№ 846
гр. София , 15.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ в публично
заседание на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Атанас Кеманов
Членове:Красимир Машев
Златина Рубиева
при участието на секретаря Ива Андр. Иванова
като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело №
20201000502917 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 – чл.273 ГПК.
С решение №2599 от 27.04.2020г., постановено по гр.д. № 7098/2016г.
Софийски градски съд, I ГО, 13 състав е осъдил Д. В., гражданин на Израел, да заплати
на АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и ПАРТНЬОРИ“, на основание чл.79, ал. 1 ЗЗД
във вр. с чл. 286 ЗЗД във вр. с чл. 36 ЗАдв. сумата от 52 542 лв., представляваща
незаплатена главница по договор за правна помощ и съдействие от 08.05.2013 г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 12.10.2018 год. до окончателното й
изплащане, както и разноски по делото в размер на 7110 лв. С решението СГС, I ГО, 13
състав е отхвърлил предявения от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и ПАРТНЬОРИ“
против Д. В. иск с правно основание чл.86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14 417 лева - лихви за
забава върху главницата от 52 542 лева за периода от 29.09.2013 г. до 10.06.2016 г. като
неоснователен.
Срещу решението в неговата осъдителна част е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство – Д. В., чрез процесуалния му
представител, с възражения за неправилност. В жалбата се поддържа, че договорът
за правна помощ и съдействие съдържал в себе си няколко кумулативни правни услуги,
като ответникът бил въведен в заблуждение, че уговорената сума включва и
осъществяване на въвод във владение, както и предявяване на иск за обезщетение за
ползване в размер на пазарен наем от влизане в сила на решение №28 от 01.07.2011г.
по т.д. №207/2010г. на ВКС, II ТО. В жалбата се релевира възражение, че Адвокатско
дружество „А. и партньори“ не е извършило нито една от тези две услуги, като се е
наложило ответникът да ангажира услугите на друго адвокатско дружество. В жалбата
1
се прави искане въззивният съд да постанови решение, с което да измени
първоинстанционното решение и да постанови друго, с което да редуцира
претендираната сума от Адвокатското дружество, поради частично неизпълнение на
сключения договор за правна защита и съдействие. Прави се искане и за редуциране на
разноските в първоинстанционното производство, с оглед изхода на делото.
Срещу решението в неговата отхвърлителна част е депозирана въззивна жалба
от Адвокатско дружество „А. и партньори“ с възражения за неправилност, в
противоречие с материалния закон и при погрешно тълкуване на приетите
доказателства по делото. В жалбата се поддържа твърдение, че в настоящия случай
приложение намира ал. 6 на чл. 303а от ТЗ. Релевира се оплакване, че въпреки
доказаното връчване на фактурата, с посочен в нея конкретен падеж за плащане,
пренебрегвайки разпоредбите на чл. 303а от ТЗ, първостепенният съд неправилно е
счел, че ищцовото адвокатско дружество е трябвало изрично да направи изявление до
ответника, с което да го покани да плати. В жалбата се сочи, че при наличие на изричен
падеж за плащане в доказано връчена фактура ответникът е изпаднал в забава с
настъпването на падежа, записан във фактурата, без да е било нужно допълнително да
бъде канен да плати. Излага се, че общ принцип в правото е, че адвокатското
възнаграждение по договори за правна помощ, касаещи процесуално представителство
по дадено съдебно производство, се дължи от доверителя на адвоката и се плаща от
доверителя преди обявяване на делото за решаване, за да може адвокатското
възнаграждение да се присъди в полза на доверителя. Допълва се, че в конкретния
случай процесният договор за правна помощ и издадената във връзка с него процесна
фактура са съобразени с горното изискване, като изрично е бил посочен падеж за
плащането, който е бил преди откритото заседание на САС. Поддържа се твърдение, че
адвокатското дружество добросъвестно е изпълнило задълженията си като
процесуален представител и коректно е указал на ответника кога трябва да плати,
включително му е разяснило подробно негативните последици от неплащането в срок
на процесната фактура. В жалбата се релевира искане, че ако въпреки гореизложеното
посоченият падеж във фактурата не се възприеме за договорен срок за плащането, то
съгласно чл. 303а, ал. 3, изречение първо от ТЗ ответникът е изпаднал в забава с
изтичането на 14 дни от получаването на фактурата, която в случая е доказано
получена от ответника на 24.09.2013г., поради което в тази хипотеза той е изпаднал в
забава на 08.10.2013г. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени решението
в обжалваната част и да постанови друго, с което да осъди ответникът да заплати на
дружеството обезщетение за забава, така както се претендира с исковата молба. На
основание чл. 78, ал.1 ГПК се предявява претенция за заплащане на направените
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззивникът-ищец е депозирал отговор на
въззивната жалба. Счита, че решението е правилно в обжалваната от ответника
осъдителна част, като излага подробни съображения в подкрепа на твърденията си.
Моли въззивната инстанция да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди
решението в тази част.
В открито съдебно заседание всеки от жалбоподателите изразява становище, с
което заявява, че поддържа подадената жалба и оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийски апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по
делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на
2
страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира следното:
Въззивните жалби са допустими – подадени са в законоустановения срок,
предвиден в чл. 259, ал. 1 ГПК, от страни в процеса, имащи право и интерес от
обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството пред СГС, І ГО, 13 състав е било образувано по предявени при
условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 286 от ЗЗД, във вр. с чл. 36 ЗАдв. и чл. 86 ЗЗД, както и прието в
срок възражение за прихващане.
С обжалваното решение, СГС, І ГО, 13 състав е уважил изцяло претенцията за
главница и е отхвърлил иска за лихви за забава. В мотивите на обжалваното решение
първостепенният съд е приел за неоснователно и недоказано възражението за
прихващане.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси
е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата и в отговора на въззивната
жалба.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, което обуславя
възможността за настоящата инстанция да се произнесе по неговата правилност.
Във връзка с доводите в жалбите на двете страни въззивният състав приема
следното:
По иска с правно основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 286 от ЗЗД, вр. с чл. 36, ал.1 от
ЗАдв:
При така предявен иск ищецът следва да установи при условията на пълно и
главно доказване /аргумент от чл. 154, ал.1 от ГПК/ следните правопораждащи факти:
наличието на валидно възникнало облигационно правоотношение със съдържанието,
описано в исковата молба, изпълнение на поетите задължения, както и че задължението
за заплащане на адвокатското възнаграждение е станало изискуемо.
От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, настоящият
съдебен състав приема, че са се осъществили горецитираните правопораждащи факти,
поради следните съображения: По делото се установи, че между страните е бил
сключен на 08.05.2013г. договор за правна защита и съдействие, по силата на който Д.
В., гражданин на Израел, е възложил на Адвокатско дружество „А. и партньори“
правна защита и процесуално представителство пред Софийски апелативен съд по
въззивно дело, образувано по жалба на „Ви-Веста Холдинг“ ЕАД срещу решение №
751/04.02.2013 г., постановено по гр. д. № 800/2004г. по описа на СГС, I ГО, 3 състав,
както и да водят делото до приключването му във всички инстанции. Уговорено е било
адвокатско възнаграждение в размер на 52 542 лв., като липсват уговорени начин и
срок за заплащането му. На същата дата ответникът е подписал и пълномощно, с което
е упълномощил трима адвокати от адвокатското дружество за представителство по
делото на САС. Така подписаният договор не е оспорен от страните, поради което
съдът приема, че е действителен и поражда договорените в него права и задължения за
подписалите го страни. С оглед изложеното, съдът приема, че договорът от
08.05.2013г. като частен писмен диспозитивен документ е валиден и същият
3
удостоверява изявленията на страните по него. Предмет на сключения договор е бил
осъществяването на правна защита и процесуално представителство по конкретно
посочено гражданско дело пред САС, което важи до приключване на делото във
всички съдебни инстанции. Неоснователно и недоказано е възражението на ответника,
което се поддържа и в жалбата, че той е бил подведен от ищеца, като считал, че реално
цената по договора включвала и допълнителни правни и фактически действия, а не
само защитата по делото пред САС. Процесният договор е конкретен и ясен, от
съдържанието му се установява, че адвокатското възнаграждение е уговорено само за
защита по конкретното дело по описа на САС. Друг е въпросът дали уговорения
размер на адвокатско възнаграждение е адекватен на предоставената услуга. Този
въпрос е ирелевантен в настоящото производство, тъй като размерът на адвокатското
възнаграждение е бил въпрос на преддоговорни отношения между страните.
Подписвайки договора ответникът е изразил съгласие с уговорките, включени в същия,
като вече след сключването му, той има значението на закон между страните.
По отношение на следващата кумулативно изискуема предпоставка, въззивният
състав намира следното: От събраните писмени доказателства, преценени поотделно и
в тяхната съвкупност, съдът приема за доказано, че ищецът е изпълнил своите
задължения по двустранно подписания договор, а именно оказал е правна защита и
процесуално представителство пред САС, във връзка с образувано въззивно
гражданско дело до приключването му. Последното не се оспорва от ответната страна.
Възраженията на жалбоподателя-ответник са свързани с обстоятелството, че според
него, адвокатското възнаграждение включвало и други правни и фактически действия.
По делото обаче ответникът, който носи доказателствената тежест да установи тези
свои твърдения, не бяха ангажирани никакви доказателства. Следователно, ищцовото
адвокатско дружество е изправна страна по материалното правоотношение, като има
ликвидно и изискуемо вземане, което е предмет на настоящия спор. В тежест на
ответника е да установи, че е изпълнил своето задължение, а именно: да заплати
договореното възнаграждение. Същият не ангажира доказателства в тази насока.
Следователно ответникът е в неизпълнение на поетото с договора задължение за
заплащане на договореното възнаграждение. Поради това исковата претенция с правно
основание чл. 79, ал.1, вр. с чл. 286 от ЗЗД, вр. с чл. 36, ал.1 от ЗАдв се явява доказана
по своето основание и размер. С оглед на приетото въззивната жалба на ответника се
явява неоснователна. Не са налице основанията за незаконосъобразност на решението в
тази част. В жалбата не се съдържат никакви оплаквания във връзка с релевираното
възражение за прихващане, поради което и съдът не дължи произнасяне.
По отношение на претенцията с правно основание чл. 86 ЗЗД: Вземането за
адвокатско възнаграждение по договора за правна помощ и защита между адвоката и
клиента не е обвързано със срок, поради което ако не е уговорено друго кредиторът
може да иска изпълнението му веднага (чл. 69, ал. 1 ЗЗД). В този случай, поканата
прави задължението изискуемо, но и поставя длъжникът в забава - чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
Основателно е възражението на жалбоподателя-ищец, че приложената по делото
фактура има ролята на покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал.2 ЗЗД. В практиката
на ВКС /решение по т.д. № 3060/2013 г. на І т.о.; решение №233 от 02.12.2014г. по т.д.
№4690/2013г. на I ТО/ се приема, че когато възложителят е приел издадения данъчен
документ, в който е описан видът на услугата и стойността й, и е посочена банкова
сметка за плащане на възнаграждението, и след като задължението му за плащане на
възнаграждението е станало изискуемо, издаването на фактурата от изпълнителя,
4
отразяването й в счетоводните книги на възложителя, е ирелевантно за настъпването
на падежа на задължението на поръчващия - той вече е настъпил. В такава хипотеза,
издадената и приета фактура има действието на покана за плащане на изискуемото
възнаграждение - чл. 84, ал. 2 ЗЗД, следствие на което е изпадането на длъжника в
забава.
В настоящия случай, на 23.09.2013 год. ищцовото дружество е съставило
фактура № **********/23.09.2013г. за сума в размер на 52 542 лева, представляваща
договореното адвокатско възнаграждение. Във фактурата адвокатското дружество е
посочило наименованието на услугата, посочило е срок за плащане до 28.09.2013г. по
банков път, като номерът на банковата сметка на дружеството е посочен в самата
фактура.
По делото пред първата инстанция са представени доказателства за електронна
e-mail кореспонденция между страните на съответни пощенски кутии, чиято
достоверност като факт за изпращане и за получаване на писмата, е установена от
назначената по делото СТЕ. От приетата и неоспорена от страните СТЕ е видно, че на
10.09.2013г. ищцовото дружество е отправило запитване до ответника за намерението
му да преведе адвокатския хонорар, като го е предупредило, че за да бъде поискано
възстановяването й от противната страна по делото в САС следва да се внесе до
30.09.2013 г. най-късно. От приложените доказателства се установява, че на
24.09.2013г. ищецът е изпратил на ответника ново писмо, към което е приложил копие
на описаната по-горе фактура № ********** и е посочило, че банковата сметка на
дружеството е посочена в горния десен ъгъл на самата фактура. От данните по делото
се установява, че на 29.09.2013 г. /един ден преди откритото заседание на САС по
делото/ ответникът е потвърдил в писмо, че е получил предишните две писма от
ищеца, поискал е фактурата да бъде представена на съда. От съвкупната преценка на
обсъдените по-горе писмени доказателства, в т.ч. СТЕ, въззивният съд приема за
установено, че възложителят-ответник по настоящото дело е получил фактурата по
електронната си поща като прикачен файл, с което съдът приема, че е налице приемане
на счетоводния документ. С оглед цитираната по-горе практика приетата от ответника
фактура има ролята на покана за плащане по смисъла на чл. 84, ал.2 ЗЗД.
Следователно, считано от 29.09.2013г. ответникът е изпаднал в забава по отношение на
дължимото адвокатско възнаграждение. Основателно е и възражението на
жалбоподателя-ищец, че в конкретния случай приложение намира и разпоредбата на
чл. 303а, ал.6, вр. с ал.3 от ТЗ, която е приложима в хипотеза на договор, сключен след
15.03.2013г.
С оглед изложеното претенцията се явява основателна. По отношение на
размера за периода от 29.09.2013г. до 10.06.2016г. съдът съобрази разпоредбата на чл.
162 от ГПК и посредством електронен калкулатор изчисли дължимата мораторна
лихва в размер на 14 417.13 лв. С оглед диспозитивното начало, съдът ще следва да
уважи иска за претендирания размер от 14 417 лв. При този извод на въззивния съд,
жалбата на ищцовото дружество се явява основателна.
В заключение: Въззивният състав приема, че обжалваното решение следва да
бъде отменено в отхвърлителната част по предявения иск с правно основание чл. 86,
ал.1 ЗЗД, като въззивният съд постанови решение, с което да уважи този иск. В
останалата част решението следва да бъде потвърдено, вкл. в частта за разноските,
които са присъдени в пълен размер, въпреки че СГС е уважил релевираното по реда на
5
чл. 78, ал.5 ГПК възражение за прекомерност.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, право на разноски има
жалбоподателят-ищец. Съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК общият претендиран
размер възлиза на сумата от 4 537.36лв. По делото са приложени два броя договора за
правна помощ, съгласно които дружеството реално е заплатило на адвокат
възнаграждение в общ размер 4000лв., включващо възнаграждение за изготвяне на
въззивна жалба и на отговор на въззивна жалба. В с.з. процесуалният представител на
ответника е релевирал, на основание чл. 78, ал.5 ГПК, възражение за прекомерност на
адвокатското възнаграждение. Въззивната инстанция, като съобрази неголямата
фактическата и правна сложност на делото, обема на извършените процесуални
действия, вкл. участие на процесуалния представител в о.с.з., приема, че 1500лв. за
подаване на въззивна жалба и 2500лв. за подаване на отговор на въззивна жалба, с
оглед обжалваемия интерес съставляват прекомерни адвокатски възнаграждения. С
оглед на това въззивният състав и като съобрази разпоредбата на чл. 9, вр. с чл. 7, ал.2,
т.4 от Наредба №1/09.07.2004г. намалява адвокатското възнаграждение до размера на
1000 лв. за изготвяне на въззивна жалба и до размера на 1000 лв. за изготвяне на
отговор на въззивна жалба. С оглед на това въззивникът-ответник следва да бъде
осъден да заплати на въззивника-ищец сумата от 2 537.36лв.
Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №2599 от 27.04.2020г., постановено по гр.д. № 7098/2016г. от
Софийски градски съд, I ГО, 13 състав в частта, в която е отхвърлен, предявеният от
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и ПАРТНЬОРИ“ против Д. В. иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 14 417 лева - лихви за забава върху главницата
от 52 542 лева за периода от 29.09.2013 г. до 10.06.2016 г. и вместо него постановява:
ОСЪЖДА Д. В., гражданин на Израел, роден на *** г., личен номер
*********, притежаващ лична карта №А12642022, издадена на 02.06.2011 г. в ***,
Израел, с адрес: гр. *** 46910, ул. „***“ № 51 чрез адвокат М. Г., съдебен адрес:
гр.***, ул. “***“ № 32 да заплати на АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и
ПАРТНЬОРИ“, БУЛСТАТ ********* чрез пълномощника адв. Г.В., съдебен адрес: гр.
***, ул. „***“ № 10-12, ет. 6, офис 27, на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, сумата от
14 417лв. - лихва за забава върху главницата от 52 542 лева за периода от 29.09.2013 г.
до 10.06.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение №2599 от 27.04.2020г., постановено по гр.д. №
7098/2016г. от Софийски градски съд, I ГО, 13 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Д. В. да заплати на АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „А. и
ПАРТНЬОРИ“ сумата от 2 537.36 лв. - разноски пред САС-държавна такса и
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.1 ГПК.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при наличието на предпоставките на чл. 280 ГПК в едномесечен срок
6
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7