РЕШЕНИЕ
гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІV - Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи
октомври две хиляди двадесет и първа година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. с. КАЛИНА
СТАНЧЕВА
при участието на секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Станчева гр. д. № 2301 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 от ГПК.
С решение № 164817 от 12.07.2019 г.,
постановено по гр. д. № 17933/2017 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, допълнено
в частта за разноските с определение от 05.11.2019 г., постановено по същото
дело, първоинстанционният съд е върнал искова молба вх. № 1093884/01.10.2015 г.
в частта, с която са предявени искове от „Т.С.“ ЕАД против И.Й.Й., ЕГН **********
с правна квалификация по чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
½ идеална част от сумата в размер на 3 492,44 лева, представляваща
главница за стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м.09.2012 г.
– м.07.2015 г., както и от сумата в размер на 429,72 лева – лихва за забава,
дължима за периода 10.08.2012 г.- 30.09.2015 г. върху главницата за стойността
на доставената топлинна енергия, като е прекратил производството по гр.д. № 17933/2017
г. по описа на СРС, ГО, 49 състав в тази част.
Със същото решение първоинстанционният съд е
отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Б.Й.Й., ЕГН ********** искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за ½
идеална част от сумата в размер на 3 492,44 лева, представляваща главница
за стойността на незаплатена топлинна енергия за периода м.09.2012 г. –
м.07.2015 г., както и от сумата в размер на 429,72 лева – лихва за забава,
дължима за периода 10.08.2012 г.- 30.09.2015 г. върху главницата за стойността
на доставената топлинна енергия.
Срещу постановеното съдебно решение в частта,
с която са отхвърлени осъдителните искове срещу Б.Й.Й., е депозирана въззивна
жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Във въззивната жалба се възразява, че процесуалното
поведение на ответницата е на собственик, който не е съгласен да заплати
дължимите суми. Пледира се, че Б.Й. не е направила
възражение, че не е собственик на процесния имот. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие с
материалния и процесуалния закон. Моли съда да отмени решението в обжалваната
част, като уважи предявените искове в тази им част. Претендира сторените по
делото разноски в първоинстанционното и настоящото производство.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба на
ответницата Б.Й.Й., чрез адв. Р.Н. от САК, с който я оспорва. Поддържа, че
първоинстанционният съд е постановил мотивирано и обосновано решение в
обжалваната от ищеца част, съобразено с константната съдебна практика по такъв
вид спорове. Заявява, че действително по делото не са представени
доказателства, от които да се установява, че тя е приела наследството, било
писмено, било с конклудентни действия. Моли съда да постанови решение, с което
да отхвърли въззивната жалба, като й присъди сторените по делото разноски.
Не е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от третото лице – помагач на ищеца - "Т.С. " ЕООД, както и не е
изразено становище по въззивната жалба в хода на съдебното производство.
Решението в частта, с която районният съд е върнал
искова молба вх. № 1093884/01.10.2015 г. на предявените искове от „Т.С.“ ЕАД
против И.Й.Й., е отменено с определение № 7427 от 22.05.2020 г., като в тази част
делото е върнато /в копие/ на пъвроинстанционния съд за произнасяне по
същество.
Съдът,
след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.
2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове съответно с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК вр с чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че ответницата Б.Й.Й. е потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла на ЗЕ, за топлоснабден имот – апартамент № 68, находящ се в
гр. София, ж. к. *****, аб. № 225568, като му дължи
½ идеална част
от сумата в размер на 3 492,44 лева, представляваща главница за стойността
на незаплатена топлинна енергия за периода м.09.2012 г. – м.07.2015 г., както и
от сумата в размер на 429,72 лева – лихва за забава, дължима за периода
10.08.2012 г.- 30.09.2015 г. върху главницата за стойността на доставената
топлинна енергия. Ищецът претендира осъждане на ответницата да му заплати процесните
вземанията, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, както и
сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл. 131 ГПК
писмен отговор на исковата молба от ответника Б.Й.Й. се оспорват предявените
искове по основание и размер. Счита, че неправилно е начислена претендираната
от ищеца топлинна енергия, доколкото ответницата притежава само голата
собственост върху имота, същата живее на адрес, различен от процесния и не се
определя като потребител и ползвател на топлопреносното дружество. Оспорва
наличието на облигационна връзка с ищеца, предвид липсата на ангажирани
доказателства, че е собственик или ползвател на процесния имот през исковия
период. Също така липсва заявление – декларация за откриване на партида и
абонатен номер, което да доказва облигационните му отношения с ищеца. По делото
не са ангажирани доказателства за изправността на уредите, с които е извършено
измерването на топлинната енергия за процесния период. Това възпрепятства
точното определяне на доставените количества топлинната енергия и съответно
тяхната стойност. Пледира, че клаузата от Общите условия за рекламация е неравноправна.
Поддържа, че за процесния период не дължи обезщетение за забава, тъй като по
делото не са ангажирани доказателства относно датата на публикуване на сумите в
сайта на дружеството, поради което не е установено изпадането му в забава. Допълнително
излага, че оспорва да е приела наследството на своя наследодател – било с
писмено заявление, било с конклудентни действия. Моли съда да отхвърли изцяло
предявените срещу него искове. Претендира разноски.
От представено по делото удостоверение за наследници,
издадено от район "Красна поляна ", гр. София се установява, че Р.И.Й.
– дъщеря (починала на 08.11.1998 г.); Б.Й.Й. – внучка и И.Й.Й. - внук, са
наследници по закон на И.Й. П., починал на 18.11.2010 г.
Със заявление - декларация от 21.01.2012 г. И.Й.Й.
е поискал откриване на партида за имота, находящ се в гр. София, ж. к. „*******,
на негово име. В документа е посочено още от заявителя, че жилището му се
състои от 1 брой членове.
Видно от представения договор за продажба на
държавен имот по реда на Наредбата за държавните имоти и заповед № ДИ-03-286/90 от 09.05.1990 г. на председателя
на ИК на ОбНС „Красна Поляна“ процесният имот – апартамент № 68, находящ се в в гр. София, ж. к. *******, е
продаден на 27.07.1990 г. на И.Й. П.и Б.Н. П..
Видно от представения протокол от проведеното
на 13.09.2001 г. Общо събрание на собствениците на етажна собственост, находяща
се в гр. София, ул. „*********, етажните собственици са взели решение да се
сключи договор с "Т.С." ЕООД, което дружество да извършва дялово
разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на етажна собственост. В
този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с подписите си
са удостоверили горното решение.
На 02.10.2001 г. е сключен договор № 866
между "Т.С." ЕООД и етажната собственост с адрес: в гр. София ул. „*****,
по силата на който дружеството се е задължило да достави и монтира необходимите
уреди за регулиране и отчитане на консумацията на топлинна енергия, както и да
изготвя и предоставя на насрещната страна обща и индивидуални изравнителни
сметки за консумираната топлинна енергия в срок до 45 дни след предоставяне на
информация от "Т.С." ЕАД за показанията на топломера за отчетния
период.
Пред СРС е ангажиран договор № 94/01.11.2007
г., сключен между "Т.С." ЕАД – възложител и "П.С." ООД –
изпълнител, при общи условия за извършване на услугата дялово разпределение на
топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е
приел да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
Видно от приложеното по делото удостоверение
от 20.09.2012 г. от ГИС – София стар адрес“ „ж.к. „Разсадника – Коньовица“,
бул. „******“ е идентичен с настоящ адрес *** и вход Б“.
От заключението на вещото лице по изслушаната
съдебно - техническа експертиза се установява, че абонатната станция
топлозахранва два броя радиатори в имота, като единият от тях е затапен
(демонтиран). Отбелязано е, че за втория отоплителен сезон топлинна енергия за
отопление не е потребявана. Количеството топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, е определяна за СЕС като част от общото количество
топлинна енергия за отопление на цялата сграда етажна собственост, като
конкретният дял на процесния имот в това количество е измерен според
съотношението на пълния отопляем обем към пълния отопляем обем на СЕС по проект
към общия топломер. Констатирано е, че разходът за топлинна енергия за сградна
инсталация е определян на база 1 брой лице със съответно нормативно определен
разход на денонощие.
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваните му части, като по останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният
съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Основният спор между страните в
производството е дали ответницата Й. е приела наследството на своя
наследодател, в това число процесното жилище и свързаните с топлофицирането му
задължения и в чия тежест е било да се установи този факт, респективно дали през
исковия период между страните е съществувало валидно облигационно
правоотношение за продажба на топлинна енергия.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ –
в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са "потребители
на топлинна енергия".
Понятието "потребител на топлинна
енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.); ,
действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012
г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда –
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и
да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени
задължителни разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е
предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не
е разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че предоставяйки съгласието си за топлофициране
на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на вещно право на
ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се
смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на
общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия
потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на
топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо
изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото
събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа,
за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Съгласно практиката на
ВКС, обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК Решение № 437 от
17.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 70/2011 г., III ГО, нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова
презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството
по опис или отказ от наследството. В случая
наследницата като ответник изрично
е оспорила факта на приемане на наследството в
депозирана пред първата инстанция молба - становище от 19.03.2019 г. преди
първо по делото заседание, респективно по делото е налице своевременно
депозирано възражение от страна на ответника, че не е приел наследството на
своя наследодател. С оглед последното в тежест на ищеца е било да установи приемането на наследството,
а ответницата е носела тежестта да докаже наличието на
правопогасяващи, правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти и
обстоятелства, каквито са отказът от наследство,
или приемането на наследството
по опис и прочие. По аргумент за противното от новелата на чл. 60 ЗН
въззиваемата страна не следва да отговаря за задълженията, с които наследството
е обременено, като изводът на първоинстанционния съд в тази посока, довел до
отхвърляне на исковете, предявени против нея, е законосъобразен, при следните
допълнителни мотиви на въззивната инстанция.
Софийски районен съд действително не е
разпределил доказателствена тежест по наведеното възражение, че не е прието
наследството от страна на ответницата, съответно не са давани и указания на
страните в същия смисъл. За допуснати от първата инстанция процесуални
нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно –
арг. чл. 269, изр. 2 ГПК. Когато във въззивната
жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция
нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за
основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието,
уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на
въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата
инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната
инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат
предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като
неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното
решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до
страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по
посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат
в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и
дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна
причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното
производство. Това разрешение е възприето с т.2 на ТР №1/2013 г. от ОСГТК,
представлява задължителна съдебна практика на ВКС по смисъла на ТР №1/2009 г.
на ОСГТК и се споделя и от настоящия състав.
В конкретния случай обаче иницииращата
въззивното производство жалба не съдържа оплаквания досежно определението по
чл. 140 ГПК на СРС, в което е инкорпориран доклада по делото, не са депозирани
и доказателствени искания в подкрепа на твърдени нарушение на
съдопроизводствените правила, допуснати от първата инстанция. Поради тази
причина и настоящата инстанция не е допълнила доклада на СРС касателно
възражението за липса на прието наследство от страна на ответницата Й., както и
не е разпределила доказатеслтвена тежест по същото.
От представения по делото договор за продажба
на държавен имот по реда на Наредбата за държавните имоти и заповед № ДИ-03-286/90
от 09.05.1990 г. на председателя на ИК на ОбНС „Красна Поляна“ процесният имот –
апартамент № 68, находящ се в в гр.
София, ж. к. *******, е продаден на 27.07.1990 г. на И.Й. П.и Б.Н. П.. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.) вещоите и правата върху
вещи, както и паричните влогове, придобити от съпрузите през време на брака в
резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо,
на чие име са придобити, а съгласно параграф 4 ПР правилата на СК/85 г. (отм.)
относно имуществените отнощения между съпрузите се прилагат и за наличните
имущества, придобити преди влизането му в сила (1.07.1985 г.) от съпрузите по
заварените бракове.
Ето защо настоящият състав на съда приема, че
процесният недвижим имот е придобит от И. и Б. П.и в режим на съпружеска
имуществена общност (СИО), макар и по делото да не са представени надлежни
доказателства за сключения между двамата граждански брак. По делото е
представено единствено удостоверение за наследници на единия от собствениците
на имота – И. П., но липсва удостоверение за наследници на другия собственик, а
именно Б. П.. Поради това не могат и да се установят конкретните наследствени
права на ответницата Б.Й..
На следващо място, видно от представеното
удостоверение за наследниците по закон на И. П.последният има дъщеря Р.И.Й. (починала
през 1998 година) и внучка ответницата Б.Й. – дъщеря на Р.. Въззиваемата страна
Й. нарочно е оспорила факта на приемане на наследството от своя наследодател
пред първата инстанция, като дружеството-въззивник не е ангажирало никакви
доказателства в посока установяване придобиване на наследството по чл. 48 ЗН,
което може да стане изрично с писмено заявление до районния съд, в който е
открито наследството на наследодателя, което заявление се вписва в особена за
това книга, или мълчаливо – чрез извършването на действия, които несъмнено
предполагат намерението на наследника да приеме наследството, като това
намерение трябва да бъде непоколебимо. В същия смисъл са и разясненията, дадени
в т. 4 от ППВС 4 от 1964 година. В хода
на производството пред първата инстанция не е събрано нито едно доказателство,
установяващо, че ответницата е приела наследството на своята майка – Р.И.Й.,
както и наследството на наследодателя И.Й. П.било изрично, или конклудентно.
По изложените съображения въззивният съд
счита, че жалбоподателят – ответник няма качеството на съсобственик през
исковия период м. 09. 2012 г. – м. 07. 2015 г. и като такъв не е потребител на
топлинна енергия за битови нужди. Ето защо изводите на решаващия съд относно липсата
на принадлежност на правото на собственост на топлоснабдения имот се явяват
обосновани.
Поради това се налага изводът, че за исковия
период жалбоподателят „Т.С.“ ЕАД не е страна по валидно облигационно
правоотношение с ответницата, чийто предмет е доставката на топлинна енергия за
битови нужди относно процесния имот, като същата не следва да отговаря за
задълженията за топлинна енергия за ½ от претендираните суми, съобразно
участието й в твърдяната съсобственост. Ето защо доводите на жалбоподателя в
тази насока са неоснователни.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции
съвпадат, решението в обжалваната част следва да се потвърди, включително в
частта за присъдените на ответницата разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в
размер на 450 лв.
Въззивният съд констатира, че в мотивите на
определението по чл. 248 ГПК, представляващо неразделна част от постановеното
от СРС съдебно решение, личното име на ответницата е посочено „Б.“, а в
диспозитива е изписано „Б.“. Ето защо след връщане на делото на СРС, следва да
се извърши проценка относно необходимостта от развитие на производство по реда
на чл. 247 ГПК.
По разноските по производството:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемата ответница, която своевременно е претендирала такива, поради което
и същите следва да й се присъдят, доколкото по делото са представени и
пълномощно за представителна власт на процесуалния й представител – адв. Н., и
договор за правна защита и съдействие между двете, в който е уговорен като
начин на заплащане на адвокатското възнаграждение в размер на 350 лева – „в
брой“, в който случай вписването на направеното плащане в договора е достатъчно
и има характера на разписка. Ето защо на въззиваемата страна Б.Й. следва да се
присъдят разноски за настоящата инстанция за адвокатски хонорар в размер на 350
лева.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 164817 от 12.07.2019 г., постановено по гр.
д. № 17933/2017 г. по описа на СРС, ГО, 49 състав, допълнено в частта за
разноските с определение от 05.11.2019 г., постановено по същото дело, в
частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявените от „Т.С.“ ЕАД
против Б.Й.Й., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за ½ идеална част от сумата в размер на
3 492,44 лева, представляваща главница за стойността на незаплатена
топлинна енергия за периода м.09.2012 г. – м.07.2015 г., както и от сумата в
размер на 429,72 лева – лихва за забава, дължима за периода 10.08.2012г.-
30.09.2015 г. върху главницата за стойността на доставената топлинна енергия,
включително в частта за разноските на ответницата в размер на 450 лева.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:*** 23Б, да заплати на Б.Й.Й., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата
от 350 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е постановено при участието на
трето лице - помагач на страната на ищеца: "Т.с." ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване,
на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.