Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
5.06.2019
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети април през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
мл. съдия Светлана Атанасова
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 11108 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение № 81 от 13.08.2018 г., постановено по гр.д.№ 2973/ 2017 г. на Върховния
касационен съд, ГК, ІІІ ГО, е отменено въззивно решение от 16.03.2017 г. по гр.
дело № 11021/ 2016 г. на Софийски градски съд, ІІ- Б въззивен състав, и делото
е върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС, като са дадени указания
при новото разглеждане на делото от въззивния съд да бъде разпределена доказателствената
тежест по кръга релевантни факти, от които произтича претендираното право на увеличен
размер обезщетение с правно основание чл.222, ал.3, предл. второ КТ вр. чл.228,
ал.2 КТ вр. чл.49 от действащ Колективен трудов договор; да бъдат обсъдени и
доводите на ищеца /касатор/, че работодателят е признал правото му да получи
увеличен размер на обезщетението не само при подписване на споразумението от 4.10.2011
г., но и по- рано, с релевантни за трудовоправната връзка актове, които ищецът
счита за неоттегляеми едностранно; да бъде даден правен отговор на въпроса
отнасят ли се тези актове към предвиджането на по- висок размер обезщетение с
трудов договор по смисъла на чл.228, ал.2, предл. последно КТ; както и да бъде
направен анализ на събраните по делото писмени доказателства съобразно
твърденията на ищеца и възраженията на ответника.
С
отмененото въззивно решение от 16.03.2017 г., постановено по гр. дело № 11021/
2016 г. на Софийски градски съд, ІІ- Б въззивен състав, е потвърдено
Решение
от 5.07.2016 г. по гр.д.№ 53936/ 2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 43
състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният
от И.М.П.
/ЕГН **********/ срещу „Н.Д.К.- К.Ц.“ ЕАД- гр. София /ЕИК ********/ установителен
иск по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД за признаване за установено, че
„Н.Д.К.- К.Ц.“ ЕАД дължи на И.М.П. сумата 13 666.10 лв.- главница по
Споразумение № С-474/ 4.10.2011 г., с нотариално удостоверени подписи, за
периода от 10.07.2012 г. до 10.01.2013 г., за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. дело № 3862/ 2013 г. на СРС, 43 състав, и на
основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът И.П. е осъден да заплати на ответника „НДК- К.Ц.“
ЕАД сумата 1 440 лв.- разноски по делото.
Постъпила
е въззивна жалба от И.М.П. /ищец по
делото/, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на
постановеното от СРС отхвърлително решение, с искане да бъде постановена
отмяната му и да бъде постановено решение за присъждане на горната сума, ведно
с лихвите и разноските по делото.
Въззиваемата
страна „Н.Д.К.- К.Ц.“ ЕАД- гр. София /ответник по делото/ оспорва
жалбата и моли постановеното от СРС решение като правилно да бъде потвърдено,
като претендира разноски за въззивното и касационното производства.
Предявен е установителен
иск по чл.422 ГПК вр. чл.222, ал.3 КТ вр. чл.228, ал.2 КТ вр. чл.49 от КТД-
2009 г.
Софийски градски съд, при новото
разглеждане на делото, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.
Съгласно
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Според чл.294, ал.1, изр. последно ГПК указанията на Върховния касационен съд по прилагането и тълкуването на
закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане.
Атакуваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, доколкото от
първоинстанционния съд са разгледани релевантните за иска по чл.422 ГПК вр.
чл.222, ал.3 КТ факти и обстоятелства.
По
същество обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено.
Предявеният
от И.П. установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.222, ал.3 КТ е основателен.
Съгласно
разпоредбата на чл.222, ал.3 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение,
след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10
години от трудовия му стаж- на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за срок от 6 месеца. Според нормата на чл.228, ал.2 КТ размерите
на обезщетенията по чл.215, 218, 222 и 225 се прилагат, доколкото в акт на
Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор не са
предвидени по- големи размери.
Нормата
на чл.222, ал.3 КТ утвърждава минимален размер на вземането. Предвид изричното
правило на чл.228, ал.2 КТ, страните по трудовото право-отношение са свободни
да определят и по- високо обезщетение, каквото е претендираното от ищеца И.П.
гратификационно обезщетение, основано на приложението на чл.49 от действащ в
ответното дружество при пенсионирането му Колективен трудов договор, в сила от
1.12.2009 г. до 20.11.2011 г.
Л.2 на Реш. по гр.д.№
11108/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
За
да е налице хипотезата на чл.222, ал.3 вр. чл.228, ал.2 КТ,
е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. трудовото
право-отношение на работника или служителя да е прекратено, като е без значение
от кого, на какво основание и по какъв начин, 2. работникът или служителят да е
придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, без да е необходимо
именно на това основание да е прекратено трудовото му правоотношение, и 3.
работникът или служителят да е работил при същия работодател през изискуемите
от КТД последни години от трудовия си стаж.
В случая въз основа на събраните в процеса
доказателства, вкл. приложения Колективен трудов договор, действащ в ответното
дружество през периода 1.12.2009 г.- 30.11.2011 г., се установява, че между действащата
в НДК синдикална организация при КНСБ и работодателя- ответник е било налице
съгласие за прилагането на по- благоприятни условия при пенсионирането на
служители в „НДК- К.Ц.“ ЕАД и респ. за получаването на обезщетения в увеличен
размер, които- по преценка на настоящия въззивен съд, са приложими и в
отношенията между страните по делото.
Според клаузата на чл.49 от Колективния
трудов договор /КТД/, подписан на 1.12.2009 г. между работодателя- ответник и
синдикалната организация в НДК, на която ищецът основава иска си, във връзка с
чл.222, ал.3 КТ работодателят изплаща обезщетение при пенсиониране на
работилите през последните години в НДК, като за работили над 25 години
обезщетението е 20 брутни заплати.
Не
е спорно, че ищецът И.П. е работил по трудово право-отношение при ответника
„НДК- К.Ц.“ ЕАД /преди НДК/ от м.11.1980 г., където- съгласно последното
сключено помежду им Допълнително споразумение от 30.11.2009 г. /л.89 от делото
на СРС/ е заемал длъжността „ръководител звено „Техническо обслужване и
координация“ в отдел „Централно информационно обслужване“ на ответното
дружество, а също и че трудово- правната връзка между страните е прекратена на
1.05.2011 г. на основание чл.325, ал.1, т.1 КТ- при придобиване право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст от ищеца, за което е издадена от работодателя
Заповед № 7/ 28.04.2011 г. /л.22 от делото на СРС/. Цитираната заповед на
Генералния директор на „НДК- К.Ц.“ ЕАД съдържа и разпореждане за изплащането на
служителя на обезщетение по чл.222, ал.3 КТ вр. чл.49 КТД в размер на брутното
му трудово възнаграждение за 20 месеца.
Безспорно
е по делото, а се установява и от събраните писмени доказателства, че към
датата на прекратяване на трудовото правоотношение между страните- 1.05.2011
г., ищецът И.П. е имал над 25 години трудов стаж при ответника „НДК- К.Ц.“ ЕАД
/считано от м.11.1980 г. до м.04.2011 г., вкл./. Брутното му трудово
възнаграждение за последния пълен отработен месец /чл.228 КТ/, според
приложения фиш за работна заплата за м.04.2011 г. /приет като неоспорен по
делото/ възлиза на 2 099.25 лв., при основна заплата от 1 350 лв.
/съгласно цитираното по- горе допълнително споразумение от 2009 г./, и
допълнително възнаграждение за трудов стаж от 749.25 лв.
На
4.10.2011 г. /след прекратяване на процесното трудово право-отношение/ между
страните е сключено Споразумение № С-474/ 4.10.2011 г. /с нотариална заверка на
подписите/, съдържащо констатация, че „НДК- К.Ц.“ ЕАД „дължи на И.М.П. сумата
39 046 лв., представляваща обезщетение при пенсиониране на основание чл.49 от
Колективен трудов договор от 1.12.2009 г.“ /т.1/, и договореност за начина на
изплащането на това задължение, а именно на равни месечни вноски от по 1952.30
лева всяка, платими на 10- то число от месеца за периода от 10.10.2011 г. до
10.05.2013 г. /т.2/. Не е спорно, че след прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца П. е изплатено обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в размер
на общо 15 618.40 лв. /8 х 1 952.30 лв.- според твърденията в исковата
молба/. Предмет на заявената по настоящото дело претенция са разсрочените с
цитираното по- горе споразумение задължения, платими ежемесечно през периода 10.07.2012
г.- м.10.01.2013 г. /7 месечни плащания от по 1 952.30 лева, или общо 13 666.10
лв./.
Основният спорен между страните въпрос е дали
ищецът се е присъединил към действащия в ответното дружество към 30.04.2011 г.
колективен трудов договор, расп. възникнало ли е за него правото да получи
обезщетение в увеличен размер /БТВ за 20 месеца/- съгласно чл.49 КТД.
Клаузата на чл.3, ал.2 от действащия в
ответното дружество от 1.12.2009 г. колективен трудов договор /КТД/, сключен
между НДК, представляван от Генералния директор, и Синдикати, представлявани от
Председателя на синдикалната организация на НДК към КНСБ, гласи, че „договорените
в този КТД условия имат действие и за работниците и служителите, присъединили
се с писмени заявления по реда на чл.57, ал.2 КТД“.
Според фактическите твърдения на ищеца /писмена
молба, представена в о.с.з. на 3.05.2016 г.- л.83- 87 от делото на СРС/ и
събраните в процеса доказателства И.П. е подал в дружеството Заявление за присъединяване към КТД на
11.01.2010 г. /л.96 от делото на СРС/, в чийто горен ляв ъгъл е направено
ръкописно отбелязване: „получено 12.01.2010 г.“ и е положен подпис от лице, за
което се твърди, че е служител в канцеларията на ответното дружество. Ответникът
е оспорил достоверността на датата на това заявление, както и авторството на
отбелязването за получаването му от работодателя /о.с.з. 3.05.2016 г./, но
оспорването му, с оглед събраните в тази насока доказателства, се явява
неоснователно. Заявлението е частен диспозитивен документ, който не се ползва с
формална доказателствена сила относно посочената в него дата, поради което и допустими
в тази насока са всички доказателствени средства. Според събраните във връзка с
оспорването гласни доказателства- свидетелски показания на Б. М. /съпруга на
ищеца/, ищецът предал горепосоченото заявление в присъствието на свидетелката на
жена с лично име „Кети“, която по нейни данни заемала длъжността „секретар на Заместник-
Генералния директор“ към Техническата дирекция и отговаряла за „техническите
въпроси“. Това име съответства на вписаното в приложеното по делото поименно
длъжностно разписание от 1.01.2010 г.
Л.3 на Реш. по гр.д.№
11108/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
/л.40- 67 от делото
на СГС, ІІ- Б въззивен състав/ лично име на лицето, заемащо длъжността „координатор“
в звено „Техническа координация“ при ответника- К.Д.К./посочена на л.52 от
делото на СГС, ІІ- Б въззивен състав/. Същевременно ищецът твърди, че предал
документа на Кети Кънева извън канцеларията на НДК, а не, че поставеният в
горния ляв ъгъл на заявлението подпис принадлежи именно на това лице, за което
с изслушаната при първото разглеждане на делото от въззивния съд съдебно-
графическа експертиза е установено, че не принадлежи на посочената служителка. Посоченото
твърдение на ищеца се потвърждава и от показанията на св. М., която сочи, че
съпругът й излизал от нощна смяна и в нейно присъствие предал документа на
серкретарката „Кети“ на входа на сградата, когато тя идвала на работа, а не в
канцелария на НДК. Цитираните свидетелски показания, преценени при условията на
чл.172 ГПК, възприети от въззивния съд като конкретни, точни, житейски логични
и обективно дадени, наред с останалите събрани по делото доказателства- Заповед
№ 7/ 28.04.2011 г. на Ген. Директор на „НДК- К.Ц.“ ЕАД за прекратяване на трудовото
правоотношение с ищеца, с която е разпоредено изплащането на служителя на обезщетение
по чл.222, ал.3 КТ „и чл.49 от КТД в размер на брутното му трудово
възнаграждение за 20 месеца“, фиш за работна заплата за м. април 2011 г. /л.97
от делото на СРС/, в който е включено и дължимото на ищеца обезщетение по
чл.222, ал.3 КТ в размер на общо 41 985 лв. /29 389.50 лв. /“обл.“/ +
12 595.50 лв./, както и сключеното на 4.10.2011 г. сопразумение обосновават
извод, че подаденото от И.П. на 11.01.2010 г. писмено заявление /л.96 от делото
на СРС/ за присъединяване към КТД е достигнало до работодателя, поради което и
клаузите на КТД са приложими и по отношение на ищеца.
Обстоятелството,
че името на ищеца не фигурира в представения от ответника списък на
присъединените към КТД служители, съставен от Председател на СО на КНСБ при НДК
/л.27- 29 от делото на СРС/, не рефлектира върху изводите по основателността на
иска, тъй като от една страна такова изискване, видно от чл.3, ал.2 КТД
/съответен на чл.57, ал.2 КТ/, в ответното дружество не е въведено, и от друга
страна- посоченият списък визира членовете на синдикалната организация,
„платили членски внос за първото полугодие на 2011 г.“, а не всички членове на
посочената синдикална организация. Не се опровергава твърдението на ищеца, че
се е присъединил към КТД през м.01.2010 г. и с изпратеното от Председателя на
СО на КНСБ при НДК до Изп. Директор на „НДК- К.Ц.“ ЕАД на 5.12.2011 г. писмо
/л.26 от делото на СРС/, тъй като според посоченото в него през периода
1.12.2009 г.- 30.11.2011 г. /периодът на действие на процесния КТД/ писмени
заявления за присъединяване към КТД- 2009 г. не са постъпили в Синдикалния
комитет на КНСБ при НДК, а не в канцеларията на Ген. Директор на НДК, каквото е
твърдението на ищеца, кореспондиращо на посочения в заявлението адресат на
молбата за присъединяване. Този способ за присъединяване е в съответствие и с издадената
от Ген. Директор на НДК Заповед № ІV- 018/ 4.02.1999 г., представена в
настоящото въззивно производство /съобразно мотивите на отменителното решение
на ВКС/, указваща на работниците и служителите в ответното дружество, че присъединяването
към действащия в същото КТД може да стане „с писмено заявление до Ген. Директор
на НДК и до ръководствата на синдикалните организации, които са сключили
договора, без каквито и да е други условия“. Ирелевантно за спора е и
обстоятелството, че заявлението на ищеца от 11.01.2010 г. не е описано в приложеното
от ответника извлечение от дневник /за 2010 г./, съставен съгласно Единната
държавна система за деловодство /ЕДСД/, тъй като действащият в дружеството КТД-
2009 г. не съдържа допълнителни изисквания към желаещите да се присъединят към
КТД работници и служители, а е достатъчно само отправянето на писмено изявление
до органния представител на дружеството- Генерален Директор на НДК, което да е
прието, каквато фактическа обстановка се установява при съвкупна преценка на
събраните по делото доказателства. Следва да се отбележи наред с горното, че не
са представени от страна на ответника описаните в т.1 и т.2 на Констативен
протокол от 16.01.2012 г. приложения: Списък на служителите, членове на
независимата синдикална организация в НДК, страна по КТД /т.1/ и списък на
служителите, които имат право на обезщетение при пенсиониране по чл.49 КТД,
което е допълнителен аргумент за неоснователност на заявеното от същата страна
оспорване на присъединяването към КТД.
По делото не е спорно, че процесното гратификационно
обезщетение по чл.222, ал.3 КТ вр. чл.49 КТД в размер на 13 666.10 лв.,
дължимо през периода 10.07.2012 г.- 10.01.2013 г.- съгласно сключеното на
4.10.2011 г. споразумение за разсрочване на дълга, не е изплатено от ответното
дружество на ищеца. Не са направени такива твърдения от ответника, нито са
ангажирани доказателства в тази насока.
Предвид
горното, при установената по делото фактическа и правна обстановка и наличието
на визираните в КТ и КТД предпоставки, ищецът П. е придобил правото да получи
гратификационно обезщетение по чл.222, ал.3 КТ в увеличен размер по чл.49 КТД-
2009 г., поради което и искът му по чл.422 ГПК вр. чл.222, ал.3 КТ следва да
бъде уважен, като бъде призната дължимостта с настоящото въззивно решение на
сумата 13 666.10 лв.- гратификационно обезщетение, платима от „НДК- К.Ц.“
ЕАД на И.М.П., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане.
Поради
несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора
обжалваното решение следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено
решение, с което да бъде призната дължимостта на горепосочената сума на
основание чл.422 ГПК вр. чл.222, ал.3 вр. чл.228, ал.2 КТ вр. чл.49 КТД- 2009 г.,
платима ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане от ответника „НДК- К.Ц.“ ЕАД на ищеца И.П..
При
този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК и чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК
ответникът- въззиваема страна дължи да заплати на ищеца- въззивник сумата 273.32
лв.- разноски за първоинстанционното производство /за платена държ. такса/,
сумата 273.32 лв.- разноски за заповедното производство /платена държ. такса/,
и сумата 1 375.32 лв.- разноски за въззивното производство /275.32 лв.- платена държ. такса, и
Л.4 на Реш. по гр.д.№
11108/ 2018 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
1 100 лв.- платено адв. възнаграждение/.
Не следва да бъдат намалени разноските за адвокатско възнаграждение на
въззивника /надвишаващо със 160 лв. минималния размер по Наредба № 1/ 2004 г.
за минималните размери на адв. възнаграждения- чл.7, ал.2, т.4/ по възражението
за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на насрещната страна, тъй като е съответно
на фактическата и правна сложност на делото и свършената от адвоката
процесуална работа.
Разноски
за касационното производство от страна на въззивника /касатор/, имащ право на
разноски- съгласно чл.294, ал.2 ГПК, не са поискани, поради което и такива с
настоящото решение не следва да му бъдат присъдени.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 5.07.2016
г., постановено по гр. дело № 53936/ 2015 г. на Софийски районен съд, І ГО, 43
състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявения от И.М.П. /ЕГН **********/
срещу „Н.Д.К.- К.Ц.“ ЕАД- гр. София /ЕИК ********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.222, ал.3 КТ вр. чл.228, ал.2 КТ
вр. чл.49 от КТД- 2009 г., че „Н.Д.К.- К.Ц.“ ЕАД дължи на И.М.П. сумата
13 666.10 лева /тринадесет хиляди шестстотин шестдесет и шест лева и
10 ст./- главница, представляваща дължимо при прекратяване на трудовото
правоотношение между страните, считано от 1.05.2011 г., поради придобито и
упражнено от И.П. право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, обезщетение в
увеличен размер по КТД, за което е сключено Споразумение № С-474/ 4.10.2011 г.
/с нотариално заверени подписи/ за разсрочване на дълга /включващо разсрочени
месечни задължения с падежи от 10.07.2012 г. до 10.01.2013 г./, ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението по чл.417 ГПК- 31.01.2013 г., до окончателното изплащане на
сумата, за която е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч. гр. дело
№ 3862/ 2013 г. на СРС, 43 състав.
ОСЪЖДА „Н.Д.К.- К.Ц.“ ЕАД-
гр. София /ЕИК ********/ да заплати
на И.М.П. /ЕГН **********/ сумата 273.32 лв. /двеста седемдесет и три
лева и 32 ст./- разноски за първо-инстанционното
производство, и сумата 273.32 лв.
/двеста седемдесет и три лева и 32 ст./- разноски
за заповедното производство, на основание чл.78, ал.1 ГПК, а също и сумата 1 375.32 лв. /хиляда триста
седемдесет и пет лева и 32 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба в 1- месечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.