпяването
за срока на договора възлиза на 120.95%, а ГЛП възлиза на 179.46%. Към
датата на сключване на договора - 11.01.2024г., основния лихвен процент на
БНБ е 3.79%.
Съгласно заключението на вещото лице, платените суми по договора са
в общ размер на 3255.00 лева, като същите са покрили следните задължения:
- 2500.00 лева – главница;
- 575.00 лева – лихва
7
- 180.00 лева – съгласно тарифа и Общи условия
Платена е сума за допълнително избрана незадължинелна услуга към
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в размер на 1145.04 лева.
Обсъденото обосновава извода, че освен погасената главницата от 2500
лева, ищецът е заплатил и общата сумата от 1900.04 лева, включваща – лихва,
сума съгласно тарифа и Общи условия и поръчителство.
Една от предпоставките за предявяване на иск с правно основание чл.
26, ал. 1 от ЗЗД е наличието на правен интерес, който според съда за ищеца е
налице, тъй като между страните съществува спор относно действителността
на договор за предоставяне на потребителски кредит и в частност на клауза от
същия. Даже при липса на въведено възражение, съдът е длъжен да
констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Съдът следи служебно и при незаявено
основание за нищожност на договора, когато: 1. е нарушена норма,
предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
доказателства; 2. е относимо до формата (външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ); 3. е налице противоречие с
добрите нрави (в този смисъл решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и
др.); 4. е налице неравноправна клауза.
В настоящият случай съдът намира, че процесната клауза - чл. 5 в
договора за предоставяне на потребителски кредит, сключен между страните
по делото, е недействителна. С разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, законодателят
е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК. В случая, съдът намира, че са спазени
изискванията, уредени от законодателя в чл. 11, ал. 1, т. 7, т. 9, т. 11 и т. 12,
както и че чл. 11, ал. 1, т. 8 и т. 9а и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 са неприложими към
посочения договор, предмет на делото.
Съдът счита, че в случая е налице нарушение на нормата на чл. 19, ал. 1
и ал. 2 от Закона за потребителския кредит, според която годишният процент
на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи), комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит и който се изчислява по формула, съгласно Приложение
1 към закона, като вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Легална дефиниция за „Общ разход по кредита за
потребителя“ е дадена от законодателя в Параграф 1, т. 1 от Допълнителните
разпоредби на Закона за потребителския кредит, където е посочено, че това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси,
възнаграждение за посредници и всички други видове разходи, пряко свързани
с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
8
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Посочването на размера на ГПР е задължително, тъй като по този начин се
информира потребителя за възможността да съобрази реалната цена на
финансовата услуга, а също и да прецени икономическите последици от
сключване на договора, което ще му даде възможност да направи избор да
сключи или не договора за кредит.
В чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е предвидено, че договорът за потребителски
кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочват взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение
№ 1 начин. Според съда посочения в договора ГПР - 49.11% е неточен и
заблуждава кредитополучателя (потребителя). Това е така, тъй като
предвиденото в чл. 5 от Договора, условие за предоставяне на обезпечение,
представляващо поръчителство и дължимата по него сума, следва да се
включи в ГПР, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в противен случай
това ще доведе до съществена разлика в посочения и действително
прилагания ГПР, което е равнозначно на непосочването на ГПР по кредита. В
настоящия случай в договора липсва конкретизация относно начина, по който
е формиран посочения процент ГПР, което води и до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл.
10, ал. 1 от ЗПК. ГПР е посочен като абсолютна стойност, при неспазване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което не е позволило на ответника
да прецени икономическите последици от сключването на договора, поради
което съдът намира, че той е недействителен, съгласно чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 5 от договора, получаването на кредита е обвързано с
условие за предоставяне на обезпечение, представляващо поръчителство. С
тази сума кредитът се оскъпява, най-малкото защото с нея се покриват
разходи, свързани с него и същите са били известни на кредитора. В чл. 19, ал.
4 от Закона за потребителския кредит е предвидено, че ГПР не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерски съвет на
Република България. Заплащането на такса за поръчителство води до
заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като максималният размер
на ГПР по потребителския кредит ще надхвърли допустимия петкратен
размер на законната лихва. В конкретния случай при посочване на ГПР в
размер на 49.11% в договора, не са включени разходите, извършени от
кредитополучателя представляващи възнаграждения за поръчителство по
договора за гаранция сключен с поръчителя „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
При включване на тези разходи, то ГПР е в размер на 445.33% (съгласно
приетото заключение по назначената съдебно-икономическа експертиза).
Съдът счита, че неравноправна и поради това нищожна е клаузата на чл. 5 от
договора, предвиждаща обезпечение, чрез сключване на договор за
поръчителство с „М.В.“ („М.Б.“ ЕАД). Кредиторът разполага със задължение
и с достатъчно много източници на информация, да оцени предварително
кредитоспособността на потребителя (чл. 16 от ЗПК) и ако оценката му е
лоша, той може да откаже да предостави кредит (чл. 18 от ЗПК), вместо да
сключи договор. В случая, включването на клаузата за обезпечаване на
задължението по кредита в договора за предоставяне на потребителски
кредит, чрез поръчителство на посочено и одобрено от кредитора дружество,
9
за което се дължи отделно възнаграждение противоречи освен на закона и на
добрите нрави, а също е налице и заобикаляне на закона, каквато забрана
предвижда чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. На практика тази клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задължението на кредитора за предварителна оценка на
кредитоспособността на длъжника върху последния и води до допълнително
увеличаване на размера на задълженията му. Посоченото в съвкупност и
поотделно обуславя извод, че клаузата на чл. 5 от договора за кредит,
изискваща предоставяне на поръчителство от кредитополучателя е сключена в
условията на неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна
поради противоречие с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, а също и на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Неоснователно е възражението на ответника
„ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, че няма нищо общо с третото за делото лице
„М.Б.“ ЕАД. В действителност то е самостоятелно юридическо лице,
регистрирано в М., което предоставя услуги на територията на Република
България, въз основа на лиценз, издаден от БНБ и вписването му под № 178 в
публичния регистър на БНБ, но връзката между кредитодателя и поръчителят
се установява от факта, че „Ф.Б.“ фигурира (както твърди и самия ответник) в
предварително определения като типов по характера си договор и в
електронните формуляри. Това от своя страна показва, че двете дружества се
намират в икономическа свързаност, сочеща недобросъвестност, с оглед
обективираните права и задължения между двата сключени договора (този за
потребителски кредит и този за поръчителство), което на практика
представлява разделяне на приходите по кредите между двете формално
отделни юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се консумира
недопустима печалба.
Възражението на ответника, че сключването на договор за
поръчителство не е задължително условия за получаване на кредита, тъй като
ищецът е могъл да посочи избрано от него лице за поръчител е неоснователно.
Отказът да бъде сключен договор за поръчителство, може да доведе до отказ
да бъде сключен договора за потребителски кредит от страна на кредитора.
Единствената „привилегия“, която е била предоставена на кредитополучателя
е това, че той е могъл да избере физическо или юридическо лице, се
обезсмисля от изискването, то да бъде предварително одобрено от кредитора.
Фактът, че ищецът е избрал поръчителя да бъде предварително одобреното от
кредитодателя лице и договорът за кредит да бъде сключен при предоставено
от това лице поръчителство не променя извода, че сключване на договор за
поръчителство е задължително условие за получаване на кредита.
От ангажираните доказателства се установява, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът
трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин. Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК – „Обща сума,
дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи
по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
10
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Като обща
дължима сума по договора е записана 3075.00 лева, но в нея не е включено
допълнителното плащане от 2450.00 лв. лева по договора за гаранция, който,
както бе посочено е задължително условие за предоставянето на заема. С това
допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за
предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал.
1 от ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение.
Посочването в договора за заем по-ниски стойности на ГПР, представляват
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. (В този смисъл: Решение № 260123 от 25.09.2020г. на ОС - П. по
в.гр. . № 1214/2020г.; Решение № 682 от 7.07.2020г. на ОС - П. по в.гр.д. №
880/2020г.; Решение № 1375 от 22.11.2019г. на ОС - П. по в.гр.д. №
1983/2019г.; Решение № 220 от 18.02.2020г. на ОС П. по в.гр.д. № 2957/2019г.;
Решение № 1411 от 29.11.2019г. на ОС - П. по в.гр.д. № 1207/2019г.; Решение
№ 1510 от 13.12.2019г. на ОС - П. по в.гр.д. № 2373/2019г. и Решение № 33 от
8.01.2020г. на ОС - П. по в.гр.д. № 2344/2019г.).
ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се
изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 от ЗПК, въз основа на
уговорените плащания. Посочването на стойност по-малка от действителната,
която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява
неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Изложените от
ответника възражения за незадължителност на услугата не променят извода.
Предоставянето на гарант/поръчител е задължителен елемент от процедурата
за кандидатстване за кредита и условие за сключването на договора, поради
което свързаните с това разходи следва да бъдат включени в общата дължима
сума и ГПР. След като кандидатстващият е избрал предложения от самия
ответник гарант, то разходите във връзка с това поръчителство представляват
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, защото
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита. При включването на сумата за поръчителство, ежемесечно
начислявана в погасителните вноски и представляваща скрито
възнаграждение за кредитодателя, реалният ГПР според изчисленията на
вещото лице е 445.33%, който надвишава многократно допустимия законов
лимит по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и ал. 4 от
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, и не може да надвишава
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общ разход по кредита за
потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
11
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая е
нарушен чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е посочен реалният
размер на ГПР. Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е налице не само,
когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен,
точен и ясен и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на
посочените цифрови величини, както и когато формално е налице такова
посочване, но посоченият в договора размер на ГПР не съответства на
действително прилагания между страните. И в трите хипотези е налице
еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото потребителят се
явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия
ГПР, което право ЗПК му признава и гарантира.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит се явява
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 22 от ЗПК.
Ако сделката е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е
безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго
основание.
По предявения осъдителен иск:
От приетото заключението на назначената съдебно-икономическа
експертиза, се установява, че усвоената сума от Х. Н. С. по Договор за
потребителски кредит № 1316870 от 11.01.2024г. е в размер на 2500.00 лв.
Платената общо сума за погасяване на кредита възлиза на 3255.00 лева, а
сумата по поръчителство, която е погасена възлиза на 1145.04 лева, преведени
по сметката на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД.
С оглед изложеното и на основание чл. 22 и чл. 23 ЗПК, сумата от
1900.04 лева, представляваща заплатена от ищеца по договора за
поръчителство, ведно със сумите за лихва и такси по тарифа и общи условия.
Същата подлежи на връщане като преведена при начална липса на основание,
предвид недействителността на процесния договор за потребителски кредит.
В хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ищецът следва да докаже
плащането на съответната парична сума. Когато ищецът е установил
плащането, ответникът следва да установи наличието на правно основание за
получаване на сумата, т.е. че съществува правно призната причина за
разместването на благата, тъй като именно наличието на това основание му
дава възможност да задържи полученото и предявения срещу него иск да бъде
отхвърлен. Ако получилият облагата не докаже по несъмнен начин, че има
определено основание да я задържи, то той дължи нейното връщане. Както бе
посочено, в случая е доказано плащането на тази сума от ищеца на ответника.
Последният обаче не доказа наличието на основание за получаване на сумата,
установяването на който факт е в негова тежест. Доколкото сумата от 1900.04
лева е постъпила в патримониума на кредитора „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД като плащане по нищожния договор за кредит, то именно той дължи
връщането й като недължимо получена на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
По изложените съображения, съдът намира, че предявеният иск е
доказан и следва да се уважи, но с оглед диспозитивното начало в
гражданския процес, на ищеца следва да се присъди сумата в прентендирания
размер от 1720.04 лева, доколкото в хода на производството, предвид данните
по приетото заключение на вещото лице, страната не е упражнила правата си
12
по реда на чл. 214 от ГПК за изменение размера на предявения иск до
установената по делото сума от 1900.04 лева. Посочената сума от 1720.04 лева
се дължи ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на
исковата молба -06.12.2024г. до окончателното погасяване на вземането.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК право
на разноски имат и двете страни. На ищецът, следва да се присъдят сторените
разноски за платена държавна такса от 166.80 лева и 200.00 лева заплатено
възнаграждение за вещо лице или общо 366.80 лева.
Представен е договор за правна защита и съдействие между ищеца по и
адв. Л. К. Б., в който е уговорено защитата по главния иск да бъде
осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Съгласно ал. 2, в
случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
полза на адв. Л. К. Б., съдът счита за нужно да акцентира върху следното:
съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по
съединени дела C?427/16 и C?428/16 (постановено по преюдициално
запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на
минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от
присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са
обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и
несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи
води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с
постановеното Решение по дело C? 438/22 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.
Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да
приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена
да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително
когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и
адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено
и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални
размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
Предвид така изложеното съдът счита, че в полза на адв. Л. К. Б. следва
на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА да се определи общо възнаграждение в размер
от 200.00 лева. Касае се за дело, което е приключило с провеждане на две
открити съдебно заседание, не са събирани допълнителни доказателства,
освен тези представени с исковата молба (в това число и посочената в
исковата молба - СИЕ) и с отговора на исковата молба; делото което не се
отличава с фактическа и правна сложност, налице многобройна съдебна
13
практика по идентични казуси. Доводите на процесуалния представител не се
отличават с конкретика, а основно с правни твърдения идентични с тези по
множеството дела със сходен предмет.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във
вр. с чл. 22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК Договор за потребителски
кредит № 1316870 от 11.01.2024г., сключен между Х. Н. С. от *** с ЕГН
********** като кредитополучател и „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул.
„Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, с управители Д. Н. и
И.В. като кредитор.
ОСЪЖДА, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, „ФЕРАТУМ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н Младост, бул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9,
офис 20, с управители Д. Н. и И.В. да заплати на Х. Н. С. от *** с ЕГН
**********, сумата от 1720.04 лева, представляваща платена при изначална
липса на правно основание по Договор за потребителски кредит № 1316870 от
11.01.2024г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на
подаване на исковата молба в съда – 06.12.2024г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. „Александър
Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, с управители Д. Н. и И.В., да
заплати на Х. Н. С. от *** с ЕГН **********, сумата от 366.80 лв.,
представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н Младост, бул. „Александър
Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, офис 20, с управители Д. Н. и И.В. да
заплати на АДВ. Л. К. Б., с адрес на управление на дейността: гр. София 1000,
***, адвокатско възнаграждение за осъществено в полза на ищеца Х. Н. С. с
ЕГН ********** - безплатно процесуално представителство по делото, в
размер на 200.00 лв., определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд – П., в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
Й.А.
14