О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер Година 08.04.2019 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На осми април Година 2019
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 1672 по описа за 2018 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След
изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който назначеният от съда особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника е подал писмен отговор, съгласно
нормата на чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че исковата молба е редовна, а
предявените с нея искове по чл. 422, ал. 1 ГПК допустими.
За
изясняване на делото от фактическа страна следва да се приемат като относими, допустими и необходими писмени доказателства,
представените с исковата молба писмени документи, каквито с отговора не са
представяни, както и да се изиска и приложи заповедното ч.гр.д. № 2231/2018 г.
на Старозагорския районен съд.
Следва
да се назначи и исканата от ищеца съдебно-икономическа експертиза, която да
отговори на поставените към нея въпроси от същата в исковата молба, както и на
следните възникнали по делото въпроси от обстоятелствата му, а именно: 1/.
какъв е размера на предоставения от В. заем на ответника по процесния
договор от 21.04.2015 г., на коя дата е бил предоставен и усвоен, и в какъв
размер; 2/. извършвани ли са от ответника и/или от други лица някакви плащания
за погасяването на този заем, на В. и/или на ищеца, на кои точно дати и в какви
точно размери, поотделно и общо, както и какви точно по съдържание и размер
задължения на ответника по погасителния план и/или по договора, за главница, възнаградителни лихви, неустойки, обезщетения за забава,
такси, комисиони и прочие, са били погасени с всяко от тези плащания, като
вещото лице посочи в заключението си и какви задължения (за
главница, лихви, неустойки, обезщетения, такси, комисиони и прочие) е
посочено, че се погасяват от/за длъжника с всяко плащане във всяко от
платежните нареждания/РКО, с които е извършено, и какви задължения след това е
погасил с всяко от плащания В. и/или на ищеца в счетоводството си; 3/. какви
точно по съдържание и размери вземания по този заем, за главница, възнаградителни лихви, неустойки, обезщетения за забава,
такси, комисиони и прочие, са били цедирани на ищеца,
от В., с подписаното на 01.01.2016 г. приложение № 1
към договора за цесия от 22.01.2013 г.; 4/. обявяван ли е от ищеца и/или от В. процесния заем за предсрочно изискуем, на коя дата, на
какво точно фактическо основание (поради неплащане на кои
точно задължения по него, с какво съдържание, размер, падеж и неплатена част от
същите) и с какво точно негово и/или на В. волеизявление, и
уведомяван ли е ответникът за тази предсрочна изискуемост, от ищеца и/или от В.,
на коя дата и по кой точно начин (по пощата, с нотариална покана, с телеграма
или по друг начин); и 5/. спирани ли са плащанията за погасяването на този заем
и на коя точно дата, както и останали ли са след това непогасени от ответника
суми по същия заем и с какви точно размери поотделно за главница, възнаградителни лихви, неустойки, обезщетения за забава,
такси, комисиони и прочие, както към датата на спиране на плащанията, така и
към всяка една от следните дати – на обявяване на заема за предсрочно изискуем/настъпване
на уговорения в договора падеж за връщането му, на подписване на посоченото
приложение № 1 към договора за цесия, на подаване в съда на заявлението по
ч.гр.д. № 2231/2017 г. на СтРС, на подаване в съда на
исковата молба по настоящото дело и на представяне на заключението на вещото
лице по делото; за отговор на които въпроси съдът не разполага със специални
знания в областта на счетоводната отчетност, което обуславя назначаването на
същата експертиза за отговор на същите (чл. 195, ал. 1 ГПК). За изготвянето й
следва да се определи депозит и задължи поискалият назначаването й ищец да го
внесе по сметка на съда (чл. 76 ГПК).
Доколкото
страните нямат искания за събиране на други доказателства делото, следва да се
внесе и насрочи в открито съдебно заседание, за което да се призоват същите с
препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и проекта на съда за
доклад на делото, като на ищеца се изпрати и препис от отговора на особеният
представител на ответника. Страните следва да се приканят към постигане на
спогодба по делото, като им се разяснят преимуществата й.
Воден
от горните мотиви и на основание чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРИКАНВА
страните към постигане на спогодба по делото, като им разяснява, че всяко
доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно за тях, тъй като чрез
взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите
си по собствена воля, като освен това при спогодба се дължи и половината от
дължимата се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА
на страните възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към
съответен медиатор вписан в единния публичен регистър
на медиаторите към министъра на правосъдието.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които
произтича съществуването на претендираните от ищеца
вземания, са посочени в поправената му искова молба и изразяват по същество в
това, че на 01.01.2016 г. било подписано приложение 1 към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., който бил сключен
между В. и ищеца. По силата му вземането на В., което произтичало от договор за
паричен заем № 5177125/21.04.2015 г., било прехвърлено на ищеца с всички
привилегии и обезпечения. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която
уреждала правото на кредитора да прехвърлел вземането си в полза на трети лица.
В. упълномощило ищеца, в качеството му на цесионер,
от името на цедента и за своя сметка, да уведомял длъжниците за извършената цесия. По реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД до ответника било изпратено писмо за станалата продажба на вземането, което
съдържало уведомително писмо на В., ведно с покана за доброволно изпълнение от ищеца
с изх. № УПЦ-П-ВИВ/5177125 от 07.01.2016 г., чрез Б., с известие за доставяне.
Писмото се било върнало в цялост с отбелязване, че пратката не била потърсена
от получателя, тъй като не бил намерен на адреса, който бил посочен в договора
за заем. На 14.03.2018 г. ищецът изпратил повторно писмо до длъжника, което съдържало
уведомително писмо на В. с покана за доброволно изпълнение от ищеца с изх. №
УПЦ-С-ВИВ/5177125, чрез куриер, което писмо отново се върнало в цялост. Позовавал
се на посочените в исковата му молба решения на ВКС, според които, ако към исковата
молба по иск на цесионера било приложено уведомление
на цедента до длъжника за извършената цесия, и било достигнало
до длъжника с връчване на препис от същата, съставлявало надлежно съобщаване за
цесията съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, прехвърлянето на вземането пораждало
действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и следвало да бъде
съобразено от съда като факт от значение за спорното право. В случай, че
ответникът не бъдел намерен на установения по делото адрес, съобщението бъдело
надлежно връчено по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК и в настоящето производство
безспорно се установяло, че задължението му, което произтичало от посочения
договор за паричен заем, не било погасено, моли съда да приемел, че получаването
на уведомлението за извършена цесия лично от длъжника било ирелевантно
за основателността на предявените искове. То било предвидено в полза на
длъжника с цел да го предпазело от двойното плащане на едно и също задължение.
Длъжникът можел да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само
ако едновременно с това твърдял, че вече бил изпълнил на стария кредитор или на
овластено от него лице до момента на уведомлението. С
оглед на това фактът, кога и на кого било връчено уведомлението за
прехвърленото вземаме, не бил от значение за основателността на иска, след като
по делото безспорно се установяло, че претендираното
с исковата молба задължение не било погасено. В тази насока била посочената в
исковата му молба практика. На 21.04.2015 г. между В., като заемодател и ответника,
като заемател, бил сключен договор за паричен заем №
5177125, при спазване разпоредбите на ЗПК. Страните се съгласили, че сключвали
договора на основание предложение за сключването му, направено от заемателя, стандартен европейски формуляр, предоставен му предварително,
както и че приемали да се прилагали общите условия към договорите за паричен
заем V., които били сключвани от В., които били в сила към датата на сключване
на договора. Съгласно сключения договор, заемодателят се задължил да предаде в
собственост на заемателя заемна сума в размер на 900
лева, а заемателят се задължил да я върне на заемодателя,
ведно с договорната лихва, която била в размер на 138.24 лева, на 18 равни
двуседмични погасителни вноски, всяка по 57.68 лева, като падежът на първата
погасителна вноска бил на 05.05.2015 г., а на
последната – на 29.12.2015 г. Така страните договорили общ размер на плащанията
от 1038.24 лева. С подписването на договора, заемателят
удостоверил, че бил получил от заемодателя изцяло заемната сума, като договорът
имал силата на разписка за предаването й. На основание чл. 12 от договора, при
забава на плащането на погасителна вноска, заемателят
дължал на заемодателя направените разходи за провеждане на телефонни разговори,
изпращане на писмени покани и електронни съобщения за събирането на
просрочените вземания, които се начислявали, както следвало: по 12.50 лева на
всеки четвърти и единадесети ден забава, но не повече от 150 лева. На основание
тези разпоредби на длъжника била начислена такса разходи за събиране на
просрочени вземания в размер на 150 лева. Страните договорили още, че при
забава на плащането на която и да било погасителна вноска с повече от 57
календарни дни, на петдесет и осмият ден забава, заемателят
дължал на заемодателя заплащането на еднократна сума в размер на 100 лева, която
представлявала направените разходи за събиране на просрочените вземания, които включвали
ангажиране дейността на лице/служител, което осъществявало и администрирало дейността
по събиране на вземането. На това основание на длъжника била начислена такса
разходи за дейност на служител в размер на 100 лева. Съгласно клаузите на
договора, заемателят се задължил в 3-дневен срок от
подписването му, да предоставел на заемодателя посочените в исковата молба обезпечения
на задълженията му по договора. Поради неизпълнение на задължението за
представяне на валидна банкова гаранция от заемателя,
съгласно уговореното от страните, на същия била начислена неустойка за
неизпълнение в размер на 741.78 лева, която страните постигнали споразумение да
бъдела разсрочена на 18 равни вноски, всяка по 41.21 лева, които били дължими
на падежните дати на погасителните вноски по договора за заем. Така,
погасителната вноска, която следвало да заплаща заемателят
за срока на договора, била в размер на 98.89 лева. Подписвайки договора,
страните постигнали съгласие, че при забава за плащане на някоя от
погасителните вноски, уговорени в договора, заемателят
дължал законна лихва за забава за всеки ден забава. На длъжника била начислена
лихва за забава от 20.05.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда.
Общият размер на начислената лихва бил 122.50 лева, която била съвкупност от
лихвите за забава, които били изчислени за всяка отделна падежирала,
неплатена погасителна вноска. Въпреки отправените покани за доброволно
изпълнение и разсрочване на задължението му, длъжникът не бил заплатил изцяло
дължимия паричен заем. Сумата, която била платена до момента, била в размер на
99 лева, с която били погасени, както следвало: неустойка 41.32 лева, договорна
лихва 13.95 лева, главница 43.73 лева. С оглед изложеното, претендирал от ответника,
като заемател по договора за паричен заем, да му заплатял
сума в общ размер на 2053.52 лева, от която главница 856.27 лева, договорна
лихва 124.29 лева, неустойка 700.46 лева, такса разходи за събиране на
просрочени вземания 150 лева, такса разходи за дейност на служител 100 лева,
както и лихва за забава 122.50 лева. В тази връзка за ищецът бил възникнал
правен интерес от подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК срещу ответника. Съдът уважил претенцията му и по образуваното
ч.гр.д. № 2231/2017 г. на СТРС била издадена заповед за изпълнение. Длъжникът
не бил намерен на установените в заповедното производство адреси и заповедта му
била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, а последният не се явил в съда да
получи книжата, което от своя страна обусловило правния интерес на ищеца от
подаване на исковата му молба.
Искането
е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
сумата от 856.27 лева за главница от невърнат заем по договор за предоставяне
на паричен заем № 5177125/ 21.04.2015 г., със 124.29 лева договорна лихва от 19.05.2015 г. до 29.12.2015 г., със
700.46 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение от 19.05.2015 г.
до 29.12.2015 г., със 122.50 лева обезщетение за забава от 20.19.2015 г. до подаване
на заявлението в съда, със 150 лева такса разходи за събиране на просрочени
вземания, със 100 лева такса разходи за дейност на служител, и законна лихва
върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за които
парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д № 2231
описа за
Правната
квалификация на предявените искове за съществуване на процесните
вземания е нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
С
подадения в срок отговор назначеният особен представител на ответника заема
становище, че предявеният установителен иск бил изцяло
неоснователен и недоказан. В тежест на ищеца било да докаже твърденията, на
които основавал своите претенции. С оглед на представените с исковата молба
писмени доказателства, ищцовите претенции се явявали
изцяло недоказани и необосновани по размер и основание, поради което ги оспорвал
изцяло. Съгласно чл. 2 на договора за заем, ответникът се бил съгласил да
сключи същия на основание на предложение за сключването му, направено от заемателя и стандартен европейски формуляр, предоставен
предварително от заемодателя и посочващ индивидуалните условия на бъдещия
паричен заем. Така сключеният договор попадал в приложното поле на ЗПК, тъй
като отговарял на критериите по чл. 3 и не засягал изключенията по чл. 4 ЗПК. Съгласно
чл. 3, ал. 1 от горепосочения договор за заем заемодателят се задължил да
предаде в собственост на заемателя сума в общ размер
на 900 лева, а ответникът се задължил да му я върне на 18 периодични вноски,
платими на двуседмични интервали на посочените в договора 18 дати, всяка от
които в размер на 57.68 лева (включваща първоначална главница и договорна
лихва) или обща сума в размер на 1038.24 лева. Съгласно признанията на ищеца, които
били направени с исковата молба, ответникът извършил плащания по договора за
заем в общ размер на 90 лева. Съгласно чл. 22, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, договорът за потребителски кредит бил недействителен,
когато не бил налице „погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността
на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването". Действително в процесния договор били посочени общият размер на всички
плащания 1038.24 лева, размерът на погасителните вноски 57.68 лева, техният
брой 18, периодичността на плащанията - двуседмични, и датите на плащане на
всяка от погасителните вноски. Не бил посочен обаче, размерът на главницата и
лихвите във всяка една погасителна вноска. Размерът на главницата във всяка
погасителна вноска бил от съществено значение за възможността заемът да бъдел
върнат предсрочно. Процесният договор за заем бил
недействителен на това основание. Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД, нищожни били
договорите, които накърнявали добрите нрави. Съгласно установената съдебна
практика, "добри нрави" били обща правна категория, която била приложима
към конкретни правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи ги и
при конкретна преценка на обстоятелствата. Такива били и сделките, с които
неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Ако уговорените престации били за предоставена услуга
и уговорена за това цена, щял да бъде нарушен принципът на добросъвестност, ако
била налице явна нееквивалентност между двете престации.
В случая по процесния договор за паричен заем на
ответника била предоставена в заем сума от 900 лева, при уговорен ГЛП в размер
на 40.30 % и ГПР в размер на 49.31 %. Лихвата по договора била възнаградителна - за ползване на дадената парична сума. Към
датата на сключване на процесния договор, обективен
критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва бил нарушен принципът
на справедливост и били създадени условия за неоснователно обогатяване на
ответника, следвало да се съобрази размера на законната лихва към този момент,
без обаче тя да се приемала като максимален размер и за възнаградителната
лихва, като съгласно установената съдебна практика по сходни казуси за договори
се приемало, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва било действително, ако тя не
надвишавала с повече от три пъти законната такава, в който смисъл били посочените
в отговора решения на ВКС. В случая това съотношение не било налице.
Договорената между страните годишна лихва в размер 40.30 % надхвърляла размера
на законната такава за времето на сключване на договора от 10.02 %, при
определения от БНБ основен лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което
уговорката противоречала на добрите нрави и била нищожна. Съотнесени
тези критерии и към клаузата с уговорения ГПР от 49.31 %, също обосновавали
нейната нищожност. Посочените клаузи от процесния
договор нарушавали принципа на справедливост и създавали условия за
неоснователно обогатяване на ответника. Налице била явна нееквивалентност между
двете престации, като данните по делото не установявали
обстоятелства, които да обосновавали определянето на ГЛП и на ГПР по процесния договор в такъв висок размер, който довел до
нееквивалентност на насрещните престации при
установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск,
който бил поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдавали договарянето
на такива високи проценти. Съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни
части не влечала нищожност на договора, когато те били заместени по право от
повелителните правила на закона или когато можело да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части. В случая не била налице нито
една от тези две хипотези - нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента възнаградителна
лихва и ГПР да бъдели заместени по право от повелителни норми на закона или
договорът за паричен заем да бил сключен и ако в него не били включени двете
клаузи, като се изходело и от характера на този договор, който бил възмезден и
включването на клаузи за договаряне на лихвен процент по заема и ГПР по него било
въведено като изрично изискване в чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Поради това в
случая не била приложима нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и нищожността на
посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславяла недействителността на целия договор. При недействителност на
договора за потребителски кредит била приложима разпоредбата на чл. 23 ЗПК и потребителят
в този случай дължал връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължал
лихва или други разходи по кредита. В исковата молба нямало данни, кога и в
какъв размер били извършени плащанията от ответника по договора за заем в общ
размер на 90 лева. Поради това недоказани по размер оставали претенциите за
установяване вземанията на ищеца за лихва за забава/мораторна
лихва/ върху непогасената главница в размер на 124.29 лева, поради което тези
претенции също следвало да бъдат оспорени. По отношение на предвидената в чл. 11,
ал. 1 на договора за заем неустойка за неизпълнение на задължението на
ответника да предоставел на заемодателя едно от обезпеченията,
посочени изчерпателно в договора, клаузата на която се основавала тази
претенция, се явявала нищожна, както поради противоречие с добрите нрави, така
и като неправноправна на основание чл. 146, ал. 2
ЗЗП, и не пораждала права и задължения за страните, поради което претенцията за
установяване на вземането в размер на 700.46 лева, представляващо неустойка за
неизпълнение на договорно задължение, също се явявала изцяло неоснователна и
недоказана, поради което я оспорвал. Критериите дали била налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка се съдържали в TP № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и са подробно посочени в
отговора. В случая обаче страните уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на
кредитора в тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение били
предвидили неустойка в размер, която се доближавала значително до заемната
сума. Така, както била уговорена, неустойката била предназначена да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало
пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора и общите условия. От съдържанието на чл. 11, ал. 1 от процесния договор било видно, че било предвидено
предварително, че неустойката щяла да се заплаща разсрочено, заедно със всяка
вноска по договора. Такава клауза изцяло противоречала на добрите нрави по
смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушавала принципа на
справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните
функции, които законодателят определял за неустойката. Действително нямало
пречка размерът й да надхвърлял вредите от неизпълнението. В случая обаче нямало
адекватен критерий за преценка на това надвишение,
доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението
на вторично задължение. Един вид обезпечавало изпълнението на задължението за
обезпечение на главното задължение. Тоест и санкционната функция на клаузата била
вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на
обезпечение не водело до претърпяването на вреди. Основната цел на така
уговорената неустоечна клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на заемодателя, за сметка на заемополучателя,
до увеличаване на подлежаща на връщане сума с почти двоен размер, което било в
контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерирало от
закона. Съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, била всяка уговорка в негова вреда, която не отговаряла на
изискванията за добросъвестност и водила до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Нормата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
обявявала неравноправните клаузи за нищожни, освен ако били уговорени индивидуално,
а не били такива дефинираните в чл. 146, ал. 2 ЗЗП клаузи, които били изготвени
предварително, при които потребителят нямал възможност да влияе върху
съдържанието им. В случая, в чл. 1 от договора било обективирано
изявление, че заемателят бил запознат предварително
от заемодателя с всички условия по процесния
индивидуален договор. Последното не било от естество да установи индивидуално
уговаряне на оспорената клауза по договора, възможността за равноправно
обсъждане на варианти за предоставяне на обезпечение и последиците от
неизпълнение на това задължение, които позволявали на кредитора да увеличи
възнаграждението си до непосилен за потребителя размер. Макар и да била
уговорена като санкция, доколкото се дължала при неизпълнение на договорно
задължение, същата била предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонявала от обезпечителната и обезщетителната си функция и водела до скрито оскъпяване на
кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество
била добавък към възнаградителната
лихва и в този смисъл представлявала сигурна печалба за заемодателя – 82.42 %
от заемната сума. Както разходите на кредитора, така и печалбата му, следвало
да се включат в годишния процент на разходите. Налагал се извода, че с клаузата
на чл. 11, ал. 1 от договора се целяло заобикаляне на установения в чл. 19, ал.
4 ЗПК горен праг на годишния процент на разходите, който не можел да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от
договора противоречала на добрите нрави като илюстрирала директно уговорка във
вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и
имала за цел заобикаляне изискванията на ЗПК, което я правело нищожна и на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, и като такава непораждала права и задължения за
страните по заемното правоотношение. Нямало данни по делото на ответника да било
връчено надлежно уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за прехвърляне на процесните вземания. Връчването по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК
на исковата молба с доказателствата, в това число и представеното уведомление
за прехвърлянето на вземанията, както и връчването им на назначения по делото
особен представител, не съставлявало надлежно връчване на уведомление по
смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, поради което в полза на ищеца не било възникнало
правото да изисква изпълнение от страна на ответника. Оспорвал изцяло и
твърдението му за дължимост на сумата от 122.50 лева,
която представлявала обезщетение за забава от 20.09.2015 г. до подаване на
заявлението в съда. От изложеното в исковата молба не можел да се обоснове
извод за дължимост на тази сума, както по отношение
на основанието за начисляването й, така и по отношение определянето на нейния
размер. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли изцяло като
неоснователен и недоказан предявения от ищеца иск за съществуване на процесните горепосочени вземания.
Тежестта
за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства, се
разпределя между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по
делото всички горепосочени обстоятелства, твърдени в поправената му искова
молба, тъй като на тях е основал предявените искове за съществуване на процесните вземания, а ответникът носи тежестта да докаже по
делото всички горепосочени обстоятелства, твърдени в отговора на особеният му
представител, тъй като пък на тях той е основал възраженията си за
неоснователност на тези искове.
ПРИЕМА
като писмени доказателства по делото следните заверени преписи от: договор за предоставяне
на паричен заем „V.” № 5177125/21.04.2015 г. с предложение за сключването
му, рамков договор от 22.01.2013 г., потвърждение по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, извлечение
от приложение № 1 от 01.01.2016 г. към рамковия договор, пълномощно, уведомително
писмо изх. № УПЦ-П-ВИВ/5177125/09.12.2016 г. с известие за доставяне, и обратна
разписка и уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ВИВ/5177125/14.03.2018 г. с
товарителница и обратна разписка
ДА СЕ ИЗИСКА и ПРИЛОЖИ ч.гр.д. № 2231
по описа за
НАЗНАЧАВА
по делото съдебно-икономическа експертиза, като за вещо лице определя Г.Д.К.,
което след като се запознае с доказателствата по делото, извърши проверка при
страните, в счетоводството на ищеца и цедента, както
и там, където това стане необходимо, да представи по делото заключение, с което
да отговори на всички поставени към тази експертиза въпроси в исковата молба и
в обстоятелствената част на настоящото определение, при депозит в размер на 100
лева, вносим от ищеца по сметка на Старозагорския
районен съд в 3-дневен срок от получаване на призовката с препис от настоящото
определение и представяне в същия срок по делото на платежния документ
удостоверяващ внасянето му, КАТО МУ УКАЗВА, че ако в дадения срок депозита не
бъде внесен в цялост, експертизата няма да бъде изготвена, а той ще загуби
възможността да поиска назначаването на друга такава по-късно в процеса, освен
ако пропускът му се дължи на особени непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ
делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 08.05.2019 г. от 10.00
часа, за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото
определение, а на ищеца да се изпрати и препис от отговора на особения
представител на ответника. За тази дата да се призове и вещото лице след
внасяне от ищеца на определения от съда депозит за изготвяне на
експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: