Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI „В" въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети
февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
младши съдия ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при участието на
секретаря Антоанета Луканова, разгледа докладваното от младши съдия Лазарова въззивно
гражданско дело № 7305 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 368514 от 22.03.2018 г., постановено по гр. д. № 22170/2017
г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 53-ти
състав, е осъдена на
основание чл. 410, ал. 1, т. 2 от Кодекса за застраховане (КЗ) вр. чл. 49 вр. с
чл. 45 от Закона за задълженията и договорите ЗЗД), Агенция „П.И.“, да заплати
на „ДЗИ – О.З.” ЕАД, сумата от 488,52 лева (четиристотин осемдесет и осем лева
и петдесет и две стотинки), представляваща изплатено от ищеца по застраховка
„Каско +" застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди от
застрахователно събитие, настъпило на 13.09.2016 г., както и сумата от 590 лв.,
представляваща разноски по делото.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от ответника
Агенция „П.И.“. Във
въззивната жалба се излагат подробни доводи, съгласно които обжалваният
първоинстанционен съдебен акт е неправилен, незаконосъобразен и необоснован.
Твърди се, че същият е постановен в нарушение на материалния и процесуалния
закон, при неизяснена фактическа обстановка и без да са налице безспорни
доказателства и конкретни факти, при наличието на които е настъпило
пътно-транспортното произшествие (ПТП). Поддържа се, че неправилно
първоинстанционният съд е приел, че ищецът е доказал при условията на пълно и
главно доказване механизма на процесното ПТП и наличието на причинна връзка
между този механизъм и твърдените вреди. Твърди се, че представеният по делото
протокол за ПТП е непълен, неточен и противоречив – поддържа се в него да
липсва пълно и ясно описание на механизма на реализиране на ПТП, както и цялата
пътна обстановка към момeнта на реализирането му. Акцентира се, че за описания
механизъм на инцидента протоколът няма обвързваща доказателствена сила, тъй
като произшествието не е реализирано в присъствието на длъжностното лице и е
съставен само по данни на водача на увредения автомобил. Сочи се, че липсва и
снимков материал, изготвен от длъжностното лице с оглед разпоредбата на чл. 5,
ал. 1, т. 3 от Наредба № І-167 от 24.10.2002 г. за условията и реда за
взаимодействие между контролните органи на МВР, застрахователните компании и
Агенцията за застрахователен надзор при настъпване на застрахователни събития,
свързани с МПС. Поддържа се, че по делото не е установена и скоростта на
движение на автомобила, а това е от значение с оглед възможността на водача да
предприеме действия за предотвратяване на произшествието. Твърди се още, че
съдът неправилно е кредитирал представените от ищеца частни документи. Излагат
се доводи за недоказано наличие на валидно застрахователно правоотношение между
застрахователното дружество и собственика на увредения лек автомобил. В тази
насока се сочи, че представената по делото застрахователна полица не е
подписана от собственика на автомобила, в качеството на застрахован, и не
съдържа описание на покритите застрахователни рискове, както и че
съставляващите неразделна част от нея общи условия и въпросник не са
представени по делото. Твърди се още, че не са събрани доказателства, че при реализиране
на ПТП водачът не е бил под въздействието на алкохол или други упойващи
вещества, както и че същото не е възникнало по причина или вследствие
неспазване на установените технически и технологически норми за експлоатация и
ремонта на МПС, както и несъобразяване с правилата за противопожарна охрана, че
ПТП не е възникнало вследствие на износеност /умора/ на отделни детайли и възли
на МПС при доказана техническа неизправност, повреди на гумите поради
овехтяване, фабричен дефект, внезапно спиране и кражба на същите, както и
нямало доказателства, че вредите не са причинени в резултат умишлени действия
на водача на автомобила, в които хипотези не бил налице покрит от застраховката
риск и застрахователят следвало да откаже плащане на обезщетение.
Съобразно
изложеното се иска въззивният съд да отмени обжалваното решение, включително в
частта за разноските, и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли исковата
претенция на ищцовото дружество. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции. Релевира се евентуално възражение за
прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
В
законоустановения указан срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, ответникът по жалбата – „ДЗИ – О.З.” ЕАД, е депозирал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата като неоснователна и излага доводи за правилност
и законосъобразност на обжалваното решение. Моли обжалваният съдебен акт да
бъде потвърден. Претендира разноски.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на
императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна. Решението на първоинстанционния
съд е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите от него. Независимо от това и във връзка с доводите, изложени във
въззивната жалба и допълнително писмено становище, е необходимо да се добави
следното:
Софийският районен съд е бил сезиран с осъдителен иск
с правно основание чл.
410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД.
В чл. 410 КЗ е уредено едно специално суброгационно
право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на
застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение,
а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение,
вследствие на което по силата на чл. 410, ал. 1 КЗ встъпва в правата на
увредения срещу причинителя на вредата. Когато причинител на вредата е лице,
комуто е възложена някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45,
ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя
на възложената работа при или по повод нейното изпълнение. Макар че в правната
норма, регламентирана в чл. 410, ал. 1 КЗ, не е предвидена правната възможност
заплатилият по имуществено застраховане обезщетение застраховател да встъпи в
правата на увредения срещу носещия гаранционно- обезпечителна отговорност възложител
на виновното лице, в т. 15 от Постановление № 7/1977 г. на Пленума на ВС се
приема, че суброгацията на застрахователя включва и правната възможност той да
предявява искове за реализиране на отговорността по чл. 47 - 49 ЗЗД, когато са
налице основания за нея. Въззивният съдебен състав намира, че макар тези
тълкувателни разяснения да са дадени при действието на отменени правни
разпоредби, същите са приложими и при тълкуването на чл. 410, ал. 1 КЗ.
Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването
на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за
чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има
обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с
извършването на работата лица. Съгласно разясненията, дадени в цитираното
постановление, лицата, които са възложили работата, във връзка с която са
причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на
лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от
отговорност.
В процесния случай, от фактическите твърдения на ищеца
в исковата молба се установява, че той е предявил спорното регресно право,
основавайки го на виновното поведение на определени физически лица, на които
Агенция „П.И.” (АПИ) е възложила да поддържат в изправност пътища – част от
републиканската пътна мрежа, и носи отговорност за бездействията на тези лица.
АПИ като признато от правото юридическо лице не е деликтоспособна, тъй като
формира и изразява правновалидна воля чрез своите органи – физически лица и
носи единствено обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като
възложител за вредите, причинени виновно от съответните физически лица при или
по повод на изпълнение на възложената им от агенцията работа. В този смисъл,
ищецът иска да бъде ангажирана гаранционната отговорност на агенцията по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, в качеството на собственик на процесния път,
за виновното поведение на съответни физически лица, на които е възложено да
поддържат в изправност пътищата от републиканската пътна мрежа.
Необходимо е да се посочи и че съгласно задължителните
за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума
на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни
работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава,
когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
За да възникне регресното притезателно право на
застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените
вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод възложена нему работа,
е необходимо в обективната действителност да бъдат осъществени кумулативно следните
материални предпоставки (юридически факти): 1) наличие на действително
застрахователно правоотношение между увредения и ищеца; 2) за увредения да е
възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на
вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени от делинквента
чрез неговото виновно и противоправно поведение; 3) виновното лице да е
причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа и 4)
застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
Въззивната инстанция намира за правилен извода на
първоинстанционния съд за наличие на първата предпоставка за основателност на предявения
иск, а именно наличие на валидно възникнало застрахователно правоотношение
между увредения и ищеца към датата на застрахователното събитие. Същото възивният
съд намира за доказано от приетата като писмено доказателство по делото
застраховатена полица № 440116213087972 за автомобилна застраховка „Каско +“
(л. 10 от делото пред СРС). От нея се установява, че към датата на процесното
ПТП между ищеца и собственика на лек автомобил марка „Ауди“, модел „А 8“, с
рег. № ********, е съществувало застрахователно правоотношение по договор за
застраховка „Каско +“. Възраженията на въззивника за недоказаност същото поради
липса на положен подпис от застрахования върху представения по делото заверен
препис от застрахователна полица и непредставяне на приложенията към нея, са
неоснователни. На първо място, наличието на обсъжданото правоотношение не се
оспорва от страните по него. На следващо място, съгласно чл. 351, ал. 4 КЗ, ако
не е уговорено друго, застрахователното покритие започва след заплащането на
дължимата премия по договора или на първата вноска по нея – при разсрочено
плащане на премията. В конкретния случай от съдържанието на представената по
делото застрахователна полица се установява уговорено между страните разсрочено
плащане на дължимата застрахователна премия, а от представената сметка №
16091411520326/14.09.2016 г. (л. 11 от делото пред СРС) се установява плащане
на първата вноска към датата на твърдяното пътно-траспортно произшествие. Предвид
изложените съображения, наличието на валидно застрахователно правоотношение
между увреден и застрахован към датата на ПТП е безспорно установено по делото.
При преценката за наличие на такова въззивният съд съобрази и разясненията,
дадени в т. 2 „А“ от тълкувателно решение № 1 от 7.03.2019 г. на ВКС по т. д. №
1/2018 г., ОСТК, съгласно които липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, като основание за
нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност" на
автомобилистите, не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от
страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма
да настъпят. Наистина формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица,
като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния
договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, установено
с чл. 344, ал. 1 КЗ, може да обективира и
липсата на съгласие за неговото сключване, но съобразен характерът на този
договор на абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл. 343, ал. 2 КЗ дават основание да се
приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл. 293, ал. 4 ТЗ. Макар да касаят действителността
на застрахователен договор „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при
липса на положен подпис на някоя от страните, посочените разяснения на ВКС въззивният
съд намира за приложими и в процесната хипотеза, доколкото договорът за застраховка
„Каско +“ по правната си същност също представлява абсолютна търговска сделка,
към която приложение намира цитираната норма от ТЗ. Неоснователно е и
възражението на въззивника за непредставени общи условия на застрахователя,
действащи към момента на сключва на застрахователния договор – същите са приети
като доказателство по делото в съдебно заседание, проведено на 25.01.2018 г.
(л. 83 – гръб от делото пред СРС).
От събраните
доказателства, правилно първоинстанционният съд е приел за безспорно установен
по делото и описания в исковата молба механизъм на ПТП, а именно: на 13.09.2016
г., на територията на град София, на Околовръстен път с посока на движение от
бул. „Ботевградско шосе“ към бул. „Цариградско шосе“, около 18:35 часа, И.П.Т.–
водач на л.а. „Ауди А8", с рег. ********, собственост на Л.А.Б., попада в
необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно за движение, вследствие
на което реализира ПТП, при което на посочения лек автомобил са причинени
имуществени вреди, описани в съставен протокол за ПТП № 1668445/13.09.2016 г.
от органите на ОПП-град София.
Механизмът на ПТП и причинната връзка между него и
настъпилите вреди се установяват от представения по делото протокол за ПТП
№ 1668445/13.09.2016 г., съставен в 20:55 часа от длъжностно лице при ОД на
МВР-София (л. 8 от делото пред СРС), събраните по делото гласни доказателствени
средства – показанията на свидетеля Т., както и от заключението на представената
по делото съдебно-техническа експертиза (л. 67 и сл. от делото пред СРС). Във
връзка с възраженията на въззивника за недоказаност на същите, въззивният съд
намира следното:
В представения протокол № 1668445/13.09.2016
г. за настъпило ПТП на същата дата е описан приетият за установен по делото
механизъм на инцидента. Посочено е още, че мястото на ПТП е посетено от
съставителя на акта, като са описани и констатирани от него имуществени вреди
по процесното моторно превозно средство. Част от протокола съставлява схема на
ПТП № 76, в която е отразено наличието на необезопасена дупка на пътя в средната
лента за движение на пътното платно.
Доводите на въззивника, че приетият по делото протокол
за ПТП е частен документ относно механизма на произшествието, доколкото същото
не е възприето лично от длъжностното лице, съставител на акта, следва да бъдат
споделени – действително механизмът на индидента не се установява пряко от
обсъждания документ. По аргумент от чл. 179 ГПК, обаче, протоколът за ПТП
представлява официален свидетелстващ документ за фактите и изявленията, лично
възприети от съставилото го длъжностно лице. В процесния случай от обсъждания
протокол се установява, че орган на полицията е посетил местопроизшествието
след реализирането му, и следователно протоколът обективира не само авторството
на изявлението, датата и мястото на съставянето му, но и другите факти,
непосредствено възприети от длъжностното лице – наличието на дупка на пътното
платно, факта, че същата не е сигнализирана, както и видимите вреди по лек автомобил „Ауди
А8", с рег. ********.
Неподписването на протокола от представител на ответника е иревантно за
наличието на материална доказателствена сила на същия в посочената част.
Механизмът на ПТП и причинно-следствената връзка между
него и твърдените имуществени вреди, за които протоколът за ПТП няма материална
доказателствена сила, се установяват от събраните по делото гласни
доказателствени средства – показанията на свидетеля И.П.Т., които се подкрепят
от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза.
Показанията на свидетеля Т.(л. 83 и л. 84 от делото
пред СРС), въззивният съд кредитира като последователни, логични и
кореспондиращи с писмените доказателства по делото. От същите се установяват
механизма на ПТП, настъпилите имуществени вреди за собственика на застрахования
лек автомобил и наличието на необезопасена дупка на пътното платно. Въззивният
съд не намира основание за некредитиране на показанията този свидетел поради
констатираното противоречие в тях относно скоростта на движение на лекия
автомобил по време на инцидента – при разпита си пред съда свидетелят сочи, че
се е движил с 60-70 км/час, а в приложение № 1 към Декларация по щета (л. 9 от
делото пред СРС) е посочил скорост от 50 км/час. От една страна, констатираното
несъответствие е възможно да се дължи на сравнително продължителния период от
време между датата на разпита – 25.01.2018 г., и датата на инцидента –
13.09.2016 г. От друга страна, съгласно показанията на свидетеля, по време на
ПТП е имало интензивен трафик на всяко платно за движение на пътя, а съгласно
заключението на представената по делото съдебно – техническа експертиза,
избягването на попадане в дупката в тази хипотеза би било обективно невъзможно
за водача и при скорост от 50 км/час. Посоченото заключение на СТЕ, правилно е
кредитирано от първоинстанционния съдебен състав като обективно и компетентно
изготвено, имащо отношение към предмета на делото и неоспорено от страните. Ето
защо, възраженията за недостоверност на показанията на сочения свидетел са
неоснователни. Въззивната инстанция намира за неоснователно и възражението на
въззивника, че механизмът на ПТП не може да бъде установен при условията на
пълно и главно доказване едниствено въз основа на тях. В този смисъл е и решение
на ВКС № 91/05.07.2019 г., постановено по гр.д. № 4243/2018 г., съгласно което следва да се приеме, че няма пречка един факт да се приеме
за доказан, ако е установен със свидетелски показания (при условие, че те са
допустими като доказателствено средство) и липсват други доказателства, както
за неговото осъществяване, така и такива, поставящи под съмнение съществуването
му. В конкретния случай показанията на свидетеля Т.са допустими, като не се
оборват, а напротив – подкрепят се от останалите доказателствени източници по
делото.
Неоснователно е и възражението на въззивника за
недоказаност на наличието на причинна връзка между ПТП и твърдените имуществени
вреди. Видно от приетата и неоспорена от страните съдебна автотехническа
експертиза, която както бе посоченото по-горе съдът кредитира като компетентна
и обективно дадена, вещото лице дава заключение, че описаните щети на процесния
автомобил могат да бъдат получени при ПТП, отразено в заявлението за изплащане
на застрахователно обезщетение, и се намират в причинно-следствена връзка с
него. От експертизата се установява и че общият размер на причинените щети към
датата на настъпване на ПТП по средни пазарни цени възлиза на 483, 50 лв. (за
справка – л. 73 от делото пред СРС).
Неотносима към предмета на делото е липсата на снимков
материал от произшествието. Въззивният съд не споделя довода на въззивника, че
поради липса на снимков материал, фактите по делото са недоказани. Фактическият
състав на чл. 410, ал. 1 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД е установен и доказан по делото с
други доказателства. В закона няма ограничение на доказатествените средства,
които могат да се използват за установяване на противоправно поведение, вреди и
причинно-следствена връзка.
Софийски градски съд споделя изцяло изводите на
първоинстанционния съд относно задължението на ответника да поддържа пътя, на
който е реализирано процесното ПТП. От материалите по делото се установява, че
произшествието е осъществено на Околовръстен път София и на основание чл. 19,
ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 от Закона за пътищата задължен да поддържа и
ремонтира пътя е Агенция „П.И.“. Бездействието на ответника по изграждането,
ремонта и поддържането на процесния път е неизпълнение на това задължение,
поради което същият дължи поправяне на причинените вреди.
В обобщение, безспорно установени по делото са и
следващите предпоставки за основателност на исковата претенция, а именно за
увреденият да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т.е. вредите да са причинени
от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и вредите да се
причинени при или при повод на изпълнение на възложената работа.
Доказано по делото е и изплащането от ищеца, в
качеството на застраховател по имущественото застраховане, на обезщетение за
настъпилото увреждане на застрахованата вещ. Същото е безспорно установено от
представените писмени доказателства – възлагателно писмо от 17.10.2016 г.,
приемо-предавателен протокол от 30.09.2016 г., фактура от 24.11.2016 г., ликвидационен
акт от 14.09.2016 г., нареждане за групово плащане от 12.12.2016 г. (л. 20 и
сл. от делото пред СРС). Видно от посочените писмени доказателства, имуществените
щети по автомобила са поправени за сметка на ищцовото дружество въз основа на
валидния към момента на настъпване на процесното ПТП застрахователен договор,
сключен между ищеца и собственика на увредения автомобил. Доколкото факта на плащане на
застрахователно обезщетение е безспорно доказан по делото, липсата на подпис на
главен счетоводител на ликвидационния акт е ирелевантна, поради което
възражението на въззивника в тази насока е неоснователно.
Въззивният съд счита, че не е необходимо
застрахователят да представи доказателство, че не е налично всяко от
изключенията, предвидени в общите условия, при наличие на което не се изплаща застрахователно
обезщетение. В случай че въззивникът възразява, че процесното ПТП попада в
изключенията, той следва да докаже това свое възражение. Не се установява по
делото, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, застрахователят да не е
следвало да изплаща застрахователно обезщетение и/или да е налице съпричиняване
на ПТП от водача на застрахования лек автомобил. Не е в тежест на ищеца да
доказва, че причина за процесното ПТП е била „единствено състоянието на
пътя". Съобразно изложеното – поради недоказване от ответника, чиято е
доказателствената тежест, възраженията в тази насока са неоснователни.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено
на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на спора на ответника по въззивната
жалба следва да се присъдят разноски за въззивното производство в размер на 360
лв. за платено адвокатско възнаграждение. Предвид претендирания минимален размер
на същото, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, релевираното от въззивника възражение
по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
С оглед на
цената на иска и по аргумент от чл. 280, ал. 3 вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 368514 от
22.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 22170/2017 г. по описа на Софийски районен съд,
Гражданско отделение, 53-ти състав.
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „********, на основание чл. 78 ГПК, да заплати
на „ДЗИ - О.З.“ ЕАД, ЕИК********, със седалище и адрес на управление: град
София, бул. „*** сума в размер на 360 лв. (триста и шестдесет лева), представляваща
направени разноски във въззивното производство – заплатено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.