О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
гр. Кюстендил, 30.07.2020 г.
Кюстендилският окръжен съд, в закрито
заседание, на тридесети юли две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
КАЛИН ВАСИЛЕВ –
мл. съдия
Като разгледа докладваното от младши съдия
К. Василев в. ч. гр. д. №309 по описа за 2020г. на КнОС и, за да се произнесе,
взе предвид:
Производството е по реда на
чл. 413, ал. 2 от ГПК.
Делото е образувано по въззивна частна жалба с вх. №6281/30.06.2020г. от
„***“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. **, чрез пълномощника си юрисконсулт Р. И., против
разпореждане №1492 от 10.06.2020г., постановено по ч. гр. д. №800/2020г. по
описа на Районен съд – Дупница.
С атакувания първоинстанционен акт е
отхвърлено заявление за издаване на заповед за изпълнение на въззивника срещу В.Й.
в частта за сумата в размер на 1318,17 лв. – незаплатено възнаграждение за
пакет от допълнителни услуги във връзка с договор за потребителски кредит
№********** от 13.10.2016г. за останалата претендирана част е издадена заповед
за изпълнение.
Жалбоподателят
намира атакуваното разпореждане за неправилно. Намира, че заповедният съд не
разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по
валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Не следвало да се
извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни
негови клаузи на основание нарушение на закона или добрите нрави, а като е
направил това районният съд бил превишил правата си и така е осъществил
нарушение на съдопроизводствените правила. Счита се, че заповедният съд
неправилно не бил отчел разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването
на неравноправна клауза в договора не включвало определянето на основния
предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението и стоката или
услугата, при условие, че тези клаузи са ясни и разбираеми, тъй като неправилно
била извършена такава преценка от съда. Съгласно т. 14 от ДР
на ЗЗП услуга е „всяка
материална или интелектуална дейност,
която се извършва по
независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет
прехвърляне владение на вещ". От това правило се налагал
изводът, че споразумението за предоставяне на допълнителни услуги действително
представлява услуги, в смисъл на дейности, които ще се извършат по повод на
договора за кредит в полза на друго лице - кредитополучателя. С договора за предоставяне на услуга изпълнителят поемал
задължение да извърши конкретни действия, срещу дължимо от възложителя
възнаграждение, като тези действия обикновено са фактически, а не правни. Така с пакета от допълнителни услуги кредиторът се задължавал да извърши
услуга в полза на кредитополучателя, изразяваща се в промяна на погасителния
план, като отложи до 6 погасителни вноски, намали до 6 погасителни вноски,
промени падежа на всяка погасителна вноска. Тези действия представлявали
услуга, тъй като това не е част от обичайната дейност по кредитиране и се
извършвал в полза на кредитополучателя, тъй като за него за ползите от това, че
няма да плаща определен брой погасителни вноски или че ще плаща същите, но в
по-нисък размер. Подобни права потребителят нямал по силата на закона, тъй като съгласно ЗПК
потребителят имал право единствено да извърши предсрочно погасяване на кредита,
какъвто не е настоящият случай. Нормативната уредба познавала уговарянето на
допълнителни услуги в пакет.
В пар. 1 от ДР на ЗПК е посочено, че в ГПР не са
включени разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит,
когато сключването на споразумение за допълнителни услуги не е задължително
условие за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите
условия, какъвто бил и настоящият и това било изрично описано в договора.
Сключването на споразумение за допълнителни услуги не било задължително условие
за отпускането на кредита, то било единствено по желание на потребителя. Ето
защо, това не следвало да обуславя неравноправността на тази клауза. Кредиторът
бил гарантирал, че през цялото време на действието на кредита ответникът щщял
да може да се възползва от всички услуги, което пък водело до поддържане на
администрация, която да обработва исканията и да подготвя нов погасителен план
след всяка заявена промяна. Одобрението на всяка промяна в погасителния план се
извършвал при изпълнение на посочените общи условия. Услугата която получавал
срещу тяхната цена е, че през цялото време на договора клиентът можел да влияе
на договора – да отлага вноски, да намалява и да променя датата на плащане. Това от своя страна ангажирал
сериозен ресурс, включително финансов за кредитора, поради което е определена
цена за тази услуга. От друга страна потребителят е бил информиран за общо
дължимата сума по договора за кредит, включително закупения пакет от
допълнителни услуги, а закупуването им не било условие за сключване на
договора. Следвало да се вземе предвид и че ответникът бил ползвал допълнителните услуги, тъй като получил
приоритетно разглеждане на искането си за отпускане на кредит. Плащането на
цената не било предварително. На следващо място се сочи, че допълнителните
услуги не са свързани с дейността на кредитора по същинското кредитиране, а били свързани с
необходимостта на потребителя от скорошно получаване на исканата сума и с
дадената му възможност да намалява вноските или да ги отлага. Тези услуги
нямали характер на действия по усвояване или управление на кредита от страна на
кредитора, тъй като не били обичайна дейност на кредитора по кредитирането. На
тази база се сочи, че не бил верен изводът, че съществува обоснована вероятност потребителят да е
поставен в неравностойно положение с договора. Цитира се съдебна практика. Иска
се от въззивната инстанция да отмени атакуваното разпореждане и вместо него да
се постанови акт за издаване на заповед
за изпълнение в полза на заявителя. Претендират се и разноски в размер на 15 лв. за заплатена държавна
такса по обжалването и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не се връчва
на длъжника.
Окръжен съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите
по делото, намира следното:
Частната жалба е допустима, като подадена в срок, от
страна, която има право на жалба, срещу подлежащ на атакуване съдебен акт и
след заплащане на дължимата държавна такса, в хипотезата на чл. 413, ал. 2 от ГПК.
На 13.10.2016г. бил сключен договор за потребителски
кредит между „***“ ЕООД, като кредитор,
и В.Г.Й., ЕГН:**********, като длъжник. Сумата на кредита е 2500 лв., със срок
на издължаване 36 месеца, размера на вноската е 121,99 лв., ГПР 49,89 %, ГЛП
41,17%, дължима сума по кредита 4391, 64 лв. Освен сключването на този договор
бил закупен пакет от допълнителни
услуги, предоставен от същия кредитор.
Възнаграждението за закупения пакет е 2 259, 72 лв., погасява се с месечна
вноска в размер на 62,77 лв. Сочи се в договора, че по този начин задължението
става 6651,36 лв., а месечната вноска по договора и допълнителния пакет е общо
184,76 лв. Видно от споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги кредиторът се задължил да предостави на клиента една или няколко от
следните услуги /предмет на споразумението/: приоритетно разглеждане и
изплащане на потребителския кредит; възможност за отлагане на определен брой
погасителни вноски; възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски; възможност за смяна на дата на падеж; улеснена процедура за получаване
на допълнителни парични средства. Приложение са към договора общи условия,
подписани от страните по договора, както и е налице погасителен план. Сочи се в
обстоятелствената част на заявлението, че длъжникът не е изпълнил задължението си по
договора и допълнителния пакет от услуги, изпаднал е в забава и на 27.08.2019г.
кредитът му е обявен за предсрочно изискуем, за което Й. бил уведомен.
Доказателства за уведомяването му, че кредитът му е предсрочно изискуем не са
приложени към заявлението.
Със заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, депозирано на 10.06.2020г. се претендира парично
вземане в общ размер на 4 332,44 лв., от които главница в размер на 1 862,76
лв., непогасено падежирало вземане за договорна лихва в размер на 790,06 лв. за периода
10.02.2018г. до 27.08.2019г., непогасено възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 1318,17 лв., както и 361,45 лв. непогасена
лихва за забава от 11.12.2016г. до 27.08.2019г.
С атакуваното разпореждане съдът е издал
заповед за изпълнение за претендираните суми с изключение на 1 318,17 лв. за
закупен пакет допълнителни услуги.
От правна страна съдът установи следното:
Настоящият съдебен състав намира, че разгледана по същество въззивната частна жалба е неоснователна.
Между молителя и длъжника са
възникнали облигационни отношения по силата на валидно сключен между тях договор,
индивидуализиран по-горе. Доколкото кредиторът е констатирал предпоставките за
възникване на предсрочна изискуемост, то твърди се в заявлението, че такава е
обявена на длъжника. Настоящата съдебна инстанция е съгласна с извода на ДРС,
че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК със закупуването
на пакет от допълнителни услуги. Нормата сочи, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. Услугите, които се предоставят на клиента, визирани по-горе, в
същината си представляват именно управление на кредита. Срещу задължението на
кредитополучателя да плати възнаграждение за допълнителни услуги кредиторът не
престира нищо, не поема конкретно задължение, а просто представя възможност за
„по-гъвкави“ способи за плащане на задълженията от длъжника.
За да бъде уважено искането за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, заявлението следва да е
редовно от външна страна, да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК - да съдържа всички необходими
данни, с оглед индивидуализиране на претендираното в заповедното производство
парично вземане, както и да се установява изискуемостта му. Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК, задължава съда служебно да
извърши проверка дали искането не противоречи на
закона или на добрите нрави или дали не се основава на нервноправна клауза.
Тъй като договорът за потребителски кредит
е сключен при действието на Закона
за потребителския кредит (ЗПК), нормите му следва да бъдат съобразени от
съда служебно. Съдът намира, че посоченото възнаграждение за закупен
допълнителен пакет услуги противоречи на закона.
Сключеният между "***" ЕООД и Д. И. Б. договор, представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 от ЗПК, поради което са приложими разпоредбите на този закон.
Заявителят е претендирал сума в размер на 1 318, 17 лв. – неплатено
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги във връзка с договор за
потребителски кредит. Според чл. 10а
от ЗПК кредиторът може да събира такси /т. е. възнаграждение/ за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не може да
са свързани с управлението на кредита и освен това трябва да са точно и ясно
определени в договора. Освен това таксата може да се събира само веднъж за едно
действие. В заявлението заявителят не е посочил изрично какви дейности са
включени в пакета от допълнителни услуги, макар те са изводими от приложеното
споразумение за допълнителни услуги. В своята жалба заявителят поддържа, че
сключването на допълнително споразумение е по избор на потребителя, и зависи
единствено от неговата воля. В заявлението е посочено обаче, че плащането на
това възнаграждение е включено в общия размер на месечната вноска по кредита,
според погасителния план.
Настоящият въззивен състав счита, че това
възнаграждение по своя характер е дейност по усвояване и управление на кредита
и с това споразумение се цели заобикаляне на разпоредбата на чл.
10а, ал. 2 ЗПК. То противоречи и на добрите нрави, тъй като размерът му е
близо 100% от този на отпуснатия кредит – 2259,72 лв. възнаграждение за пакета
допълнителни услуги спрямо главница от 2500 лв., отделно възнаградителната
лихва в общ размер на 1891, 64 лв. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. С
оглед постановките, дадени от ВКС в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по
тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК, съдът
намира, че тези клаузи са нищожни, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Нищожността произтича
и от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Наред с изложеното, споразумението за
допълнителни услуги се явява нищожно и по смисъла на чл.
143, ал. 1 ЗЗП като неравноправна клауза в потребителски договор, тъй като
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Възможните проявни форми на неравноправни клаузи са изброени в т. 1-18 на ал.
1, но по аргумент от т. 19 следва, че изброяването е
примерно, а не изчерпателно. Към тези разпоредби препраща нормата на чл. 24
от ЗПК. Цитираните по-горе разпоредби на ЗЗП и ЗПК са в съответствие с Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, която има задължителен характер за националните съдилища в ЕС. Според
чл. 3 Директивата счита за неравноправна дадена клауза, когато въпреки
изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
По отношение на възражението на
жалбоподателя, че първоинстанционният съд не разполага с правомощия да се
произнася по валидността на договорни клаузи, настоящият съдебен състав счита,
че същото е неоснователно, тъй като съдът може служебно, без въведено
възражение от страната да констатира противоречието на договорни клаузи със
закона или добрите нрави и/или дали искането се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за
това, каквото задължение му е вменено с разпоредбата на чл.
411, ал. 2, т. 2 и т.
3 от ГПК. Допълнителен аргумент за това е и, че съгласно практиката на съда
на ЕС, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13,
и по този начин да компенсира тази неравнопоставеност /в този смисъл решения по
дела С-40/08,
С-137/08, С-168/05, С-240/98.
Доколкото потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо икономически по-силния търговец от гледна точка както на преговорните си
възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да
приема предварително установените от търговеца условия, без да може да повлияе
на съдържанието им, то несъмнено съдът може служебно да констатира и противоречието
на договорни клаузи в потребителските договори със закона или добрите нрави,
без това да представлява нарушение на диспозитивното начало.
С оглед изложеното съставът на Окръжен
съд - Кюстендил ще потвърди атакуваното разпореждане като правилно.
По
разноските:
С оглед изхода на спора съдът няма да
присъжда разноски.
По обжалваемостта:
Настоящият съдебен акт, на основание чл.
274, ал. 4 от ГПК не подлежи на обжалване.
Водим от изложеното, съставът на
Кюстендилския окръжен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане №1492 от 10.06.2020г., постановено по ч.
гр. д. №800/2020г. по описа на Районен съд – Дупница.
Определението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.