№ 115
гр. Габрово, 12.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на двадесет и девети
февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Боян Хр. Косев
при участието на секретаря Валентина М. Илиева
като разгледа докладваното от Боян Хр. Косев Гражданско дело №
20234210101706 по описа за 2023 година
Производството е по реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е по искова молба на „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, предявена
срещу П. Р. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, бул. „***********” № 29, вх. А,
ет. 3, ап. 11 за установяване дължимост на следните вземания: сумата 942.98 лева –
главница по договор за потребителски кредит № FL856299 от 23.05.2017 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 23.12.2021 г. до погасяването , сумата
65.38 лева – възнаградителна лихва за периода от 12.10.2019 г. до 12.07.2020 г., сумата
30.36 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 12.09.2019 г. до
12.03.2020 г., сумата 168.13 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода
от 14.05.2020 г. до 15.12.2021 г., сумата 35 лева - такси за периода от 12.10.2019 г. до
12.07.2020 г., за които суми в производството по частно гр. дело № 2197/2021 г. на
ГРС, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, връчена при условията на чл.
47, ал. 5 ГПК.
Ищецът твърди, че по силата на договор за потребителски кредит № FL856299
от 23.05.2017 г., предоставил на кредитополучателя П. Р. П. парична сума в размер
2761 лева, при задължение за връщането , заедно с дължимата върху нея
възнаградителна лихва по чл. 3, ал. 1 от договора, на месечни анюитетни вноски в срок
до 12.07.2020 г.. Съгласно уговореното в чл. 5, т. 2 от договора кредитополучателят
дължал на банката и неизплатени такси за обслужване на разплащателната сметка по
договора за кредит. На основание чл. 9 от процесния договор за кредит,
кредитополучателят дължал и съответното обезщетение за забава.
В срока по чл.131 ГПК от ответника не е депозиран отговор на исковата молба.
В съдебно заседание ответникът изрично признава предявените искове.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение,
намира от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, а и от представения договор за потребителски
кредит № FL856299 от 23.05.2017 г., се установява, „Юробанк България“ АД, ЕИК
1
********* предоставило на ответника П. Р. П., ЕГН ********** банков кредит в
размер от 2761 лева, който следвало да бъде върнат на 38 месечни погасителни вноски
в срок до 12.07.2020 г. На основание чл. 3, ал. 1 от договора за кредит,
кредитополучателят дължал на банката възнаградителна лихва в размер на сбора от
референтния лихвен процент (6 – месечен СОФИБОР, приложим за съответния период
на начисляване на лихвата), плюс договорна надбавка от 7.677 % за първата година,
съответно 13.677 % за всяка следваща година. При забава в плащането на дължимите
погасителни вноски, кредитополучателят дължал обезщетение за времето на забавата
върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава(чл. 9 от договора).
Съгласно чл. 5, т. 2 от договора кредитополучателят се задължил да заплаща месечна
такса за обслужване на разплащателната сметка, разкрита по потребителския кредит, в
размер на 3.50 лева.
От приложеното за послужване частно гр. дело № 2197/2021 г. на ГРС, се
установява, че въз основа на извлечение от счетоводните книги във връзка със
сключения договор за кредит, кредитната институция се снабдила със заповед за
незабавно изпълнение и изпълнителен лист, на основание чл. 417 ГПК за сума в общ
размер от 1241.85 лева и направените за производството разноски в размер на общо
385 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение и внесена държавна
такса, която заповед от длъжника е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5
ГПК.
Други доказателства от значение за спора не са представени, а необсъдените
такива, съдът намира за неотносими.
По отношение на обективно, кумулативно съединените установителни искове,
с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2
ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На първо място, следва да се посочи, че предявените установителни искове са
допустими, тъй като в производството по частно гр. дело № 2197/2021 г. на ГРС,
ищецът „Юробанк България“ АД се е снабдило със заповед за изпълнение въз основа
на документ (чл. 417 ГПК) за процесната сума, поради което разполага с изпълнително
основание. При връчена заповед за изпълнение при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК,
заявителят следва да предяви иск в 1-месечен срок от получаване на съобщението с
указанията на съда за установяване на вземането си, който срок, в случая е спазен.
Основателността на предявените установителни искове, се обуславя от
осъществен фактически състав, пораждащ съдебно предявените субективни
материални права, включващ елементите: съществуване на правоотношение с
процесуално легитимирания ответник, възникнало от сключен на 23.05.2017 г. договор
за банков кредит, елемент от съдържанието на което да са задълженията за връщане на
предоставена за ползване парична сума, заедно с възнаградителната лихва, уговорена в
договора, изпълнение на задължението на ищеца да предостави за временно и
възмездно ползване паричната сума и настъпила изискуемост на задълженията на
ответника, които се твърди да са неизпълнени, което неизпълнение е довело и до
пораждане на задължение за заплащане на мораторна лихва.
Неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по договора е по своето
естество отрицателен факт от действителността, поради което същият не стои в
доказателствена тежест на ищеца. За установяването му е достатъчно твърдение на
последния, а задължените лица следва да установят положителния факт, който го
опровергава, а именно - точно изпълнение на задълженията си, за което доказателства в
производството не са ангажирани, нито се твърди такова да е осъществено.
2
Въз основа на обсъдените доказателства съдът приема, че между ищеца
„Юробанк България“ АД и кредитополучателя П. Р. П., ЕГН **********, е сключен
договор за банков кредит, със съдържание, съответно на уредения в чл. 430 ТЗ такъв,
включващо задължението на банката да предостави за временно и възмездно ползване
на кредитополучателя сумата, предмет на договора и задължението на последния да я
върне със съответната възнаградителна лихва. Тази сделка е юридическият факт,
породил търговско правоотношение между страните - П. Р. П., ЕГН ********** е
обективирал воля да получи сумата срещу насрещно задължение да я върне при
условията на договора, като факта на изпълнение на задължението на банката за
предоставяне на паричната сума не е спорен и се установява от представеното банково
бордеро № 8272245 от 23.05.2017 г., като без значение в случая е, че отпусната по
процесния кредит сума е била разходвана за погасяване на други съществуващи
задължения на кредитополучателя.
Съгласно сключения договор, кредитополучателят е поел задължението да върне
предоставената му парична сума в размер 2761 лева на 38 месечни вноски с падеж
всяко 12-то число на месеца, които вноски включват съответната част от главницата и
дължимата възнаградителна лихва. С изтичане на срока на договора (12.07.2020 г.)
цялата непогасена главница става изискуема, която главница не се установява да е
погасена чрез плащане или друг способ. Това обуславя извод, че ищецът е носител на
изискуемо и неудовлетворено право на вземане за сумата 942.98 лева, представляващо
главница по договор за договор за потребителски кредит № FL856299 от 23.05.2017 г. и
предявеният иск за установяване и принудително осъществяване на това материално
право на вземане е основателен и следва да бъде уважен.
Приетата за дължима от ответника главница следва да бъде заплатена заедно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК, по повод на което е било образувано частно гр. дело №
2197/2021 г. на ГРС – 23.12.2021 год. до окончателното й погасяване – аргумент от чл.
422, ал. 1 ГПК.
Договорът за банков кредит е възмездна сделка. За ползването на
предоставената парична сума, кредитополучателят дължи заплащане на
възнаграждение – лихва в размер на сбора от референтен лихвен процент
(6 – месечен СОФИБОР, приложим за съответния период на начисляване на лихвата),
плюс договорна надбавка от 7.677 % за първата година, съответно 13.677 % за всяка
следваща година. Така за периода 12.10.2019 г. – 12.07.2020 г. уговорената и
незаплатена възнаградителна лихва върху ползваната сума възлиза на сумата 30.36
лева, който размер не е спорен между страните. В случая нито се твърди, нито се
установява банката едностранно да е изменяла размера на приложимата
възнаградителна лихва.
Независимо от това съдът дължи служебна проверка на валидността на клаузите
на договора, тъй като същият е сключен с кредитополучателя с качеството потребител,
които се ползват от особена закрила.
Съобразно правната природа на договора за банков кредит,
безспорна е необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на
кредитодателя, тъй като договорът няма как да е безвъзмезден.
3
Предоставянето на парична сума за временно ползване от
кредитополучателя изисква същият да заплати цена за ползването
на предоставения му финансов ресурс. В получаването на тази
цена се състои икономическият интерес на банката да предоставя
средства на трети лица като тази цена съставлява уговорената
възнаградителна лихва, която е съществен елемент от
съдържанието на този вид банкови сделки – чл. 430, ал. 2 ТЗ.
В случая, в сключения договор за банков кредит
възнаградителната лихва (годишен лихвен процент) страните
уговорили да се формира от референтен лихвен процент, който
включва 6-месечен СОФИБОР, който има променлив характер и
надбавка, която в договора е определена в абсолютно число –
7.677 % за първата година, съответно 13.6.77 % за всяка
следваща година. Тази клауза от договора не се установява да е
неравноправна.
В решение № 378 от 28.03.2019 г. по т. д. № 2775/2017 г.,
Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, е разяснено, че според формираната
константна практика на ВКС, една договорна клауза е
неравноправна при наличието на следните предпоставки: 1/.
клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/. да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3/. да създава
значителна неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията - съществено и необосновано несъответствие между
правата и задълженията на страните; 4/. да е сключена във
вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за
приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП клауза
да не бъде третирана като неравноправна по отношение на
сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки
или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на
борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на
финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги, е изменението на цената
(възнаградителната лихва) да се дължи на външни причини, които
не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а
да са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща
се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
За да се прецени дали конкретните договорни клаузи
отговарят на този критерий за изключване на общия принцип,
въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани
по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
4
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени
цената, за да може свободно да формира воля да встъпи или не в
правоотношението при тези условия.
Съгласно решение № 98 по т. д. № 535/2016 г. на І т.о.
ВКС, клауза, която се отнася до определяне на основния предмет
на договора, който за кредитодателя безспорно обхваща цената
на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но и
неиндивидуално уговорена. Когато е неиндивидуално уговорена,
такава клауза подлежи на преценка от гледище на неравноправния
си характер, само ако не е ясна и разбираема /чл. 145, ал. 2
ЗЗП/. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка,
но и прозрачно и недвусмислено изложение на съдържанието на
правата и задълженията на страните, така че потребителят да
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици.
При съобразяване на цитираните разрешения в съдебната
практика на ВКС, е ясно, че клаузите на сключения процесен
договор макар да не е установено да са индивидуално уговорени,
същите са ясни и разбираеми – годишният лихвен процент се
състои от променлив референтен лихвен процент и надбавка,
която е фиксирана, като тези две величини се сборуват.
Референтният лихвен процент от своя страна има променлив
характер и надбавка, която в договора е с фиксиран размер от
7,677 % за първата година, съответно 13.677% за всяка следваща
година, като няма никакви данни банката да е изменяла
едностранно някой от елементите на възнаградителната лихва.
Приложим е лихвен процент, който страните изрично са
договорили и същият е бил с ясно определени параметри.
Така иска за дължимост на възнаградителна лихва следва да се уважи до
предявения размер.
Забавеното изпълнение на главното задължение за връщане на сумите по
кредита е юридическият факт, пораждащ задължение за кредитополучателя да заплаща
законна лихва за забава върху просрочената сума – чл. 9 от договора. Размерът на
законната лихва е нормативно определен на основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД - основният
лихвен процент на Българската народна банка за периода, увеличен с 10 пункта
/Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната
лихва по просрочени парични задължения в сила от 01.01.2015 г./. Така за периода
12.09.2019 г. – 12.03.2020 г. обезщетението за забава, определено по реда на чл. 162
ГПК, възлиза на сумата 168.13 лева, което означава, че и този иск следва да бъде
уважен изцяло.
Съгласно уговореното в чл. 5. т. 2 от договора за банков кредит
кредитополучателят дължи и месечна такса за обслужване на разплащателната сметка
в размер на 3.50 лева, която за процесния период 12.10.2019 г. до 12.07.2020 г. възлиза
5
на 35 лева, която такса не се установява да е погасена и предявеният иск следва да
бъдат уважен в претендирания размер.
В обобщение: елементите, обосноваващи основателността на предявените
обективно, кумулативно съединени искове са налице, което обуславя извод за
уважаването им.
Съгласно указанията, дадени в т. 12 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК, съдът, който
разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство,
като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в
исковото, така и в заповедното производство.
Предвид уважаването на установителните искове, в ползва на ищеца следва да
бъде присъдена сумата 1472.85 лева – разноски за исковото производство, формирана
от заплатена държавна такса в размер на 50 лева и адвокатско възнаграждение в размер
на 1422.85 лева, която сума, следва да му се присъди, на основание чл.78, ал.1 ГПК. В
заповедното производство ищецът доказва извършени разноски в общ размер на 385
лева, формирана от заплатена държавна такса в размер на 25 лева и адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева, която сума, следва да му се присъди, на
основание чл.78, ал.1 ГПК.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК
*********, адрес: гр. София, район Витоша, ул. „Околовръстен път” № 260, обективно,
кумулативно съединени искове, с правна квалификация 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79,
ал.1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П. Р. П., ЕГН **********, с
адрес: гр. Габрово, бул. „***********” № 29, вх. А, ет. 3, ап. 11 дължи на ищеца,
сумата 942.98 лева – главница по договор за потребителски кредит № FL856299 от
23.05.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 23.12.2021 г. до
погасяването й, сумата 65.38 лева – възнаградителна лихва за периода от 12.10.2019 г.
до 12.07.2020 г., сумата 30.36 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 12.09.2019 г. до 12.03.2020 г., сумата 168.13 лева – обезщетение за забава
върху главницата за периода от 14.05.2020 г. до 15.12.2021 г., сумата 35 лева - такси за
периода от 12.10.2019 г. до 12.07.2020 г., за които суми в производството по частно гр.
дело № 2197/2021 г. на ГРС, е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
ОСЪЖДА П. Р. П., ЕГН **********, с адрес: гр. Габрово, бул. „***********” №
29, вх. А, ет. 3, ап. 11, да заплати „Юробанк България“ АД, ЕИК *********, адрес: гр.
София, район Витоша, ул. „Околовръстен път” № 260, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 1472.85 лева (хиляда четиристотин седемдесет и два лева и осемдесет и пет
стотинки) – разноски за исковото производство и сумата 385 лева (триста осемдесет и
пет) – разноски за производството по частно гр. дело № 2197/2021 г. на ГРС,
представляващи внесена държавна такса и адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Габрово в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Габрово: _______________________
6