Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II-Д въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и първа година
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
мл. съдия СИЛВИЯ ТАЧЕВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши
съдия Силвия Тачева в.гр.дело № 13038 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 32983
от 05.02.2020 г., постановено по гр.д. № 37257/2013 г. по описа на СРС, Гражданско
отделение, 50 състав, е
признато за установено по предявените от М.А.К., ЕГН **********, адрес ***,
срещу „У.Б.“ АД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление ***, обективно
кумулативна съединени искове по чл. 26, ал. 1, алтер. 1 ЗЗД, че клаузите на т.I, 1.02, т.III, 3.08(2) и т.III, 3.09 (7),б.(б) от Общите условия
към договора за ипотечен кредит № ИК-637723-1/02.06.2006г. между М.А.К., ЕГН **********
и Банка „Х.“ АД, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, алтер. 1 ЗЗД, поради
противоречие със закона като неравноправни съгласно чл. 35, ал. 1 и 2, т.8,9 и
11 ЗЗППТ.
С
решението на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД „У.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдена да
заплати на М.А.К., ЕГН ********** сумата от 4 034,18 швейцарски франка със
законната лихва от 05.09.2013г. до окончателното й плащане – платена от ищцата
на ответника без основание сума за периода 07.09.2010г. – 05.09.2013г.,
представляваща възнаградителна лихва по договор за банков кредит №
ИК-637723-1/02.06.2006г. между ищцата и Банка „Х.“ АД, като искът е отхвърлен
за сумата от 1956,70 шв. Франка (над уважената част от 4034,18 шв. Франка до
пълния му размер от 5 990,88 шв. Франка).
В срока по чл. 259, ал.
1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника в първоинстанционното
произвоство, срещу решението в частите, с които са уважени предявените искове.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на решението, както и за
недопустимост в частта, с която съдът е провъзгласил за нищожна клаузата т.III, 3.09 (7),б.(б) от Общите условия
към договора за ипотечен кредит № ИК-637723-1/02.06.2006г. между М.А.К., ЕГН **********
и Банка „Х.“ АД, по подробно изложени в жалбата съображения. Моли се за
обезсилване на решението в тази част, за неговата отмяна в останалите обжалвани
части и за отхвърляне изцяло на предявените искове.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство, с доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане същата
да бъде оставена без уважение. Моли се за потвърждаване на решението в
обжалваните части и присъждане на разноски.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен
състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, а също е допустимо в
обжалваната от ищците част. При постановяването му първоинстанционният съд не е
допуснал нарушение на императивни материалноправни норми, нито на процесуалните
правила. По същество решението е правилно и следва да бъде потвърдено, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на обжалваното
решение. Във връзка с доводите, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция
въззивна жалба, съдът следва да посочи още и следното:
С договор за ипотечен
кредит №ИК-637723-1/02.06.2006 г. Банка „Х.“ АД се е задължила да предостави по
посочена банкова сметка ***.франкове на ищцата ипотечен кредит в размер на 53
000,00 швейцарски франка с цел покупка на посочения в договора жилищен имот (34
981,00 франка) и 18 019,00 шв.франка-за лично и семейно ползване, срещу
задължението на ищцата-кредитополучател да върне заемната сума заедно с лихви,
такси и комисионни съобразно уговорките на лихвения план по договора с краен
срок на погасяване 07.06.2026 г. (чл.4, ал.2 от договора); към договора са
приложени погасителен план и общи бизнес условия на банката от 2005 г.;
представени са протоколи за решения на Управителния съвет на банката.
Кредитът по процесния
договор е отпуснат след искане за отпускане на ипотечен кредит
вх.№375/17.05.2006 г. на ищцата; след сключването на процесния договор е
учредена и договорна ипотека в полза на банката с нотариален акт №60/08.06.2006
г. на нотариус №200-М.К., вписан в Службата по вписвания при СРС с
вх.рег.№33924/08.06.2006 г.
Съгласно заключението
от 19.02.2015 г. по съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице А.М.,
разходите по ликвидността при 10-годишно финансиране на банката са се
увеличавали в периода 2006-2009 г. в посочените в заключението параметри;
годишната лихва по кредита при фиксиран минимален размер съгласно чл.9, ал.2 от
договора е 5,90983%.
Съгласно заключение
вх.№1089427/17.09.2015 г. и допълнително заключение вх.№1108457/03.11.2015 г.
по съдебно-счетоводна експертиза, извършена от вещото лице А.Л., разходите по
ликвидността при 10-годишно финансиране са се повишили драстично в периода
2008-2009 г., като след 01.08.2009 г. е налице понижаване в стойности, посочени
в заключението; ответната банка има единна формула за определяне на годишния
лихвен процент (ГЛП), който е сбор от базов лихвен процент (някой от пазарните
лихвени индекси-SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR или друг, с различна срочност) и от
твърда надбавка, определяна от Управителния съвет на банката; има разлики между
посочените суми в погасителния план и действително платените от ищцата, между
действително платените на ответника и тези, които би следвало да се платят при
прилагане на първоначално уговорения лихвен процент, както и между действително
платените суми и тези, които биха се дължали при промяна на ГЛП от ответника не
само към увеличение, но и към намаление; в съдебно заседание вещото лице
посочва, че първоначалният погасителен план между ищцата и „Х. банк“ не е приложен
по делото, а ответната банка е въвела друг погасителен план-с изменения в
абсолютната стойност на анюитетните вноски и др.промени.
Представена е и
кореспонденция между страните, вносни бележки за плащани от ищцата суми по
посочената в договора за кредит сметка, извлечение от разплащателната сметка в
шв.франкове, както и част от кредитното досие на ищцата, водено при ответната
страна.
По делото е разпитан
доведения от ответната страна свидетел П.Р.Ц..
По делото са приети за
безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване по делото
обстоятелствата, че между ищцата и „Х. БАНК“ АД, чийто правоприемник е
ответната банка, е сключен договор за ипотечен кредит №ИК-637723-1/02.06.2006
г. с общи условия към него, както и че погасяването на сумата по кредита е
ставало на анюитетни вноски, включващи главница и лихва.
Други допустими и
относими доказателства по делото не са представени.
Към момента на сключване на
договора е действал Закона за защита на потребителите и правилата за търговия, който
намира приложение във връзка с твърденията в исковата молба за нищожност на
клаузи от договора поради противоречие със закона. Това е така, защото
материалноправните норми действат занапред, освен ако не е предвидено изрично,
че намират приложение и за заварените продължаващи правоотношения. В случая не
намира приложение Закона за защита на потребителите в сила
от 10.06.2006 г. тъй като Договорът за банков кредит е сключен на 24.02.2006 г.
и в преходните му и заключителни разпоредби не е уредено обратно действие.
Разпоредбите на чл. 143, т. 10 и 12 от ЗЗП, на които се позовава ищцата, са идентични,
съответно, с разпоредбите на чл. 35, ал. 2, т. 9 и т. 11 от ЗЗППТ (отм.);.
Не е приложима по спора и Директива 93/13/ ЕИО от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори. Същата е въведена в
националното право със ЗЗП, поради което няма как да се прилага за настоящия
случай.
По делото не е спорно, че
ищцата е физическо лице, на което по силата на договора е предоставен ипотечен
кредит, който не е предназначен за извършване на продажба, производство или
упражняване на професия или занаят, поради което и същата има качеството на
потребител по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите и за
правилата за търговия (отм. - в сила до 10.06.2006 г. и действал към
момента на договора). При това, същата се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в закона.
Закона за защита на
потребителите и правилата за търговия (отм.); обявява за неравноправна всяка
уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя - чл. 35 от ЗЗППТ (отм.), като примерно изброява
редица типични случаи, измежду които и клауза, която позволява на търговеца да
променя едностранно условията на договора на непредвидено в него основание - т.
9 или клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без
потребителя да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена
при сключването на договора - т. 11.
Преценени през призмата
на посочените изисквания процесните клаузи са неравноправни, а и от там
нищожни, като противоречащи на закона. В този смисъл са неоснователни
оплакванията във въззивната жалба на "У.Б." АД, че
първоинстанционният съд необосновано и при съществени нарушения на
съдопроизводствените правила е направил извод, за нищожност на тези клаузи.
Според клаузата на т.І,
1.02, ал.2 от общите условия при противоречиви клаузи се прилагат в поредността
тези, съдържащи се в: индивидуалния договор, вътрешните правила на банката и
общите условия, приети от потребителя-доколкото вътрешните правила на банката
се приемат едностранно от нея и изключват общите условия, приети от
потребителя, клаузата нарушава чл.35, ал.2, т.8 и 9 ЗЗППТ, защото чрез
едностранна промяна на вътрешните си правила банката може да влияе върху
договорното съдържание на правоотношението си с потребителя. Ето защо правилен
е изводът на първоинстанционния съд, че този иск е осователен.
Според т.ІІІ, 3.08 (2)
от общите условия общият лихвен процент по кредита може да се увеличава или
намалява, но не може да е по-нисък от договорения общ лихвен процент към датата
на сключване на договора-тази клауза води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, защото предвижда изменение в
полза на търговеца (повишение на лихвения процент) без ограничение, а
изменението в полза на потребителя (намаляване на лихвения процент) е
ограничено до посочения в клаузата размер, независимо от проявлението и
действието на уговорения в самата клауза критерий за изменение на лихвения
процент. Следователно и тази клауза е нищожна като неравноправна на общото
основание по чл.35, ал.1 ЗЗППТ.
Не може да бъде
споделено виждането, застъпено във въззивната жалба, че първоинстанционният съд
е постановил недопустимо решение, тъй като не бил сезиран с иск по чл. 26, ал.
1, предл. 1 ЗЗД, относно клаузата по т.III, 3.09 (7),б.(б) от Общите условия
към процесния договор за ипотечен кредит.
Вярно е това, че в исковата молба е посочен като номер на клаузата - т.III, 3.09 (8),б.(б), а не коректният т.III, 3.09 (7),б.(б). Касае се обаче за техническа грешка, а освен това в
обстоятелствената част на исковата молба ясно е посочена и подробно е възпроизведена
клаузата, чиято нищожност се претендира.
Съгласно т.III, 3.09 (7),б.(б) от Общите условия
към договора за ипотечен кредит № ИК-637723-1/02.06.2006г. между М.А.К., ЕГН **********
и Банка „Х.“ АД "В случай, че
разходите по ликвидността при десетгодишно финансиране се увеличат в сравнение
с размера им към датата на сключване на договора за кредит, банката има право
едностранно да увеличава първоначално определената над базовия лихвен процент
надбавка с размера на увеличените разходи."
Този въззивен съдебен
състав намира, че няма данни по делото какви обективни обстоятелства са
наложили увеличение на компонентата, вкл. не се доказва разходите по
ликвидността да са се увеличили в сравнение с размера им към датата на
сключване на договора, нито в какъв размер е евентуално подобно увеличение,
нито има доказателства по какъв начин е определено от банката същото.
Доколкото в чл. 37,
ал.1 ЗЗППТ (отм.) е предвидено, че неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, следва да се отговор на въпроса
дали клаузата е индивидуално уговорена.
Според ал.2 на
посочената разпоредба, не са индивидуално уговорени клаузи, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Установява се, че цитираната клауза е част от Общите бизнес условия, при които
банката сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, т.е. не е част
от самия договор за кредит. Следователно, не може да се приеме, че същата е
индивидуално уговорена. Установяването в процеса, че клаузата е индивидуално
уговорена е в тежест на банката, като подлежащ на доказване положителен факт,
установяващ изгодни за кредитора обстоятелства и на основание специалната норма
на чл. 37, ал.4 ЗЗППТ (отм.). Съдът намира, че ответното дружество не установи
процесната клауза да е индивидуално уговорена. Ето защо и тя би била нищожна на
основание чл. 37, ал.1 ЗЗППТ (отм.), в случай, че се установи, че е
неравноправна. Индивидуално договаряне на се установява и от показанията на
разпитания по делото свидетел, доколкото същият разяснява практиката при
сключване на договори, но не си спомнят нищо конкретно за договор на ищеца.
Съдът счита, че, за да
е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване
на уговорената лихва /както е в случая, тъй като първоначално фиксираната
надбавка над БЛП, е един от компонентите, с оглед на които се формира
възнаградителната лихва, съобразно чл. 9, ал.1 от договора/, тя следва да
отговаря на няколко кумулативни условия: обстоятелствата, които допускат
изменение, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ; те трябва да са
обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора; методиката за промяна на
лихвата следва да е подробно и ясно описана в договора и ОУ и при настъпването
на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва. Също така, клаузата, изменяща лихвения процент,
трябва да е формулирана по ясен и недвусмислен начин, като потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как банката може
едностранно да промени лихвата, за да може той да реагира /в т.см. е налице и
трайна съдебна практика Решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д.№ 1899/2015 г. на
ВКС, Решение № 77/22.04.2015 г. по гр.д.№ 4452/2014 г. на ВКС, които касаят
законови разпоредби с идентично съдържание и смисъл от ЗЗП/.
Аналогични са
разясненията в Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т.
о., съгласно което с чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите
условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид
възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията, при които
може да се променя последната до пълното погасяване задължението на
кредитополучателя. Следователно за банката съществува изрично законово
задължение в общите условия да се съдържат кумулативно два елемента- методиката
за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през
времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент
трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е
постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя,
т. е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва, която е
съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. В същия смисъл е
и последователната и безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в Решение №
424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г. О., Решение №
77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г. О. на ВКС, Решение № 205
от 07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, I Т. О. и Решение №
165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, I Т. О, в които е разяснено,
че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на
формиране на едностранно променената лихва, както и липсата на възможност за
реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, води до
неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени
критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за
неравноправност, а именно: "дали изменението на цената се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са
породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор, като
само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, , тъй
като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени
дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин и потребителят следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин.
В случая ответникът
нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били оповестени и
предоставени конкретните методики, по които ще се определи конкретният размер
на увеличението. По неясни за потребителя критерии и правила, без установен
метод и стандарт банката, чрез промяната на БЛП, е променяла лихвения процент
по конкретния кредит.
Предвид горното налага
се изводът, че банката е обезпечила за себе си правото произволно да изменя
БЛП, като по този начин компенсира евентуални неизгодни за нея разлики във
валутни курсове. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е
създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни
основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния лихвен
процент.
По изложените
съображения въззивният съд намира за правилен изводът на районния съд, че
посочените в исковата молба клаузи от процесния договор са неравноправни, тъй
като поставят ищеца в неравностойно положение по смисъла на чл. 35, ал. 2, т. 8 ЗЗППТ (отм.), поради
което са и нищожни.
Уважаването на
осъдителния иск до размера, който е кредитиран от съда в мотивите на съдебното
решение е закономерна последица на уважаването на установителния иск за
прогласяване на нищожност на процесните клаузи от ОУ към договора за ипотечен
кредит. Именно тези клаузи от договора за кредит са правното основание банката
да начисли и събере по – голяма сума от тази, която би се дължала, ако клаузите
не бяха нищожни.
Ето
защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС
– потвърдено като правилно в обжалваните му части.
По разноските:
За въззивното
производство разноски се следват само на въззиваемия, но доколкото не се
претендират такива, не се и дължат.
Мотивиран от
изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 32983 от 05.02.2020 г., постановено по гр.д. № 37257/2013 г. по описа на СРС,
Гражданско отделение, 50 състав, с което е признато за установено по
предявените от М.А.К., ЕГН **********, адрес ***, срещу „У.Б.“ АД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление ***, обективно кумулативна съединени искове по
чл. 26, ал. 1, алтер. 1 ЗЗД, че клаузите на т.I, 1.02, т.III, 3.08(2) и т.III,
3.09 (7),б.(б) от Общите условия към договора за ипотечен кредит №
ИК-637723-1/02.06.2006г. между М.А.К., ЕГН ********** и Банка „Х.“ АД, са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, алтер. 1 ЗЗД, поради противоречие със
закона като неравноправни съгласно чл. 35, ал. 1 и 2, т.8,9 и 11 ЗЗППТ и основание
чл. 55, ал. 1 ЗЗД „У.Б.“ АД, ЕИК ******** е осъдена да заплати на М.А.К., ЕГН **********
сумата от 4 034,18 швейцарски франка със законната лихва от 05.09.2013г. до
окончателното й плащане – платена от ищцата на ответника без основание сума за
периода 07.09.2010г. – 05.09.2013г., представляваща възнаградителна лихва по
договор за банков кредит № ИК-637723-1/02.06.2006г. между ищцата и Банка „Х.“
АД.
Решението подлежи на
касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред
Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.
