Р Е Ш Е Н И Е
№ 260324 09.07.2021г., гр. Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски
окръжен съд,
Гражданска колегия ХХІІ-ри гр.
състав
На
двадесет и втори юни две
хиляди двадесет и първа година
в публично заседание в следния
състав:
Председател: Пенка Стоева
Секретар:
Розалия Тодорова
като разгледа докладваното от
председателя Пенка Стоева
търговско
дело №609 по описа за две хиляди и деветнадесета година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Иск по чл.432,ал.1 от КЗ.
Ищцата
М.С.С., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, адв.Р.М., моли съда да осъди
ответника ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, гр.София, ул.“Витоша“№89
Б, да и заплати по сметка *** при ЦКБ АД, на която е титуляр, обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 50 000лв., ведно със законната лихва от ****.,
които претърпяла вследствие смъртта на брат си Г.С.С., ЕГН ************,
загинал при птп от ****., състояло се на републикански път ІІІ-5802, между ***,
докато пътувал като пътник на задна дясна седалка в л.а. „Рено 19“ с рег.№ **
**** **, управляван от Р.С.С., за причиняване на което птп Р.С.бил признат за
виновен с влязла в сила на 16.10.18г. присъда по нохд №1280/2018г. на ПОС, тъй
като към датата на птп описаният автомобил бил застрахован при ответното
дружество за риска гражданска отговорност по полица BG/**/************, валидна
до 16.06.18г. и въпреки че отправила към ответника молба с
вх.№94-Р-157/29.11.18г. претенция за плащане на обезщетение, той не и определил
и изплатил такова в законния срок, изтекъл към датата на подаване на иска
и-18.07.19г.
В срока по
чл.367,ал.1 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба с
вх.№24659/16.08.19г. /виж: съобщението на л.31 и отговора на л. 33-л.37/, с
който е оспорил иска и по основание, и по размер. Признал е с т.1 от отговора
на исковата молба твърденията на ищцата, че при птп от ****., застрахован при
него по задължителна застраховка ГО на автомобилистите с полица
BG/**/************ от 15.06.17г., е самокатастрофирал с л.а. „Рено 19“ с №**
**** **, вследствие което на Г.С.са причинени телесни увреждания, довели до
летален изход; че при него е постъпила претенцията на ищцата за плащане на
обезщетение и че той е отказал плащане на такова. Оспорил е с т.2 от отговора
на исковата молба ищцата да има право да получи търсеното от нея обезщетение,
независимо от ТР №1/18г. по т.д. №1/16г. на ОСНГТК на ВКС, като изтъква, че
признатото с него право за братята и сестрите да получат обезщетение не е
безусловно, а се допуска по изключение – в случай на особена близост и претърпени
вреди извън обичайните от загуба на близък, а от исковата молба не може да се
съди за наличието на предвидените от него предпоставки за възникване в полза на
ищцата на претендираното право. Повдигнал е с т.4 от отговора възражение за
прекомерност на търсеното от ищцата обезщетение, с оглед принципа на
справедливост по чл.52 от ЗЗД, а с т.5 - искане за съобразяване на размера му с
лимита от 5000лв. по чл.493а, пар.95 и пар.96 от КЗ. Повдигнал е с т.6 от
отговора си и възражение за съпричиняване на вредите от Г. С., основано на
твърдението, че за леталния изход е способствало обстоятелството, че е пътувал
без поставен обезопасителен колан, поради което счита, че е налице основание за
намаляване на отговорността му по чл.51,ал.2 от ЗЗД. По отношение искането за
присъждане на лихва е изтъкнал, че такава, съгласно закона, се дължи от
изпадането му в забава, а не от датата на птп, както се търси, и тъй като
претенцията е постъпила пред него на 29.11.18г., а тримесечният срок за
произнасяне е изтекъл на 29.02.19г., то дължи законна лихва именно от
последната дата, а не от датата на птп ****.
В срока по чл.372,ал.1 от ГПК
ищцата е депозирала допълнителна искова молба вх.26332/09.09.19г. /виж:
съобщението на л.40 и допълнителната искова молба на л.41-л.45/, с която: е
поискала, предвид признатите от ответника факти, да се признае за безспорно по
делото наличието на валидна застраховка ГО към датата на птп, между ответника и
деликвента; е оспорила становището на ответника, че няма право да търси
претендираното обезщетение, като твърди, че за нея са налични предвидените от
ТР №1/18г. предпоставки за признаване на надлежна легитимация да търси
обезщетение за неимуществените вреди, които е претърпял във връзка със смъртта
на брат си; оспорила е претендираното от нея обезщетение да е прекомерно с
оглед принципа на справедливост, а напротив- счита го за съобразено с този
принцип, както и с присъжданията в съдебната практика по сходни случа; оспорила
е да е налично съпричиняване на вредите от брат и. Във връзка с възраженията на
ответника по отношение искането и за присъждане на законна лихва, е посочила,
че търси такава от датата на уведомяване на ответника за настъпилото
застрахователно събитие с претенцията си от 29.11.18г.-с оглед предвиденото от
чл.429,ал.2,т.2 от КЗ, в която насока да се счита, че е извършила изменение на
това искане.
В
срока по чл.373,ал.1 от ГПК, изтекъл на 15.10.19г. /виж съобщението на л.48/,
допълнителен отговор на исковата молба от ответника не е подаден, с което
размяната на книжа е приключила.
Ищцата
пледира по същество за уважаване на иска и, с присъждане на законна лихва и
разноски в производство по списъка, представен в с.з. от 22.06.21г. /л.273/,
включващи адвокатско възнаграждение за адв.М., в хипотезата на чл.38,ал.2 във
вр. с чл.38,ал.1,т.2 от ЗА. В дадения и едноседмичен срок от 22.06.21г. за
представяне на писмени бележки, изтекъл на 29.06.21г. и до датата на това
решение не представя такива.
Ответникът
пледира по същество за отхвърляне на иска с молба вх.№277594/18.06.21г. /л.271/,
евентуално- за уважаването му до размер от 5000лв., съобразно разпоредбата на
чл.493а,ал.4 от КЗ, която има обратно действие, съгласно пар.96,ал.3 от КЗ, и
за присъждане на разноски по списъка, материализиран в същата молба, в това
число и юрисконсултско възнаграждение по чл.78,ал.8 от ГПК. Повдига евентуално
искане, в случай, че ищцата представи списък с разноски, съдържащ адвокатски
хонорар над предвидения в Нар.№1/04г. минимален размер, да се разгледа искането
му за неговото намаляване до минимума, предвид фактическата и правн асложност
на делото.
Съдът,
като взе предвид твърденията на ищцата, оспорванията и възраженията на
ответника и събраните по делото доказателства намери, че предявеният иск е допустим, а разгледан по същество е основателен и
следва да бъде уважен за пълния претендиран размер от 50000лв., ведно със
законната лихва от 29.11.18г., воден
от следните съображения:
І.По допустимостта.
Предявеният иск е
допустим.
Ищцата е спазила изискването на чл.498, ал.3 от КЗ, преди отнасяне на спора пред съд, да отправи претенцията си
до застрахователя, където тя е постъпила на 29.11.18г. /виж молбата на
л.24-л.26/, и към датата на завеждане на делото-18.07.19г., е изтекъл
тримесечния срок по чл.496,ал.1 от КЗ.
Извън горното,
обстоятелствата, на които искът и е основан- че е претърпяла неимуществени
вреди от смъртта на брат си, загинал при птп, състояло се на територията на
страната и причинено при управление на мпс, рискът задължителна гражданска
отговорност на автомобилистите на което е бил застрахован към датата на птп при
ответника, попадат в хипотезата на чл.432,ал.1 от КЗ, която дава право на
увреденото по смисъла на чл.478,ал.2 от КЗ лице да предяви пряк иск срещу
застрахователя за изплащане на обезщетение за вредите, причинени му от застраховано
по смисъла на чл.477,ал.2 от КЗ лице, за които то носи отговорност по
българското законодателство.
И накрая, твърденията
и, че преживе е била в изключително близки отношения с покойния си брат, както
и че е претърпяла смъртта му изключително тежко и продължава да я преживява и
досега, като животът и е изцяло подчинен на скръбта от
тази загуба, изпълват
предпоставките, при които, съгласно ТР №1/21.06.18г. по т.д. 1/16г. на ОСНГТК
на ВКС, и на лица извън най-близкия родствен кръг, очертан с ППВС №4/61г. и
№5/69г, се признава правото да получат обезщетение за неимуществени вреди при
смърт, формално обуславят надлежната и активна процесуална легитимация да
проведе този иск, отричана от ответника като мотив за отказа му да и изплати
обезщетение, а дали същите ще бъдат установени в производството, е въпрос по
съществото на спора.
ІІ.По основателността.
1.В с.з. от
10.12.19г. съдът е приел като окончателен доклад по делото проекта, съобщен на
страните с Определение №2188/18.10.19г., с допълнението, че при наличие на
влязла в сила присъда, с която Р.С.С. е признат за виновен в това, че на
16.08.18г. по непредпазливост, при управление на л.а. „Рено 19“ с рег.№** ****
**, е причинил смъртта на Г.С.С., същите обстоятелства, на основание чл.300 от ГПК, ще се считат за ненуждаещи се от доказване в производството пред него, при
зачитане задължителната сила на присъдата /виж: протокола от с.з. на 96-л.100;
Определение №2188 на л.49-л.51; заверен препис на влязла в сила на 17.10.18г.
Присъда №70/01.10.18г. по нохд №1280/18г. на ПОС на л.83-л.91/.
С приетия доклад са
очертани релевантните за спора факти и е разпределена между страните тежестта
за установяването на онези от тях, които са спорни и нуждаещи се от доказване в
процеса, както и за установяване на повдигнатите от ответника възражения.
2.По останалите след
размяната на книжа спорни между страните факти, подлежащи на доказване в
процеса, със събраните доказателства се установи, както следва:
2.1. Ищцата М.С.,
родена през ****г., е единствена сестра на починалия на **.**.** Г. С., роден
през ****г., който е най-малкото от петте деца на С.С.и А.Д., другите три от
които са родени съответно през ****г., ****г., *****г.
Преди смъртта на брат и Г. С., настъпила след птп
от ****., през 2015г., е починал и още един от братята и- К.С., роден през ****г.,
а сравнението на данните, съдържащи се във влязлата в сила присъда относно
дееца- Р.С.С., ЕГН ********** и тези относно родствениците на покойния Г. С.,
съдържащи се в удостоверението за родствени връзки сочат, че причинител на птп от ****., при което Г.С.е починал, е
всъщност един от другите и двама живи братя- Р.С./виж: акт за смърт на Г.С.на
л.13; удостоверение за родствени връзки на л.22; първа страница на присъдата на
л.83; показанията на св.А.Н. в с.з. от 10.12.19г. относно лицата, пътували в
автомобила при птп на л.98гръб/.
2.2. Макар
отношенията на ищцата с останалите членове на семейството и, включително и с
другите двама живи братя, като всички живеели в едно и също домакинство, да
били много добри, по-различна преживе била връзката и с покойния и брат Г.. Тъй
като разликата в годините им била малка- ****, като били най-малки от децата в
семейството и като деляли една стая в жилището на родителите си, ищцата и покойния и брат Г. израснали като
близнаци. Те били много близки, много се обичали и разбирали, били в много
добри отношения, заедно ходели на детска градина и на училище, непрекъснато се
търсели и си помагали. Ако Г. се приберял по-рано от училище, М. редовно си го
търсела и тъгувала за него, както и обратното. Помагали си и с пари, деляли
залъка си, не можели един без друг, много се уважавали, заедно излизали,
помагали си за домашните. М., като по-голяма, се грижела постоянно за Г.- да го
храни, да го гледа /виж показанията на св.Н.Д.- леля на ищцата и А.Д.- майка на
ищцата в с.з. на 10.12.19г.-л.99лице-л.100лице/.
2.3.Ищцата е била една от пътничките в автомобила,
управляван от Р. С., по време на състоялото се на ****. птп, след което е
загинал брат и Г.. При инцидента тя, св.Н. и братът на св.Н. били в съзнание и
успели да излезнат през прозорците на преобърналата се кола, която спряла
обърната с тавана надолу, като всички започнали да плачат, да викат и били
много уплашени. М. изпаднала в шок и започнала да крещи и да трепери, била
много стресирана /св.Н./. М. преживяла и преживява много тежко смъртта на брат
си. След инцидента тя разказала на леля си и майка си, че след катастрофата
брат и Г. бил в нейните ръце и мозъка и кръвта му изтичали, което най-вероятно
е било тъй, като се вземат предвид показанията на св.Н., щото и преди птп тя,
ищцата и покойния Г. пътували на задната седалка, като М. била в средата, както
и че след птп тръгнали и пресрещнали линейката по пътя, както и данните,
закрепени в епикризата, издадена от клиниката по анестезиология и интензивно
лечение при УМБАЛ „**,*.“-***, че при докарването му в клиниката, транспортиран
с екип на ЦСМП, Г.С.е бил в кома, с разкъсно- контузна рана на главата и
изтичащо мозъчно съдържимо от тази рана /виж показанията на св.Н.Д. и св.А.Д.
на л.99лице-л.100лице и епикризата на л.11-л.12/. Ищцата не е вече весела като
преди, сънува нощем кошмари, става и плаче, защото е много потресена от
случилото се, изпитва голяма мъка по брат си, не може да приеме загубата му,
нищо друго не прави, седи мълчалива и досега състоянието и не се променило /виж
показанията на св.Н.Д. и св.А.Д. на л.99лице-л.100лице/.
2.4. Св.Н. не помни и не е сигурна дали преди
катастрофата Г.С.е бил с поставен предпазен колан /виж показанията на св.Н. на
л.98гръб/.
2.5. Със заключение вх.№21378/28.07.20г. на
допуснатата на ответника комплексна съдебно медицинска и авто- техническа
експертиза, прието в с.з. от 18.09.20г., изготвено от вещите лица д-р Б. и инж.
С. се установи, че по трупа на Г.С.няма описани характерни специфични белези,
от които да се изгради извод, че към момента на птп е бил с поставен предпазен
колан, но като се има предвид механизма на птп, при което, при скорост на
движение от около 73км/ч преди птп, след напускане на платното за движение,
автомобилът се е преобърнал по таван, като в процеса на преобръщане е настъпило
счупване на задния водач на стъклото на задна дясна врата и рамката е отделена
от захвата на основаната на вратата с направление отвътре навън, както и че
Г.С.е седял именно на дясна задна седалка, при неговия ръст, и с оглед
изключително тежката мозъчно-черепна травма, включваща многофрагментарно
счупване на основата на покрива на черепната кухина, кръвоизлив под твърдата
мозъчна обвивка, кръвоизлив под меките мозъчни обвивки, разрушаване на мозъчния
паренхим, кръв в мозъчните стомахчета, получени по директен механизъм,
най-вероятно при удар именно с зоната на счупения заден водач на стъклото на
задна дясна врата, е обоснован извода, че дори с поставен предпазен колан
смъртта му би настъпила /виж заключението на л.139-л.166/.
2.6.Приетото в с.з. от 18.09.20г. заключение на
КСМАТЕ е било оспорено от ответника по съображения, че по друго дело, водено
пред СГС, за същото птп, е прието заключение, съгласно което, ако беше поставен
с предпазен колан, Г.С.не би получил телесни увреждания с тази тежест /виж
молбата на л.169-л.170 и приложената към нея КСМАТЕ на л.171-л.174/, при което
съдът е допуснал по негово искане, във връзка с оспорването, изготвяне на
повторна КСМАТЕ /виж протокола на л.176-л.178/.
Със заключение
вх.№264810/09.02.21г. на повторната експертиза са потвърдени изводите на
първоначалната такава, като освен обосновката, дадена с нея, е добавено още, че
предпазният колан играе своята защитна функция при челен/фронтален удар, докато
в случай като този, при който ударът несъмнено е страничен и директен, дори да
беше поставен, коланът не би могъл да доведе до предпазване на пътника, стоящ
на дясна задна седалка и при получените от него тежки травми изходът би бил
несъмнено летален /виж заключението на л.240-л.270/.
3.При тези установени
в производството факти и приетите като безспорни между страните и ненуждаещи се
от доказване такива, съдът направи следните правни изводи по съществото на
спора:
3.1.Ищцата е надлежно
материално правно легитимирана да получи търсеното от нея обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени по повод смъртта на брат и Г..
Застъпеното от ответника становище, че признатото с
ТР №1/18г. по т.д. №1/16г. на ОСНГТК на ВКС право за братята и сестрите да
получат обезщетение не е безусловно, а се допуска по изключение, е принципно
абсолютно вярно, но в конкретния случай, според съда, ищцата установи в процеса
изискуемите се цитираното ТР предпоставки, при които може да и се признае правото да получи обезщетение за
неимуществените вреди, претърпени във връзка със смъртта на брат и Г., доколкото:
Съгласно разясненията, дадени в мотивите на ТР
№1/18г., когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между
определено лице и починалия е станала толкова силна, че смъртта на единия от
родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена
връзка, е и справедливо те да получат
обезщетение наред с или вместо лицата с право на обезщетение съгласно постановления № 4/61
г. и № 5/69
г. на Пленума на ВС.
В конкретния случай, при поставена върху нея
тежест, ищцата доказа, че преживе между нея и покойния и брат е имало изградена
изключително трайна и дълбока емоционална връзка и близост, както и че търпи от
негова смърт продължителни и тежки душевни страдания, надхвърлящи по интензитет
обичайните, които е справедливо да бъдат обезщетени.
До горните изводи съдът стигна, като съобрази, че и
двете свидетелки, които, макар да са близки роднини, дадоха безпротиворечиви и
житейски достоверни, както и непресилени показания, щото близостта и обичта на
ищцата с най-близкия до нея по възраст брат Г. е била различна от тази с
другите и братя, че те са били непрекъснато заедно и са споделяли изцяло
живота, парите и залъка си. По същия начин се установи и че скръбта, която
ищцата продължава да преживява след смъртта на брат си, надхвърля обичайните
граници, като повече от две години след това събитие тя ходи ежеседмично на
гроба му, плаче непрекъснато, затворила се е в себе си, и е силно стресирана от
преживяното и поради личното си присъствие на мястото на събитието.
Установеността на тези факти, обосноваващи
надлежната и активна и процесуална, и материална легитимация по предявения иск,
води и до неговата основателност, а като е била и единствено спорна по делото,
съдът не намира за необходимо да коментира по-подробно установеността на
останалите правно- релевантни за съществото на тази преценска факти- че ищцата
има качеството на увредено лице по смисъла на КЗ, че ответникът е застраховател
за риска ЗЗГОА по отношение на мпс, с което е причинено птп, довело до смъртта
на Г. С., и че за застрахованато по смчисъла на КЗ лице Р.С.са налични
предпоставките по българското законодателство да носи отговорност за състояване
на това птп, тъй като тези факти са зачетени по силата на влязлата в сила
присъда и/или признати от ответника и като такива съдът ги е приел с доклада по
делото за ненуждаещи се от доказване в производството.
3.2.Като намери искът на ищцата за основателен,
съдът пристъпи към разглеждане на възраженията, с които ответникът се е бранил
в производството и намери по тях по тях, както следва:
3.2.1.Възражението на ответника за съпричиняване на
смъртта от Г. С., поради това, че не е носел предпазен колан, остана недоказано
в процеса, доколкото не се установи категорично дали покойният е бил с поставен
колан или не, но пък категорично се установи, че дори да е бил с поставен
колан, той не би го защитил при този механизъм на състояване на птп и при така
получените травматични увреждания пак би починал.
Затова, поради недоказаност на това възражение на
ответника, не може да се приложи нормата на чл.51,ал.2 от ЗЗД и търсеното от
ищцата обезщетение да бъде намалено, поради съпричиняване на смъртта от
пострадалия.
3.2.2.Искането на ответника, че на ищцата следва да
се присъди обезщетение в размер от 5000лв., съгласно разпоредбата на чл.493а,
във вр. с пар. 95 и 96 от ПЗР на КЗ, се намери неоснователно, по следните
съображения:
Съгласно чл.493а,ал.4 от КЗ, в сила от 07.12.18г., когато по изключение
друго лице, извън лицата по ал.3 /съпруг
или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала,
дете, включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително
осиновител или отглеждащ/, претърпи неимуществени вреди вследствие на
смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е
справедливо да бъдат обезщетени, размерът на обезщетението се определеля
съгласно методика, утвърдена с наредбата по ал.2 /Комисията, министърът на здравеопазването и министърът на труда и
социалната политика приемат съвместна наредба за утвърждаване на методика за
определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди
вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на
обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие
смъртта на пострадало лице/, а съгласно пар.96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ, обн. с
ДВ бр.101/2018г., в сила от 07.12.18г., до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на методиката по чл.
493а, ал. 2, обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по
чл.
493а, ал. 4 се определя в размер до 5000 лв.
Влязла в сила наредба по чл.493а, ал.2 от КЗ към датата на постановяване на
това решение няма, а ищцата е измежду лицата по чл.493а,ал.4 от КЗ на принципа
на изключването, тъй като не е никое от лицата по чл.493а,ал.3 от КЗ.
ПТП, при което братът на ищцата е погинал, е от ****. и предхожда датата
07.12.18г. на влизане в сила на ЗИД на КЗ, с бр.101, но пар.95 от ПЗР на ЗИД на
КЗ, на който ответникът също се е позовал в отговора си, е неприложим за
случая, тъй като касае увредените лица по чл.
493а, ал. 3 за имуществените и неимуществените вреди вследствие на телесно
увреждане, съответно смърт на пострадалия, а ищцата не принадлежи към кръга на
описаните в ал. 3 на цитираната разпоредба лица.
Въпреки горното, съдът намери, че разпоредбата на пар.96,ал.1 от ПЗР на ЗИД
на КЗ не следва да се приложи в случая, защото приложението му би обезсмислило
полезното действие на Директива 2009/103 на Европейския парламент и на Съвета
от 16.09.2009г. относно застраховката „гражданска отговорност“ при използване
на мпс и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка,
съгласно чл.9,ал.1 от същата, транспонирана с пар.7, т.2 от ПЗР на КЗ в този
кодекс, при следните конкретни
съображения:
За да даде отговор на въпроса налице ли е в случая
противоречие между пар.96 от ПЗР на КЗ и чл.9,ал.1 от Директива 2009/103 и за
да извърши преценка отговаря ли ограничението на пар.96 от ПЗР на КЗ на целта
на посочената директива, този състав
съобрази конкретно следното:
Въпросът, относно който се търси отговор в случая, е за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което се следва на
увредено лице във връзка със смърт на негов роднина, настъпила след птп, в което той е бил пътник в
самокатастрофирал лек автомобил.
Директива 2009/103/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА
от 16 септември 2009 година, наричана по-долу само Директива 2009/103, в сила
от 27.10.09г., е относно застраховката „Гражданска отговорност" при
използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за
сключване на такава застраховка.
С Директива 2009/103, с оглед яснота и рационалност,
както и поради извършвани във времето съществени изменения, е кодифицирана уредбата на
прежде приетите Директива
72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на
законодателствата на държавите-членки относно застраховката „Гражданска
отговорност" при използването на моторни превозни средства и за прилагане
на задължението за сключване на такава застраховка, Втора директива 84/5/ЕИО на
Съвета от 30 декември 1983 г. относно сближаването на законодателствата на
държавите-членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при
използването на моторни превозни средства, Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета
от 14 май 1990 г. за сближаване на законодателствата на държавите-членки
относно застраховките „Гражданска отговорност" при използването на моторни
превозни средства и Директива
2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 май 2000 г. за
сближаване на законодателствата на държавите-членки относно застраховане на
гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства
/Четвърта директива за автомобилното застраховане/, както и Директива 2005/14/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г. за изменение на
Директиви 72/166/ЕИО,
84/5/ЕИО, 88/357/ЕИО и 90/232/ЕИО на
Съвета и Директива
2000/26/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на застраховка
„Гражданска отговорност" относно използването на моторни превозни средства
/виж т.1 от преамбюла/, без приемането и да засяга задълженията на
държавите-членки относно сроковете за транспониране в националното право и за
прилагане на описаните отменени директиви, като позоваванията на последните се
считат и за позовавания по приетата Директива 2009/103 /виж т.54 от преамбюла и
чл.29/.
Съгласно приложение, част Б от Директива 2009/103,
сроковете за транспониране в националното право на отменените и кодифицирани с
нея директиви в реда на приемането им са съответно: 31.12.1973г., 31.12.1987г.;
31.12.1992г.; 19.07.2002г. и 11.07.07г., а за прилагане-31.12.73г.; 31.12.88г.;
31.12.92г.; 19.01.03г.; 11.07.07г.
С приемането на РБ за член на ЕС, считано от
01.01.07г., съгласно чл.2 от Протокола относно условията и договореностите за
приемането на РБ и Румъния в ЕС, съставляващ неразделна част от подписания на
25.04.05г. Договор между държавите –членки и РБ и Румъния за присъединяването
на РБ и Румъния към ЕС, от датата на
присъединяване, разпоредбите на Конституцията, Договорът за ЕОАЕ и актовете,
които са приети от институциите преди присъединяването, са задължителни за
България и Румъния и се прилагат в тези държави при условията, предвидени в
Конституцията, в Договора за ЕОАЕ и в настоящия протокол.
По
силата на цитираната в предходния абзац разпоредба, РБ е спазила изискванията
за транспониране на действащите към датата на приемането и в ЕС четири
директиви за автомобилното застраховане и директивата от 2005 за изменението
им, като с пар.4б, нов от ДР на КЗ /отм/, обн. с ДВ бр.97/23.11.07г., е въвела
в приложимия национален закон, регламентиращ съответните отношения,
разпоредбите на всички описани по-горе директиви, както и на Директива 72/430
за изменение на Директива 72/166 /виж т.2, т.3, т.8, т.13, т.20 и т.28 от
пар.4б/.
Застрахователното
събитие, по повод което ищцата по делото претендира присъждане на обезщетение
като увредено лице, е такова от ****., Директива 2009/103 е траспонирана с КЗ,
в сила от 01.01.16г. /виж пар.7,т.2 от ДР на КЗ/, ищцата е предявила иска си на 18.07.19г., а ЗИД на КЗ,
с който е приета разпоредбата на пар 96 от ПЗР на КЗ, във вр. с чл.493а-нов-Обезщетение за имуществени и
неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт на КЗ, е в сила от 07.12.18г.
Легалните
определения на понятията „пострадало лице“ и „увредено лице“, които се съдържат
в Директива 72/166 и в Директива 2009/103, като Директиви 84/5 и 90/232 работят
с понятието за пострадало лице, вече въведено от Директива 72/166, са много
близки и в двата случая, като пострадало, съответно- увредено по техния смисъл
лице, се третира всяко лице, което има право да получи обезщетение за вреди,
причинени от мпс, а съгласно първата директива, освен за вреди-и за загуби /виж
чл.1,т.2 и от двете директиви/.
Като се
има предвид, че и всички тези директиви касаят и въвеждат задължение за
държавите-членки да предвидят задължителна застраховка гражданска отговорност
на превозните средства и целят да защитят интересите на лицата, които могат да
пострадат при птп, причинени от превозни/моторни превозни средства, легалните
определения на лицата, третирани като пострадали/увредени от националния
закон, следва да се търсят в
разпоредбите относно задължителната застраховка гражданска отговорност, и е
видно, че както при действието на отменения, така и при действието на КЗ в сила
от 01.01.16г., сега КЗ/отм/, те са идентични /виж чл.265 от КЗ/отм/ и чл.478 от КЗ/, като „пострадало“ е лицето, което е починало/на което е причинена смърт
или е претърпяло телесно увреждане, причено от мпс, а „увредено“ е лицето,
включително пострадалото, което има право на обезщетение за вреди, причинени от
мпс.
Вследствие
това може да се каже, че и изследваните директиви, и националния закон, не
бележат разлика по отношение на определянето на лицата, които имат право да
получат обезщетение за вреди, причинени от мпс- т.е. увредените по смисъла на
КЗ/отм/ и КЗ лица, каквито са ищците по делото, имат и качеството на увредени
лица по смисъла на Директива 2009/103.
Извън
горното, в хода на времето, регламентацията в изследваните директиви бележи
развитие в насока разширяване обхвата на приложение, създаване на реални и
съпоставими за различните държавни-членки гаранции за защита на пострадалите
лица, улесняване достъпа им до получаване на информация, свързана с птп и на
реда, уреждане гаранции за разглеждане на претенциите им по най-бърз възможен
начин и гаранции за това, че няма да останат без обезщетение при причиняване на
вреди от неидентифицирани мпс и т.н., но в никоя от тях не съдържа нарочна
уредба по въпроса за размера на обезщетението за неимуществени вреди, което
следва да се заплати на увредените лица, които имат право да получат такова
обезщетение при смърт на пострадалато
лице, като:
Директива 72/166 въвежда единствено изискването всяка държава-членка да
предприеме всички подходящи мерки, с които да гарантира, че гражданската
отговорност във връзка с използване на превозни средства с обичайно домуване на
нейна територия, е застрахована, като обхватът на покритата отговорност и
условията на нейното покритие се определят въз основа на тези мерки /чл.3/;
Директива 84/5, отчитайки обстоятелствата, че все още съществуват основни
различия между законодателствата на различните държави-членки относно степента
на задължителното задстрахователно покритие, както и че е необходимо сумите, за
които е задължителната застраховка, да могат да гарантират на пострадалите
адекватно обезщетение, независимо от това в коя държава-членка се е случило
произшествието, е първата, която постановява, че застраховката, посочена в
чл.3,пар.1 от Директива 72/166, покрива задължително както имуществени щети,
така и лични наранявания /пар.1/, и сочи конкретно, ясно и точно, че без да
се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат,
всяка държава-членка изисква застраховката да бъде задължителна поне по
отношение на следните размери на покритие, след изм. с Директива 2005/14, а
именно: в случай на телесно увреждане- минимален размер на
покритие 1 000 000евро за пострадал или 5 000 000евро за
иск, независимо от броя на пострадалите; в случай на имуществена щета-
размер на покритие 1 000 000евро на иск, независимо от броя на
пострадалите.
Директива 90/232 не съдържа регламентация относно размера на
задължителното застрахователно покритие, но доколкото пострадалият сродник на
ищците е бил велосипедист, относима към спорния казус е добавената с чл.4 на
Директива 2005/14 нова разпоредба на чл.1а, съгласно която, застраховката,
посочена в чл.3,пар.1 от Директива 72/166, обхваща телесни увреждания и
имуществени щети, претърпени от ...велосипедисти…, които вследствие на
произшествие с участие на мпс имат право на обезщетение съгласно националното
гражданско право, без този член да засяга нито гражданската отговорност,
нито размерите на щетите.
Тук следва да се посочи, че в т.16 от преамбюла на Директива 2005/14 за пръв път и единствено в
нея се споменава, че освен имуществените, и неимуществените вреди на
пешеходци, велосипедисти и други лица, които не използват мпс и обикновено са
най-слабата страна при произшествия, следва да бъдат обхванати от
задължителната застраховка на превозното средство, участващо в инцидента и да
имат право да получат обезщетение, съгласно националното гражданско
законодателство, но видно от описаните по-горе като извършени с Директива
2005/14 изменения в Директива 84/5 и в Директива 90/232, за държавите не са
създадени конкретни задължения в тази връзка.
И накрая, отчитайки обстоятелствата, че задължението на държавите-членки да гарантират
минимални суми на застрахователно покритие представлява важен елемент от
защитата на пострадалите и минималното покритие в случай на телесни увреждания
следва да се изчисли така, че да обезщети напълно и справедливо всички
пострадали, получили много сериозни увреждания, като същевременно се вземе
предвид ниският брой произшествия с няколко пострадали и малкото произшествия с
няколко пострадали, получили много сериозни увреждания в рамките на едно и също
произшествие /виж т.12 от преамбюла/, както и че на пострадалите при произшествия
с моторни превозни средства следва да се гарантира съпоставимо третиране,
независимо от това къде в Общността е настъпило произшествието /т.20 от
преамбюла/, Директива
2009/103 създава задължение за всяка държава –членка да предприема всички подходящи мерки с цел
застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни
средства, които обичайно се намират на нейна територия, като покритите вреди и
условията на застраховката се определят в рамките на тези мерки и като
застраховката покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания
/чл.3/, и изисква от тях, без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които
държавите-членки могат да предвиждат, застраховката, посочена в член 3, да
бъде задължителна най-малко по отношение на следните минимални суми:
в случай на телесно увреждане — минимална застрахователна сума 1 000 000
EUR за пострадал или 5 000 000 EUR за събитие, независимо от броя на
пострадалите;
б) в случай на имуществени вреди -1 000 000 EUR за застрахователно
събитие, независимо от броя на пострадалите /чл.9,пар.1/- т.е предвижда при
задължителната застраховка минимални застрахователни суми в размерите,
установени в Дриектива 84/5 след изменинето и с Директива 2005/14, като и с
Директива 2005/14, и с Директива 2009/1103 е предвиден и механизъм за
актуализиране и привеждане на установените с тях минимални размери на покритие,
в съответствие с европейския индекс на потребителските цени.
Предвидените в Директива 84/5, след изменението и с Директива 2005/14, и
в Директива 2009/103 еднакви задължителни минимални размери на покритие по
отношение на застраховката по чл.3 от Директива 72/166- в случай на телесно
увреждане и в случай на имуществена щета,
са изцяло съответни на разпоредбите в националното право, в което са
били транспонирани посочените директиви /виж съответно: чл.266 от КЗ/отм/, в
сила от 11.06.12г.; чл.492 от КЗ, преди изм. с ДВ бр.97/18г., в сила от
07.12.18г., с което тези суми са вече актуализирани.
Единствената разлика между директивите и националния закон по отношение
на предметния обхват на изследваните
разпоредби е тази, че и чл.266 от КЗ/отм/, и чл.492 от КЗ, изрично сочат,
щото установената с тях минимална застрахователна сума /лимит на отговорност
обхваща и неимуществените вреди,
вследствие на смърт, които не са включени изрично в обсега на
директивите, а дали попадат в хипотезата на случаите на телесно увреждане,
за които е предвидено описаното вече минимално задължително покритие, би могло
да се изведе евентуално по тълкувателен път.
При горните данни и доколкото пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ има за предмет размера
на обезщетението за неимуществени вреди, а чл.1,пар.1 от Директива 84/5 и
чл.9,пар.1 от Директива 2009/103 и транспониращите ги в националното право
чл.266 от КЗ/отм/ и чл.492 от КЗ- размера на застрахователната сума,
очевидно се налага необходимостта да се даде отговор на въпросите еднозначни ли
са понятията „застрахователна сума“ и „обезщетение“ за вреди“/“застрахователно
обезщетие“, тъй че да се сравняват размерите им в единия и другия случай и да
се търси противоречие между разпоредбите, които ги регламентират, респективно-
ако не са еднозначни, може ли размерът на обезщетението да се ограничава от
закона до сума, по-ниска от минималния определен от същия закон и от двете
директиви размер на застрахователната сума/лимит на отговорност.
Видно е и от отменения, и от сега действащия КЗ, в частта за
задължителната застраховка гражданска отговорност на автомобилстите, че те
регламентират в отделни правни норми застрахователната сума /чл.266 от КЗ/отм/
и чл.492 от КЗ/ и застрахователното обезщетение /чл.273 от КЗ/отм/ и чл.499 от КЗ/, което само по себе си е индиция, че тези понятия имат различен смисъл, а
съвкупният им прочит, взет предвид ведно с разпоредбите и на чл.267,ал.3 от КЗ/отм/ и нов чл.493а от КЗ, и на чл.267,ал.1 и ал.2 от КЗ/отм/ и чл.493 от КЗ/, отнасящи се до застрахователното покритие,
ясно сочи, че обезщетението за вредите, попадащи под застрахователното
покритие, се определя по ред/механизъм, установен от националния закон, в
рамките на нормативно установената минимална застрахователна сума, която по
този начин се явява горна граница за отговорността на застрахователя към
застрахования и/или увреденото лице.
Горното категорично налага нуждата за правоприлагащия орган, при наличие
на две законодателни разпоредби от една и съща степен, едната от които -чл.492
от КЗ установява в кореспонденция с
целите и в светлината на обсъдените по-горе актовете на общностното право
минимални размери на сумите, до които може да се простира отговорността на
застрахователя към увредените лица при определяне на следващото им се по закона
обезщетение за вредите, причинени от мпс, рискът гражданска отговорност при
използване на които е покрит от задължителна застраховка гражданска
отговорност, а другата- пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ установява размер,
хилядократно по-нисък от първия размер, да вземе решение кой от тези размери
следва да съобрази при решаване на спора.
И когато на фона и през призмата на описаното по-горе следва се съобрази
съответствието на разпоредбата на пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ с Директива
2009/103, този състав съобрази на основание чл.633 от ГПК, съгласно което решенията на СЕО са
задължителни за всички съдилища и учреждения в РБ, Решението на СЕС по дело С
277/12, тъй като го намери приложимо към стоящия за решаване пред него спорен
въпрос, доколкото:
Решението е постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на
чл.3,пар.1 от Директива 72/166, една от
трите директиви, кодифицирани с Директива 2009/103
Във връзка с висящ спор относно претенция за обезщетение за неимуществени
вреди, при вътрешно-правна регламентация по латвийския закон, въвеждаща
аналогично на нормата на пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ ограничение относно размера
на обезщетението, което може да се присъди, смешно нисък, в сравнение с
предвидените минимални лимити от втората директива
След отчитане от запитващия латвийски съд на обстоятелството, което и
този състав констатира в прегледа си по-горе - че чл.1 от Директива 84/5 установява задължителна гарантирана сума при
обезщетенията за телесни увреждания и за вреди, причинени на имущество, без
обаче да урежда пряко въпроса за неимуществените вреди, причинени на физически
лица, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди, са
формулирани преюдициални въпроси, на които и този състав търси отговор в
случая, а именно:
1) Включват ли се и неимуществените вреди в задължителното обезщетение за
телесни увреждания, предвидено в член
3 от Директива 72/166 /Първа директива/ и в член
1, параграф 2 от Директива 84/5 /Втора директива/?
2) При утвърдителен отговор на
първия въпрос, трябва ли член
3 от Първа директива и член
1, параграф 2 от Втора директива да се тълкуват в смисъл, че не допускат
държава членка да ограничи максималната сума на обезщетението за неимуществени
(морални) вреди, като предвиди граница за отговорността на застрахователя,
която е значително по-ниска от установената в Директивите и в националния
закон.
С постановеното по дело С -277/12 решение, както и чрез препратките, които
се съдържат в него към решението на Съда по дело С -300/10, на поставените
преюдициални въпроси са дадени отговорите, че :
1.Член 3, параграф 1 от Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно
сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката
„Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни средства и
за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка и член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива
84/5/EИО на Съвета от 30
декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки,
свързани със застраховките „Гражданска отговорност" при използването на
моторни превозни средства (МПС), трябва да се тълкуват в смисъл, че
задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването на
моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените
вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно
произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската
отговорност на застрахования съгласно приложимото към спора по главното
производство национално право.
2) Член 3, параграф 1 от
Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2 от
Втора директива 84/5 трябва
да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно
която задължителната застраховка „Гражданска отговорност" при използването
на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди,
дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за
смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно
произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в член 1, параграф 2 от Втора
директива 84/5.
Ето
защо, този състав счете, че ограничението в размера на обезщетението,
предвидено от пар.96,ал.1 от ПЗР на КЗ, не следва да се прилага при решаване на
спора, защото приложението му би обезсмислило полезното действие на чл.9,ал.1
от Директива 2009/103, транспонирана в чл.492 от КЗ, а въпросът за размера на
следващото се на ищцата обезщетение следва да се реши при прилагане на принципа
за справедливост, установен от чл.52 от ЗЗД, в рамките на установения от чл.492
от КЗ лимит на отговорност на ответника.
3.2.3.Възражението
на ответника за прекомерност на търсеното от ищцата обезщетение с оглед
принципа на справделивост се намери от съда за неоснователно, като съдът счете,
че търсеното от ищцата обезщетение отговаря на принципа на справедливост, тъй
че искът и следва да се уважи за пълния претендиран размер от 50000лв., при
следните съображения:
Справедливият
размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл.52 от ЗЗД се
определя за всеки конкретен случай, според спецификата му, но не абстрактно и
произволно, а като се зачетата определени от практиката по приложение на закона
критерии, както и се следи да не се стигне в противоречие между двата
основнипринципа- на възмездяване на увредения за претърпените вреди и за
недопускане на неоснователното негово обогатяване.
В
случаите на смърт, доколкото се слага край на живота на едно лице, като
най-висше благо, е предварително ясно, че страданията на близките нямат годен
паричен еквивалент, но когато се търси преценка докъде те могат да бъдат
обезщетени, се вземат предвид силата, интензивността и продължителността на
търпените от тях неимуществени вреди, възрастта на покойния и на самите
увредени, наличен ли е за увредените освен покойния и друг близък кръг лица или
остават сами в скръбта си по него, социално-икономическата обстановка в
страната, съдебната практика по аналогични случаи и др.
В конкретния случай, за да счете обезщетението от 50000лв. като справедливо
да обезщети ищцата за страданията и, тъй както тя претендира, съдът съобрази,
че:
Покойният и брат Г. е загинал само на ** години, когато целият живот би
трябвало тепърва да се изживее от този юноша, и като смъртта му е настъпила
съвсем неочаквано, доколкото липсват по делото данни той да е страдал от
някакво заболяване;
Самата ищца е била към датата на птп, след което брат и загинал, също в
съвсем крехка още възраст-**год., без да притежава житейски опит и зрялост,
които да направят по-лесно приемането на факта на смъртта, като естествен край
на живота, защото в този случай, и за нея, и за брат и, с оглед възрастта им, е
малко вероятно да са си поставяли философския въпрос за края на живота;
Отделно от това, ищцата е имала нещастието да преживее на място птп, редом
до брат си, също като пътник в колата, което, както се установи, е довело за
нея до много тежък шок, тъй като тежката мозъчно-черепна травма, довело до
смъртта му, е имала и видимо изражение чрез изтичане на кръв и мозъчно
съдържимо, които обстоятелства са трудно поносими дори за страничен наблюдател;
Съществувалата силна привързаност между покойния и ищцата е обусловила и
голяма сила, интензивност и продължителност на преживяваната от нея по повод
смъртта на брат и скръб и затваряне за живота, защото тя е изгубила постоянния
си от години най-близък в семейството, с когото е деляла всеки свой ден, без
тази празнина да е била запълнена от наличието на другите двама братя, с които
е по-отдалечена по възраст, на като все пак съдът съобразява в тази връзка, че
тя има други членове на едно сплотено и хармонично семейство, с помощта на
които и заедно с които да преодолява тази тежка загуба.
Затова, като взе предвид, че в случаи на смърт на брат/сестра, съдилищата
са присъждали обезщетения в широките граници от 15хил.лв. до 70-80хил.лв., като
зачете всички описани обстоятелства, с изключение на това, че след смъртта на
брат си ищцата не е останала без други близки роднини, като такива, водещи до необходимост от
определяне на едно обезщетение в достатъчно висок размер, съдът счете, че обезщетение
в размера от 50000лв., претендиран от
ищцата, следва да се смята за справедливо да я обезщети за неимуществените
вреди, които е претърпяла и продължава да търпи във връзка със смъртта на брат
си, а не за прекомерно, както пледира ответникът.
При тази преценка съдът съобрази и настъпилите в негативен план от 2017г.-
2021г. социално- икономически промени, като взе предвид:
-Изменението в размера на минималната работна заплата за страната, който се
определя с нормативен акт и съдът може поради тази причина да го съобрази
служебно, който е бил 460лв. за 2017г., а за 2021г. е 650лв., и който,
съпоставен с други официално обявени статистически показатели сочи, че за
жалост това увеличение не означа нарастване на благосъстоянието на населението
в годините, а е плод на повишаване на инфлацията и средство за нейното
индексиране, с официалните данни, обнародвани от НСИ на интернет страницата му,
за индекса на потребителски цени в България, служещ, съгласно методологията,
публикувана на същата страница, като официален измерител на инфлацията в
България и като средство за индексиране на заплати, пенсии и други доходи на
населението;
-Пандемията Ковид 19, довела според множество анализатори и до сериозен
икономически спад, многократно оповестяван в средствата за масова информация.
4.Във връзка с искането на ищцата обезщетението да и се присъди ведно със
законна лихва от датата на простъпване на претенцията и пред ответника-
29.11.18г. и възражението на ответника, че не дължи законна лихва от тази дата,
а от датата 29.02.19г., когато изтича тримесечния срок по чл.496 от КЗ за
произнасянето му по претенцията на ищцата, съдът намери, че искането на ищцата
е основателно и следва да се уважи, воден от следните съображения:
Съгласно изричната разпоредба на чл.493,ал.1,т.5 от КЗ, застрахователят по
ЗЗГОА покрива отговорността на застрахования за причинени на трети лица вреди,
вследствие използването на мпс, в това число и лихвите по чл.429,ал.2, т.2, а
съгласно чл.429,ал.2,т.2 от КЗ, лихвите за забава, за които застрахованият
отговаря пред увреденото лице, се дължат от по-ранната от двете дати- датата на уведомяването от застрахования за
настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице.
В конкретния случай липсват твърдения на коя да е от страните
застрахованият да е подал уведомление до застрахователя за настъпилото на ****.
застрахователно събитие, тъй че единствената от тези две релевантни дати, за
които е наведено твърдение, е сочената от ищцата дата 29.11.18г., като такава
на постъпване на претенцията и пред ответника, което е и установено с
приложената претенция /виж л.24/.
Затова, обезщетението, което и се дължи от ответника, следва да се присъди
ведно със законната лихва от посочената дата- 29.11.18г., а не от изтичана на
тримесечния срок по чл.496 от КЗ, както ответникът пледира.
В частта за разноските.
И ищцата, и ответникът претендират присъждане на разноските в
прозиводството по списъците, които са представили.
При уважаване на иска и изцяло, ищцата е тази, която на основание
чл.78,ал.1 от ГПК има право на разноските в производството, а ответникът няма
право да получи такива.
Ищцата е била освободена в производството от внос на такси и разноски на
основание чл.83,ал.1,т.4 от ГПК, поради което, на основание чл.78,ал.6 от ГПК,
ответникът следва да бъде осъден да заплати следващата се за производството
държавна такса от 2000лв.
Ищцата претендира като разноски единствено присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38,ал.2 от ЗА на адв.М., която я е
представлявала безплатно в производството, което личи от представения за целта
договор за правна помощ /л.8/. При тези данни, очевидно е, че място за
разглеждане на евентуалното възражение на ответника за прекомерност на
заплатеното от нея възнаграждение за адвокат няма, защото не са налични
предпоставките, посочени от ответника то да бъде разгледано- ако се констатира,
съгласно списъка на ищцата, заплащане на такова възнаграждение, надхвърлящо
минималното по Нар.№1/04г.
С уважаване на иска и, ищцата има право на разноски, затова налице са и
предпоставките за осъждане на ответника да заплати в полза на адв.М.
възнаграждение за осъщественото от нея безплатно представителство на ищцата в
производството. Изчислено на основание чл.7,ал.2,т.4 от Нар.№1/04г., това
възнаграждение възлиза на 2030лв.
При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
Осъжда ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, гр.София,
ул.“Витоша“№89 Б, в качеството му на застраховател за риска задължителна
застраховка „Гражданска отговрност на автомобилистите“ по полица
BG/**/************, валидна до 16.06.18г., на л.а. „Рено 19“ с рег.№ ** ****
**, да заплати на М.С.С., ЕГН
**********, със съдебен адрес: ***, адв.Р.М., в качеството и на увредено лице,
по сметка *** при ЦКБ АД, на която е
титуляр, сумата от 50000- петдесет хиляди лева, ведно със законната лихва върху
нея от 29.11.2018г. до окончателното плащане, като обезщетение за
неимуществените вреди, които е претърпяла и търпи вследствие смъртта на брат си
Г.С.С., ЕГН ************, загинал при птп от ****., състояло се на
републикански път ІІІ-5802, между ***, докато пътувал като пътник на задна
дясна седалка в л.а. „Рено 19“ с рег.№ ** **** **, управляван от Р.С.С., за
причиняване на което птп Р.С.е признат за виновен с влязла в сила на 16.10.18г.
присъда по нохд №1280/2018г. на ПОС.
Осъжда ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, гр.София,
ул.“Витоша“№89 Б, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на Пловдивски окръжен съд, сумата от 2000- две
хиляди лева, съставляваща следваща се за производството държавна такса, от внос
на която ищцата е била освободена на основание чл.84,ал.1,т.4 от ГПК.
Осъжда ДЗИ „Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, гр.София,
ул.“Витоша“№89 Б, на основание чл.38,ал.2 от ЗА, да заплати на адвокат Р.И.М.,
с личен номер **********, с адрес на упражняване на дейността: *** сумата от
203- две хиляди и тридесет лева, съставляваща адвокатско възнаграждение за
осъщественото от нея в производството по т.д. №609/19г. на ПОС безплатно
процесуално представителство на ищцата М.С.С..
Решението подлежи на
обжалване пред ПАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Окръжен
съдия: