Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
Гр. София, 14.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д въззивен състав в публично заседание на двадесет
и трети юни през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Вероника Димитрова като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 7867 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 560848 от 13.12.2018 г. по гр.дело № 31825/2018 г. по описа на СРС, І ГО,
166 състав, съдът е признал за установено по предявените от А.Д.З. и К.К.З. искове
с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК,
че ответникът "Р.(Б.)" ЕАД няма
право на принудително изпълнение на сумата от 19 374,81 лв., от които 14 741,10 лева -
просрочена главница по договор
за банков кредит/кредитна карта, ведно със законната лихва върху сумата от 22.01.2009 г. до окончателно
изплащане на вземането, сумата 536,12 лева
- просрочена редовна лихва за периода 25.08.2008 г. до 02.12.2008 г. включително, сумата от 3 112,79
лева - наказателна лихва за периода
от 25.12.2007 г. до 21.01.2009 г. включително, както и сумите - 367,80 лева платена държа и 617 лева -
адвокатско възнаграждение, за които
суми е издаден изпълнителен лист от 18.02.2009 г. по ч. гр. д. №
4843/2009 г. по описа на СРС, 35 състав въз основа на Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по
чл. 417 ГПК и е образувано и.д. № 20098410400597 по описа на ЧСИ Н.М., рег. № 841 в Регистъра на
Камарата на ЧСИ с район на действие в Софийски градски съд. С решението ищците А. и К. З.са
осъдени да заплатят на ответника "Р.(Б.)" ЕАД на основание чл. 78,
ал. 2 от ГПК, сумата от 100 лв. разноски по делото.
Недоволни от така
постановеното решение са останали и двете страни, които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, го обжалват с оплаквания за недопустимост
и неправилност поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални
правила и необоснованост.
Ищците А.Д.З. и К.К.З. обжалват
решението като недопустимо по съображения, че съдът се е произнесъл по
непредявен иск, тъй като те са поискали да бъде признато за установено, че не
дължат процесните суми поради погасяването им по давност, а вместо това съдът е
признал, че ответникът няма право на принудително изпълнение. Оспорен е и
изводът на първоинстанционния съд в мотивите на решението, че ищците са били
уведомени за извършената цесия. Искането им към въззивната
инстанция е да обезсили обжалваното решение и да върне делото за произнасяне от
друг състав по предявения иск.
С частна жалба ищците са обжалвали и определението от 15.04.2019 г., с
което съдът е отказал да измени решението си в частта за разноските.
Ответникът "Р.(Б.)"
ЕАД обжалва решението като неправилно поради постановяването му в противоречие
с установената задължителна съдебна практика, с която се приема, че до отмяната
на ППВС № 3/1980 г. с Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, следва да
се прилагат постановките на Постановлението на Пленума, според които през време
на изпълнителния процес давност за вземанията, предмет на принудително
изпълнение, не тече. Въз основа на същите
според ответника се налага извод, че давността за процесните вземания не е
изтекла. Моли решението да бъзе отменено и вместо него постановено друго, с
което искът да бъде отхвърлен.
Третото лице-помагач "Е.М." ЕООД не ангажира
становище по жалбите.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта му - само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. При така очертаните правомощия настоящият въззивен
състав намери обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно, като
съображенията са следните:
Пред първоинстанционния
съд са предявени обективно кумулативно и субективно активно съединени отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК, за установяване по отношение на ответника "Р.(Б.)" ЕАД, че ищците А.Д.З.
и К.К.З. не му дължат сумите по изпълнителен лист от 18.02.2009 г., издаден по ч. гр. д. № 4843/2009
г. на СРС, 35 състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20098410400597 на ЧСИ Н.М., а именно: сумата 14
741,10 лева - главница по Договор за
банков кредит, ведно със законната лихва от 22.01.2009 г. до окончателно
изплащане на вземането, сумата 536,12 лева
- просрочена редовна лихва за периода 25.08.2008 г. до 02.12.2008 г. включително, сумата от 3 112,79
лева - наказателна лихва за периода
от 25.12.2007 г. до 21.01.2009 г., както и сумите от 367,80 лева за платена държа и 617 лева за адвокатско възнаграждение, тъй като вземанията, предмет на заповедта
за незабавно изпълнение и изпълнителния лист, са погасени по давност.
При съвкупната преценка на събраните по делото писмени
доказателства се установява, че на 18.02.2009
г. в полза на ответника "Р.(Б.)"
ЕАД срещу ищците А. и К. З.е бил издаден изпълнителен лист по ч. гр. д. №
4843/2009 г. на СРС, 35 състав, въз основа на Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, като
на 10.04.2009 г. по молба на банката
пред ЧСИ
Н.М., рег. № 841, е образувано изп. дело № 20098410400597, за солидарно заплащане на сумите по листа. В
хода изпълнителното производство с молба вх. № 14647 от 30.04.2009 г. длъжникът А.Д.З. е заявил, че ще внесе сумата от 1000
лв. до 30.06.2009 г., както и че ще внася ежемесечно по 350 лв., като е отправил е молба до съдебния изпълнител
да не предприема действия по
принудително изпълнение спрямо други съдлъжник - К.З.. Не се спори, а и
от приложеното копие на изпълнителното дело се
установява, че в периода от месец юли
2009 г. до 20.06.2013 г. от страна на длъжниците
са извършвани регулярни плащания на задълженията, след която
дата плащанията са преустановени.
Въпреки това, след тази дата спрямо
тях не са предприемани никакви изпълнителни
действия.
Междувременно, с молба вх.
№139749/08.08.2012 г. взискателят
"Р.(Б.)" ЕАД е уведомил съдебния изпълнител, че е цедирал вземанията
си по изпълнителния лист на „Е.М." ЕООД,
който с постановление от 15.11.2012 г. е конституиран като взискател на нейно (на
банката) място. Въпреки положените
от съдебния изпълнител усилия, обаче, длъжниците не са открити на известните им
по делото адреси,
като пратките до тях не са
доставени поради сменен адрес на адресата. Така, съобщаването на цесията не е извършено до връчването на преписи от
отговора на исковата молба и приложенията към него.
При така установената фактическа обстановка правилен е изводът на първоинстанционния съд, че процесните вземания
са погасени по давност. На основание чл. 110 от ЗЗД, установените с
необжалваната заповед за изпълнение парични притезания се погасяват с
изтичането на петгодишна давност. След образуване на изпълнителния процес, тази
давност е прекъсвана с всяко действие на частично плащане до последното такова на
20.06.2013 г. След
изтичането на две години от тази дата, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК на 20.06.2015 г. производството по
изпълнително дело е прекратено по силата на
закона, а след изтичането на пет години от последното прекъсване, т.е.
на 20.06.2018 г., вземанията по
листа са се погасили по давност. Тъй като с изтичането на давността вземането
не се заличава, а продължава да съществува, то неговото изпълнение и след този
момент се явява валидно и не подлежи на връщане - чл. 118 от ЗЗД. Погасява се
единствено правото на кредитора да иска то да бъде изпълнено принудително, с
оглед на което правилно СРС е приел, че поради изтеклата давност за взискателя
е погасено правото на принудително изпълнение на процесните вземания. Поради
това, решението на съда напълно съответства на исковата молба, с която е бил
сезиран, като доводите на ищците З.за недопустимост поради произнасяне
свръхпетитум не могат да бъдат споделени, а жалбата им следва да бъде
отхвърлена като неоснователна.
По
жалбата на ответника "Р.(Б.)" ЕАД: главното възражение на тази
въззивна страна - за приложимост на постановките на Постановлението на Пленума
на ВС № 3/1980 г. до 26.06.2015 г. - датата на приемането на Тълкувателно
решение № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и за относимост на указанията, дадени
в последния тълкувателен акт само за изпълнителните производства, образувани
след приемането му на 26.06.2015 г., е направено за първи път с въззивната
жалба. Поради това, същото се явява преклудирано. Независимо от това,
формираната съдебна практика с решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. №
2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., както и със служебно известните на съда решение №
51 от 21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 252 от
17.02.2020 г. по гр. д. № 1609/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о., не може да бъде
възприета и приложена в конкретния казус. Тълкувателните решения на ВС и ВКС и
Постановленията на Пленума на ВС никога не са имали нормативен характер. Тези
актове не създават правни норми, а само се дават указания как съществуващите,
вече създадени такива, да бъдат тълкувани и прилагани от съдилищата. Поради
това, тъй като липсва нормативен акт, изобщо не може да бъде поставян въпроса
за момента на влизането му в сила. Понеже не са нормативни актове, те не се
"прилагат", а даденото с тях тълкуване не може да
"действа", както действа една приета по съответния ред правна норма.
Даденото обвързващо тълкуване с нов тълкувателен акт, с който се изоставя
предходно дадено тълкуване като неприложимо или несъответно на новите
обществено-икономически условия или на новоприето законодателство, се явява
задължително за съдилищата, които следва да прилагат тълкуваната норма с
новоразтълкуваното й съдържание по всички дела, които са висящи пред тях. Това
означава, че съдилищата са длъжни да приложат даденото задължително тълкуване такова,
каквото е то към момента, в който се решава конкретния спор по същество, като
приемат, че приложимата към съответния случай правна норма има смисъла,
разтълкуван от тълкувателния орган. Ето защо, правилно районният съд при
постановяване на решението си на 13.12.2018 г. е зачел даденото с Тълкувателно
Решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС тълкуване и е приложил тълкуваните
норми на чл. 110, чл. 115 ал. 1, б. "ж", чл. 116 от ЗЗД, както и чл.
433, ал. 1, т.8 от ГПК според съдържанието им, разяснено със същия тълувателен
акт, зачитайки изтичането на давността на 20.06.2018 г. - дата, към която
същият вече е бил "действащ", а не ППВС № 3/1980 г., което е обявено
за изгубило сила с оглед новата правна рамка, установена с приемането на
Конституцията от 1991 г. Изгубването на "силата" на Постановлението
на Пленума 3/1980 г. на ВС поради настъпилата промяна в обществено-икономическите
условия у нас след 1991 г. ознаава, че то в новите социални и стопански условия
е станало неприложимо (както се посочи, ППВС не са нормативни актове, за да
добиват и изгубват сила аналогично на тях). Поради това, датата, на която тази
неприложимост ще бъде обявена, не може да има значение за правилното решаване
на конкретните висящи спорове.
По
изложените съображения настоящият въззивен състав напълно споделя изводите на
първоинстанционния съд за настъпила погасителна давност на процесните вземания,
поради което решението следва да бъде потвърдено.
По
отношение на частната жалба на ищците З.срещу определението на съда от
15.04.2019 г., с което съдът е отказал да измени решението си в частта за
разноските, които е възложил изцяло на ищците на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК, настоящият състав съобрази следното: фактиенският състав на цитираната
разпоредба на чл. 78, ал.2 от ГПК включва две предпоставки: от една страна,
ответникът трябва с извънпроцесуалното си поведение да не е давал повод за
образуване на делото, а от друга, процесуалното му поведение трябва да се
свежда до признание на иска. Всякакви други процесулни или извънпроцесуални
действия от негова страна са за възлагането на разноските правно ирелевантни. В
слуая ответникът "Райфайценбанк (Б.)" ЕАД не е търсил изпълнение на
вземанията си извън процеса още от 2012 г., когато е цедирал същите на третото
лице-помагач, но с отговора си не е
признал, а е оспорил исковете, като ги оспорва и пред въззвния съд.
Следователно, в случая приложима е не ал. 2, а ал. 1 на чл. 78 от ГПК,
поради което определението по чл. 248 от ГПК следва да бъде отменено и вместо
него ответникът да бъде осъден да заплати на ищците сторените от тях разноски
пред първоинстанционния съд за един адвокат, редуцирани до минималния размер от
2222.48 лв. според Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, предвид своевременно противопоставеното възражение за
прекомерност, както и тези за държавна такса в размер на 774.99 лв. Тъй като
въззивните жалби и на двете страни са неоснователни, то пред въззивния съд
разноските следва да останат за страните така, както са ги направили.
С
оглед изхода на спора пред въззивната инстанция на въззивниците ищци следва да
бъдат присъдени сторените в производството пред СГС разноски в размер на 1
600.00 лв., платено от ищците адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 560848 от 13.12.2018 г. по гр.дело
№ 31825/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 166 състав.
ОТМЕНЯ
определение от 15.04.2019 г. по гр.дело
№ 31825/2018 г. по описа на СРС, І ГО, 166 състав, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
"Р.(Б.)" ЕАД, с ЕИК-*******, със седалище и адрес
на управление:***, Е.****, да заплати
на А.Д.З.,
ЕГН-********** и К.К.З., ЕГН-**********, двамата с адрес: ***, и със съдебен адрес:***, партер, офис 1, чрез
адв. Н., на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК сумата 2997.47 лв., направени разноски пред пръвоинстанционния съд, от
които 2222.48 лв. заплатено адвокатско възнагражедине и 774.99 лв. платена
държавна такса.
ОСЪЖДА "Р.(Б.)" ЕАД, с ЕИК-********, със седалище и адрес на управление:***, Е.****, да заплати на А.Д.З., ЕГН-********** и К.К.З., ЕГН-**********, двамата с
адрес: ***, и със съдебен адрес:***, партер,
офис 1, чрез адв. Н., на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата 1 600.00 лв. платено от ищците адвокатско
възнаграждение за един адвокат.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните
чрез връчване на препис от същото с касационна жалба.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.